Патриша Корнуел
Скарпета (15)

15.

— Никой не обвинява никого за нищо — каза Бентън в слушалката; разговаряше с административния помощник на Скарпета Брайс. — Просто се питах какво ти е хрумнало, когато си го видял за пръв път… Така ли?… Добър довод… Да, това е интересно. Ще й кажа.

После затвори.

Скарпета не обръщаше особено внимание на онова, което обсъждаха с Брайс. Много повече я интересуваха няколко снимки от банята на Тери Бриджис и тя ги беше подредила една до друга на бюрото на Бентън. На тях се виждаше безупречен под от бели керамични плочки и бял мраморен плот. До мивката с богато украсени златни кранове имаше вграден шкаф, пълен с парфюми, четка и гребен. На боядисаната в розово стена имаше закачено кръгло огледало в златиста рамка, леко килнато, но толкова леко, че едва се забелязваше. Доколкото можеше да каже, то беше единственото нещо в банята, което изглеждаше разместено.

— Косата ти — каза Бентън, когато принтерът му заработи.

— Какво косата ми?

— Ще ти покажа.

Друга снимка в едър план на тялото, този път заснета от друг ъгъл, след като хавлиената кърпа е била махната. Хондродистрофичните характеристики на Тери бяха по-изразени от тези на Оскар. Носът й беше леко сплескан, а челото изпъкнало, ръцете и краката й бяха дебели и наполовина от дължината, която трябваше да имат, пръстите й също бяха дебели и къси.

Бентън се завъртя на стола, измъкна един лист от принтера и го подаде на Скарпета.

— Пак ли трябва да гледам това? — попита тя.

Беше снимката от тазсутрешната колона на „Готам те пипна!“.

— Брайс каза хубаво да огледаш косата си — обясни той.

— Покрита е. Мога да видя само малък кичур.

— Точно това има предвид. Била е по-къса. Показал е снимката на Филдинг, който е на същото мнение.

Тя прокара пръсти през косата си. Разбра какво имат предвид Брайс и Филдинг. През изминалата година беше оставила косата си да порасне с два-три сантиметра.

— Прав си — съгласи се тя. — Брайс, господин Хигиена, винаги ми мърмори за това. Това е междуцарствието между дължина, която не мога да покрия изцяло, но все пак не е достатъчно дълга, за да мога да я прибера напълно. Затова винаги се показва малък кичур.

— С Филдинг са забелязали едно и също — каза Бентън. — Снимката е направена скоро. През последните шест месеца, защото и двамата смятат, че е щракната, след като са започнали да работят при теб. Основават предположението си на дължината на косата ти, на часовника, който носиш, и на визьора, който използваш и сега.

— Най-обикновен визьор. Не е като нашите модни очила с различни ярки рамки.

— Както и да е, склонен съм да се съглася с тях — каза Бентън.

— Това ми говори нещо, защото очевидно е направена в Уотъртаун и тогава те влизат в списъка на заподозрените. И не си спомнят някой друг да е снимал?

— Точно там е затруднението — обясни Бентън. — Всички, които минават през твоята морга, може да са я направили. Това вече го казах. От поведението и изражението ти личи, че не осъзнаваш, че те снимат. Щракната набързо с мобилния телефон снимка. Това е моето предположение.

— Значи не е Марино — каза тя. — Той със сигурност не е бил в обсега да ме снима.

— Кей, подозирам, че той повече от теб мрази появата на колонката в интернет. Няма никакъв смисъл да си мислиш, че Марино стои зад това.

Скарпета разгледа още снимки от тялото на Тери Бриджис на пода в банята. Беше объркана от тънката златна верижка на левия глезен. Подаде снимката в едър план на Бентън.

— Оскар е казал на полицията, че никога преди не я е виждал — каза той. — И след като ти, изглежда, не знаеш откъде идва, съм готов да заключа, че или Оскар ти е казал, че не знае нищо за нея, или изобщо не я е споменал.

— Достатъчно е да кажа, че не знам нищо за нея — отвърна тя. — Обаче тази верижка не прилича на нещо, което жертвата би носила. Първо, не й е по мярка. Прекалено стегната е. Или я е имала от дълго време и е надебеляла, или някой й я е дал, без да знае или да го е грижа какъв размер носи. С други думи, не мисля, че си я е купила сама.

— Ще направя своя мъжемразки коментар — каза Бентън. — Мъж е по-вероятно да направи грешка, отколкото жена. Ако жена й беше купила гривната, щеше да знае, че Тери има дебели глезени.

— Естествено Оскар знае всичко за джуджетата — подхвърли Скарпета. — Осъзнава много добре тялото си. По-малко вероятно е той да купи погрешния размер, защото я познава интимно.

— Освен това отрича да е виждал гривната преди.

— Ако човекът, в когото си влюбен, се среща с теб само веднъж седмично в предварително определен час и място по негов избор, какво би ти хрумнало след известно време?

— Че се среща и с друг — отговори очаквано Бентън.

— Друг въпрос. След като питам за гривната, какво подсказва това?

— Оскар не го е споменал пред теб.

— Подозирам, че Оскар изпитва дълбоко стаен страх, че Тери се е срещала с друг — отговори Скарпета. — Да се справи съзнателно с това би означавало да си причини рана, която не може да понесе. Не ме интересува колко шокиран е бил, когато е намерил тялото, ако наистина се е случило точно това. Трябва да е забелязал верижката на глезена. По мое мнение неспоменаването й казва много повече, отколкото ако я беше споменал по своя воля.

— Страхува се, че е била подарък от друг — каза Бентън. — Разбира се, в наш интерес е да знаем дали наистина Тери се е срещала с друг. Защото този човек може да е убиецът.

— Възможно е.

— Но може да се твърди, че Оскар я е убил, защото е открил, че се среща с друг — вметна Бентън.

— Имаш ли някаква причина да смяташ, че го е правила? — попита Скарпета.

— Ще приема, че и ти не знаеш отговора. Но ако го е правила и той й е подарил украшение, защо ще го носи, когато идва Оскар?

— Е, би могла да каже, че сама си я е купила. Но не зная защо изобщо я е сложила. Верижката не й става.

Започна да разглежда друга снимка на дрехи, които сякаш бяха захвърлени във ваната: розови пантофи за спалня, розов пеньоар, срязан от яката до ръкавите, червен дантелен сутиен, отварящ се отпред, със срязани презрамки.

Наведе се над бюрото и подаде снимката на Бентън.

— Най-вероятно китките й вече са били завързани зад гърба, когато убиецът е свалил пеньоара и сутиена. — Това би обяснило срязването на презрамките и ръкавите.

— Подсказва също, че е била бързо покорена от нападателя — отбеляза Бентън. — Блицатака. Не я е очаквала. Независимо дали след като е отворила вратата, или когато вече е бил в апартамента й. Той я е вързал, за да може да я контролира. След това се е заел със свалянето на дрехите й.

— Не е било нужно да срязва дрехите й, ако е възнамерявал да я нападне сексуално. Всичко, което е трябвало да направи, е да отвори предницата на пеньоара.

— За да предизвика ужас. Пълна власт. Това съвпада със садистично убийство. Не означава, че не е бил Оскар. Но не означава и че го е извършил той.

— А отсъствието на гащичките й? Освен ако просто не са споменати в доклада. Много необичайно е под пеньоара да носиш сутиен, но да си без гащички. Предполагам, че ще проверят ножицата за влакна, за да видят дали не е използвана, за да бъдат срязани дрехите й. Ами влакната, които може да са по дрехите на Оскар? Би трябвало влакна от тялото й, оставени от хавлиената кърпа, да са полепнали по него, докато е седял и я е прегръщал.

Намери няколко снимки на кухненската ножица, лежаща на пода до тоалетната чиния. Наблизо бяха пластмасовите белезници, средство за обездвижване за еднократна употреба, с които са били стегнати китките й. Бяха срязани през примката. Нещо в тях я разтревожи. Осъзна какво е, когато подаде снимката на Бентън.

— Забелязваш ли нещо необичайно?

— Някога в първите ми дни във ФБР използвахме метални белезници, а не пластмасови. Няма нужда да споменавам, че никога не бихме използвали пластмасови белезници за пациенти.

Това беше неговият начин да признае, че не е специалист.

— Тези са безцветни, почти прозрачни — каза тя. — Всички пластмасови белезници, които съм виждала, са черни, жълти или бели.

— Само защото не си виждала…

— Разбира се, това не означава нищо.

— Възможно е да има нови разновидности, а и непрекъснато се появяват нови фирми производителки, особено след като сме във война. Ченгетата и военните ги носят в кутийки на коланите си, имат десетки в колите си. Много са лесни за едновременно приложение върху много затворници. Подобно на много други неща днес лесно се намират в интернет.

— Но са много трудни за сваляне — каза Скарпета. — Това исках да подчертая. Не можеш да срежеш пластмасови белезници с кухненска ножица. За това се изискват ножици с дълги дръжки, като тези за арматурно желязо.

— Защо Моралес не е казал нещо по въпроса?

— Вероятно никога не се е опитвал да среже пластмасови белезници с ножица — отговори Скарпета. — Вероятно повечето полицаи не са. Първия път, когато получих вързан с пластмасови белезници труп, трябваше да използвам флекса, за да ги сваля. Сега в моргата имам ножица за арматура. Убийства, смърт по време на задържане, самоубийци с пластмасови белезници на ръцете, глезените, вратовете. Прекараш ли крайчето през блокчето за заключване, няма връщане. Така че или кухненската ножица е подхвърлена, за да изглежда, че е използвана за срязване на пластмасовите белезници, когато всъщност е използвано нещо друго, или тази безцветна ивица не е пластмасови белезници. Полицията намерила ли е други подобни средства за обездвижване в къщата?

Кафявите очи на Бентън я наблюдаваха внимателно.

— Знаеш толкова много или толкова малко, колкото и аз. Онова, което е в доклада и описа на уликите. Очевидно всички други белезници щяха да бъдат иззети и описани — освен ако Моралес не е най-тъпото ченге на планетата. Затова смятам, че отговорът е не. Убиецът ги е донесъл в апартамента. Което ни връща отново на преднамереността. Може да е използвал белезници и за врата й, а може и да не е.

— Можем да си повтаряме „той“, колкото искаме — отбеляза Скарпета, — но Тери Бриджис е била много дребна и една жена би могла с лекота да я победи. В този ред на мисли и дете би могло — момче или момиче.

— Би било необичайно престъпление, ако го е извършила жена. Но може да обясни защо Тери се е чувствала в безопасност, когато е отворила вратата. И отново, освен ако Оскар не е подготвил сцената, за да прилича на сексуално убийство, когато всъщност е било нещо друго.

— Липсващото оръдие на убийството — каза Скарпета. — Това не прилича на инсценирано. Имам усещането, че убиецът го е взел по някаква причина.

— Може би като сувенир — отговори Бентън. — Оръдието на престъплението, част от бельото, имам предвид гащичките й. Механизъм за актуализация на фантазиите с насилие след станалото. Връща лентата, пуска отново онова, което е извършил, защото му доставя сексуално удовлетворение. Поведенчески вид, който рядко се свързва с битовите убийства. Сувенирите обикновено сочат сексуален хищник, който обективизира своята жертва — непозната или далечна позната. Не гадже за една вечер, а любовник. Освен ако не става въпрос за инсценировка. — Той отново подхвърли същия довод. — Оскар е много умен. Много е пресметлив и бърз.

Пресметлив и достатъчно бърз, за да се върне в колата и да хвърли вътре палтото си, за да е сигурен, че историята му как е бил нападнат при влизането в жилището, скъсаната му фланелка и раните ще са приемливи за полицията. Но кога го беше направил, ако се приемеше, че е вярно? Скарпета реши, че е било след като е издраскал с нокти собствената си плът и се е удрял с фенерчето. Тогава е осъзнал, че раните не могат да бъдат обяснени, ако е носил палто.

— Сувенири. Може би убиец, който взима сувенири и оставя един. Ако вземем предвид възможността гривната на глезена да е сложена от убиеца вероятно след убийството. Подобно на сребърните пръстени в твоя случай преди години в Калифорния. Четири студентки и всеки път убиецът слагаше сребърен пръстен на безименния пръст на жертвата. Обаче символиката на сребърния пръстен ми се струва напълно различна от тази на верижка за глезена.

— Едното е притежание като в „правя те моя с този пръстен“ — съгласи се Бентън. — Другото е контрол като в „слагам вериги на краката ти. Ти си моя собственост“.

Още снимки: маса, подредена за двама. Свещи, чаши за вино, ленени салфетки в сини пръстени, чинии за хранене, панер за хляб и купи за салата. В средата на масата аранжирани цветя. Всичко с голямо внимание към подробностите, съвършено подредено, съвършено съчетано и разположено, но му липсваше въображение и топлота.

— Тя е била маниакална — отбеляза Скарпета. — Перфекционистка, но заради него си е причинявала неприятности. Мисля, че Оскар е бил важен за нея. Когато полицията е дошла, свирела ли е музика?

— В доклада няма нищо.

— Телевизорът работел ли е? Има един в хола, но на снимката е изключен. Някакъв намек какво може да е правила, когато някой е застанал пред вратата й? Нещо различно от готвенето по някое време следобед?

— Онова, което виждаш на снимките и в докладите, е всичко, което знаем. — Той направи пауза. — Защото ти си единствената, с която Оскар е съгласен да говори.

Тя зачете доклада на глас:

— Фурната включена на сто, в нея цяло пиле, което подсказва, че е било сготвено и тя само го е държала топло. Спанакът в една тенджера още не е бил сготвен. Котлонът е изключен.

Друга снимка: черно пластмасово фенерче на килима близо до входната врата.

Друга снимка: спретнато подредени дрехи върху леглото. Пуловер с голямо деколте, червен. Приличаше на кашмирен. Червени панталони. Приличаха на копринени. Обувки? Нямаше и следа от обувки. Нито от гащичките.

Друга снимка: по моравото лице на Тери няма и следа от грим.

Скарпета реконструира сцената: Тери е щяла да се облече празнично и предизвикателно в яркочервено, при това меко на пипане. Носела секси сутиен, не толкова секси пеньоар и пантофи, може би е чакала да стане време Оскар да дойде, за да се гримира и да се облече съблазнително в червено. Къде бяха обувките й? Може би не ги бе носила вътре. Къде бяха гащичките й? Някои жени не носят. Може би е била от тях. Обаче ако беше така, не съответстваше на казаното от Оскар за манията й по микробите и чистотата.

— Знаем ли дали е имала навик да не носи гащички? — попита тя Бентън.

— Нямам представа.

— Обувките. Къде са? Направила си е труда да избере какво ще носи, а няма обувки? Три възможности: още не ги е била избрала. Убиецът ги е взел. Или не е носила обувки вкъщи. А това е любопитно и ми е малко трудно да го възприема. Човек, който има мания за чистота и подреденост, няма да тръгне да се разхожда бос. И щом е била по пеньоар, е носила бикини. Значи не е била боса. Човек, който има мания за бактерии, е много по-вероятно да носи гащички.

— Не знаех, че е маниакално натрапчива — отбеляза Бентън.

Кей осъзна, че е разкрила нещо, което не е трябвало.

— Оскар не говори за нея, когато го оценявах, както знаеш. — Бентън нямаше да я остави да се измъкне със своята недискретност. — Не чух нищо, което може да подсказва, че Тери е била маниакално натрапчива или прекалено загрижена за чистотата и подредеността. Извън онова, което се вижда от снимките. Да, може да се каже, че е била много организирана и спретната. Внушението е такова, но не до степен на натрапчиво поведение. Щом не е вероятно да се разхожда боса и без гащички, отново стигаме до възможността за убиец, който събира сувенири. Това ни отдалечава от Оскар. Струва ми се пресилено да ги е махнал от местопрестъплението и след това да се е върнал бързо, преди да е пристигнала полицията.

— Склонна съм да се съглася.

— Не мисля, че Оскар го е направил, а ти? — каза Бентън.

— Мисля, че полицията не бива да прави предположението, че убиецът е, цитирам: малък побъркан човек, затворен на сигурно място в болничната амбулатория. Това мисля.

— Оскар не е луд — това не е мила дума, но я използвам. Не страда от разстройство на личността. Не е социопатичен, нарцистичен, но е на границата. Резултатите от неговия тематично оценъчен тест разкриват, че е склонен към гняв и отбягване, и изглежда, нещо е предизвикало параноята и е усилило чувството, че трябва да избягва хората. Накратко казано, той се страхува от нещо. Не знае на кого да вярва.

Скарпета си спомни за диска, който Оскар твърдеше, че е скрил в библиотеката си.

 

 

В Мъри Хил Марино крачеше по тъмната улица с дървета отстрани и гледаше с очите на сексуален хищник.

Кооперацията от червеникавокафяви тухли на Тери Бриджис беше разположена между детска площадка и лекарски кабинет, снощи затворени. От другата страна на улицата от двете страни на двуетажната кооперация на нейната странна съседка имаше френско бистро и фурна, също затворени снощи. Марино провери и внимателно изучи района и стигна до същото заключение като Моралес: когато Тери е отворила вратата на своя убиец, никой не е гледал.

Дори някой случайно да е минавал оттук, вероятно не е имал и най-малка представа какво вижда: самотна фигура се качва по стълбите и натиска звънеца на вратата на сградата или я отключва с ключ. Марино подозираше, че по-скоро извършителят се е крил, докато не се е уверил, че в района няма никой, и това върна мислите му към Оскар Бейн.

Ако намерението му снощи е било да убие Тери, не би имало значение дали някой е щял да го види. Той беше нейното гадже. Идвал е да вечеря с нея. Паркирането на джипа „Чероки“ точно пред дома беше умна постъпка, защото това би било нормалното поведение, ако няма лоши намерения. След като разговаря с Бакарди, Марино вече нямаше съмнение с какво престъпление си има работа. Беше точно онова, което изглеждаше: сексуално мотивиран преднамерен акт, извършен от човек, чиито инструментариум включва връзване, гел и верижка от десеткаратово злато.

Оскар или беше невинен, или щеше да е ужасно труден за залавяне, защото бе имал всички основания да се появи вчера следобед пред жилището на Тери. По всичко личеше, че Тери го е очаквала за вечеря. Както изглежда, се бе готвила за романтична вечер. Досега местопрестъплението изглеждаше на практика безполезно, защото следи от Оскар щеше да има навсякъде, включително по трупа на Тери. Съвършеното престъпление? Може би, ако не беше чудната случка: настояването на Оскар, което предхождаше смъртта на Тери с цял месец, че го шпионират, промиват му мозъка, че са му откраднали самоличността.

Марино се замисли за дрънкането и беснеенето на Оскар по телефона. Ако не е психар, защо ще привлича внимание по този начин, щом е сериен убиец, който вече е убил най-малко двама души?

Марино се почувства виновен и разтревожен. Ами ако беше изслушал Оскар по-внимателно и го беше поканил да дойде в прокуратурата и да седне да поговори с Бъргър? Какво щеше да стане, ако му беше повярвал поне наполовина? Пак ли щеше да крачи по този тъмен тротоар в студената ветровита вечер?

Ушите му бяха измръзнали, очите му сълзяха и го беше яд, че бе изпил толкова бири. Когато сградата на Тери се появи пред погледа му, забеляза, че прозорците на апартамента й светят. Пердетата бяха дръпнати и отпред имаше спряла полицейска кола. Марино си представи ченгето вътре: как седи да обезопасява местопрестъплението, докато Бъргър не реши да освободи жилището, и умира от скука. Марино би дал всичко, за да може да използва тоалетната, но човек не ползва нищо на местопрестъплението.

В момента единствената обществена тоалетна беше някое по-закътано местенце. Докато се приближаваше към кооперацията на Тери, Марино продължи да се оглежда за добро място. Забеляза, че фенерите от двете страни на външната врата светят, и си спомни от доклада на Моралес, че снощи, когато полицията пристигнала малко след шест, са били загасени.

Отново се замисли за Оскар Бейн. Нямаше значение, ако някой го е видял достатъчно добре, за да го разпознае по-късно. Той беше гаджето на Тери, имаше ключове за входа на сградата и жилището и тя го е очаквала. Ако външните лампи не са светели, когато е дошъл, защо? В пет, когато уж бил пристигнал, навън вече е било съвсем тъмно.

Марино предположи, че е възможно, когато е пристигнал, лампите да са светели, но когато е влязъл в сградата, по някаква причина да ги е загасил.

Спря на половин пряка от червеникавокафявата тухлена сграда и се загледа във входа на Източна 29-а улица. Представи си, че е убиецът, представи си какво ли е изпитвал да се приближава към кооперацията на Тери. Какво ли е виждал? Какво ли е усещал? Вчера беше студено и влажно и много ветровито, с пориви до четиридесет километра в час, и престоят навън бе много неприятен, почти толкова, колкото и сега.

В три и тридесет следобед слънцето е било под линията на сградите и дърветата и входът е бил в сянка. Би било невероятно по това време лампите вече да светят, независимо дали са свързани с реле за време или не. Всички обитатели на кооперацията обаче щяха да са си запалили лампите, разкривайки на хищника кой си е вкъщи.

Марино забърза към детската площадка и докато се облекчаваше до черната входна врата, забеляза върху плоския покрив на Терината кооперация нещо тъмно и обемисто. Беше близо до едва различимия силует на сателитна чиния — и изведнъж помръдна. Марино дръпна ципа си, бръкна в джоба на якето за пистолета и се запромъква покрай сградата към западната страна на апартамента на Тери. Противопожарната стълба беше много тясна за ръцете и краката му — и много стара.

Беше сигурен, че ще се откъсне и ще се стовари върху него на земята. Сърцето му блъскаше и той се потеше обилно под подплатеното яке „Харли Дейвидсън“, стиснал в ръка своя глок четиридесет и пети калибър.

Никога не бе изпитвал страх от високото, но разви такъв, когато напусна Чарлстън. Бентън каза, че това било в резултат на депресията и съпътстващото я безпокойство, и препоръча ново лечение, което включваше антибиотик, наречен Д-циклосерин, само защото бил подействал на плъхове в едно неврологично изследване. Нанси, терапевтката на Марино, каза, че неговият проблем бил „несъзнателен конфликт“ и че той никога нямало да определи истинската му същност, докато не станел въздържател.

Марино обаче нямаше съмнение за източника на конфликта си. Точно в този миг той беше шибаната тясна стълба, закрепена с ръждясали винтове за тухлената сграда. Той се изкатери на покрива и изгрухтя от изненада, когато се оказа право срещу дулото на пистолет, стискан от черна фигура, просната по корем в поза на снайперист. Известно време нито един от двамата не помръдна.

След малко Майк Моралес прибра пистолета си в кобура, изправи се и прошепна вбесено:

— Тъп задник! Какво правиш тук, по дяволите?

— А ти какво правиш тук? — прошепна в отговор Марино. — Помислих, че си проклетият сериен убиец.

Пристъпи напред, докато не се оказа на безопасно разстояние от ръба на покрива, и добави:

— Извади късмет, че не ти отнесох глупавата глава.

След това прибра глока в джоба на якето.

— Съвсем скоро го водихме този разговор — почна Моралес. — Не можеш да се мотаеш наоколо и да не ми казваш какво си наумил да правиш. Ще взема да те уволня. Е, Бъргър вероятно ще го направи така или иначе.

Лицето му беше почти невидимо в мрака. Моралес носеше черни свободни дрехи и приличаше на бездомник или наркотърговец.

— Не зная как ще сляза обратно долу — каза Марино. — Знаеш ли колко е стара тази стълба? На сто години сигурно. Тогава хората са били наполовина по-малки, отколкото сега, ако не си чувал.

— Какъв ти е проблемът? Опитваш се да докажеш нещо? Защото единственото, което доказваш, е, че трябва да работиш като охрана в някой шибан мол или нещо подобно.

Покривът беше бетонен и върху него излизаше квадратната вентилационна система, а до нея се издигаше сателитната чиния. В сградата от другата страна на улицата, където Марино беше ходил по-рано, единствените осветени прозорци бяха тези на съседката от втория етаж, закрити от дръпнатите пердета. От другата страна на улицата, откъм задната част на кооперацията на Тери, имаше повече хора вкъщи и двамина, изглежда, смятаха, че никой не може да ги види. Възрастен мъж пишеше нещо на компютъра, без да съзнава, че го гледат. Един етаж под него жена в зелена пижама седеше на дивана в гостната, размахваше ръце и разговаряше по телефона.

Моралес започна да дъвче Марино, че бил прецакал всичко.

— Единственото, което прецаках, е твоето воайорство — отвърна той. — Не искам да кажа, че не бих гледал, ако има какво да се види.

После посочи сателитната чиния: бе под ъгъл шейсет градуса и гледаше на юг към Тексас, където някъде високо в нощното небе имаше сателит, който Марино не можеше да си представи.

— Току-що монтирах на поставката безжична камера — каза Моралес. — В случай, че се появи Оскар. Може да се опита да влезе в апартамента. Нали знаеш, старата приказка за връщане на местопрестъплението. Или ако някой друг реши да се отбие. Гледам да не се фиксирам. Може и да не е Оскар. Обаче залагам на него. Залагам на него и за убийството на другите две.

Марино не беше в настроение да му предаде разговора си с Бакарди. Дори ако не беше на някакъв покрив и крайно нещастен заради това, пак нямаше да е в настроение.

— Полицаят, който пази жилището, знае ли, че си тук горе?

— Мамка му, не. А ако му кажеш, ще научиш колко е дълъг пътят до долу, защото ще те метна от покрива. Най-бързият начин да прецакаш наблюдението е да кажеш на другите ченгета за него. Включително на теб.

— Не ти ли хрумна, че патрулката отпред е като билборд на Нюйоркското полицейско управление? Може би трябваше да го накараш да я махне, след като се надяваш, че убиецът ще се промъкне обратно тук.

— Ще я премести. Много е глупаво, че изобщо я е паркирал тук.

— Обикновено по-голямата грижа е, че медиите и обикновените хора ще идват да си пъхат носа. Но без патрулка? Добре. Твоето страшилище си тръгва. Да бъде по твоему. Имаш ли някаква представа защо снощи лампите на външната врата не са светели?

— Единственото, което знам, е, че не светеха. Има го в доклада ми.

— Но сега светят.

Порив на вятъра се стовари върху тях подобно на морска вълна и Марино изпита усещането, че ще го отнесе. Ръцете му се бяха вкочанили и той ги скри в ръкавите.

— Моето предположение е, че снощи убиецът ги е загасил — обади се Моралес.

— Малко странно, след като е бил вече вътре в сградата.

— Може да ги е загасил, когато си е тръгнал. Така че никой да не го види, в случай че мине пешеходец или кола.

— Според думите ти излиза, че не го е направил Оскар. Той не си е тръгнал.

— Не знаем какво е направил. Може да е излизал и влизал, за да се отърве от разни боклуци. Като онова, което е било на врата й. Ти къде паркира?

— На няколко преки оттук — отговори Марино. — Никой не ме видя.

— Да, много си ми изкусен ти, брато. Вдигаше шум като слон, докато се катереше по стълбата. Жалко, че не дойде малко по-рано. Виждаш ли госпожата с телефона?

Той посочи към апартамента, където жената в зелена пижама още седеше на дивана, жестикулираше и говореше.

— Удивително колко много хора не дърпат пердетата или не пускат щорите — подхвърли Моралес.

— Вероятно това е истинската причина да си тук — подметна Марино.

— Виждаш прозореца вляво, нали? Сега лампите не светят, но преди половин час грееха ярко като на филмова премиера, и тя по средата.

Марино се вторачи в тъмния прозорец, сякаш очакваше изведнъж да грейне в светлини и да му покаже онова, което беше пропуснал.

— Излезе от банята и хвърли хавлията. Хубави цици, имам предвид наистина хубави — натърти Моралес. — Помислих си, че ще падна от шибания покрив. Боже, наистина си обичам работата!

Марино би се отказал от възможността да види петдесет голи мацки, ако това можеше да му спести необходимостта да се спусне по стълбата. Моралес се изправи — чувстваше се удобно тук горе като гълъб, а Марино се запромъква обратно към ръба на покрива и сърцето му отново заблъска. Докато напредваше сантиметър по сантиметър, се запита, какво му е станало. Години наред беше летял на хеликоптерите и самолетите на Луси. Преди обичаше стъклени асансьори и висящи мостове. А сега му беше неприятно да се качва на домакинската стълба, за да смени електрическа крушка.

Погледна Моралес, който вървеше към сателитната чиния, и го обхвана странно чувство. Моралес беше учил в скъпи училища. Беше лекар или ако искаше, можеше да бъде. Имаше хубава външност, макар да правеше и невъзможното, за да накара хората да си мислят, че е главатар на улична банда или някакъв латино гангстер. Той целият беше едно голямо противоречие и нямаше логика в това да се изкатери тук, за да монтира камера, след като ченгето седеше два етажа по-долу, за да пази местопрестъплението. И да не му каже нищо? Ами ако ченгето го беше чуло да се размотава тук горе?

И Марино си спомни какво беше споменала съседката, за врата към покрива, за това, че е виждала техници при сателитната антена. Може би Моралес не се беше качил по стълбата. Може да беше стигнал тук по лесен начин, но беше прекалено голям задник, за да сподели тайната с Марино.

Студената стомана захапа голите му ръце, когато стисна перилата и бавно започна да слиза. Не знаеше, че е стигнал до края, докато не усети земята под краката си. Облегна се на стената от червеникавокафяви тухли, за да се успокои. Отиде до входа, спря до стълбите и погледна нагоре дали Моралес гледа, обаче не можа да го види.

На връзката с ключовете му беше закачено тактическо фенерче и той насочи мощния лъч към лампите от двете страни на обвитата с бръшлян външна врата на кооперацията. Огледа тухлените стъпала, площадката, след това плъзна лъча по храсталаците и кофите за боклук. Обади се на диспечера и обясни, че моли полицая в апартамента на Тери Бриджис да излезе да му отвори входната врата и да го пусне да влезе. Изчака минутка и вратата се отвори. Не беше същото униформено ченге, което го беше пуснало да влезе през деня.

— Забавляваш ли се? — попита Марино и мина покрай него във фоайето, та онзи да затвори вратата.

— Вътре започва да смърди — каза полицаят и заприлича съвсем на шестнайсетгодишен. — Напомни ми никога повече да не ям пилешко.

До вратата Марино видя два електрически ключа. Единият беше за външните лампи, а другият за фоайето.

— Имаш ли представа дали са свързани с реле за време?

— Не са.

— Тогава как са светнали тази вечер?

— Светнах ги, когато дойдох преди около два часа. Защо? Искаш да ги загася ли?

Марино погледна тъмните дървени стъпала, които водеха към втория етаж.

— Не, остави ги запалени. Беше ли горе? Изглежда, останалите обитатели не са се върнали.

— Никъде не съм ходил. Седях си на задника ей там. — Той кимна към вратата на апартамента, която беше оставил открехната. — Никой не е влизал в сградата. Ако бях на тяхно място, особено ако съм сама жена, нямаше да бързам да се връщам.

— Тук няма други самотно живеещи жени — отвърна Марино. — Само тази, чийто апартамент пазиш. В онзи там — той посочи вратата от другата страна на фоайето — живеят две момчета, и двамата бармани. Вероятно никога не са си вечер вкъщи. Горе? Точно над Тери Бриджис е едно момче, следва в Хънтър Колидж. Помага си за пари, като разхожда кучета. В апартамента от другата страна идва някакъв италиански консултант. Работи за британска финансова фирма, която всъщност е наемател на жилището. С други думи, фирмено жилище. Човекът вероятно е тук много рядко.

— Някой говорил ли е с тях?

— Аз не, но прегледах информацията за тях. Нищо не изскочи. От разговора с нейните родители останах с впечатлението, че не е била от дружелюбните. Никога не говорела за другите обитатели и изглежда, не ги е познавала, нито са я интересували. Та това не е Югът. Хората тук не пекат сладки за съседите си, та да могат да си пъхат носа в живота им. Не се притеснявай за мен. Ще отида да поогледам за няколко минути.

— Бъди внимателен, защото детектив Моралес е горе на покрива.

Марино спря на първото стъпало.

— Какво?

— Да, качи се преди около час.

— Каза ли ти защо?

— Не съм го питал.

— Той каза ли ти да си преместиш колата?

— Защо?

— Попитай го — отговори Марино. — Той е великият детектив с великите идеи.

Качи се по стълбите на втория етаж. На тавана между двата апартамента имаше стоманен капак с дръжка от вътрешната страна. Под него стоеше алуминиева стълба с гума на краката срещу хлъзгане, ключалка срещу случайно затваряне и работен поднос с няколко винта в него. Наблизо се виждаше широко отворената врата на килерче.

— Кучи син — измърмори Марино.

Представи си как Моралес на покрива се смее, докато го слуша как слиза с мъка по противопожарната стълба — а всичко, което трябваше да направи, бе да му покаже капака на покрива. И тогава Марино можеше да слезе по петте яки стъпала на алуминиевата стълба вътре в осветена сграда, вместо по тридесетте тесни метални стъпенки вън в ледения студ.

Сгъна стълбата и я прибра в килера.

Беше преполовил пътя до колата си, когато мобилният му телефон започна да звъни. На екрана се изписа „непознат“. Беше сигурен, че е Моралес, страшно ядосан.

— Да — обади се той весело, докато крачеше.

— Марино? — Обаждаше се Джейми Бъргър. — Опитвам се да намеря Моралес.

Имаше доста фонов шум, който звучеше като автомобилно движение, но си личеше, че е раздразнена.

— Току-що го видях — обясни Марино. — В момента е един вид недосегаем.

— Ако случайно говориш с него, може да споменеш, че съм му оставила три съобщения. Четвърто няма да оставя. Може би ти ще се погрижиш за моя проблем. Досега осемнадесет пароли.

— Само за нея? — Имаше предвид Тери Бриджис.

— Все същия интернет доставчик, но различни потребителски имена. По някаква причина. Нейният приятел също има. В момента слизам от такси.

Марино чу шофьорът да казва нещо, след това Бъргър, после вратата на таксито се тресна и той започна да я чува по-добре.

— Секунда — каза той, — нека стигна до колата си.

Цивилната му синя „Импала“ беше паркирана малко по-нататък.

— Къде си и какво правиш? — попита тя.

— Дълга история. Моралес споменавал ли ти е за един случай в Балтимор и друг в Гринич, Кънектикът?

— Мисля, току-що споменах, че не съм говорила с него.

Той отключи колата и се качи. Запали двигателя, отвори жабката и потърси химикалка и нещо, върху което да пише.

— Ще ти пратя по имейла разни неща и мисля, че мога да го направя от джобния си компютър — каза той. — Бентън също трябва да ги получи.

Мълчание.

— Ако си съгласна, ще му изпратя и на него онова, което получих.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш, че го казвам, но ние нещо не си говорим. Искаш ли пример? Имаш ли представа дали ченгетата са огледали горните етажи на сградата на Тери снощи? Дали са проверили капака към покрива и стълбата в килера на стълбищната площадка?

— Нямам представа.

— Точно това искам да кажа. Няма нищо по въпроса в доклада. Снимки също.

— Това е интересно.

— Покривът е място, откъдето лесно може да се влезе и излезе и никой няма да те види. На западната страна на кооперацията има противопожарна стълба — и никой няма да те види, както вече казах.

— Моралес трябва да знае отговора на този въпрос.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че темата ще изплува. И още нещо. ДНК-то на Оскар трябва веднага да бъде пуснато през ОДБД. Заради Балтимор и Гринич. Получи ли имейлите ми?

— Вече трябва да е в базата. Помолих за отговор още тази нощ. Да, получих имейлите ти — потвърди Бъргър. — Наистина мило от страна на Моралес, че не си е направил труда да ме тревожи за още два възможни случи.

— Означава, че Оскар е вече в ОДБД или че скоро ще бъде? — поиска да уточни Марино. — Сигурен съм, че Моралес щеше да стигне до това.

— И аз съм сигурна — отговори Бъргър.

— Ще кажа на детектива в Балтимор, с когото говорих, за ДНК-то — каза Марино. — Не че очаквам да реализираме попадение с Оскар в тези два стари случая. Не знам. Нещо не е наред. Не ми се струва, че им е видял сметката на тези люде и после на гаджето си.

Марино винаги знаеше кога Бъргър взима някого на сериозно. Тя никога не прекъсваше, нито сменяше темата на разговора. Той продължи да говори, защото тя продължаваше да слуша, като и двамата внимаваха да не изпадат в твърде големи подробности, след като той говореше от мобилния си телефон.

— Другите два случая, за които ти изпратих данни — продължи Марино. — Не ти изпратих онова, което току-що ми казаха по телефона. Получили са боклучаво ДНК. Смесица от ДНК-то на други хора.

— Както в нашия случай тук?

— Не искам да навлизам във всичко това от съображения за безопасност — каза Марино, — но ако можеш, пусни съобщение до Бентън. Зная, че е тук. Зная, че е в града. Моралес каза, че е и че по-късно ще отидат в моргата. Всички можем да продължим да се надяваме, че няма да се сблъскаме някъде. Няма смисъл да търча наоколо като слон в стъкларски магазин.

— Още не са в моргата. Доктор Лестър се е забавила.

— Това е най-хубавото, което е правила напоследък.

Бъргър се засмя.

— Бих казала, че след час всички ще са там — каза тя и тонът й беше напълно различен.

Сякаш го смяташе за интересен и забавен и може би не го мразеше.

— Бентън и Кей — добави тя.

Това беше нейният начин да му покаже, че не му е враг. Не, дори нещо по-хубаво. Подсказваше му, че може да му се доверява и да го уважава.

— Обаче би било добре всички да се съберем — каза той — и да обсъдим случая. Помолих и детектива от Балтимор да дойде. Сутринта. Тя може да дойде, когато поискаме.

— Чудесно — каза Бъргър. — Но онова, което искам от теб сега, е да ми намериш паролите и историята на потребителските сметки, свързани с потребителските имена, които ще ти дам. Вече пуснах факс на доставчика да замрази сметките, така че да останат активни. И още нещо. Ако някой друг се обади за тази информация, няма да я получи. Изясни този въпрос с хората, с които ще говориш. Може и да е Белият дом, но паролите няма да се дават на никого другиго. Аз съм на мобилния.

Сигурно имаше предвид Оскар Бейн. Марино не можеше да си представи кой друг може да знае какви са потребителските имена на Тери и Оскар и кой е техният интернет доставчик, а без тях човек не би могъл да стигне до паролите. Лампите в купето не светеха, но той не ги запали. Стар навик. Вместо това използва фенерчето си, за да запише потребителските имена и другата информация, която му даде Бъргър.

— Оскар още ли е в болничното отделение?

— Очевидно това е единият проблем. — Не говореше толкова делово, колкото обикновено. Говореше всъщност дружелюбно и може би мъничко любопитно, сякаш никога не беше мислила много за Марино, но сега го правеше. — Не мисля, че ще е там още дълго — добави тя. — А има и някои други развития. Аз ще съм в една криминологична компютърна фирма, наречена „Кънекстшънс“, с която, мисля, си запознат. Ето номера.

Продиктува му го и добави:

— Ще се опитам да вдигна преди Луси.