Патриша Корнуел
Скарпета (28)

28.

Един от обитателите, мъжът в апартамент 2В на втория етаж, се беше върнал — когато заобиколи сградата отстрани, Марино видя зад щорите потрепващата светлина на телевизор.

Знаеше името на наемателя, защото знаеше имената на всички. До момента обитателят на апартамента, двадесет и осем годишен интернист в „Белвю“, не отговаряше на интеркома.

Марино опита отново. Бъргър и Луси стояха до него на студения вятър, гледаха и чакаха.

— Доктор Уилсън — заговори Марино, натиснал бутона на интеркома, — отново е полицията. Не искаме да влезем в сградата насила.

— Не казахте какъв е проблемът — чу се мъжки глас от високоговорителя до вратата.

— Аз съм детектив Марино от Нюйоркското полицейско управление — повтори Марино, докато хвърляше ключовете от колата на Луси. — Трябва да влезем в 2Б. Апартаментът на Ива Пибълс. Ако погледнете през прозореца към улицата, ще видите цивилната ми „Импала“. Една полицайка ще пусне полицейските светлини зад решетката на предния капак, за да се уверите, че става дума за полицейски автомобил. Разбирам, че не ви се иска да отключите вратата, но не желаем да я разбиваме. Когато влязохте във входа, видяхте ли вашата съседка?

— Нищо не мога да видя. Навън е тъмно — отговори гласът.

— Елементарно, Уотсън — изсумтя Марино, като пусна бутона, така че д-р Уилсън да не може да го чуе. — Пуши трева, искате ли да се обзаложим? Затова не иска да ни пусне да влезем. — После пак натисна бутона: — С доктор Уилсън ли говоря?

— Няма да отговарям на въпросите ви и няма да отворя външната врата. Не и след станалото от другата страна на улицата.

Един от прозорците се плъзна и се отвори, щорите помръднаха.

Марино беше сигурен, че този тип се е надрусал до козирката. Госпожа Пибълс му бе казала, че съседът й пуши трева. Кучи син. Повече се притесняваше да не бъде обвинен за притежанието на наркотици, отколкото, че възрастната вдовица в апартамента срещу неговия може да е загазила.

— Господине, трябва веднага да отключите входната врата. Ако погледнете през прозореца, ще видите, че лампите край външната врата не светят. Вие ли ги загасихте, когато сте се прибрали?

— Не съм пипал никакви лампи — отговори мъжкият глас, вече по-изнервено. — Откъде да знам, че сте от полицията?

— Нека аз да опитам — намеси се Бъргър. — Доктор Уилсън? Аз съм Джейми Бъргър от районната прокуратура. Трябва да проверим вашата съседка, но не можем да го направим, защото не искате да ни пуснете в сградата.

— Ако докарате няколко истински патрулки, може би ще си променя мнението.

— Това май само влоши нещата — каза Марино на Бъргър. — Той си седи там вътре и пуши трева, гарантирам го. Точно затова отвори шибания прозорец.

Луси беше седнала в колата на Марино и ярките мигащи синьо-червени светлини започнаха да хвърлят отблясъци по улицата.

— Не съм впечатлен — обади се пак гласът. — Всеки може да си купи подобни джаджи.

— Знаете ли какво, доктор Уилсън — каза Марино в микрофона на интеркома, — ще ви дам един номер и когато се обади диспечерът, кажете му, че тук пред сградата има един тип, който казва, че е детектив П. Р. Марино. Съгласен? Поискайте да го потвърди, защото те знаят, че в момента съм точно тук заедно с помощник районния прокурор Джейми Бъргър.

Мълчание.

— Няма да се обади — въздъхна Бъргър.

Луси се върна при тях.

— Ще ми направиш ли още една услуга, докато кисна тук да го увещавам? — попита Марино.

Помоли я да се върне в колата и да повика диспечера по радиостанцията. Тя го попита къде му е преносимата радиостанция и откога полицията вече не използва подобни средства за връзка. Той й отговори, че я е оставил в колата и че може да му я донесе, след като поиска помощ в цивилна кола и инструменти за разбиване на врата, включително таран. Тя отговори, че вратата е стара и може да се отвори и с кози крак, а той обясни, че иска нещо повече от кози крак, та да изскочат очите на оня кур сплескан, надрусаното до козирката докторче на втория етаж, като види турботарана, каквито използват за издънване на вратите на наркоманските свърталища, където се друсат с крек. Тогава можело и да не се наложи да го използват, защото задникът щял да отвори. Каза й за всеки случай да поиска и линейка, ако Ива Пибълс случайно се нуждае от помощ.

Тя не вдигаше телефона си, нито отговаряше на интеркома. Марино не можеше да каже дали в апартамента й свети. Прозорецът, пред който стоеше компютърът й, беше тъмен.

Нямаше нужда да дава на Луси радиокода или допълнителни указания. Нямаше нужда никой да учи Луси какво е да си ченге и докато я наблюдаваше как се качва в колата му, почувства едно смушкване от миналото. Липсваха му отминалите дни, когато двамата караха мотоциклети, ходеха да стрелят, работеха по разследвания или разпускаха с по шест кутийки бира. Зачуди се какво ли оръжие носи.

Защото знаеше, че носи оръжие. Едно беше сигурно: че Луси няма да излезе невъоръжена дори в Ню Йорк. А той можеше да разпознае яке с оръжие в мига, когато го види. Нейното беше разпознал още щом слезе от таксито, докато той и полицаят товареха опакования стол. Онова, което приличаше на обикновено моторджийско яке, имаше голям джоб с велкро, който можеше да побере всеки въобразим пистолет.

Може би носеше 40-калибровия глок с лазерен прицел, който й беше дал миналата година за Коледа, когато бяха в Чарлстън. Е, нямаше ли това да е символично за лошия му късмет? Не беше успял да прехвърли собствеността, преди да изчезне от живота й, така че ако тя направеше нещо шантаво, шибаното оръжие можеше да бъде проследено право до него. Както и да е, представата, че може би я е достатъчно грижа за оръжието, за да рискува с нюйоркските закони и да попадне в затвора, го накара да се почувства добре. Луси можеше да има всяко оръжие, което пожелае. Можеше да си купи фабрика за оръжие. Сигурно няколко дори.

Тя слезе от колата му, сякаш й принадлежеше, и забърза към тях и той си помисли, че трябва да я попита направо дали носи и ако носи, какво, но не го направи. Тя спря до Бъргър. Между тях имаше нещо и това не беше убягнало от вниманието му също както удобното за носене на оръжие яке. Бъргър не стоеше и не седеше близо до хората. Никога не позволяваше на никой да премине през невидимата ограда, която трябваше да има около себе си — или смяташе, че трябва да има. А сега докосваше Луси, опираше рамото си в нейното, гледаше я.

Луси подаде радиостанцията на Марино.

— Май си поръждясал, а? Вероятно отдавна не си се занимавал с истинска полицейска работа. — Каза го съвсем сериозно. — Тъпо е да си оставиш радиото в колата. Малки недоглеждания като това и току-виж някой пострадал.

— Ако искам да изслушам някоя от лекциите ти, ще се запиша в курса.

— Ще проверя дали има място.

Той включи радиостанцията и се свърза с екипа, за да провери къде се намират.

— Точно завиваме зад ъгъла — се чу в отговор.

— Пуснете буркана и сирената — каза Марино.

После натисна бутона на интеркома.

— Да? — попита гласът.

— Доктор Уилсън, отворете веднага вратата или ще я разбием.

Чу воя на сирената, в същия миг се чу и бръмченето на бравата и Марино бутна вратата и я отвори. Натисна ключа и лампите в малкото фоайе и напред, където полираните стъпала от стар дъб водеха нагоре, светнаха. Той извади пистолета си, обади се пак на екипа да изключат сирената и лампата, да останат на място и да наблюдават фасадата, след това се затича нагоре по стъпалата, следван от Луси и Бъргър.

Усещаше студения въздух, който влизаше от отворения капак на тавана. На втория етаж беше тъмно. Марино огледа стената, намери ключа и го натисна. Под отворения капак към покрива не се виждаше стълба и предчувствието и усещането му за неотложност нараснаха. Най-вероятно стълбата беше на покрива. Той спря пред 2Д и забеляза, че вратата не е затворена. Махна на Бъргър да мине встрани и погледна Луси. Изрита вратата и тя се удари във вътрешната стена.

— Полиция! — изкрещя Марино, стиснал пистолета в протегнатите си напред ръце, с дулото нагоре. — Полиция! Има ли някой?

Нямаше нужда да казва на Луси да освети помещението с фенерчето си. Вече го беше направила. Ръката й се стрелна над рамото му и натисна ключа на стената. Старият полилей заля помещението с мека светлина. Марино и Луси махнаха на Бъргър да остане отвън и влязоха. Замряха неподвижно за миг. Студена пот се стичаше по тила и страните на Марино. Очите му се стрелкаха от тъмното кресло с падаща облегалка, където беше седял, и дивана, на който госпожа Пибълс си пиеше бърбъна. Монтираният на стената плазмен телевизор работеше. Звукът беше изключен и Говорещият с кучета беззвучно нареждаше нещо на един ръмжащ бигъл.

Стари дървени венециански щори покриваха всички прозорци. Луси натисна един клавиш на компютъра на бюрото и екранът се изпълни с нещо, което приличаше на страницата на „Готам те пипна!“, но обезумяла.

„Готам те пипна!“ се преподреждаше на „матоГ ет анпип“, а крайбрежната ивица на Ню Йорк беше черна на яркочервен фон, коледната елха от Рокфелер Сентър бе забита с върха надолу в Сентръл Парк, в същото време бушуваше снежна буря и проблясваха светкавици и се чуваше тътен на гръмотевици, които се забиваха право в магазина за играчки от веригата „Ф.А.О. Шоарц“ точно в мига, когато Статуята на свободата сякаш се взривяваше.

Бъргър мълчаливо гледаше от прага. После се вторачи в Луси.

— Хайде — каза Луси на Марино и му даде знак, че ще ги прикрива с Бъргър, докато той претърсва жилището.

Марино провери кухнята, банята за гости, трапезарията, след това се изправи пред затворената врата, която водеше към основните помещения. Завъртя направената от шлифовано стъкло топка, бутна вратата с крак и „обходи“ помещението със стиснатия в ръце пистолет. Беше празно. Широкото двойно легло беше оправено и покрито с изпъната покривка с избродирани кученца. На нощното шкафче стоеше празна чаша. В ъгъла имаше малка клетка за пренасяне на животни, но нямаше и следа от куче или коте.

Лампите от двете нощни шкафчета бяха свалени и сложени от двете страни на една отворена врата и черно-белите керамични плочки зад нея. Марино зае позиция от едната страна на вратата, описа полукръг с пистолета и го насочи напред — и забеляза в банята някакво леко, едва доловимо движение. Движението се повтори и той влезе.

Слабото голо тяло на Ива Пибълс беше провесено на златист шнур, стегнат около шията й и завързан за кука на тавана. Китките и глезените й бяха здраво стегнати с прозрачни пластмасови каишки, пръстите на краката едва докосваха пода. Студеният въздух, който нахлуваше през прозореца, създаваше призрачни трептения, при които тялото леко се завърташе в едната посока, после в другата, а въжето се завиваше и отвиваше отново и отново.

 

 

Скарпета се страхуваше, че човекът, убил седемдесет и две годишната Ива Пибълс и Тери Бриджис, може да е Оскар Бейн.

Тази мисъл й дойде в мига, когато влезе и видя лампите на пода и тялото на златистия шнур, свален от едно перде в трапезарията и вързан за куката на тавана. Алабастровият абажур беше сложен във ваната върху купчина дрехи. От мястото, откъдето снимаше, можеше да определи, че са срязани по шевовете и свалени от жертвата, след като ръцете и краката й са били вързани, най-вероятно докато е била още жива. На затворения капак на тоалетната имаше ясни отпечатъци от обувки с отличителни шарки на подметката. Изглежда, нападателят бе стъпил там, за да стигне до абажура и куката. От тази височина някой с ръст метър и двадесет и два можеше да се справи без затруднения, особено ако е силен.

Ако все пак Оскар Бейн беше убиецът, Скарпета беше стигнала до погрешна оценка отчасти основавайки се на онова, което й беше разкрила рулетката. Държеше на почтеността си на лекар, но когато умираха хора, нямаше място за грешки и поверителност. Може би бе трябвало да сподели част от наученото с полицията и преди всичко да предотврати напускането му на „Белвю“. Да, можеше да даде на Бъргър причина да го арестува. Би могла да каже много неща и не на последно място, че Оскар беше фалшифицирал нараняванията си, беше излъгал полицията за тях, беше излъгал за другия човек в жилището на Тери, беше излъгал и защо палтото му е в колата, и за книгата с компактдиска в библиотеката.

Тогава Ива Пибълс най-вероятно нямаше да се полюшва от тавана.

Скарпета беше действала прекалено много като лекар на Оскар. Беше направила грешката да изпитва към него загриженост и съчувствие. Би трябвало да стои настрана от заподозрените, да се занимава само с хора, които не могат да страдат повече.

Бъргър стоеше пред банята, защото имаше опит с местопрестъпленията и нямаше защитен костюм за еднократна употреба като Скарпета. Не беше от хората, които да позволят на любопитството да победи способността й да преценява хладнокръвно, и знаеше много добре какво да прави и какво не.

— Марино и Моралес са с единственото лице, което в момента си е у дома — каза тя. — Млад мъж, когото никога не бих си избрала за личен лекар и както научих, в чието жилище температурата е десет градуса, защото прозорците са отворени, но тревата още може да се подуши. Отвън поставихме полицейски постове, за да не може никой да влезе в сградата, а Луси се оправя с компютъра в хола.

— Съседът — попита Скарпета — не е ли забелязал, че капакът към покрива е отворен и че всички лампи са загасени? Кога се е прибрал?

Тя все още оглеждаше, без да докосва нищо. Тялото продължаваше да се полюшва на неравномерното осветление от лампите.

— Онова, което разбрах досега, е следното — отговори Бъргър. — Казва, че се прибрал около девет и че осветлението работело и капакът не бил отворен. Заспал пред телевизора и не е чул нищо.

— Естествено — изсумтя Скарпета.

— Стълбата за покрива се съхранява в общ килер тук горе. Същият сценарий като от другата страна на улицата. Бентън каза, че стълбата наистина е на покрива. Изглежда, нападателят или е познавал сградата, или е бил запознат изобщо със сгради като тази и отсрещната, и е намерил стълбата. Излязъл е през покрива и след това е издърпал стълбата.

— Има ли теория как е влязъл?

— За момента теорията гласи, че трябва да го е пуснала да влезе. Докато се е качвал към апартамента й, той е загасил осветлението. Трябва да го е познавала и да му се е доверявала. И още нещо. Съседът твърди, че не е чул нищо. Това е интересно. Може би не е пищяла?

— Нека ти кажа аз какво виждам — предложи Скарпета, — а след това ще може да си отговориш на въпросите. Първо, без дори да я доближавам, от моравото й лице, от увисналия от устата език и острия ъгъл на клупа високо под брадичката й зад дясното ухо, както и от отсъствието на други белези от душене, смятам, че причината за смъртта вероятно е асфиксия чрез обесване. С други думи, не очаквам да открием, че първо е била удушена, а след това трупът й е провесен на вързания за куката на абажура шнур за перде.

— Все още не мога да си отговоря на въпроса — каза Бъргър. — Не мога да разбера защо не е крещяла с все сили. Някой ти връзва ръцете и краката с пластмасови белезници страшно стегнато, а ти си гола…

— Не са белезници. Приличат на същата каишка, която е използвана за връзването на ръцете на Тери Бриджис. И също както в нейния случай дрехите са срязани, за да бъдат свалени. — Скарпета посочи ваната. — Мисля, че убиецът иска ние да знаем хронологията на онова, което върши. Май прави всичко възможно, за да ни стане напълно ясно. Дори е оставил лампите по местата, където ги е сложил, за да можем да виждаме, след като единствената светлина в банята е идвала от абажура, който е свалил и оставил във ваната.

— Предполагаш, че е поставил лампите по този начин специално за нас?

— Първо за себе си. После ги е оставил, за да предизвика потрес. За да шокира.

— Малко като в Гейнсвил. Отрязаната глава на лавицата за книги — измърмори Бъргър, втренчена в тялото, което продължаваше неспирните си подигравателни пируети.

— Да, нещо подобно — съгласи се Скарпета. — Това несекващо завъртане и връщане на тялото обратно. Тъкмо то може да е причината прозорецът да е отворен. Мисля, че това е била последната мазка на четката, преди онзи да си тръгне.

— Изкуствено да ускори охлаждането на тялото.

— Не мисля, че е давал и пет пари за това. — Скарпета поклати глава. — Мисля, че е отворил прозореца, за да може нахлуващият студен въздух да прави точно това, което прави. Да я кара да танцува.

Бъргър безмълвно гледаше как тялото бавно танцува.

Скарпета извади от куфарчето за съдебномедицински експертизи фотоапарат и два цифрови химически термометъра.

— След като навсякъде около нас има сгради — продължи тя твърдо, — той сигурно е пуснал щорите, докато е вършел мръсната си работа. Иначе някой би могъл да види цялото мъчение. Или да го заснеме с мобилен телефон и да го качи в Ютуб. Бил е достатъчно безчувствен, за да вдигне щорите, преди да си тръгне, за да може вятърът свободно да влиза и да създава специалните му ефекти.

— Съжалявам, че се наложи да се срещнеш по този начин с Марино — подхвърли Бъргър; усещаше гнева на Скарпета, но не и причината за него.

Скарпета не каза нищо. Настроението й нямаше нищо общо с Марино. Тя вече се беше справила с драмата и поне за момента имаше чувството, че е приключила с нея. В момента това не беше важно. Бъргър не беше запозната с поведението на Скарпета на местопрестъпленията, защото не беше работила с нея и нямаше представа каква може да е, когато се сблъска с толкова откровена жестокост. Особено когато се тревожи, че смъртта е могла да бъде предотвратена, че е можела да помогне да не се случи.

Това беше ужасен начин да умреш. Ива Пибълс беше изпитвала физически болки и краен ужас, докато убиецът се е забавлявал садистично с нея. Беше чудо — и жалко — че не е умряла от сърдечен удар, преди да я довърши.

Като се имаше предвид острият ъгъл на въжето под брадичката й, тя не бе изгубила бързо съзнание, а най-вероятно бе изпитвала агонията да не може да диша, докато натискът на въжето под брадичката е запушвал дихателните й пътища. Скарпета знаеше, че безсъзнанието, което настъпва вследствие липсата на кислород, може да се точи с минути, които на жертвата се струват цяла вечност. Щяла е да рита като луда и може би затова убиецът беше вързал краката й. Може би след Тери Бриджис беше усъвършенствал техниката си, осъзнавайки, че е по-добре да не позволява на жертвите си да ритат.

Скарпета не можа да открие признаци на борба, освен едно малко натъртване и ожулване на пищяла. Доколкото можеше да прецени, беше съвсем прясно.

— Според теб била ли е вече умряла, когато я е провесил от тавана? — попита Бъргър.

— Не мисля. Смятам, че я е вързал, срязал е дрехите й, за да ги свали, оставил ги е във ваната, след това е нахлузил клупа на шията й и я е повдигнал само толкова, колкото тежестта на тялото да стегне примката и да притисне трахеята — обясни Скарпета. — Не е могла да рита много заради връзването. Освен това е била и слаба. Висока е и много слаба. Тежи най-много четиридесет килограма. Лесна работа за него.

— Тя не е седяла на стол, така че не се е гледала.

— Да, този път е така. Това е добър въпрос към Бентън. Нека обясни защо. Ако говорим за един и същ убиец.

Скарпета още правеше снимки. Беше важно да запечата всичко, преди да се залови със следващите си задачи.

— Съмняваш ли се в това? — попита Бъргър.

— Онова, което чувствам или мисля, няма значение — отговори Скарпета. — Държа се настрани от подобни неща. Ще ти кажа обаче какво ми казва тялото. Има очевидни сходства между този случай и случая с Тери.

Затворът щракна и светкавицата проблесна.

Бъргър стоеше с ръце зад гърба и надничаше вътре.

— Марино е в хола с Луси. Тя смята, че жертвата може да има нещо общо с „Готам те пипна!“.

— Блокирането на страницата не беше най-добрият начин да се оправиш с нея. Моля те, гледай да й го внушиш, защото мен невинаги ме слуша.

— Каза нещо за снимка на Мерилин Монро от моргата.

— Това не беше най-добрият начин за справяне с колонката — каза Скарпета и светкавицата пак проблесна. — Ще ми се да не го беше правила.

Тялото бавно се въртеше насам-натам, въжето се завиваше и отвиваше. Сините очи на Ива Пибълс бяха матови и широко отворени, лицето й — малко и сбръчкано. Кичури бяла коса бяха защипани от примката. Единственото бижу, което носеше, беше тънка златна верижка на левия глезен, точно като Тери Бриджис.

— Призна ли го? — попита Скарпета. — Или си мълчи?

— Нищо не ми е признавала — отговори Бъргър — и предпочитам да оставя нещата така.

— Всички тия неща, които не искаш да ти казва… — Скарпета поклати укорително глава.

Скарпета огледа пода от черни и бели керамични плочки, после стъпи на него с обутите си в книжни еднократни калцуни обувки. Остави единия термометър на мивката и пъхна другия под лявата мишница на Ива Пибълс.

— От това, което разбрах — продължи Бъргър, все едно не е чула забележката й, — вирусът, който й е помогнал да блокира уебстраницата, също така й е помогнал да я хакне. Което пък й дало възможност да влезе в електронната поща на Ива Пибълс. Не ме карай да ти обяснявам как. Открила папка, която съдържала всяка колонка, писана някога за „Готам те пипна!“, включително качената сутринта и още една, качена по-късно през деня. Също така намерила снимката на Мерилин Монро, която Ива Пибълс очевидно е отворила. С други думи, изглежда, не ги е писала Пибълс. Били са й изпращани от един интернет протокол адрес, за който Луси каза, че е анонимен, но след като става дума за поредната насилствена смърт, която може да е свързана с имейли, няма да имаме никакви затруднения да накараме доставчика да ни каже чий е абонаментът.

Скарпета й подаде бележник и химикалка.

— Искаш ли да записваш? Околната температура е четиринадесет градуса. Телесната температура е тридесет и един градуса и осем десети. Не ни дават много информация, след като тя е слаба и гола, а помещението непрекъснато изстива. Вкочаняването още не е настъпило. Охлаждането забавя настъпването му. Знаем ли точно в колко часа е звъннала на сто и дванадесет?

— Точно в осем и четиридесет и девет — отговори Бъргър, докато си водеше бележки. — Онова, което не знаем, е кога точно е била в магазина за животни. Само че е приблизително час преди да се обади в полицията.

— Бих искала да чуя записа.

Скарпета сложи ръцете си на хълбоците на трупа, за да спре бавните му движения. Огледа го по-внимателно с помощта на фенерчето и забеляза в областта на вагината лъскави остатъци.

— Знаем, че е казала, че според нея мъжът, когото срещнала, е Джейк Лаудин. Така той се явява последният човек, който я е видял жива…

— Въпросът е дали наистина е бил последният. Знаем ли дали е могло да има някаква лична връзка между Джейк Лаудин и Тери Бриджис?

— Възможна връзка, която може и да е просто съвпадение.

Бъргър започна да й разказва за разговора на Марино с Пибълс, за кученцето, което Тери не искала, Айви. Продължи с обяснението, че не е ясно кой е подарил болното кученце на Тери. Може би Оскар. Или някой друг. Може би е било купено от някой от магазините на Джейк Лаудин — трудно било да се разбере, дори по-скоро невъзможно.

— Няма нужда да ти казвам, че е много разстроен — каза Бъргър. Имаше предвид Марино. — Това е най-лошото, от което се страхуват ченгетата. Разговаряш със свидетел и после го убиват. Сега ще се тревожи, че може би е могъл да направи нещо, за да го предотврати.

Скарпета продължаваше да държи тялото, за да не се движи, и оглеждаше по-отблизо желатиноподобния материал, заплетен на бучици в сивите пубисни косми и гънките на лабиите. Не искаше да затваря прозореца, не и преди полицаите да го обработят с които криминологични методи решат, че е най-добре.

— Някакъв вид смазочен материал — отбеляза тя. — Може ли да попиташ Луси дали самолетът й вече е излетял от Ла Гуардия?

За да не вика през апартамента, Бъргър й се обади и каза:

— В този случай лошият късмет е добър. Нека да изчакат. Имаме още нещо, което трябва да стигне там… Прекрасно! Благодаря.

Затвори телефона и се обърна към Скарпета:

— Предупреждение за ураганни ветрове с променлива посока. Още не са излетели.