Тур Хейердал
Аку-Аку (4) (Тайната на Великденския остров)

Глава III
Из тунели, образувани от вулканични газове

В долината Анакена нямаше жива душа, когато първият ни малък патрул обикаляше равнината зад плажа, за да търси най-подходящо място, където да разпънем палатките. Но докато вървяхме, на билото се появи самотен ездач. Той беше местен овчар, който скочи от коня си и дойде да ни поздрави. Каза ни, че имал малка белосана хижа в западния край на долината и пасял овцете в тази част на острова. Когато чу, че сме дошли да живеем в долината Анакена, той веднага посочи едно дере, в което имаше няколко големи пещери. Това били пещерите на Хоту Матуа. Първият крал и неговите другари — истинските откриватели на острова — се настанили там, след като слезли на този бряг. По-късно си построили големи колиби от сладководна тръстика. Той говореше за Хоту Матуа така естествено, както някой англичанин би говорил за кралица Виктория. Той не можеше да си представи, че има хора, които не са чували за Хоту Матуа; за хората от Великденския остров Хоту Матуа беше алфа и омега — някакъв хибрид между Адам от религията и Колумб от историята.

Като му казах, че няма нужда да живеем в пещери, понеже носим със себе си готови колиби от непромокаем плат, той веднага посочи в обратната посока.

— Щом носите палатки, може да спите точно срещу брега, където е старото жилище на Хоту Матуа — каза той и ни отведе през равнината до една плоска тераса в подножието на малък куполообразен хълм. Навсякъде имаше следи от изчезнало величие. Точно срещу средата на залива и на двата му бряга се намираха три тераси, подобни на храмове, обърнати към морето и изградени от огромни каменни блокове. Те се извисяваха точно над пясъчния бряг и приличаха на крепост, издигната да защищава равнината от нападение откъм морето. Но няколко големи жълтеникавосиви човешки фигури от камък, които лежаха в пясъка до тях, показваха, че терасите им бяха служили за основа. Всички тези колоси бяха паднали с лице надолу и главите им сочеха към вътрешността на острова, което подсказваше, че преди да паднат, са стояли с гръб към морето и са гледали към открития площад на храма в равнината. До средната тераса лежаха един до друг цяла редица паднали великани. Огромните цилиндри от ръждивочервен камък, които някога са били закрепени върху главите им, бяха се търколили из равнината.

Върху величествената, внушителна тераса на източния бряг на залива е имало само една статуя. Тя лежеше с лице, заровено в земята, и изглеждаше много по-широкоплещеста и обемиста от своите стройни сродници от съседната тераса. Непосредствено до този широкоплещест великан живеел самият крал Хоту Матуа. Овчарят със страхопочитание ни показа здравата основа на някогашната къща на краля. Точно зад нея имаше едно особено петоъгълно каменно огнище, което бележеше мястото на кралската кухня. Тук, разбира се, щяхме да копаем и затова избрахме за лагера място съвсем наблизо — на плоския храмов площад, пред короната на падналия исполин.

Овчарят ни наблюдаваше с голям интерес и продължаваше да повтаря, че това било древното жилище на краля, докато се увери, че всички сме разбрали добре къде се намираме. После получи пакетче цигари и си отиде доволен.

Скоро след това почнахме да сваляме екипировката си на сушата. Най-напред поплавахме с малкия алуминиев сал из залива с двама туземци, за да изучим скалите и прибоя. В средата на залива нямаше камъни и вълнението беше слабо. Свалихме на брега фотографа с всичките му фотографски съоръжения. После пак загребахме към моторната лодка, която ни чакаше насред път между брега и кораба. Бяхме изминали голяма част от разстоянието, когато видяхме, че една голяма вълна подхвърли високо лодката и тя включи мотора и полетя с пълна скорост към открито море, за да избегне една още по-голяма вълна, която се надигаше зад първата. Загребахме, колкото можехме по-бързо, и преминахме първата вълна, но втората, която беше още по-висока и стръмна, в миг ни връхлетя като отвесна стена и салът се прекатури. Усетих силен удар по главата, но бързо се гмурнах надълбоко, за да избягна някой още по-силен удар от понтоните. Държах очите си затворени, за да не влезе в тях вдигнатият от вълните пясък, и плувах, колкото можех по-надалече и по-надълбоко, докато най-после трябваше да изляза, за да си поема въздух. В това време другите вече се изкачваха върху дъното на преобърнатия сал и вълнението беше нормално като преди.

Така, още преди да почнем да разтоварваме важните съоръжения, получихме ценен урок. Макар че големите вълни бяха рядко явление в залива Анакена, трябваше да бъдем нащрек, защото те можеха да ни връхлетят тъкмо когато най-малко ги очаквахме. За да избегнем неприятните последствия от тях, закотвихме нашия най-голям спасителен сал в залива извън опасната зона на вълните, като един вид плаващ кей. Лодката можеше спокойно да пренася съоръженията от кораба до този кей и когато не ни заплашваше някоя страшна вълна, прехвърляхме всичко оттам върху малкия понтонен сал, който се носеше по вълните чак до самия плаж. По този начин извършихме целия превоз на хора и съоръжения от кораба до брега; от кораба викахме лодката със сиренен вой, а от брега — с флагчета. В последния етап — преминаването на крайбрежните вълни, винаги имаше ругатни и смях и мокри панталони, а понякога вълнението беше толкова силно, че готвачът и домакинът трябваше да плуват до брега, като носят пресния хляб в непромокаеми гумени торби. Макар че водата беше доста хладна, пясъчният бряг беше топъл и приятен и всички се чувствувахме отлично в слънчевата Долина на кралете. Скоро на храмовия площад между древния паднал великан и дома, в който е било сложено началото на династията на Хоту Матуа, изникнаха една до друга зелени палатки и образуваха мирно малко селище. Местните жители, които ни помагаха при извозването на съоръженията, бяха дълбоко поразени, когато излязоха иззад голямата стена и видяха къде сме разположили палатките. Кметът въздъхна дълбоко и каза тържествено:

— Сеньор, точно тук е построил първата си къща Хоту Матуа. Погледни, там са основите, а там кухнята.

Това отново беше щателно набито в главите на всички ни, но никой не възрази против нашия избор и всички с готовност ни помагаха да разпънем палатките. Преди да се стъмни, един от островитяните отиде да хване няколко неоседлани коне. После ни благодариха, възседнаха конете и потеглиха към селото.

Тази нощ дълго не можах да заспя. Лежах, загледан в лунната светлина, огряла тънкия зелен брезент над главата ми, и се вслушвах в шума на прибоя край брега, дето беше стъпил на суша Хоту Матуа. Питах се какъв ли плавателен съд е имал, на какъв ли език е говорил?

Как ли е изглеждала тази долина, когато той е пристигнал? Дали тогава е имало гори, както по другите острови в Южното море? Може би потомците на Хоту Матуа са унищожили цялата гора, като са секли дърва и ги горели, докато всичките хълмове и долчинки на острова са станали такива, каквито са днес — без нито едно дърво, което да хвърля сянка. Безпокоях се малко, като мислех за това пълно отсъствие на дървета и храсти. Дали наистина не е безсмислено да се правят разкопки на Великденския остров? Може би той винаги е изглеждал както днес — без никаква растителност, която да гние и да натрупва ежегодно нов слой почва. С изключение на пясъчните дюни на брега и овчия тор между камъните, земята сякаш беше същата като в дните на Хоту Матуа — суха и неприветлива. И действително, щом като основната стена на къщата на Хоту Матуа лежеше открита и островитяните я сочеха като туристическа атракция, почвата явно беше бедна — пък и шансовете за нови открития също. Откъм брега долетя по-силен грохот и аз погладих бучката на главата си. След като се бяхме добрали дотук, естествено нямаше да се откажем и да продължим към другите острови, предвидени в нашата програма, преди да сме направили поне опит да копаем.

През първите дни, които прекарахме на острова, археолозите направиха разузнавателни обиколки на изток и запад, а ние, останалите, пренесохме на брега екипировката и се готвехме за по-нататъшната дейност на експедицията. На целия остров нямаше нито едно поточе, но в дъното на кратерите на три от някогашните вулкани имаше тресавища и блата, обрасли с тръстика. Трябваше да си носим дърва и вода за пиене чак от Ваитеа — овцефермата, която се намираше на шест километра и половина от лагера на височината в средата на острова. Там бяха засадили малка евкалиптова горичка и от една тръба течеше вода за пиене, прокарана от вулкана Рано Арои. Губернаторът ни зае една солидна широка местна лодка, която островитяните откараха до кораба, и един ден, когато морето беше спокойно, успяхме да пренесем джипа на експедицията до брега край селото. По този начин си осигурихме доставката на дърва и вода.

На Великденския остров имаше остатъци от праисторически пътища. Управителят на овцефермата беше разширил мрежата от пътища, като на места бе разчистил камъните, които пречели най-много, та сега човек можеше да се друса с джип из целия остров, който беше дълъг около шестнадесет километра. Отец Себастиан и губернаторът ни помогнаха да получим достатъчно коне и домашно направени дървени седла. На този остров и най-бедните туземци имат поне по един кон; никой не ходи пеш, защото навсякъде по земята са пръснати парчета лава, които приличат на големи бучки червеникавокафяви въглища. На места те лежат толкова нагъсто, че само конско копито може да се смести между тях. Децата на Великденския остров започват да се учат да яздят, щом проходят, и често виждахме съвсем малки дечурлига да препускат през каменистите поля, без седло, по три наведнъж, като всяко се беше вкопчило в предното, а онова, което седеше най-отпред, стискаше гривата на коня.

Край брега имаше голям брой много стари кладенци, издълбани с голямо майсторство и облицовани със загладени камъни. Първоначалното население било привикнало да пие смес от сладка и морска вода; получавали я, като залавяли подземни потоци там, дето се вливат в морето. Сега на тези места са издигнати вятърни мелници, които изпомпват слабо солена вода за овцете. Там пояхме конете и оттам носехме в лагера вода за миене.

Боцманът, който беше и дърводелец, междувременно беше направил полици и маси за голямата палатка-столова, чиито стени от мрежа против комари ни позволяваха да се храним, и да работим, необезпокоявани от заселилите се на острова мухи, които на гъсти рояци кръжаха около нас.

— Ще трябва да спуснем брезентова стена на палатката от онази страна, отдето духа вятърът — каза Ивон един ден. — През мрежата влиза прах.

— Прах, тук на острова?

— Да, виж — каза тя и прокара с показалеца си една ясна черта по полицата.

Погледнах я с дълбоко задоволство. За сто или повече години би се натрупал доста дебел слой прах. Може би все пак си заслужава да се правят разкопки на Великденския остров! Може би именно защото няма гори, атмосферните влияния и вятърът рушат хълмовете по-бързо и сипят дъжд от ситна суха пръст върху низините. Разбира се, по-голямата част бива отнесена в морето, но вероятно много остава и по тревистите склонове.

Археолозите се върнаха от разузнавателните си обиколки с интересни сведения. Видели старинни стени, които смятали да изследват по-късно, защото имало указания, че още преди европейците да дойдат на острова, е имало строежи от две различни цивилизации. За да дадем възможност на археолозите да се запознаят по-добре с местните условия, решихме най-напред да предприемат някои по-малки разкопки около лагера в Анакена и след това да се заловят с главните си задачи.

Най-напред избрахме петоъгълното кухненско огнище на Хоту Матуа и лодкообразната основна стена до него. Такива разкопки не се правят с търнокоп и лопата, а с малка зидарска лопатка, с която човек разчопля земята сантиметър по сантиметър, за да не се повредят намерените предмети. Изровената пръст се пресява през гъсто сито, така че всичко, което представлява интерес, остава в него. Дълбочината под повърхността се отбелязва точно, защото, разбира се, колкото по-дълбоко се отива, толкова по-старинни са намерените неща.

Точно под повърхността лежеше парче от стар каменен съд заедно с остриета за копия и други остри сечива от черно вулканично стъкло. Археолозите чоплеха все по-надълбоко и намираха все нови парчета от риболовни куки, направени както от човешки кости, така и от добре полиран камък. Когато стигнаха на около тридесет сантиметра дълбочина под огнището на Хоту Матуа, лопатката задраска по някакви камъни и като разчистиха пръстта, видяха, че това е друго петоъгълно огнище от съвършено същия вид като онова, което се намира над земята. Ако горното е било изградено от Хоту Матуа — родоначалника на островитяните, — кой тогава е бил тук преди него и е готвел храната си по съвсем същия начин? Островитяните не можеха да разберат нищо. Те самите и всички посетители приемали развалините над земята като останки от къщата на Хату Матуа, защото това положително било мястото, дето бил живял.

Продължихме да човъркаме по-надолу и намерихме много късове от риболовни куки, миди, отломки от кости, обгоряло дърво и човешки зъби, докато слязохме много по-надълбоко в земята от по-долното огнище. Смятахме, че навярно се намираме далеч в древността. Тогава Бил изрови красиво синьо мънисто и позна, че принадлежи към един вид мъниста, които европейците са употребявали при търговията си с индианците преди двеста години. Значи не бяхме стигнали толкова надълбоко, че да сме отминали границата на първите посещения на европейците. Най-ранната дата, на която мънистото може да е донесено на Великденския остров, е датата на откриването му от Рогевеен. Следователно още не бяхме разкопали по-надълбоко от 1722 година. Справихме се с корабния дневник на Рогевеен за откриването на Великденския остров и прочетохме, че първият туземец, който се качил на кораба, получил два наниза сини мъниста, малко огледало и ножици. Много естествено е някои от тези мъниста да са попаднали в дома на краля на Анакена. Разкопахме още малко по-надолу и стигнахме до камениста пръст, без следи от човешка дейност.

Едно нещо беше сигурно: имаше защо да се правят разкопки на лишения от гори Великденски остров. Сега можехме да започнем сериозна работа. Трябваше да наемем местни копачи, защото някои от нашите проекти изискваха повече хора, отколкото можехме да отделим. През тези няколко дни видяхме много малко островитяни. За да се избягнат кражби и неприятности, отец Себастиан изрично ни помоли да не допускаме в лагера местни жители, които нямат специални задачи. Безсмислено беше да забраним на нашите момчета да се запознаят с веселите вахини от острова. Той беше разбрал, че това е невъзможно. Но ако момчетата искаха да се забавляват, трябваше да отиват на кон до селото, иначе в най-скоро време цялото село щеше да се пресели при нас. Съгласихме се с отец Себастиан и опънахме около лагера въже, като един вид символична граница на забранената зона. Общо взето, то се оказа удивително ефикасно. Всъщност на никой освен на неколцина овчари не беше разрешено да скитат из тази част на острова. Защото, щом островитяните преминеха оградата на забранената зона използуваха случая да откраднат по една-две овци. Но на такъв малък остров естествено не беше лесно да се спазват ограниченията на движението.

През една от първите нощи от зоната извън лагера откраднаха два бидона за вода, а тънкото въже, което ограждаше нашата недостъпна площ, беше прерязано и отнесено като скъпоценна плячка. Отец Себастиан смяташе, че е откраднато за такелаж на една от двете малки лодки, с които се готвеха да бягат. Тогава губернаторът изпрати Касимиро и Николас да охраняват околността. Това бяха двамата местни полицаи. Колкото висок и слаб беше старият Касимиро, толкова пък Николас беше тлъст и закръглен. Освен това Касимиро поразително приличаше на отпуснатата магическа фигура с ниски рамене, която изрязват от дърво на Великденския остров. Ако тази фигура не беше известна още от времето на капитан Кук, бихме заподозрели Касимиро, че е позирал за нея. Касимиро носеше на хълбока си голям кожен кобур със старомоден пистолет и ако зърнеше някого от своите сънародници, независимо от пола и възрастта, той ревеше, крещеше и размахваше револвера, докато изчезнеха в облак прах зад дюните. После се връщаше, като ходеше приведен и се олюляваше, и присядаше на забранената територия в сянката на някоя палатка.

Обичахме стария Касимиро. Той изглеждаше малко слабоумен, но беше безкрайно добродушен и скромен. Николас също беше добър човек, но никой не го съжаляваше. Най-вкусните остатъци от готварницата винаги се даваха най-напред на мършавия Касимиро, който ядеше с голям апетит и се разхождаше с джобове, пълни с богатства — по-точно с нашите цигари. Касимиро беше на седмото небе, лежеше на сянка под палатката, играеше с големия си пистолет и с всеки изминал ден ставаше все по-мързелив. Но веднъж реши, че трябва да направи нещо в замяна на цялото ни гостоприемство. Вмъкна се в моята палатка и ми довери шепнешком, че на острова на птицехората имало някаква пещера с „важни неща“ в нея. Когато бил съвсем малко момче, ходил там с баща си и с няколко други деца. Баща му накарал децата да чакат, а той изчезнал зад една скала, дето се мушнал в тайната пещера. Касимиро не видял входа, понеже бил преграден с камъни, но казваше, че ако го заведа там с нашата лодка, без да узнае някой от селото, щял да ми покаже мястото, където бил чакал, и намеря ли пещерата, щели сме да поделим съкровището. Очите на стареца светеха.

Не приех разказа на стареца много сериозно. Подобни предложения са правени и на участниците в експедицията Раутледж, и на отец Себастиан. Когато спечелвали доверието на островитяните, винаги се намирал някой, който знаел едно място, дето имало тайна, запечатана пещера. В такива пещери дедите им криели старинни дъсчици ронго-ронго. Тези дъсчици ронго-ронго струват цяло състояние, защото във всички музеи на света има не повече от двадесетина. Островитяните много добре знаят това. Но колкото пъти някой се е съгласявал да отведе група чужденци до някоя тайна пещера с ронго-ронго, единственият резултат бил продължително и безплодно търсене, защото винаги се оказвало невъзможно да се намери скритият вход. „Жалко, казвали островитяните, ето че отворът е изчезнал, срутил се е или е засипан.“

Дойде първият неделен ден.

Отец Себастиян беше споменал, че ако искаме да чуем как пеят островитяните, ще бъдем добре дошли в църквата. Свиках всичките си хора — и учени, и моряци, и им обясних, че на островите в Южното море църквата е нещо особено. Тя е не само единствената основа, на която местните жители изграждат представата си за света — място, където намират нещо, което замества старата им вяра в Тики и Маке-маке, — а е сборно място, дето цялото население се събира в празнични дрехи, понеже на най-самотния остров в Южното море няма нито зала за събрания, нито кино, нито пазарище. Ако човек страни от обществото в неделя, трябва да се държи настрана и през останалите дни на седмицата. Островитяните често са фанатично привързани към своята църква и ако човек не отиде там, това се тълкува като враждебна демонстрация — като умишлено оскърбление. На някои острови туземците са протестанти, на други — католици или мормони — в зависимост от това, какъв мисионер е пристигнал там пръв и е построил църква. Някой неосведомен посетител лесно може да ги оскърби.

— Аз съм атеист и никога не ходя на църква — каза един от археолозите; — Но ако смяташ че има някакво значение, ще дойда с удоволствие.

И така, тръгнахме всички — атеисти, протестанти и католици — в галоп през дюните, възседнали лагерните коне, а джипът се друсаше между нас. Събрахме се пред малката селска църква на отец Себастиан.

Площадът пред църквата блестеше от бели и шарени дрехи — цялото село стоеше и чакаше в чисти и изгладени празнични облекла. Влязохме в малката църква без камбанария заедно с набожни мъже и вахини, деца и възрастни, старци, новородени и неродени бебета. Селото запустя под слънчевия пек, а в църквата беше такава навалица, че онези, които седяха в края на редовете, едва се крепяха върху дървените пейки. Но в църквата на отец Себастиан също имаше слънце. Грейнали цветове, грейнали лица! Слънчевите лъчи навлизаха през дупките между покрива и стените. Оттам бяха се вмъкнали и няколко птички, които летяха безстрашно между гредите, чуруликаха и пееха.

Отец Себастиан беше надянал върху бялото си расо широко яркозелено наметало. Той беше бодър и весел и с голямата си брада приличаше на добродушен дядка. Атмосферата в църквата беше като на оперно представление. Връхната точка на службата беше пеенето. Псалмите се пееха на полинезийски и повечето имаха стари местни мелодии. Всички освен нас пееха. Ние само слушахме и се наслаждавахме. Песните бяха заучени съвършено и изпълнени с ритъм и колорит, какъвто могат да постигнат само островитяните от Южното море.

Службата на отец Себастиан беше простичка, проповедта му — мъдра и ясна. А около нас, притиснати гъсто един до друг, седяха нашите приятели — разбойниците и пиратите, заедно със своите жизнерадостни вахини и всички следяха думите на свещеника, очаровани като деца, които гледат каубойски филм. Отец Себастиан каза специално няколко поздравителни думи за нас, чужденците. Пожела работата на експедицията да върви добре и подкани всички мъже и жени на острова да направят каквото могат, за да ни помогнат. Макар и да изповядвахме друга религия, каза той, то всички бяхме християни с еднакви идеали.

От този ден нататък ние, тъй да се каже, се споихме по-тясно с цялото население: щом отец Себастиан ни одобрява, сигурно сме добри хора.

След службата всички членове на експедицията бяха поканени на чудесен обяд у губернатора. Освен домакините и отец Себастиан там видяхме малката колония от бели хора: две от монахините, които ръководеха станцията за прокажени северно от селото, капитана от чилийските въздушни сили, който проучваше възможностите за построяване на летище за презокеански линии, и двама помощници на губернатора. Единствените, които не бяха там, бяха селският лекар и учителят. Още не бяхме виждали и двамата — не ги видяхме и в църквата. Забелязах, че помолиха нашия лекар да прегледа губернатора, който страдал от сърце.

Вечерта, когато се прибирахме, спря ни нисък пълен човек с очи, черни като смола, и остра черна коса. Това беше селският лекар, който покани всички ни на хула. Този танц беше толкова популярен, че нямаше смисъл да отказвам. Танците щяха да се състоят у сестрата на кмета, в малката й туземна къщичка, която беше толкова претъпкана, когато пристигнахме, че някои хора трябваше да излязат през отворените прозорци, за да можем ние да влезем през вратата. За мой ужас видях, че от ръка на ръка се предава голяма кана, пълна с някаква течност с цвят на уиски, от която пълнеха чашите догоре. Оказа се обаче, че това е agua pura — „чиста вода“, събрана от покрива. Въпреки това цареше оживление, всички бяха весели и покривът се затресе от смях и закачки на четири езика, когато вахините отмъкнаха свенливите морячета и непохватните учени до мястото на танцуване и ги накараха да се гърчат като змиорки на кука. Глъчката и навалицата бяха такива, че стените сигурно биха се издули, ако отвън нямаше още повече хора, които напираха и се опитваха да надзърнат през натъпканите прозорци. Четирима мъже свиреха на китари и пееха. Сред цялата тази бъркотия селският лекар се промъкна до мен с намерението да ме запознае с някакви дълбоки политически проблеми.

— Целта ми е да отворя на тези хора прозорец към света — каза той.

„Добре би било — помислих си аз, — защото в стаята скоро няма да остане въздух.“

Но той не го каза в този смисъл и аз трябваше да отстъпя, да изляза навън и да изслушам сериозните му думи.

Той и учителят били в опозиция срещу другите бели на острова.

— В нашите жили тече индианска кръв — каза той, като посочи искрящите си черни очи. — Ние искаме туземците да се махнат от този остров и да се запознаят с континента.

„А отец Себастиан не иска това — помислих си аз — понеже се опасява, че ще се пропият, ако отидат някъде, дето биха имали свободен достъп до спиртни напитки. Опасява се, че ще ги експлоатират и че ще отидат по дяволите.“

— Ние искаме да повдигнем жизнения стандарт на модерно равнище — продължи лекарят. — Искаме онези, които сега ходят боси, да носят обуща.

„А отец Себастиан смята, че това е погрешно. Веднъж го чух да казва, че тук обувките се износват бърже от острите парчета лава, и онези туземци, които никога не са носили обуща, се движели най-добре както по суша, така и в морето. А на ония, които носят обувки като белите, твърдата като гьон кожа на краката се изнежва и те се израняват жестоко, щом обувките им се скъсат. Не — помислих аз, — всички тези въпроси имат две страни и отец Себастиан цял живот е обмислял нещата, докато младият лекар бе дошъл с последния военен кораб.“

— Преди да си тръгнете, трябва да дадете на музикантите хиляда песос или по-добре петнайсет долара в брой. Те очакват това — добави той.

— Но всички, които са тук, пушат от нашите цигари, ядат от нашия шоколад и се забавляват като нас, ако не и повече — казах аз.

— В Европа не плащате ли на танцовите оркестри? Ако не им подарите нещо само защото са туземци, никой вече няма да ви кани на танц.

Събрах кротко хората си, благодарихме на домакините и се прибрахме. Не платихме нито стотинка. Въпреки това през цялото време, докато бяхме на острова, продължаваха да ни канят на хула-танци.

Бяхме събрали група местни работници. Някои живееха у дома си в селото и идваха всяка сутрин с коне, а други се преместиха в пещери, близо до разкопките. За да освободим колкото е възможно повече нашите хора, бяхме наели четири жени за почистването на лагера и за пране. Една от тях, Ерория, беше прекрасен човек и отличен работник. Който не я познаваше, би я сравнил с буреносен облак, но човек лесно можеше да предизвика широката й усмивка и тогава облакът изчезваше като утринна роса и грубото й лице засияваше. От дълги години насам тя бе икономка на отец Себастиан, но той ни я отстъпи, за да се грижи за лагера, понеже можеше напълно да се разчита на нея. Колкото и странно да звучи, но Ерория и възрастната й снаха Мариана бяха най-запалените търсачи на пещери на целия остров. Те скитаха из хълмовете, като носеха в джобовете си свещи, и търсеха стари пещерни жилища; разкопаваха земята с малка желязна пръчка и търсеха каменните и кокалени сечива на своите деди за малката колекция на отец Себастиан.

— Само в тези пещери има смисъл да се търси нещо — каза веднъж отец Себастиан. — Вземете Ерория и Мариана и ги накарайте да ви покажат всички стари пещери, които са открили.

Когато нашата група понапредна с разкопките, оседлахме четири коня. Фотографът и аз тръгнахме да изследваме стари пещери заедно с Ерория и Мариана. През първия ден от сутринта до вечерта влизахме и излизахме от тъмни пещери. Някои бяха съвсем открити; човек можеше да се наведе и да влезе в тях. Други бяха грижливо преградени с камъни, така че оставаше само малък правоъгълен отвор, през който можеше да се изпълзи на крака и ръце. Но повечето бяха просто миши дупки, в които човек не можеше да влезе нито прав, нито пълзешком, а трябваше да се вмъкне с опънати крака и ръце, протегнати над главата, и така да провира тялото си надолу като змия по някаква дълга и ужасно тясна шахта. Всички шахти бяха с гладки стени, често от майсторски изсечени блокове; при някои пещери те влизаха в скалата като хоризонтален канал или с лек наклон надолу, а при други влизаха отвесно в земята като комин, тъй че човек трябваше да се закрепва с бедрата и раменете, докато стигне през свода в единия ъгъл на непрогледно тъмната пещера. Сводовете на повечето от тези пещери бяха толкова ниски, че трябваше да се навеждаме, а в някои можехме да стоим само прегънати на две или да седим.

Тук бяха живели някогашните обитатели на Великденския остров — поне в неспокойни времена, когато не са се чувствували сигурни в тръстиковите си колиби на открито. Тук се бяха крили, когато пристигнали представителите на нашата раса. Повечето от тези дупки бяха големи колкото обикновена баня и в тях беше тъй тъмно, че човек можеше да види собствената си ръка само ако я протегнеше в тесния отвор на входа. Подът беше покрит с дебел слой хладна пръст, напластена от стари отпадъци. Хилядите лазещи ръце и крака я бяха утъпкали и я бяха направили твърда като автомобилна гума. Сводът и стените бяха от гола скала, тук-таме пооправена с изкуствена зидария.

На едно място се спуснахме в нещо, което приличаше на огромен кладенец със зидани стени. На дъното се вмъкнахме в тясна дупка и видяхме три обширни пещери, разположени на етажи косо една над друга. Ерория се отнасяше с особена почит към тази пещера. Дядо й бил живял тук; това бе семейното й огнище. Тук подът беше основно преровен с желязна пръчка от двете вахини. Вдигнах от земята едно изпилено парче човешка кост, пробито на единия край, за да може да се закачва на врата като амулет.

Малко по-надолу, по-близо до брега, Мариана ни посочи някакви обраснали основи, остатък от стара лодковидна тръстикова колиба. Следи от такива колиби се виждаха навсякъде. Нейният свекър — бащата на Ерория — се родил там. Тук живял, докато, населението на острова се преместило в селото Хангароа, за да бъде покръстено.

„Значи толкова наскоро е станало“, помислих си аз и погледнах удивено двете вахини, обути в панталони, които по външност и обноски сякаш бяха възприели цивилизацията още от времето на Ной.

Основите на колибата имаха формата и размерите на доста голяма гребна лодка, заострена в двата края и направена от майсторски изсечени и дори красиво заоблени блокове от твърд базалт. На горната им страна имаше няколко реда дълбоки дупки, където някога са втъквали гъвкавите тръстики, образуващи плета, от който били направени стените на заоблената тръстикова колиба. Ако всички тръстикови колиби, чиито основи се срещаха навред, са били използувани по едно и също време, Великденският остров в миналото трябва да е имал многобройно население.

Двете жени бяха намерили огромно число стари жилищни пещери. В повечето от тях бяха нанесли опустошения с железните си пръчки, но ни показаха и няколко дупки, които още не бяха „отваряни“, или с други думи, не бяха посещавани, откакто последният обитател ги напуснал и търколил блоковете от лава пред отвора. Веднъж, когато отместих един от тези блокове, за да се вмъкна в тясната дупка, видях под камъка група от четиринадесет неподвижни скорпиона. Друг път отворът между скалите беше толкова тесен, че трябваше да изпразня джобовете си и да направя няколко опита без риза, докато успея да се провра. Долу в мрака фенерчето ми освети човешки кости и един снежнобял череп. Внимателно отместих черепа и видях под него блестящо острие за копие от черен обсидиан и старо гнездо на оси. Благодарих на случая, че гнездото не беше населено, защото щях да съм беззащитен и да се подуя, преди да съм успял да се процедя през игленото ухо.

За да се приберем, следобед минахме през каменисто плато във високата част на запад от лагера. Теренът беше равен и осеян с късове и купчини от лава. При една от тези купчини слязохме от конете, защото синът на Мариана й бил и казал, че намерил там входа на една жилищна пещера от „другия вид“. Беше ми просто непонятно как някой може да намери една определена купчина лава в тази обширна, покрита с камъни местност, още повече че само устно бяха съобщили на Мариана „адреса“ на това жилище. Но затова пък тя много по-трудно би се оправила из уличния лабиринт на някой град.

По това време фотографът и аз, обучени от двете потомки на пещерните обитатели, бяхме усъвършенствували изкуството да се плъзгаме навън, навътре, нагоре и надолу през тесните шахти. Следвахме сляпо съвета им винаги да се вмъкваме в шахтите с краката напред, с ръце, протегнати над главите, и ако шахтата не е отвесна, винаги по гръб, с лице, нагоре. Но този път старата Мариана освети внимателно дълбочината на правоъгълната шахта, която беше здраво облицована с гладки камъни и образуваше тесен отвесен комин. После ме накара да се обърна в една определена посока, докато вмъквам долната част на тялото си в дупката. Земното притегляне ме дръпна бавно надолу, като се прикрепях с бедрата и раменете си о камъните, колкото беше необходимо, защото отворът беше толкова тесен, че ръцете ми трябваше да бъдат опънати и събрани над главата. Този път коминът внезапно свърши и аз застанах зазидан на дъното с ръце, вдигнати нагоре и безпомощно притиснати една до друга. В основата на едната стена имаше правоъгълна дупка. В нея вкарах краката си и бавно седнах с изопнати крака. Сега върху скута ми тежеше здравата зидария и притискаше главата и гърдите ми. След това тялото ми трябваше да последва изопнатите колене в тесния страничен тунел и аз се вмъкнах надолу, като се гърчех, с ръце, все още притиснати назад, докато най-сетне се озовах легнал по гръб в един тесен хоризонтален комин.

Искам да съм в модерна къща с асансьор! Ужасно чувство е да лежиш в земята, зазидан от всички страни, лице срещу лице със скалата и с ръце, притиснати над главата, така че не можеш да си служиш с тях. Човек се чувствува изключително безпомощен в такава миша дупка, когато ръцете му са заклещени над главата. Твърдите каменни стени сякаш още по-силно притискат главата ти и крещят: „Горе ръцете, ти си пленник“. Човек не бива да се вслушва в този вик, нито пък да се опита да освободи ръцете си, защото това не може да стане. Човек не бива да мисли за нищо, а само да се изтиква напред, като гърчи рамене и се примъква с петите, докато забележи, че може да прегъне колене и да рита в празно пространство или пък, че не може да продължи нататък в шахтата, защото стъпалата на краката му са опрели в здрава скала. Ако стане това, значи, че коминът прави друга чупка в прав ъгъл, и човекът, който лежи там с ръце над главата, трябва да се обърне по корем и опипом да влезе с краката напред в друга, перпендикулярна на нея шахта, която завършва с последна хитра чупка. Тук той засяда в ужасна теснина, докато успее насила да се извърти, за да влезе в последния хоризонтален комин, където внезапно подът и стените изчезват и човек най-сетне влиза в пещерата. Миг по-късно е свободен, може да свали ръцете си, да избърше пясъка от очите си и да прави, каквото иска, като внимава да не блъсне главата си в тавана, преди да е запалил фенерчето си.

След като влизах в две-три такива пещери, се научих да влача подире си джобно фенерче. Тогава при спущането можех да виждам тясната шахта зад себе си. Шахтата винаги беше чисто иззидана от гладки каменни блокове без хоросан и квадратна като тесен комин. В някои от камъните бяха пробити симетрични дупки и се оказа, че това са загладени камъни от основите на стари тръстикови къщи. Значи строителите на тези пещерни входове са рушили идиличните, приятни тръстикови къщи на своите предшественици, за да построят вместо тях тези отвратителни капани.

При това първо спускане в тъмния подземен свят на Великденския остров не бях взел със себе си дори и кибрит. Подът беше хлъзгав и криеше изненади, та останах просто, където бях, и зачаках в мрака като слепец. Ослушах се и чух, че някой се спуска подире ми през шахтата. След няколко минути до мен застана старата Мариана и запали своето неизменно късче свещ. То не помогна много. Мракът сред черните скали беше толкова плътен, че всичко, което видях, бяха искрящите очи на Мариана, обкръжени от дълбоки бръчки, подчертани от сенките и пухкави паяжини от пепелявосиви коси, като някакво гротескно лице зад стъкло на прозорец. Тя ми даде друго парче свещ и го запали от своето. Като протегнахме встрани ръцете със свещите, постепенно можахме да различим по стената разни издатини и бучки. По пода лежаха няколко остриета за копия от обсидиан. Ето че идваше и Ерория; тя се позабави. Откъм шахтата се чуваше доста продължително тътрузене и пухтене, но най-сетне Ерория дойде. Двете жени ми казаха, че това не било обикновено жилище, а убежище, използувано във военно време, защото тук никой враг не можел да намери хората. Ако се съди по дебелия набит пласт от отпадъци на дъното на пещерата, то войните ще са били много и дълготрайни. Не можех да разбера как хората са имали смелостта да се свират в тези капани по време на война; достатъчно беше неприятелят да напълни шахтата с камъни, и те биха останали херметически затворени веднъж завинаги. Изглежда, че в това се е състояло умението — да се държат убежищата в тайна. Ако са запазвали входа на пещерата в тайна и са търкулвали камък пред малкия отвор, сигурно е било много трудно да се намерят бегълците.

Между камъните на едната стена открих малка дупка и се вмъкнах в нея. Мариана и Ерория ме следваха по петите. Влязохме в друга, по-голяма пещера и след като се промъкнахме през една дупка в задната й стена, се озовахме в обширно помещение — толкова високо, че светлината на свещите ни не стигна, за да видим тавана. Продължихме пътя си през скалата; някои ходове бяха широки и високи колкото железопътен тунел, другаде трябваше да пълзим през камъни и чакъл, а някъде трябваше просто да легнем по корем и да се изтикваме напред, докато таванът отново се издигнеше и образуваше голямо помещение.

Всеки път, когато се обърнех да видя дали другите ме следват виждах близко зад себе си сбръчканото лице на Мариана, която не ми даваше да се отдалеча дори на педя от нея. Тя ме научи да се пазя от разхлабени блокове по свода на пещерата и от дупки и пукнатини в пода. В едно от помещенията имаше подземен поток. Той пресичаше пътя ни и се стичаше по един страничен ход, та и ние се мушнахме в него. Тук се бяха проявили някогашните хора. Те бяха изсекли тесен улей в пода, за да се оттича водата. Този улей водеше към няколко вдлъбнатини, подобни на корита, които също така бяха изсечени от човешка ръка. Измих ръцете си в най-долната вдлъбнатина, загребах от най-горната и пих. В сравнение с кладенчовата вода тази имаше вкус на най-избрано вино — студена, бистра и благоуханна. Помислих си, че старите пещерни обитатели са знаели да ценят водата по-добре от нас, които получаваме само третокачествена течност от някакви си метални тръби.

Далеч навътре в скалата пещерата на няколко места се разклоняваше; най-вътрешните ходове приличаха на тесни катакомби с равен под, а таванът и стените им образуваха красиво извити сводове без издатини и грапавини. През цялото време ми се струваше, че това е човешко дело, но това бяха само канали, образувани от газове или от потоци лава, които са си пробивали път през разтопената скала по времето, когато целият Великденски остров е бил изригващ вулкан. Тези наглед гладко полирани сводове понякога се стесняваха толкова много, че обгръщаха тялото ми, като че ли бяха правени по мярка за човек, който ще минава през тях, легнал по корем. Някои от тях завършваха далеч навътре в скалата с малки камбановидни куполи, а други бяха преградени с камъни или пък ставаха така тесни, че беше безсмислено да се продължава нататък.

Посетихме няколко такива огромни пещери, чиито помещения се спущаха надолу в подземния свят едно подир друго, наредени като наниз мъниста. Входовете им бяха изкусно зазидани и в тях можеше да се влезе само през тесни шахти, пречупени в остри ъгли или в зиг-заг, в които всеки неприятел би бил съвсем безпомощен. В някои от най-големите пещери имаше вода; в две от тях имаше същински подземни езера, а в дъното на трета намерихме зидан кладенец с леденостудена вода, заобиколен с плочник и добре построена тераса, висока около три метра.

В тези големи убежища биха могли да се подслонят всички жители на Великденския остров, но по всичко личеше, че всеки пещерен вход е принадлежал на отделен род или родова група, които се криели там, когато на острова бушували кървави граждански войни и никой не можел да спи спокойно в старата си тръстикова колиба. Докато обикалях из големите тъмни убежища, си мислех колко глупаво са постъпили тези хора, жители на един слънчев остров в Южното море, като са избрали такъв начин на живот, вместо да живеят в мир със своите съседи под лъчите на слънцето. Но после си спомних за света на двадесетия век, защото и ние постепенно погребваме себе си и нашите най-важни инсталации в скривалища дълбоко под земята от страх, защото ние и нашите съседи сме почнали да си играем с атомната бомба. Простих на първобитните деди на Ерория и Мариана и понеже мракът около мен се изпълни с видения из миналото и бъдещето, тръгнах да се провирам нагоре през дългата зигзагообразна шахта. Почувствувах дълбоко облекчение, когато излязох пак в ослепителната светлина на настоящето, обкръжен само от пасящи овце и коне, които дремеха на соления морски ветрец.

Докато се провирахме и обикаляхме из всички ходове на тази първа голяма пещера, бяха изминали осемдесет минути. Когато излязохме от шахтата, заварихме фотографа, който беше много изплашен. Като стигнал насред шахтата, между всичките камъни, получил пристъп на клаустрофобия^[1] и предпочел да се измъкне обратно нагоре и да почака. Дотогава разглеждането на някое пещерно жилище никога не беше траело повече от няколко минути, тъй като още не беше ставало нужда да копаем. След като чакал търпеливо три четвърти час, фотографът почнал да се безпокои, мушнал главата си в шахтата и ни извикал. Когато никой не му отговорил отдолу, той наистина се разтревожил. Почнал да крещи и да вика в отвора, тъй че шахтата заехтяла, но единственият, който най-сетне го чул, бил старият Касимиро. Той дотърчал отдалеч със своя револвер и когато се измъкнахме от дупката, го заварихме да чака предано заедно с фотографа.

Мариана също излезе и прибра от един камък голямата си сламена шапка. Тя ни помоли винаги да носим със себе си шапка или нещо друго, което бихме могли да оставим край входа, ако се спуснем сами в тия дупки. Разказа ни, че веднъж някакви чилийски иманяри слезли с един туземец в една от тези пещери и дълбоко долу лампата угаснала. Скоро изхабили и последната си клечка кибрит. В тъмнината между скалните стени те съвсем се объркали и не могли да намерят пътя към входната шахта. Спасили се благодарение на шапките и жилетките си, които свалили, преди да влязат. Един туземец ги намерил и разбрал, че хората са под земята.

Археолозите направиха разкопки в много пещери. Обитателите им са хвърляли всички отпадъци около себе си и затова подът на места се беше издигнал застрашително към тавана. Там имаше рибешки кости и миди в големи количества, примесени с кокали от птици и по-рядко — от костенурки. В менюто фигурирало дори месо от плъхове и хора, печено между нажежени камъни в земята. В тези пещери са живели човекоядци. С изключение на малкия местен плъх единствената плячка, която можели да хванат на суша, били двукраките им врагове. Седнали в мрака около своите първобитни каменни лампи, те изпускали сред отпадъците на пода голям брой тънки игли, направени от човешки кости. Бяха оставили след себе си в своите тъмни жилища само първобитни сечива от човешки кости, камък и вулканично стъкло и някакви прости амулети от кости или миди.

В цялата тази работа имаше нещо непонятно. Възможно ли беше жалките първобитни човекоядци да са творците, изваяли класическите великански скулптури с горди лица, които господствуват над целия пейзаж на острова? Как би могъл един народ от преследвани пещерни обитатели да откърми такива безподобни строители и находчиви ваятели като създателите на тези гигантски паметници? Как е било възможно да се организира съвместна работа сред един народ, който дори не живеел задружно в едно село, а се укривал тук и там в тесни подземни шахти, пръснати из целия остров?

Вмъкнах се в тесния комин, който водеше към пещерата, дето Бил седеше при светлината на една парафинова лампа и предпазливо разкопаваше земята със зидарска лопатка. До него лежеше торба, пълна с обгорели човешки кости.

— Все същата първобитна култура — каза той, като изчопли два кътника от пръстта пред краката си. — Гледай! Тия мръсници седели тук, ядели се един друг и плюели зъбите по пода.

На този остров човешко месо се ядяло не само при тържествени случаи. Туземците и до днес разказват предания за свои деди, които предпочитали да ядат сънародниците си вместо риби и птици. Освен това сред тях са се запазили предания за едно още по-отдавнашно време на величие, когато един друг народ — „дългоухите“ — живеел на острова в мир с техните деди — „късоухите“. Дългоухите заставяли късоухите премного да работят и последицата била една война, в която почти всички дългоухи били изгорени в някакъв ров. От този ден нататък не се правели повече статуи. Много от изправените статуи били съборени с въжета и следващите години били белязани от граждански войни, семейни вражди и човекоядство. Това продължило до детството на техните родители, когато на острова пристигнал отец Еухенио и мирно събрал всички жители около себе си в селото Ханга-роа.

Отец Себастиан беше убеден, че на Великденския остров са дошли два различни народа с различни култури и местните жители непоколебимо потвърждаваха това. В своята книга той изтъква, че в много отношения населението се различава от обикновените тихоокеански туземци: между другото в тях несъмнено личат остатъци от някаква бяла раса.^[2] Не само Рогевеен и първите откриватели са забелязали това. Отец Себастиан подчертава, че съгласно преданията на самите туземци, много от дедите им имали бяла кожа, червени коси и сини очи. А когато сред тях се заселил първият европеец, отец Еухенио, и събрал целия народ в Хангароа, той бил много изненадан, като видял между тъмните островитяни и много съвършено бели хора. Съвсем неотдавна, преди петдесет години — при посещението на експедицията на Раутледж, — туземците все още разделяли дедите си на две категории според цвета на кожата. Те разказали на мисис Раутледж, че дори и последният крал бил съвършено бял човек. На хората от белия род се възхищавали и се отнасяли към тях с уважение. Също като на някои други острови в Южното море, и тук изтъкнатите личности трябвало да се подлагат на специално избелване, за да заприличат колкото е възможно повече на своите боготворени деди.

Един ден отец Себастиан дойде да ни отведе в Ана-о-кеке, свещеното място за избелване на девиците неру. Неру било названието, давано на нарочно подбрани девойки, които в стари времена били затваряни в една дълбока пещера, за да станат колкото е възможно по-бледи и по-бели за особени религиозни тържества. Дълго време не бивало да виждат нито дневната светлина, нито други хора, а определени за тази цел жени носели храната им до пещерата и я избутвали през отвора. Местните жители все още помнят, че когато на острова върлувала епидемията от едра шарка след завръщането на робите от континента, тя не стигнала до девойките неру. Но те умрели от глад в своята пещера, защото нямало вече кой да им носи храна.

Входът към Ана-о-кеке, пещерата на девиците, беше на най-източния нос на острова. Името й значи „Пещера на слънчевото наклонение“. За да стигнем дотам, отминахме най-източния вулкан на острова — Катики, зад който лежат трите хълма, дето испанците в миналото поставили своите кръстове. Там имаше и едно друго пещерно жилище, а до него, в самата стена на скалата, беше изсечена една зловеща великанска глава на дявол. Дъждовната вода се стичаше в отворената й уста, която беше толкова голяма, че целият влязох в нея и се скрих зад долната устна. Но отец Себастиан ни отведе още по-нататък, чак до ръба на ужасната пропаст, която се спуска до морето и заобикаля този висок полуостров. Отец Себастиан тръгна така спокойно по самия ръб на скалата, че ние четиримата, които бяхме с него, се развикахме и го замолихме да се движи по-навътре, защото в скалите се блъскаше с рев необичайно силен източен вятър и дърпаше дрехите ни, та всички се чувствувахме неустойчиви и несигурни. Но нашият приятел с дългото, веещо се бяло расо и с високите черни ботуши продължаваше да върви бързо по самия ръб. Той търсеше мястото, а не можеше да го намери. Изведнъж лицето му светна и той дигна ръце, сякаш за да каже: „А, ето го!“ След това отчупи къс от ронливата жълто-кафява скала, за да ни покаже, че е съвсем разядена от времето и че трябва да стъпваме внимателно, а после отиде до самия ръб, вятърът грабна с вой расото му, ние изпищяхме и отец Себастиан изчезна.

Карл така се стъписа, че седна и почна да мачка шапката си. Аз изпълзях внимателно до ръба и надникнах през него. Дълбоко долу видях основата на скалата, в която бавно се разбиваха белите крайбрежни вълни, а отвъд тях, в безкрая, се простираше морето, покрито с бели гребени. Ревът на вятъра и морето заглушаваше всичко. Върху тясна издатина вляво видях бялото расо на отец Себастиан. Вятърът го дърпаше и блъскаше, а той слизаше, като се притискаше към скалата. В този ден вятърът духаше ожесточено. Морето беше покрито с бели хребети. Стръмната скала отбиваше вятъра и той ни блъскаше ту от една страна, ту от друга. Как се възхищавах от стария свещеник! Той се държеше така уверено и свързваше действителността до такава степен със своята вяра, че не изпитваше страх пред опасността. Почти вярвах, че би могъл да ходи по водата. Той се извърна към мен и се усмихна, като посочи по-надолу под себе си и вдигна пръст към устата си в знак, че трябва да донеса пакетите с храна, за да обядваме там. Неравномерните тласъци на вятъра ме караха да се чувствувам така неустойчив, че изпълзях по-надалеч от пропастта и свалих ризата си, преди да взема пакетите с храна. После събрах достатъчно смелост, за да последвам отец Себастиан до издатината. Когато почнах да пълзя надолу, той беше изчезнал. Не можах да видя и следа от расото му. На двеста метра под себе си виждах прибоя. Не съм добър катерач и затова доста неуверено и предпазливо се спущах към издатината. Притиснах се към скалата и със свито сърце вървях по следите на отец Себастиан, като напипвах пътя си стъпка по стъпка и проверявах дали ще ме удържи скалата. Най-много ме безпокоеше вятърът. Стигнах до една издатина на скалата, дето единствената опора беше нещо, което приличаше на твърда буца пръст, отделена с процеп от самата скала. Ако е издържала отец Себастиан, щеше да издържи и мен. Внимателно я блъснах с крак, но не посмях да ритна много силно.

Надникнах иззад издатината и отново видях отец Себастиан. Подал само главата и раменете си от скалата, той лежеше във входа на една пещера, чийто отвор беше два пъти по-малък от отвора на кучешка колиба, и се смееше. Винаги ще го помня така: като някакъв местен Диоген в своята бъчва — с очила без рамки на носа, с широки бели ръкави и развяваща се брада. Като ме видя, той разпери ръце и извика:

— Добре дошъл в моята пещера!

От шума едва можах да чуя какво казва. После той наведе брадата си към тясното стъпалце и се избута назад през процепа, за да ми направи място, понеже под отвора зееше пропаст. Преминах до стъпалцето пред пещерата и се проврях подире му. Шумът, вятърът и светлината изчезнаха. Там беше много ниско и тясно, но по-навътре таванът стана по-висок. В утробата на скалата царяха ненарушимо спокойствие и сигурност. Отвън се процеждаше мъничко светлина и скоро можахме да се видим. Като запалих джобното си фенерче, видях, че сводестите стени са покрити с чудновати знаци и фигури.

Това беше пещерата на девиците. Нещастните малки момичета са седели тук със седмици, а може би и с месеци, да чакат, докато кожата им стане достатъчно бяла, за да ги покажат на народа. Пещерата беше по-малко от метър и половина висока и не би побрала повече от една дузина деца, ако седнат в редици край стените.

След малко отворът се затъмни — някой се вмъкваше в пещерата. Беше нашият приятел — островитянинът, който ни бе последвал. Отец Себастиан веднага го изпрати да доведе останалите; не му се искаше те да останат горе, когато той, човек на шестдесет и осем години, беше тръгнал напред. След малко всички седяхме и обядвахме с наслада. Отец Себастиан посочи една малка дупка на задната стени и, каза, че ако се проврем през нея, може да навлезем още около четиристотин метра в скалата. Но това било най-страшната разходка, която някога бил правил, и нямало да я повтори никога. По средата — на дълго разстояние — проходът ставал толкова тесен, че едва било възможно човек да се промъкне, а зад тази теснина имало пръснати зъби и останки от човешки кости като в погребална пещера. Той не можел да си обясни как може да се внесе там мъртвец, понеже било невъзможно човек да го тика пред себе си, а да го влачи подире си значело да си заприщи обратния път в тесния проход.

Облякох ризата си и поисках да видя останалата част на пещерата, но отец Себастиан само се разсмя при мисълта за това, което щях да преживея. Той каза, че като видя какво е там, скоро ще се върна. Само островитянинът се съгласи да дойде с мен. Проврях се през дупката. Пещерата се разклоняваше, но ходовете веднага се срещаха, като образуваха тесен проход, в който трябваше да пълзим. После таванът се издигна и се намерихме в дълъг тунел, толкова висок и обширен, че можехме да тичаме, за да пестим време. Фенерчето едва светеше. Батерията се беше изтощила в лагера и за всеки случай носех в джоба на панталона си парче свещ и кутия кибрит. За да пестя батерията, светвах от време на време. Между просветванията изтичвахме, вървяхме или изпълзявахме дотам, додето бяхме видели пред себе си. Няколко пъти блъснахме главите си в тавана, като откъртвахме малки частици с форма на капка, които звънтяха като стъкло по косите и вратовете ни. Далеч навътре стигнахме до едно място, дето на пода имаше кал и вода. Тук таванът ставаше все по-нисък и по-нисък. Нямахме друг избор, освен да се наведем и да пълзим на четири крака през водата и тинята; но проходът стана още по-нисък и най-сетне трябваше да легнем по корем и да се провираме, а леденостудената тиня проникваше през ризите и панталоните ни.

— Хубав път — извиках аз назад.

Другарят ми, легнал в калта зад мене, се засмя учтиво. Почваше да става неприятно. Сега разбрах какво искаше да каже отец Себастиан, но щом като той е успял да мине, нямаше защо ние да се отказваме насред път. Малко по-късно почти съжалих, че тръгнахме. Макар че лежах, затънал до половината във вода и мека кал, таванът се спусна толкова ниско, че колкото и да се мъчех, не можех да си пробия път. Електрическото фенерче беше непромокаемо, но беше немислимо да предпазя стъклото от тинята, когато сам бях затиснат в калта. При бледата светлина на фенерчето ясно виждах, че проходът е не само нисък, но и толкова тесен, че явно не можеше да се върви нататък. Но отец Себастиан се беше промъкнал оттук. Бавно проврях гърдите си и усетих, че това едва-едва е възможно. Притиснат отдолу и отгоре от твърдата скала, аз се промъквах сантиметър по сантиметър през процепа, като изтиквах встрани калта. Всичко това беше толкова трагикомично, че не можех да се въздържа да не изпъшкам „хубав път!“ към бедния нещастник, който ме следваше, но този път чувството за хумор го беше напуснало.

— Лош път, сеньор — простена той.

Трябваше да се провираме цели пет метра през това менгеме, което притискаше ребрата ни. След като преминахме през игленото ухо, стигнахме в онази част на пещерата, дето лежаха останките от скелети. Там пак беше сухо и таванът бе по-висок, та можехме отново ту да пълзим на четири крака, ту да подтичваме през проходите. Нещастните девици неру! Когато са искали да раздвижат краката си и да се разходят по време на дългия си престой в пещерата, те съвсем не са имали възможност да правят романтични лунни разходки. Бях се схванал и мръзнех от студената тиня и когато насочих светлината назад, за да видя дали идва кафявият ми приятел, открих, че ме преследва някаква фигура, покрита с кал, която се различаваше от цвета на пещерата само по блясъка на очите и зъбите си.

Най-сетне пещерата завърши с гладък, стръмен склон от утъпкана пръст, който водеше нагоре към една дупка в тавана. След многочислени безплодни опити успях да се добера до горе и се намерих в малък камбановиден купол, който сякаш беше направен от човешка ръка. Но това беше само мехур, образуван от газ. Отец Себастиан беше оставил там парченце свещ. Аз все още носех моята в задния джоб и гърбът и задните ми части бяха сравнително сухи. Опитах се да запаля свещта на отец Себастиан, но тя не искаше да гори, а и с кибрита ставаше нещо. Сега усетих, че по лицето ми се стича пот; въздухът беше лош. Бързо се спуснах по пръстения склон при моя изкалян спътник, който ме чакаше, и после забързахме назад, доколкото ни позволяваха жалката светлина и височината на тавана. Както се движехме, приведени или пълзешком, приличахме на къртици, пък се и чувствахме така. Стигнахме до ужасното иглено ухо, смело се хвърлихме в калната вода и се завряхме в цепнатината. Островитянинът ме следваше с глава до петите ми; провирахме се сантиметър по сантиметър, чувствувайки гърдите си смазани от неумолимите челюсти на планината, която не искаше да се отвори поне още малко, за да пропусне две човешки тела. Дотук пътят беше отнел доста време, но връщането като че ли траеше още по-дълго. Все още се опитвахме да се шегуваме, като знаехме, че скоро ще излезем, но аз се чувствувах досадно мокър и кален, по лицето ми се стичаше пот и бях доста изморен. Въздухът беше лош. След малко млъкнахме съвсем и само се мъчехме да се провираме напред с протегнати ръце, като се стараехме стъклото на фенерчето да не попадне в тинята.

Не стана ли малко по-широко? Може би, но сега пак стана по-тясно. Странно, че този тесен ход не се свършваше и че още не бяхме излезли във външния тунел. Умореният ми мозък от известно време смътно премисляше това, докато се мъчех да провра тялото си през менгемето. После в бледото мъждукане на електрическата крушка видях, че точно пред носа ми ходът прави чупка нагоре. Стори ми се невъзможно да прокарам тялото си през нея. Може би е било много по-лесно да се мине това място в обратна посока и не бях разбрал колко трудно ще бъде на връщане. Странно, че не помнех тази чупка. С невероятни усилия принудих тялото си да иде малко по-напред и в някакво изкълчено положение се опитах да погледна нагоре през дупката, като милиони тонове притискаха гърба и гърдите ми. С ужас видях, че нещо не е в ред: беше съвсем невъзможно да се мине през тази чупка.

— Не можем да продължим — казах на човека, който пълзеше зад петите ми. По лицето ми течеше пот.

— Продължавайте, сеньор — няма друг път навън — простена той в отговор. Изтиках се още мъничко напред с глава встрани и с жестоко притиснати гърди, за да намеря място в тесния процеп между скалите. Като обърнах светлината нагоре, видях, че дупката над мене е много по-малка от главата ми: беше абсолютно невъзможно да се мине оттам.

В същия миг угасих фенерчето, защото сега трябваше да пестим всяка искра. Предстояха ни неприятности, а можех да мисля и на тъмно. Внезапно почувствувах, че целият огромен масив на полуострова Поике е легнал върху мене и ме притиска. Беше ужасно тежък и когато се опитах да дам отпор, ставаше още по-страшно. Едничкото облекчение настъпваше, когато се отпуснех напълно и се правех колкото може по-тънък, но дори и тогава скалата продължаваше да ме притиска отгоре и отдолу.

— Връщай се — казах на човека зад мен. — Оттук не може. Той направо отказа и само ме помоли да се промъквам, понеже нямало друг изход от този ад.

Това беше невъзможно. Пак запалих фенерчето и проверих земята пред ръцете и гърдите си, като се изтиках малко назад, за да успея да сторя това. Малкият наклон беше покрит с някаква смес от пръст и полузасъхнала кал. Виждах ясно отпечатъците от ризата и копчетата си, а също и от пръстите си върху мястото, докъдето преди това стигаха ръцете ми, но непосредствено пред тях имаше само кална пръст и камънак, недокосван от човек или животни. Пак угасих светлината. Въздухът беше тежък. Гърдите ми бяха жестоко затиснати. Лицето и тялото ми бяха потънали в пот. Дали на идване не бяхме предизвикали с говоренето или провирането си срутване на прохода, през който бяхме минали? Ако целият ход пред нас беше заприщен от някое свличане, как щяхме да си изкопаем път до дневната светлина, като нямаше място да изтикваме край себе си пръстта и камъните? Колко време можехме да издържим в този лош въздух, докато другите разберат какво се е случило и успеят да си пробият път до нас? А не бяхме ли сбъркали пътя и не се ли намирахме в друг задънен ход? Но как бихме могли да сторим това, когато онази част от девическата пещера, където се намирахме, се състоеше от един-единствен тесен тунел, не по-широк от човешко тяло?

Моят спътник ме бутна и се опита да ме принуди да продължа напред. Цялото ми тяло беше покрито с кал и скалата ме затискаше с милионите си тонове все по-силно и по-силно колкото повече мислех за това.

— Връщай се! — извиках аз.

Той изгуби ума и дума и почна да ме блъска по петите. Той не беше видял малката дупка, а аз не можех да го пропусна край себе си, за да я види.

— Връщай се! Връщай се!

Изглежда, че притиснатият човек зад мен изпадна в лудешка паника. Изревах му:

— Назад! Назад! — И заритах с ходилото на единия си крак. Това оказа известно въздействие. Той запълзя назад сантиметър по сантиметър и аз го последвах. Напредвахме бавно, като малко по малко се измъквахме назад. Не бива да заседнем или да притиснем главите си между скалите! Най-много се страхувах да не заклещя главата си, защото тя не се поддава на натиска като гръдния кош.

Внезапно стана по-широко. Нищо не разбирах, понеже бях замаян от нечистия въздух. Възможно ли беше да сме се върнали до мястото със скелетите? Пак запалих фенерчето си и видях пред себе си два хода, от които десният леко се изкачваше. Ето къде се бяхме заблудили. Бяхме изпълзели наляво, вместо надясно. Викнах на туземеца, но той съвсем механично продължаваше да се изтиква назад.

— Оттука! — извиках аз и запълзях пак напред в левия отвор, като туземецът автоматично ме последва. Гласовете ни зазвучаха много странно в пещерата. Ходът отново ставаше все по-тесен и по-тесен. Това беше ужасно. Най-сетне пак запалих фенерчето и видях пред себе си същата невъзможно малка дупка като преди. Тогава осъзнах, че мисълта ми вече не тече ясно. За втори път бях изпълзял в погрешната дупка, макар да знаех много добре, че трябва да поема по другата.

— Връщай се! — простенах аз.

И сега всичките ми действия бяха съвсем механични. Изтикахме се пак назад и аз мислех само едно: дясно, дясно, дясно! Когато отново стигнахме до двата хода, механично се заврях в десния отвор. Скоро можахме да се поизправим, усетихме повей от студен, свеж въздух, можехме да се движим приведени или на четири крака и след малко излязохме през последната дупка в уютната пещера с надписите по стените, дето седяха нашите приятели и ни чакаха. Беше прекрасно да видиш отново ослепителната светлина на слънцето и необятния простор на океана и небето.

— Отказахте ли се? — попита нетърпеливо отец Себастиан, като се смееше от сърце на картината, която представлявахме.

— Не — отвърнах аз. — Но ми е напълно обяснимо, че в такава пещера някой може да остави костите си.

— Казваш, че си бил в избелителната пещера? — попита Ивон, когато се върнах в лагера. Това съвсем не си личеше от вида ми.

Слязох на брега и се хвърлих с дрехите в солените вълни.