Патриша Корнуел
Скарпета (29)

29.

Отпечатъците от обувки, свалени от седалката на тоалетната в банята на Ива Пибълс, съвпадаха напълно с шарката на маратонките, които Оскар Бейн беше носил миналата вечер, когато уж бил открил тялото на Тери Бриджис.

По-инкриминиращи бяха пръстовите отпечатъци, свалени от алабастровия абажур във ваната. Бяха на Оскар. Малко след полунощ беше издадена заповед за арестуването му и по интернет и радиото беше даден сигнал за тревога.

Сега Дребосъка убиец се превърна в Дребосъка чудовище и полицията из цялата страна го търсеше. Моралес беше подал сигнал в Интерпол в случай, че Оскар успее по някакъв начин да се измъкне от охраната на летищата и границите и избяга от страната. Имаше много съобщения от хора, които го били видели. Последните новини в три сутринта твърдяха, че много малки хора, особено младите, си стоят вкъщи заради страх от тормоз и дори по-лошо.

Малко преди пет сутринта Скарпета, Бентън, Моралес, Луси, Марино и една детективка от Балтимор, която настояваше да се обръщат към нея на фамилия — Бакарди, се намираха в хола на мансардния апартамент на Бъргър. Бяха там вече почти четири часа. Масата за кафе беше отрупана със снимки и папки, чаши за кафе и пликове от близкия денонощен деликатесен магазин. Кабелите покриваха пода от контактите на стените до преносими компютри.

Луси седеше по турски в ъгъла на извития диван и от време на време хвърляше поглед към Моралес: чудеше се дали е права за онова, което си мисли. Бъргър имаше бутилка ирландско малцово „Нейпъг Касъл“ и малцово шотландско „Брора“ — виждаха се ясно зад стъклените врати на барчето точно срещу нея. Тя ги забеляза веднага щом влязоха, а когато Моралес забеляза, че ги е забелязала, отиде до барчето, погледна ги и подхвърли:

— Ето момиче с моите вкусове.

Начинът, по който го каза, създаде у Луси болезнено усещане, от което не можеше да се отърве, и й беше трудно да се съсредоточи върху каквото и да било. Когато с Бъргър четоха предполагаемото интервю, в което Скарпета уж беше казала, че пие алкохол, който струва много повече от учебниците на Тери… Как бе възможно Бъргър да държи в барчето си тези крайно скъпи и редки уискита и да не спомене и дума за това?

Бъргър пиеше подобни питиета, не Скарпета. А още по-объркващ беше страхът на Луси с кого може да ги пие. Точно това й хрумна, когато забеляза, че Моралес забеляза, че е забелязала бутилките в барчето. Сега той едва не се подсмихваше презрително и щом я погледнеше, очите му блясваха, сякаш е спечелил състезание, за което Луси не знае нищо.

Бакарди и Скарпета спореха и го правеха вече от доста време.

— Не, не, Оскар не би могъл да убие моите две — настояваше Бакарди. — Надявам се, че не обиждам никого, като казвам джудже, но не мога да свикна да ги наричам малки хора или малки личности, защото както казваме на юг, старите навици трудно се променят, а още по-трудно се създават нови.

Тя може и да беше относително ниска, но не беше „малка“. В живота си Луси беше виждала безброй такива Бакарди, почти всички върху „Харли“, жени по-ниски от метър и половина, които настояват да притежават възможно най-големия мотоциклет — триста килограма желязо, от който върховете на ботушите им едва допираха земята. В едно от по-раншните си превъплъщения в Балтиморското полицейско управление Бакарди бе работила като патрулен полицай на мотоциклет и лицето й подхождаше за това — беше се радвало на прекалена близост със слънцето и ветровете. Тя леко примижаваше, но и доста се мръщеше.

Косата й беше къса, боядисана в червено, а очите яркосини, тялото здраво, но не дебело и тя вероятно си мислеше, че се е докарала, като си е сложила кафявите кожени панталони, каубойските ботуши и широкия с голямо бие по врата пуловер, което позволяваше да се види татуираната на лявата й гърда пеперудка и доста от цепката между двете, когато се навеждаше, за да бръкне в чантата си на пода. Беше секси по свой начин. Говореше с алабамски акцент, лепкав като дъвчащи бонбони. Не се страхуваше от нищо и никого и Марино не беше престанал да я гледа, откакто беше влязла през вратата с три купчини папки от убийствата, извършени преди пет години в Балтимор и Гринич.

— Не се опитвам да кажа, че един малък човек би могъл да направи или да не направи нещо — отговори Скарпета.

За разлика от повечето хора, тя винаги беше достатъчно любезна, за да спре да пише и да отлепи очите си от екрана на компютъра, когато говореше с някого.

— Обаче той не би могъл — настоя Бакарди. — Не искам да прекъсвам като Олд Фейтфул^[1] с избухвания, но просто трябва да го кажа и да съм сигурна, че всички ме слушате. Разбрано?

Огледа помещението и си отговори сама:

— Окей. Бетани беше висока почти метър и осемдесет и три. Освен ако не е лежала, няма начин някой висок метър и двадесет и два да я удуши с въже.

— Аз просто посочвам, че е била удушена. Въз основа на снимките, които ми показа, и докладите, които прегледах — каза търпеливо Скарпета, — ъгъла на белезите по врата, факта, че линиите са повече от една и така нататък. Не казвам кой го е направил или не го е направил…

— А аз казвам точно това. Казвам кой го е направил и кой не. Бетани не се е борила и ритала или ако го е правила, по някакво чудо не се е одраскала или натъртила. Казвам ти: някой с нормален ръст е бил зад нея и двамата са стояли прави. Мисля, че я е изнасилил изотзад, докато я е душил, защото това го е възбуждало. Същата работа е и с Родрик. Момчето е било право и този тип е стоял зад него. Предимството на извършителя в моите случаи е, че е бил достатъчно едър, за да ги контролира. Сплашвал ги е да му позволят да завърже ръцете им на гърба. Изобщо не личи да са се борили с него.

— Опитвам се да си спомня колко висок беше Родрик — включи се Бентън. Косата му беше чорлава, а бузите покрити с набола брада, която заприлича на Луси на сол.

Две безсънни нощи една след друга и му личеше.

— Един и седемдесет и седем — отговори Бакарди. — Петдесетина килограма. Кльощав и физически слаб. Не е бил побойник.

— Можем да кажем, че всички жертви имат едно общо нещо — каза Бентън. — Може би трябваше да кажа: жертвите, за които знаем. Били са уязвими. Били са с намалени сили и в неизгодно положение.

— Освен ако убиецът е Оскар — припомни Бъргър на всички. — Тогава преимуществото се променя. Не е важно дали си кльощаво момче на оксиконтин. Не може да си в неизгодно положение, ако нападателят ти е висок само метър и двадесет и два. Не ми е приятно да го казвам, но това ще е така, докато няма друго логическо обяснение как пръстовите отпечатъци на Оскар са се оказали на местопрестъплението у Ива Пибълс? А следите, оставени от женски обувки номер тридесет и седем, марка „Брукс Ериъл“? Случайно Оскар носи същата марка, и то номер тридесет и седем!

— Също така не може да се пренебрегне фактът, че изчезна — каза Марино. — Той няма как да не знае, че го търсим, но е предпочел да стане беглец. Можеше да се предаде. Това би било в негов интерес. Така щеше да е в безопасност.

— Говорите за дълбоко параноичен човек — обади се Бентън. — Нищо на света не може да го убеди, че е по-безопасно да се предаде.

— Може и да не е така — намеси се Бъргър, гледаше Скарпета.

Тя преглеждаше снимки от аутопсията и не забеляза замисления й поглед.

— Не мисля. — Бентън поклати глава, сякаш знаеше какво се върти в главата на Бъргър. — И заради нея няма да го направи.

Луси си помисли, че Бъргър сигурно иска Скарпета да отправи апел към Оскар.

— Но как да се свържем с него? — обади се Моралес. — Освен да му се обадим по телефона. Може би е от хората, които не могат да устоят да не си проверяват съобщенията.

— Няма да се получи — каза Бентън. — Поставете се за минутка на мястото на Оскар, влезте в начина му на мислене. Кой е този, когото би искал да чуе? Единственият човек, който, изглежда, е имал значение за него, единственият човек, на когото се е доверявал, е мъртъв. Не съм сигурен вече доколко се доверява на Кей. Всъщност това няма значение. Не вярвам, че си проверява съобщенията. Той вече смята, че е наблюдаван, шпиониран и по мое мнение това е основната причина да се скрие. Последното, което би направил, е да рискува отново да попадне в радара на неприятелите си.

— А имейл? — настоя Моралес. — Ако му изпратим имейл? Да го изпратим от Скарпета612. Имам предвид, той вярва, че това наистина си ти.

И погледна Скарпета, която сега беше вдигнала очи и гледаше другите, които ковяха стратегии за това какво би могла да направи, за да убеди Оскар да се предаде на полицията. От изражението й Луси можеше да каже, че не иска да се надлъгва с Оскар Бейн. Въпреки че сега вече можеше. Поверителността вече нямаше значение. Оскар беше беглец от правосъдието. Имаше издадена заповед за арестуването му и ако не се случеше някакво чудо, когато го арестуваха, щеше да бъде изправен пред съда и осъден. На Луси направо не й се мислеше какво би могло да му се случи в затвора.

— Той ще предположи, че сме влизали в неговия имейл — намеси се Луси. — Няма да влезе в тази потребителска сметка. Освен ако не е съвсем глупав, изпаднал е в отчаяние или е престанал да се владее. Съгласна съм с Бентън. Искате ли да чуете моето предложение? Опитайте с телевизията. Стига да не вярва, че може да го намерят, когато включи приемника в някой мотел. Вероятно това е единственото, което следи. Сто на сто гледа новините.

— Можеш да апелираш към него по Си Ен Ен, Кей — предложи Бъргър.

— Мисля, че това е гениално — каза Моралес. — Отиди в Си Ен Ен и кажи на Оскар, ако обича, да се предаде. При тези обстоятелства това е най-добре за безполезния му живот.

— Може да се обади на местния клон на ФБР — подхвърли Бентън. — Така няма защо да се притеснява, че ще попадне в ръцете на някоя провинциална шерифска служба, която няма представа какво става. В зависимост от това къде се намира.

— Ако се обади във ФБР — възрази Моралес, — те ще си припишат арестуването му.

— На кого му пука кой ще си припише арестуването му — изръмжа Марино. — Съгласен съм с Бентън.

— Аз също — обади се Бакарди. — Нека се обади във ФБР.

— Благодаря на всички, които решихте това вместо мен — каза Бъргър. — Всъщност съм склонна да се съглася. Ще е много по-рисковано, ако попадне в погрешните ръце. А ако случайно вече не е в САЩ, пак може да се обади на ФБР. Не ми пука кой ще го арестува, стига да се върне тук. — Очите й се спряха върху Моралес и тя добави: — В случая лаврите не са важни.

Той й отвърна с втренчен поглед. След това погледна Луси и й намигна. Шибаният му никаквец.

— Няма да ходя в Си Ен Ен да го моля да се предаде — каза Скарпета. — Това не е моя работа. Аз не взимам страна.

— Не говориш сериозно — възрази Моралес. — Искаш да ми кажеш, че не преследваш лошите? Доктор Си Ен Ен винаги хваща лошите. Стига де, да не искаш да си съсипеш името заради едно джудже?

— Всъщност иска да ти каже, че е адвокат на жертвата — намеси се Бентън.

— Ако сте свършили да говорите от мое име и няма повече въпроси, искам да си вървя у дома — каза Скарпета и стана. Личеше си, че е ядосана.

Луси се опита да си припомни последния път, когато беше видяла леля си толкова гневна, особено пред външни хора. Това съвсем не беше характерно за нея.

— В колко часа смяташ, че доктор Лестър ще започне аутопсията на Ива Пибълс? Имам предвид наистина да започне работа. Не питам в колко часа е казала, че ще започне. Нямам намерение да цъфна там и да вися с часове. А за съжаление не мога да започна работа по случая без нея. Много жалко, че изобщо се занимава с тази работа. — Скарпета гледаше Моралес, който се беше обадил на д-р Лестър от местопрестъплението.

— Нямам влияние върху това — каза Бъргър. — Мога да се обадя на главния патолог, но това не е добра идея. Мисля, че разбираш. Така и така в съдебномедицинската служба вече си мислят, че им се бъркам в работата.

— Причината е, че наистина им се бъркаш — обади се Моралес. — Затова ти викат Джейми Бъркалката.

Бъргър не обърна внимание на подигравката, а погледна много скъпия си часовник и попита:

— Тя каза в седем часа, нали?

— Точно така каза Досадната Лестър — отвърна Моралес.

— След като май си много близък с нея, може би няма да е лошо да провериш и да се погрижиш наистина да започне в седем, така че на Кей да не й се налага да взима такси, след като цяла нощ не е мигнала, и да седи и да си губи времето.

— Знаеш ли какво? — обърна се Моралес към Скарпета. — Какво ще кажеш да отида да я взема? И ще ти звънна, когато вече сме на път. Дори мога да мина край вас и да взема и теб.

— Това е най-добрата идея, която ти е хрумвала напоследък — похвали го Бъргър.

Скарпета се обърна и към двамата:

— Благодаря, но ще стигна до моргата и сама. Да, моля те, обади ми се, когато тръгнете.

След като Бъргър изпрати Бентън и Скарпета и се върна в хола, Марино поиска още кафе. Луси последва прокурорката в просторната й кухня от неръждаема стомана, чудесен кестен и гранит, решила, че сега вече трябва да каже нещо. От отговора на Бъргър щеше да зависи дали ще има продължение.

— И ти ли тръгваш? — попита Бъргър мило, докато отваряше пакета кафе.

— Уискитата в твоето барче… — започна Луси, вдигна кафеварката и я напълни с вода.

— Какви уискита?

— Знаеш какви — отговори Луси.

Бъргър взе кафеварката от ръцете й и я напълни с кафе.

— Не зная. Да не би да намекваш, че искаш глътка за събуждане? Не мислех, че си такъв тип.

— Джейми, не е смешно.

Бъргър щракна ключето и се опря на кухненския плот. Гледаше така, сякаш наистина не знае за какво говорят, но Луси не се върза.

Каза за ирландското и шотландското уиски в барчето и завърши:

— Зад стъклената врата на собствения ти бар. Виждаш ги всеки ден.

— На Грег са — отвърна Бъргър. — Той ги колекционира. На мен са ми безразлични.

— Колекционира ги? Не знаех, че още сте заедно. — На Луси й стана зле. Може би никога не се беше чувствала толкова зле.

— Искам да кажа — продължи Бъргър с обичайното си спокойствие, — че са си негови. Ако започнеш да отваряш вратите на бара, ще откриеш истинско богатство от бутилки с какви ли не малцови уискита. Никога не съм им обръщала внимание, защото не пия скъпоценните му уискита и никога не съм го правила.

— Така ли? — попита Луси. — Тогава защо Моралес, изглежда, знае за тях?

— Това е смешно и нито му е времето, нито мястото — тихо каза Бъргър. — Моля те, недей.

— Гледаше ги така, сякаш знае нещо. Освен днес сутринта идвал ли е тук и преди? — продължи Луси. — Може би клюките за Таверната на зелената поляна не са само приказки…

— Не съм длъжна да отговоря на това и няма да го направя. А и не мога. — Бъргър го каза почти любезно. — Ще ги попиташ ли кой иска кафе и как го пият?

Луси излезе от кухнята и не попита никого нищо. Спокойно извади кабела на захранването, нави го около дланта си и го пъхна в найлоновата чанта. „Мак Бук“-ът го последва.

— Трябва да се връщам в офиса — каза тя на всички, когато Бъргър се върна в хола.

Домакинята попита за кафето, сякаш всичко беше наред.

— Не изслушахме записа от обаждането на сто и дванадесет — изведнъж се сети Бакарди. — Аз искам да го чуя. За другите не знам.

— Аз също трябва да го чуя — присъедини се Марино.

— Аз няма за какво да го слушам — каза Луси. — Може да ми пратите аудиофайла, ако се наложи. Ще се свържа с вас, ако имам нова информация. Сама ще намеря пътя — каза на Джейми, без да я поглежда.