Патриша Корнуел
Скарпета (9)

9.

Докато Скарпета оглеждаше дългите плитки охлузвания в горната част на гърба на Оскар, той доброволно реши да разкаже как ги е получил.

— Той вече беше вътре и ме нападна. Избяга и аз я намерих. От полицията не ми повярваха. Видях го по лицата им. Те си мислят, че съм се наранил, докато съм се борил с нея. Ти можеш да кажеш, нали? Че не съм се борил с нея?

— Ще ми помогне, ако ми разкажеш с какво беше облечен снощи — отговори тя.

— Можеш да кажеш, че тези наранявания не са от борбата ми с нея. Няма да намерят мое ДНК под ноктите й. Тя не ме е драскала. Не се е карала с мен. Ние никога не се карахме. Може би от време на време сме спорили. Тя вече беше мъртва…

Скарпета го остави да се наплаче и когато се поуспокои, му зададе въпроса отново.

— Снощи. С какво беше облечен, когато се сборичка с…

— Не можах да го видя добре.

— Но си сигурен, че беше мъж.

— Да.

— По кое време беше това?

— В пет часа.

— Точно?

— Никога не закъснявам. Всички лампи бяха изгасени. Дори фенерите пред входа не светеха. Всички прозорци бяха тъмни. Нямаше смисъл. Тя ме чакаше. Колата й беше на улицата. Паркирах зад нея. Имаше много празни места — нали е Нова година и много хора са заминали. Свалих си палтото и го оставих на пътническата седалка. Бях по фланелка и джинси. Тя обича… обичаше да нося тесни тениски, потници всъщност. Обичаше тялото ми. Работя по него, защото тя го обичаше и бях готов да направя всичко, за да й доставя удоволствие. Тя обичаше секса. Не бих могъл да съм с жена, която не си пада по секса.

— Редовен секс, груб секс, творчески секс? — попита Скарпета.

— Аз съм много внимателен и нежен. Налага ми се. Заради моите размери.

— А какво ще кажеш за фантазиите? Например връзването. Важно е, затова питам.

— Никога, никога!

— Това не е обвинение. Много хора правят най-различни неща и в това няма нищо лошо, стига да харесва и на двамата.

Той замълча колебливо. Скарпета усещаше, че има различен отговор от онзи, който възнамерява да даде.

— Честна дума, в това няма никакво осъждане — увери го тя. — Опитвам се да помогна. Няма значение какво правят възрастни хора по взаимно съгласие, стига да се харесва и на двамата.

— Обичаше да властвам над нея. Нищо болезнено, просто да я държа здраво. Да я поваля. Обичаше да съм силен.

— Как точно да я държиш здраво? Питам, защото всяка информация може да ни помогне да изясним какво се е случило.

— Просто да държа ръцете й притиснати към леглото. Никога не съм й причинявал болка. Никога не съм й правил синини.

— Използвали ли сте някакви средства за връзване? Например белезници? Нещо подобно? Просто искам да изясня.

— Ами… бельото й. Тя обичаше луксозното бельо и да се облича по много секси начин. Но когато връзвах ръцете й със сутиена например, винаги го правех хлабаво, за да не я нараня. Просто идея, фантазия, никога не беше наистина. Никога не съм я пляскал, душил или нещо подобно. Само се преструвахме.

— А ти? Тя правила ли е тези неща с теб?

— Не, аз ги правех на нея. Да съм силен и властен. Тя харесваше това — да се възползваш от нея, но само представата, не наистина. Беше много, много секси и възбуждаща, и ми казваше точно какво иска, аз го правех и винаги беше удивително. Винаги имахме удивителен секс.

— Прави ли секс снощи? Важно е, затова питам.

— Как бих могъл? Тя си беше отишла. Беше толкова ужасно, когато влязох и я намерих… О, боже! О, боже!

— Съжалявам, че трябва да задавам тези въпроси. Разбираш ли защо са важни?

Той кимна и си избърса очите и носа.

— Снощи беше студено. Защо ти беше да оставяш палтото си в колата? Особено след като всички лампи са били изгасени и си бил загрижен.

— Свалих си палтото, за да я изненадам.

— Да я изненадаш?

— Тя ме харесваше по тесни потници. Вече ти казах. Дори си мислех дали да не го сваля, докато тя ми отваря. Бял потник. Исках да отвори вратата и да ме види по потника.

Твърде много обяснения. Палтото му беше в колата по друга причина. Оскар лъжеше и го правеше лошо.

— Имам ключ от вратата на сградата. Влязох и звъннах на вратата на апартамента.

— Имаш ли ключ за апартамента или само за входната врата на кооперацията?

— Имам и за двете врати, обаче винаги звъня. Не влизам направо. Позвъних и изведнъж вратата се отвори широко, онзи човек се нахвърли върху мен, дръпна ме вътре и тресна вратата. Той я е убил. Същият човек, който ме следеше, шпионираше и тормозеше. Или един от тях.

Промеждутъкът от двадесет и четири часа съответстваше на раните му. Обаче това не означаваше, че Оскар казва истината.

— Къде е сега палтото ти? — попита Скарпета.

Той гледаше вторачено в стената.

— Оскар?

Той гледаше стената.

— Оскар?

Той отговори, без да отмества очи от стената:

— Където са го занесли. Полицията. Казах, че могат да вземат колата ми, да я претърсят, да правят, каквото поискат. Но не позволих да ме докоснат. Казах им, че трябва да те докарат тук. Никога не бих я наранил.

— Разкажи ми повече за човека, който е бил в жилището.

— Бяхме близо до вратата и беше пълна тъмница. Той ме удряше с пластмасово фенерче. Скъса ми потника. Целият е накъсан и кървав.

— Каза, че било пълна тъмница. Откъде тогава знаеш, че е било фенерче?

— Когато отвори, ми светна с него в очите, заслепи ме и след това ме нападна. Започнахме да се боричкаме.

— Той каза ли нещо?

— Чувах само тежкото му дишане. След това той побягна. Носеше широко кожено палто и кожени ръкавици. Вероятно няма никакви наранявания. Хитър мръсник.

Оскар беше хитрият, след като предлагаше обяснения на незададени въпроси. И лъжеше.

— Затворих вратата и я заключих, после запалих всички лампи. Започнах да викам Тери. Усещах врата си така, сякаш ме е драла котка. Надявам се, че няма да получа възпаление. Може би трябва да ми дадеш антибиотик. Радвам се, че си тук. Трябваше да си тук. Казах им. Всичко стана толкова бързо, беше толкова тъмно… — Той отново започна да хълца. — Виках Тери…

— Фенерчето — подсети го Скарпета. — Светеше ли по време на боричкането?

Той се поколеба, сякаш това изобщо не му беше хрумвало.

— Сигурно го е изгасил. Или се е счупило, докато ме удряше. Може би той е част от някаква група на смъртта. Не знам. Не ме интересува колко са умни. Няма съвършено престъпление. Ти винаги цитираш Оскар Уайлд: „Никой не извършва престъпление, без да направи нещо глупаво“. С изключение на теб. Ти би могла да се измъкнеш. Само някой като теб може да извърши съвършеното престъпление. Казваш го непрекъснато.

Тя не можа да си спомни някога да е цитирала Оскар Уайлд, а и никога не беше казвала, че може да извърши съвършеното престъпление. Би било глупаво и много възмутително да каже подобно нещо. Огледа няколко следи от нокти по мускулестото му ляво рамо. Приличаха на лунни сърпчета.

— Той е направил грешка. Трябва да е направил поне една. Зная, че можеш да я откриеш. Винаги казваш, че можеш всичко да откриеш.

Това също не беше казвала никога.

— Може би е гласът ти или начинът, по който се изразяваш. Липсата на преструвка у теб. Ти си красива. — Той сви юмруци в скута си. — Сега, когато те виждам лично, мога да кажа, че това не е в резултат от работата на гримьори или съвършения ъгъл на камерата. — Различните му очи се впиха в лицето й. — Малко като Катрин Хепбърн, само че ти си руса и не толкова висока.

Свитите му в юмруци ръце потреперваха, сякаш се опитваше с все сили да не направи нещо с тях.

— Изглеждаш много добре по джинси, също като нея. Всъщност тя носеше панталони. Има ли разлика? Нямам предвид нищо неприлично. Не те свалям. Бих искал да ме прегърнеш. Имам нужда да ме прегърнеш!

— Не мога да те прегърна. Нали разбираш защо не мога?

— Винаги казваш, че си много мила с мъртвите. Че си много внимателна и че ги докосваш, сякаш са живи, говориш с тях, като че ли могат да те почувстват и чуят. Че когато са мъртви, хората още могат да бъдат привлекателни и желани, затова некрофилията не е толкова трудна за разбиране, както смята обществото, особено ако тялото е още топло. Ако можеш да докосваш мъртъвци, защо не можеш да докоснеш мен? Защо не можеш да ме прегърнеш?

Никога не беше казвала, че докосва труповете, сякаш са живи, или че говори с тях все едно могат да я усетят и чуят. Никога не беше споменавала, че мъртвите тела може да са желани или че некрофилията е разбираема. За какво говореше Оскар, по дяволите?

— Човекът, който те нападна, опита ли се да те души? — попита Скарпета.

Отпечатъците от нокти по гърба му бяха вертикални. Съвършено вертикални.

— В един момент сключи ръце около врата ми и си заби ноктите, докато аз се търкалях по земята. Успях да се освободя — обясни Оскар. — Защото съм силен. Не зная какво щеше да се случи, ако не бях толкова як.

— Каза, че шпионирането е започнало, когато си завързал връзка с Тери. Как се запознахте?

— Онлайн. Тя беше една от студентките ми. Била е следена. Зная. Ти обаче не можеш да говориш за това.

— Моля?

— Не си прави труда. Съгласен съм — каза той. — Беше се записала в моя курс по история на психиатрията. Искаше да стане криминологичен психолог. Това отделение е пълно с красиви млади дипломантки от „Джон Джей“. Не би ли очаквала жените, особено красивите, да се страхуват от тукашните пациенти?

Скарпета започна да преглежда широките му неокосмени гърди, измерваше още плитки охлузвания. Докато ги докосваше, той държеше ръцете си в белезници в скута, но различните му очи бяха като малки ръце, които се опитваха да проникнат под престилката, за да видят какво има отдолу.

— Не ти ли се струва, че жените би трябвало да се страхуват да работят на място като това? — повтори той. — Тебе страх ли те е?

 

 

Когато преди година и половина на Злата жена й се случи тайнственото телефонно обаждане, тя не знаеше колко много ще промени живота й.

Говорещият като италианец мъж се представи като агент на английска попечителска фирма и каза, че бил получил името й непряко, покрай консултантската фирма, в която била маркетингов мениджър на базата данни. Обясни й, че искал да прати по електронната поща една длъжностна характеристика. Злата жена я разпечата и все още я държеше залепена с безцветно тиксо на хладилника, за да й напомня за едновременността на живота:

„Автор на интернет страница: трябва да е способен да поема инициативата, да работи самостоятелно от дома си, да има умения за общуване и чувство за драматичното. Изискват се ограничени технически умения. Пълна дискретност. Другите изисквания подлежат на обсъждане. Добро заплащане!“

Тя веднага отговори, че е силно заинтересувана, но иска още малко подробности. В отговор на съответните нейни въпроси агентът обясни, че умения за общуване означава, че Злата жена трябва да се интересува от хората, и толкова. Не й било разрешено да говори с тях, но трябвало да знае какво „събужда техните най-първични инстинкти“, което, както тя скоро разбра, беше да воайорстват и изпитват огромно удоволствие от унижението и крайното неудобство на други хора.

Изпратеното по имейла съгласие на Злата жена беше оформено по съвсем същия начин както длъжностната характеристика и също беше залепено на хладилника:

„Съгласна съм с всички условия, за мен е чест. Мога да започна още тази минута и нямам проблеми да работя, когато трябва, включително през почивните дни и празниците.“

По някакъв начин Злата жена се беше превърнала в анонимна киберверсия чрез заместване на комедийната актриса, която обожаваше — Кейти Грифин, чиито предавания и изпълнения гледаше пристрастено и винаги си отбелязваше как да филетира богатите и известните и да ги сервира на ненаситната публика, която нарастваше експоненциално с разрастването на кризата. Хората отчаяно искаха да се смеят. Отчаяно искаха да намерят отдушник за своята неудовлетвореност, негодувание и гняв в златните жертви, както Злата жена мислеше за привилегированите и недосегаемите, които може и да са ядосани и раздразнени, но никога истински наранени от примките и стрелите на пренебрежението и подигравката.

В края на краищата каква вреда може да бъде нанесена на една Парис Хилтън или Марта Стюарт?

Клюките, дивашките намеци, разкритията и дори затворът само подпомагаха техните кариери и караха хората да им завиждат и да ги обичат още повече.

Най-жестокото наказание би било да бъдат пренебрегвани, забравени, накарани да се почувстват несъществуващи или невидими, точно както Злата жена се беше почувствала, когато десетки места за компютърна поддръжка и маркетингов мениджмънт, включително нейното, бяха прехвърлени за икономия в Индия. Изхвърлиха я зад борда без предизвестие и без парашут. Никога нямаше да забрави как си събра нещата и ги изнесе в кашон точно като по филмите. Като по чудо по времето, когато се страхуваше, че вече няма да може да живее в Мъри Хил, и разпитваше за жилище, което да може да си позволи и което да не е в бордеите, звънна разположеният във Великобритания италиански агент на Шефа.

Ако сега Злата жена имаше някакви хронични оплаквания, това беше самотата, която неочаквано доведе до прозрение за вътрешния свят на серийните и наемните убийци и я караше да изпитва леко съжаление към тези хора. Колко беше уморително и изолиращо да пазиш тайна, когато залозите са толкова високи, и какво ли биха направили хората, ако знаеха, че госпожата до тях на опашката в супера е до голяма степен отговорна за най-популярната клюкарска колонка в интернет за всички времена?

Но тя не можеше да каже на никого, дори на детектива, който току-що си беше тръгнал. Не можеше да се похвали. Не можеше да има приятели и да рискува да се изпусне. Добре че не се доверяваше на дъщерите си и че нямаше много връзки с тях. Вероятно беше мъдро да не излиза по срещи и повече да не се омъжва. Дори да напуснеше интернет страницата, не можеше да каже и дума за анонимната си кариера. Беше подписала достатъчно споразумения за неразкриване и поверителност, които можеха да я изпратят в затвора до живот, да я пратят в приют за бедни или дори — а може би беше започнала да оглупява! — да й докарат неестествена смърт, ако направи и най-малкото нарушение. Обаче какво можеше да разкрие тя?

Не знаеше кой е „Готам те пипна!“. Колумнистът можеше да е мъж, жена, млад или стар, американец или не. Или пък този интернет феномен можеше да е сбор от различни хора, може би група умници от Масачузетския технологичен институт или шпиони от Китай, или малка групичка генийчета в някоя от големите технологични фирми в интернет.

Злата жена беше достатъчно добре платена и изпитваше огромна гордост, че е анонимна звезда по заместване, обаче договореното беше започнало сериозно да я изхабява, и то по начин, който не беше очаквала. Беше започнала да се съмнява в причината да съществува, което вероятно имаше нещо общо с това, че се държа като пълна глупачка пред детектив Марино.

Беше закопняла за контакти с хора от плът и кръв, за разговори, потвърждение и внимание, и беше забравила изкуството да водиш съдържателен диалог с присъстващо човешко същество. За нея беше необикновено преживяване жива душа да седи в нейната гостна и да забележи забитите в килима кучешки косми, дори да я види облечена с червеното домашно костюмче, на места осеяно с розови петна в резултат на лош късмет при използването на белина. Изпита съжаление, когато Марино си тръгна, и същевременно облекчение, но най-вече съжаление, колкото повече мислеше за това. Не беше имала представа в колко окаяно състояние е. Сега вече знаеше и можеше да види защо. Наистина можеше. И кой не би го направил?

Невидимите пари, превеждани всеки две седмици по банковата й сметка, безличните и неблагодарни забележки и указания, които получаваше от време на време по електронната поща, можеха със същия успех да идват от Господ, когото Злата жена не беше срещала, нито бе виждала негова снимка и чието истинско име беше спорно. Дори Злата жена да се нуждаеше от окуражаване, похвала, благодарност или подарък за рождения ден и може би повишение на заплатата, Шефа и Господ не ги беше грижа. И двамата оставаха безмълвни и невидими.

Би могла все пак да прости на Господ, който имаше цяла вселена служители и ученици, за които да се грижи. Обаче изпитваше по-малко снизхождение към Шефа, който имаше само нея. Нещо свързано с днешното посещение на детектив Марино доведе до тази яснота. Макар че Злата жена беше готова да признае, че всъщност Шефа я е създал, и че изпитваше благодарност към него, същевременно беше сърдита. Беше се подписала за унищожаването на живота си. Нямаше ни куче, нито приятели, не смееше да пътува или да се включва в откровени разговори и нямаше гости — освен неканени. Единствената жена, която би могла да нарече позната, беше убита снощи.

При какви ужасни условия беше приела да живее живота си. А той беше къс. Можеше да свърши, и то по ужасен начин, само за миг. Шефа беше себичен използвач, безсърдечен и напълно непочтен. Без Злата жена Шефа нямаше да може да пълни интернет страницата с онова, което тя избираше от хилядите клюкарски имейли, снимки, чудати груби коментари и злостните подмятания, изпращани от почитателите. Злата жена вършеше цялата работа, а Шефа получаваше похвалите, макар почитателите да не знаеха кой е той.

Злата жена седеше пред компютъра, пердетата бяха дръпнати, така че да не трябва да гледа сградата от другата страна на улицата и да мисли за ужаса, който се е случил там. Не искаше да вижда полицейската кола, която все още беше паркирана пред кооперацията на Тери, и полицая в нея да докладва на детектив Марино, че свидетелката, с която е разговарял, шпионира през прозореца. Макар че щеше да се зарадва на още едно посещение, не можеше да си го позволи. Марино вече я подозираше. Беше сигурна, че смята, че е видяла нещо миналата вечер, и след като проведе едно малко търсене в интернет, вече разбираше защо.

Смъртта на Тери беше твърде голяма мистерия, при това много грозна. Никой не казваше как е умряла, само споменаваха, че русият мъж с жълтата роза, на когото не много отдавна Злата жена беше казала „здравей“, е затворен в „Белвю“ също като Сина на Сам^[1], когато го хванаха, а съдебният лекар, който беше провел аутопсията на Тери, не даваше никакви подробности. Сигурно бяха ужасяващи. Случаят вероятно имаше огромно значение, защото д-р Кей Скарпета наистина беше повикана да помогне. Така се смяташе, защото днес следобед била видяна на летищата „Лоугън“ и „Ла Гуардия“, след това била зърната в „Белвю“: теглела куфар с едно клатушкащо се колелце, очевидно на път да се срещне със своя съпруг, съдебномедицински психолог в затворническото отделение, където държаха гаджето на Тери.

Нямаше съмнение, че Шефа ще извлече още една колонка от д-р Скарпета, а това беше много лошо. Навсякъде блогове отговаряха на пуснатите днес в интернет две колонки и мненията драматично се различаваха. Докато доста голямо число хора смятаха за позор разкриването на сексуалното насилие срещу Скарпета, независимо дали от детектив Марино или сестра Поли, имаше и доста други, които искаха още:

„Подробности! Подробности!

Защо някой ще счупи моливите на малко дете?

Жени като нея направо си го просят. Затова са привлечени от престъпленията.

Изненадан съм от детектива, но не и от монахинята.“

След тръгването на детектив Марино Злата жена се оказа необичайно немотивирана и беше по-добре да зареже това и да се захваща да пресява най-скорошната информация и снимки, изпратени от почитателите, със слабата надежда, че ще има нещо важно, което може да качи в интернет или да премести в папката на Шефа за проучване.

Отвори страницата и започна да трие десетките изтъркани клюкарски случки, предполагаеми срещи, снимки, направени с мобилни телефони, докато не стигна до мейл, изпратен преди няколко часа. Начаса се развълнува от заглавието, но въпреки това изпитваше съмнения: „НЕВИЖДАНА СНИМКА! МЕРИЛИН МОНРО В МОРГАТА!“.

Нямаше съобщение, а само едно приложение. Злата жена свали снимката и докато тя се появяваше на екрана, почувства тръпка, която я накара да разбере какво имат предвид хората, когато казват, че настръхват целите.

— Боже мили! — промърмори тя. — Майчице Божия!

Голото тяло на Мерилин Монро беше проснато като парцалена кукла върху лъскавата стоманена маса за аутопсии, русата й коса беше залепнала на мокри кичури около мъртвото лице, леко подпухнало, но разпознаваемо. Злата жена започна да щрака като луда с мишката, за да увеличава всеки детайл, точно както щяха да правят почитателите. Зяпаше, после увеличаваше, после позяпа още сбръчкването и сплескването на някога прекрасните гърди на филмовата богиня, предизвикано от ужасните следи на шевовете, които вървяха от ключиците до вдлъбнатината между гърдите и след това надолу по някога разкошното й тяло покрай стари хирургически белези и сред пубисните косми. Прочутите й устни и сините й очи бяха затворени. А при най-голямото увеличение, което нейната програма можеше да предложи, Злата жена попадна на истината, която светът винаги беше искал и със сигурност заслужаваше.

Разбра го и можеше да го докаже.

Не можеше да е по-очевидно.

Подробностите бяха пред очите й. Доказателство: наскоро боядисаната руса коса, без да има дори намек за черни корени. Съвършено оскубаните вежди. Маникюрът на ноктите на ръцете и краката, гладко избръснатите крака. И беше слаба, нямаше нито един излишен грам.

Мерилин взискателно се бе грижила за тялото си и до последния си трагичен дъх не бе изпускала теглото си от ревностния си поглед. А силно потиснатите хора не правят подобно нещо. Снимката беше недвусмислено доказателство за онова, което Злата жена винаги беше подозирала.

Тя развълнувано написа текста под снимката. Трябваше да е кратък. Шефа беше писателят, не Злата жена, и на нея не й се позволяваше да напише повече от петнадесетина думи за заглавие или текст под снимка или текст в същинската страница:

„МЕРИЛИН МОНРО Е УБИТА!

(Препоръчва се предпазливост при разглеждането.)

Удивителна невиждана снимка от аутопсията доказва без капка съмнение, че богинята на киното Мерилин Монро не е била в депресия по време на смъртта си и не е извършила самоубийство.

Ясно видимите подробности от аутопсията, извършена на 5 август 1962 г. в Лос Анджелис, са необоримо доказателство, че зло е прекратило живота на Мерилин Монро, а не произшествие или самоубийство.“

Би трябвало да спре дотук, за бога. Шейсет и осем думи! Почти пет пъти повече от разрешения брой. Обаче в този случай Шефа сигурно щеше да направи изключение и вместо това щеше да даде за пръв път на Злата жена премия и дори да я похвали.

Тя се прехвърли в прозореца за търсене и с лекота намери онова, което претендираше да е прочутият доклад от аутопсията и лабораторните изследвания на известния д-р Томас Ногучи. Изчете го внимателно, без да е сигурна какво означават много от думите и изреченията. Потърси „устойчиво кръвонасядане“ и „област на лека ехимоза“, „няма наличие на рефрактивни кристали в стомаха и дуоденума“. Провери доста неща и постепенно се изпълни с негодувание.

Как една групичка жадни за власт себични женкари бяха посмели да сторят това на Мерилин? Е, добре, сега светът можеше да спре да се чуди какво е станало. Пръстите на Злата жена полетяха по клавиатурата.

„Строго засекретената информация от доклада на съдебния лекар съвпада напълно с онова, което се вижда на тази забележителна снимка. Мерилин Монро гола и безпомощна е била насилствено притисната върху леглото й (което обяснява натъртванията на левия хълбок и долната част на гърба), докато нейните убийци са й направили клизма с алкохол и голямо количество сънотворно.

Тя със сигурност не е умряла от самоубийствена свръхдоза нембутал, защото тогава в стомаха и дванадесетопръстника й щеше да има поне следа от капсулите на хапчетата и жълтеникава утайка, а такива няма. Към това трябва да се добави откритието, че дебелото черво е обезцветено и разширено, както може да се очаква при слагането на отровна клизма!

И между другото, ако сама си е направила клизмата, без участието на други лица, къде са празните капсули от хапчетата, къде е празният иригатор или помпичка?

След като отровата вече била вкарана в системата й, със сигурност не е могла да изскочи от къщата си, за да се отърве от доказателствата, и след това да се прибере, да си свали дрехите и да легне отново, подпъхвайки грижливо завивките под брадичката си. След подобна клизма тя щеше да е извън строя, в безсъзнание и скоро след това мъртва. Всъщност дори не е успяла да стигне до тоалетната! В момента на смъртта нейният пикочен мехур е бил пълен! Докладът от аутопсията твърди това!

Мерилин е убита, защото е нямало да си затваря устата, независимо кой е издал заповедта!“