Тур Хейердал
Аку-Аку (2) (Тайната на Великденския остров)

Глава I
Детективи тръгват към края на света

Аз нямах аку-аку.

Пък и не знаех какво е аку-аку, та дори и да имах, едва ли щях да мога да го използувам.

Всеки благоразумен човек на Великденския остров си има аку-аку и там аз също се сдобих с такова нещо. Но засега се занимавах с организирането на пътешествие тъкмо до този остров, тъй че още не притежавах аку-аку. Може би именно затова беше толкова тежко да се уреди пътуването. Много по-лесно беше да се приберем отново у дома си.

Великденският остров е най-усамотеното населено място в света. Най-близката суша, която жителите му могат да видят, се намира на небосвода — луната и планетите. Те трябва да пътуват по-надалеч от който и да било друг народ, за да видят, че всъщност, и по-наблизо има земя. Затова живеят в близост със звездите и знаят повече имена на звезди, отколкото на градове и страни на нашата планета.

На този далечен остров — на изток от слънцето и на запад от луната — на човека е хрумнала една от най-странните идеи. Никой не знае кому е дошла тя и никой не знае защо, понеже това се е случило, преди Колумб да поведе белите хора към Америка и с това да открие пътя за изследователски пътешествия из големия, непознат Тихи океан. Докато европейците все още вярвали, че светът свършва при Гибралтар, съществували други велики мореплаватели, които знаели повече. Изпреварвайки своето време, те порели вълните на непознатия неизследван океан отвъд пустия западен бряг на Южна Америка. Далеч навътре в океана открили суша. Достигнали най-самотното островче на земята. Там слезли на брега, наточили своите каменни брадви и се заели да осъществяват едно от най-забележителните строителни начинания на древността. Те не строели крепости и замъци или бентове и пристани, а правели гигантски каменни фигури на хора, високи колкото къщи и тежки колкото железопътни вагони; много от тях завличали надалеч и ги изправяли върху огромни каменни тераси из целия остров.

Как са могли да вършат всичко това преди века на техниката? Никой не знае. И ето — фигурите, сътворени от тях, се извисяват към небето, а народът, който ги е създал, отдавна е изчезнал. Те погребвали своите мъртъвци в подножието на колосите, които били изградили. Издигали статуи и погребвали мъртвите. Един ден ударите на брадвите по скалите затихнали. Те затихнали внезапно — сечивата били захвърлени и много от фигурите останали недовършени. Загадъчните ваятели изчезнали в мрака на древността.

Какво се е случило? Да, какво се е случило на Великденския остров?

За хиляден път се наведох над писалищната маса и погледът ми се плъзна по едромащабната карта на Тихия океан — този предателски лист хартия, на който островите изпъкват, означени с главни букви, и с чертожната линия се пътува еднакво лесно по и срещу теченията. Бях вече почнал да опознавам този океан. Там, в дивите долини на Маркизките острови, точно на юг от екватора, живях цяла година по туземски и се научих да виждам природата с очите на полинезийците. Там чух за пръв път разказите на стария Тей-Тетуа за човека бог Тики. По на юг от Дружествените острови, сред палмите на Таити, великият главатар Терииероо някога бе мой учител. Той ме осинови и ме научи да уважавам неговата раса като моята собствена. А там, на кораловия риф в архипелага Туамоту, достигнахме суша със сала „Кон-Тики“ и разбрахме, че дори и соленият океан има свое неумолимо закономерно движение — пътя от Южна Америка до тези далечни острови. Колкото и усамотени да бяха островите, те всички попадаха в естествения обсег на древните балсови салове на индианците инки.

А ей оттам, от сухите кактусови гори на островите Галапагос, имах други странни спомени. Ние за малко не се озовахме там със сала „Кон-Тики“; та по-късно отидох с друга експедиция да видя какви ли тайни крие този отдалечен архипелаг. В един приказен свят сред гущери великани и най-големите костенурки в света участвувах в събирането на парчета от истинска Аладинова лампа, които лежаха разбити, заринати в някаква отдавнашна купчина смет между кактусовите дървета. Трябваше само да се поизтрият зацапаните стари късчета, за да се видят големи платна на източния хоризонт. Видяхме могъщите предшественици на инките, които се отправяха със своите салове от брега на Южна Америка през морската стихия. Те прекосявали океана веднъж, дваж, много пъти и излизали на брега по безводните скали на островите Галапагос. Там станували и с течение на времето чупели един подир друг чудноватите съдове, които носели със себе си — съдове, каквито не е правил никой друг цивилизован народ по целия свят. Изравяхме късове от тези гърнета из древните поселища и те изиграха ролята на Аладинова лампа, като отразяваха морските походи на своите притежатели и хвърляха светлина в мрака на праисторическите времена.

Нито един археолог не е изследвал островите Галапагос и затова никой нищо не е намирал. Ние бяхме първите, които вярваха, че индианците са плавали толкова навътре в океана, и поради туй отидохме там, за да видим следите им. Заедно с археолозите Рийд и Шьолсволд изкопахме повече от две хиляди такива странни късчета от сто и тридесет различни гърнета. Специалистите във Вашингтон изследваха фрагментите така, както детективи разучават отпечатъци от пръсти, и установиха, че хиляди години преди Колумб да разтвори вратата към Америка, предшествениците на инките били разкрили широко дверите към Тихия океан и посетили неколкократно далечните острови Галапагос.^[1]

Това бяха най-древните човешки следи, намирани досега по далечните океански острови в Тихия океан. Те разкриват, че преди да бъдат заселени островите на Полинезия и преди викингите да потеглят за Исландия, древният народ на Южна Америка започнал да изследва Тихия океан и достигнал острови, толкова отдалечени от родния му бряг, колкото Исландия от Норвегия. Там ловели риба, отглеждали местния памук и оставили много следи из своите поселища, преди да напуснат негостоприемните сушави острови и да се устремят към някаква неизвестна цел.

Отвъд Галапагос мощното океанско течение, което е по-бързо от Амазонка и стотина пъти по-широко от нея, безпрепятствено продължава на изток и само няколко седмици по-късно излива своите водни маси между островите на Южното море.

Една несигурна точица с въпросителен знак до нея бе отбелязана на картата в средата на океанското течение. Дали беше земя? Ние преминахме точно над това място със сала „Кон-Тики“ и установихме, че там има само водовъртежи. Но далеч на юг, дето завиват най-южните отклонения на течението, има друга малка точица и тя носи име — Великденски остров. Не бях ходил там и именно там исках да отида. Отдавна се чудех как древните хора са се добрали до това уединено място. Сега пък се чудех как аз самият да се добера дотам. Твърде неразумно е човек да се мъчи да отговори на въпроса, как са пътували хората от каменния век, когато не знае по какъв начин самият той да прекоси същото разстояние.

Докато отминавахме далеч на север с „Кон-Тики“, често седяхме по палубата на лунна светлина и разговаряхме за загадката на Великденския остров. По това време тайно мечтаех някой ден да дойда пак и да сляза на брега на този самотен остров. Сега се опитвах да превърна мечтата си в действителност.

Великденският остров принадлежи на Чили. Само веднъж в годината до острова отива военен кораб с хранителни припаси за населението; след това се връща в Чили, което е толкова далеч, колкото Испания от Канада. Великденският остров няма друга връзка с външния свят.

Военният кораб не можеше да разреши проблема за моето пътуване. Да се проучи Великденският остров за седмица, докато чака военният кораб, беше, разбира се, безсмислено. А да остана на острова цяла година с дейни учени също така беше непривлекателна перспектива, защото след месец те можеха да установят, че няма вече какво да се върши там. Възможно беше да се понесем нататък от Южна Америка на балсов сал по течението и вятъра, но навярно нямаше да намеря археолози, които да дойдат с мен на сала, а какъв смисъл имаше да изследвам Великденския остров без тях?

Значи трябваше да имам собствен кораб, нещо като експедиционен кораб. Но на Великденския остров нямаше пристанище, нямаше сигурно място за закотвяне, нямаше докове и складове за гориво и вода. Следователно корабът трябваше да е достатъчно голям, за да носи гориво и вода за пътуването дотам и обратно и за да се движи по време на чакането. Още отначало разбрах, че корабът ще трябва да е доста голям. А да предположим, че археолозите след две-три седмици решат, че няма какво да се разкопава. В такъв случай щеше да е доста неприятно да сме отишли чак до Великденския остров със собствен кораб, освен ако можехме да го използуваме, за да идем с него до други неизследвани острови в Южното море. Такива имаше достатъчно в източната част на Полинезия. Точно в онази част на Тихия океан, където течението нахлува откъм Галапагос и Южна Америка, имаше цял низ от примамливи острови, които сякаш само чакаха да започнем разкопки на тях.

По въпроси за пътешествия из далечни морета винаги съм се съветвал с Томас и Вилхелм. Един ден, когато плановете ми все още бяха тайна мечта, седнахме заедно в уютното старо транспортно бюро на параходното дружество „Фред Олсен“ при пристанището на Осло. Томас подуши нещо, щом като влязох, извади един огромен глобус и го постави между нас. Аз го завъртях, докато показа най-синята част на света. Това става само когато към нас е обърната огромната южна част на Тихия океан, така че и Америка, и Азия, и Европа останат на задната страна на глобуса. Посочих Великденския остров.

— Там — казах аз. — Но как?

Два дни по-късно пак седяхме около глобуса и Вилхелм извади някакво изчисление.

— Най-удобен за теб ще бъде един кораб с дизелов двигател, дълъг около петдесет метра, със скорост от дванадесет възела и място за петдесет тона вода и сто и тридесет тона нефт — каза той.

Нито за миг не се усъмних дали това наистина ще е най-удобният кораб за мен. Бях се научил да се осланям на мореплавателските изчисления на Вилхелм, понеже той ми бе помогнал да преценя толкова точно движението на „Кон-Тики“, че ако бяхме успели да прехвърлим въже на брега, когато минавахме край Ангатау, щяхме да пристигнем там в определения ден.

Няколко дни по-късно Вилхелм ми се обади по телефона. Беше получил предложение от една консервна фабрика в Ставангер. Те имали подходящ риболовен кораб в гренландските риболовни води; можел съм да го наема за година, ако го взема от септември.

Погледнах календара. Беше към края на април и до септември не оставаха и шест месеца. Предложението беше за „гол кораб“, т.е. трябваше да поема кораба празен — без екипаж и съоръжения.

Моят собствен опит в мореплаването не беше надраснал стадия на дървените салове. И другите ми приятели от пътуването с „Кон-Тики“ не можеха да станат екипаж на истински кораб. Необходими бяха позволителни и други документи. Колко по-просто беше всичко на сала на инките!

— Нашата фирма може да ти помогне да уредиш всички морски въпроси — каза Томас.

И така, изведнъж се намерихме около голямата зелена заседателна маса със завеждащия морския транспорт, началника на отдела за комплектуване на екипажи, началника на снабдителния отдел, началника на застрахователния отдел и всякакви други по-висши и по-нисши специалисти. Резултатът беше един истински кораб. Сега оставаха едва четири месеца и на мене ми се струваше, че чувам жадния, нетърпелив вой на големия кораб, който лежеше в Ставангер и чакаше да тръгне, без дори една искра от комина да издава живот, с пуста палуба и нито един предмет в големите трюмове, в които голите железни шпангоути стърчаха мрачно като ребра около празния търбух на кораба.

Когато човек отива със семейството си на курорт, трябва да мисли за много неща. А когато освен семейството си взима и петима археолози, лекар, фотограф, екипаж от петнадесет души, цял кораб, натоварен с резервни части, специални съоръжения и прехраната на всички за цяла година, трябва да помни много повече неща. Човек се чувствува като диригент, който яде макарони и същевременно се опитва да накара един оркестър да изпълни някоя от унгарските рапсодии на Лист. На писалищната ми маса цареше същински хаос от паспорти, книжа, разрешителни, снимки и писма. Мебелите бяха покрити с карти, таблици и мостри от всякакъв вид съоръжения. Лудостта скоро се разпространи из цялата къща. Телефонът и звънецът на пътната врата звъняха едновременно и всеки, който се опитваше бързо да се отзове, трябваше да се прекатерва през сандъци, пакети и вързопи с походни съоръжения.

Бях седнал в отчаяние върху капака на един магнитофон със сандвич в ръка и телефон в скута си, като се мъчех да взема линия за разговор. Но през оня ден това беше невъзможно, понеже тъкмо бях дал обявление за помощник-капитан за пътуване до островите в Южното море и телефонът изобщо не млъкваше. Капитан вече имах. Най-сетне успях да се свържа с един търговец на едро в Осло.

— Трябват ми три тона зъболекарски гипс — казах аз.

— Да не би някой да страда от зъбобол? — попита сухо някакъв глас.

Преди да успея да обясня, че гипсът ми трябва, за да направя отливка от някоя статуя на Великденския остров, а не за изкуствени челюсти, прекъсна ни междуградски разговор от Ставангер.

— Ало — каза новият глас. — Ало! Съобщение от вашия механик Олсе. Коленчатата ос е износена. Да я шлифоваме ли или да вземем нова?

— Коленчатата ос — казах аз.

— Дрррррррр! — Този път беше звънецът на пътната врата.

— Питайте Реф — изревах в слушалката. — Той разбира от тия работи.

Втурна се Ивон, отрупана с пакети.

— Прегледах списъка на домакина — каза тя — и намалих черния пипер и канелата с по две кила и половина. А доктор Самб каза, че щял да ни даде своя походен сандък за лекарства.

— Отлично — казах аз и си спомних за човека, който мислеше, че искам гипс за челюсти.

— Би ли му се обадила — помолих аз и предадох слушалката на Ивон точно навреме, за да приеме нов разговор.

— Трябва да е някакво недоразумение — ми каза тя. — От Мустадс^[2] питат къде да доставят сто килограма различни риболовни куки. Но нали взимаме два тона замразено говеждо?

— С куките няма да ловим риба — казах аз. — С тях ще плащаме на местните копачи. Да не мислиш, че взимаме хиляда метра шарени платове, за да се обличаме с тях?

Тя не мислеше това, обаче ми каза, че вторият механик току-що телеграфирал, че се отказва; жена му не се съгласила да го пусне, като разбрала, че пътуването ще е до островите в Южното море.

Изхвръкнах навън при кофата за боклук, която се оказа празна.

— Какво търсиш? — попита Ивон.

— Заявленията на другите механици — промълвих аз.

— Аха! — Ивон ми влезе в положението.

Отново се звънеше — звънецът на пътната врата и телефонът едновременно. Влезе бъдещият водолаз на експедицията заедно с двама другари и с ръце, пълни с гумени плавници и шнорхели. Трябваше да ни покажат разликата между френската и американската водолазна екипировка. Зад тях стоеше някакво странно малко човече и въртеше шапката из ръцете си. Бил дошъл по един важен въпрос — строго поверителен. Имаше толкова особен вид, че не посмях да го пусна по-навътре от антрето.

— Виждали ли сте статуите на Великденския остров? — прошепна той, като се озърташе да види дали някой не подслушва.

— Не, но смятам да ги разгледам.

Той протегна дълъг показалец и прошепна с лукава усмивка:

— Вътре в тях има човек.

— Човек ли има в тях? — попитах аз, без да разбирам.

— Да — прошепна той тайнствено. — Един крал.

— Как е влязъл там? — попитах аз учтиво, като бавно и дружелюбно го избутах към вратата.

— Сложили са го вътре. Също като в пирамидите. Разбийте една от статуите и ще видите.

Той кимна бодро и повдигна вежливо шапката си, а аз му благодарих за съвета и в недоумение затворих вратата подире му.

Започнах вече да свиквам със странни хора, които имаха особени схващания за Великденския остров. Чудноватите предложения, които идваха с пощата, откакто вестниците бяха публикували нашите планове, нямаха край. Почти ежедневно получавах писма от хора от най-различни краища на света, които ми съобщаваха, че Великденският остров бил последен остатък от някакъв потънал материк — един вид тихоокеанска Атлантида. Трябвало да търсим ключа на загадката на дъното на океана около острова, а не на сушата.

Имаше дори един, който предлагаше да зарежа цялата експедиция. „Само ще си губите времето да пътувате толкова надалече — ми пишеше той. — Може да си седите в кабинета и да разрешите целия проблем с трептения. Изпратете ми снимка на някоя статуя от Великденския остров и снимка на някоя стара статуя от Южна Америка и аз ще ви кажа по трептенията дали те произхождат от същия народ.“ Той добавяше, че веднъж направил от картон модел на Хеопсовата пирамида, сложил вътре сурово месо и след известно време тя затрептяла толкова силно, че се наложило да изпрати цялото си семейство в болница.

Скоро и аз щях да започна да трептя, ако не се отървях от всички тези лунатици. Хукнах да настигна водолазите, които бяха изчезнали към горния етаж, но Ивон съчувствено ме спря и ми подаде телефона. А докато разговарях по телефона, тя бавно избута към мен една олюляваща се малка купчинка писма — утринната поща. Позабавих се, преди да върна слушалката на мястото й, от страх, че телефонът пак ще зазвъни.

— Това беше Външно министерство — казах аз. — Помоли другите да почакат горе; трябва веднага да взема такси. Британското министерство на колониите иска отговор на някои въпроси относно остров Питкеърн, а Коста Рика е дала съгласието си да правим разкопки на Кокосовите острови, ако подпиша споразумение да не търся някакво съкровище, което смятат, че е заровено там.

— Вземи и пощата — извика Ивон подире ми. — Може да има някое закъсняло заявление от друг механик.

Съмнявах се в това, но тичайки, грабнах купчината с писма. Хората, които ни пращаха молби да ги вземем с нас, бяха обикновено художници, писатели и просто хора, които могат от всичко по-малко. Бях получил дори писмо от един германец, който ми пишеше, че макар по професия да бил фурнаджия, през последните няколко години работил в гробище и затова смятал, че е подходящ за разкопките.

— Помни, че трябва да минеш и покрай платнарската работилница; всички палатки били опънати на поляната на Бергсландови — извика Ивон, докато се качваше по стълбите.

Затичах се към вратата и насмалко щях да съборя не друг, а пощаджията, който разнасяше следобедната поща. Щях да му подам писмата, които носех, вместо да поема ония, който той ми подаваше, но в края на краищата се намерих в колата с двата купа писма.

— Майорстувейен — казах на шофьора.

— Това е тук — отвърна той спокойно.

— Е, тогава Външно министерство — казах аз и докато таксито потегляше, почнах да отварям писмата.

Нямаше молби от механици. Единствено молбата на един часовникар, който искаше да дойде с нас като готвач, донякъде се приближаваше до търсеното. Но готвач вече бях наел. Имаше обаче едно писмо от археологическата секция на университета в Осло — от един от двамата археолози, които щяха да идват с мен. Установили, че страда от стомашна язва, и лекарят му забранил да предприеме пътуването.

Един от стълбовете на експедицията беше рухнал. Да тръгнем без достатъчно археолози значеше да не използуваме напълно ударната сила на експедицията. Нямаше да е лесно в този кратък срок да намерим друг, който би се обвързал за цяла година. Единственият изход беше да почна да пиша на разни археолози у нас и в чужбина.

Дойде септември. Неочаквано на кей „В“ пред кметството се появи един гренландски риболовен кораб с красиви очертания, блестящо бял като яхта, а на комина му беше нарисувана с керемиденочервена боя брадатата глава на слънчевия бог Кон-Тики. Отпред, на високия нос, подсилен за плаване при лед, беше нарисувана любопитна синя емблема, значението на която познаваха само посветените. На нея се виждаха двама от свещените птицехора на Великденския остров, полуптици и получовеци, прерисувани от една от редките дъсчици с неразчетени йероглифи, намерени на острова. Сега коминът излъчваше топлина и корабът лежеше натоварен догоре, потънал във водата на фиорда до очертаната със синьо ватерлиния. На кораба цареше трескаво оживление, а на брега имаше такава гъста тълпа, че камионите и електрокарите, които превозваха в последната минута вързопи и пакети, едва успяваха да се промъкнат.

За всичко ли бяхме помислили? Разбира се, имахме храна и сечива за копане и всичко, за което знаехме, че ще ни потрябва. Опасността се криеше в непредвиденото. Да предположим, че намерим някой скелет под вода. Носехме ли подходящите химикали, за да го предпазим от разпадане? Да предположим, че трябва да отидем до някой непристъпен зъбер или скален надвес — имахме ли необходимите средства да го достигнем? А как щяхме да се справим с проблемите за съобщенията и снабдяването с храна, ако лагерът е на едната страна на острова, пък корабът внезапно трябва да отиде на другата поради лошо време? Ами ако готвачът прегори и пробие някой тиган, ако витлото се повреди от коралов риф или пък някой от моряците стъпи върху отровен морски таралеж? А какво щеше да стане с цялата храна, ако хладилникът престане да работи? Имахме ли всички необходими специални съоръжения и резервни части? Сега вече нямаше време за размишления. Сега трябваше да сме готови да посрещнем всички възможни превратности, защото гренландският риболовен кораб вече тръпнеше, готов да отплава за Великденския остров — най-самотното място на земята, дето няма нито работилници, нито магазини.

Капитанът даваше своите заповеди от мостика, а екипажът тичаше по палубата, затягаше люковете, дърпаше въжетата. Огромният помощник-капитан стоеше с дърводелски молив в ръка и отмяташе перата по един дълъг списък — едно беше сигурно: всичко, за което той отговаряше, беше пристигнало. Дори коледната елха на капитана беше прибрана в хладилника. Списъкът беше в ред.

Корабната камбана иззвъня за последен път. Отекнаха заповедите на капитана към помощник-капитана, а иззад блестящата глава на слънчевия бог коминът яростно забълва дим. През релинга на кораба се разменяха прощални думи и последни благопожелания; двадесетина весели, изпълнени с очакване лица се бяха отвърнали от своите задачи на борда, за да запечатат за цяла година образите на съпруги и любими, които зърваха из навалицата на брега и чиито лица изразяваха всички оттенъци на тъга и щастие. Внезапно изтеглиха стълбата, запляскаха въжета, заскърцаха скрипци и механиците долу направиха чудо: корабът започна да се движи. Из дългата стена от хора на кея се надигна радостен възглас; размахаха се ръце, развяха се кърпички като същинска гора по време на буря, а капитанът нареди да се дадат няколко сърцераздирателни воя със сирената.

Но този хаос представляваше завършек на хаоса, негова връхна точка и край.

Сред тази бъркотия аз стоях на кея и махах. Не че бях забравил да се кача, но най-напред трябваше да отлетя за Съединените щати, отдето щяха да тръгнат трима археолози, които бяха дали съгласието си да дойдат с нас. След това трябваше да направя посещение на добра воля в Чили и чак тогава да се кача на борда на нашия кораб, когато преминава през Панамския канал. Негово кралско височество, престолонаследникът принц Олаф, най-любезно беше предложил да стане патрон на експедицията и норвежкото Министерство на външните работи бе издействувало от чилийското правителство разрешение експедицията да почне разкопки на Великденския остров, стига да не повреждаме паметниците. Както Великобритания, така и Франция бяха дали съгласие за своите острови, така че имахме „зелена улица“ за всички острови в източната част на Тихия океан.

Когато корабът обърна бялата си кърма към нас и плавно се отдалечи от кея, високо на кърмата стоеше един самотен младши матрос с лице светнало от радост като вечерното слънце и гордо събираше мръсното въже за закрепване, а съучениците му стояха на брега и викаха „хип-хип ура“ за Тур младши, когото бяха освободили от училище за цяла година.

След това малкият кораб се плъзна зад един голям океански параход и се изгуби от погледа. Той бързаше — трябваше да обиколи половината земно кълбо с детективи на борда по следите на други мореплаватели, които имаха преднина от няколко века.