Патриша Корнуел
Скарпета (11)

11.

Луси закачи коженото си яке на закачалката, без покана премести един стол до Бъргър и отвори своя „Мак Бук Еър“.

— Извинявай — обади се прокурорката, — но съм свикнала хората да седят от другата страна на масата.

— Трябва да ти покажа нещо — обясни Луси. — Изглеждаш добре. Не си се променила. — Огледа я преценяващо и тръсна глава. — Не, бъркам. Изглеждаш по-добре, може би по-добре от първия път преди осем години, когато се срещнахме и на няколко преки оттук имаше още два небостъргача. Когато летя с хеликоптера и се покажат очертанията на града, все още изглежда така, сякаш някой му е избил предните зъби. След това летя покрай Хъдсън и над Кота нула, която все още е празна дупка.

— Не е нещо, към което да се отнасяш пренебрежително — отговори Бъргър.

— В никакъв случай не се отнасям пренебрежително. Просто бих искала да се промени. Нали разбираш, за да нямам усещането, че лошите са спечелили.

Бъргър не можеше да си спомни да е виждала някога Луси в нещо различно от тактическо облекло: под тесните овехтели джинси и черната тениска нямаше къде да се крие оръжие. Начинът, по който беше облечена, не скриваше нищо и най-малко, че има пари. Широкият колан беше от крокодилска кожа, а токата „Уинстън“ от скъпоценни метали и камъни беше ръчна изработка. Дебелата верижка около врата с висулка череп от тюркоаз беше също от „Уинстън“. Тези неща се водеха изящно изкуство и съответно бяха скъпи. Беше в забележителна форма и силна, а махагоновата й коса с отсенки в розово и златисто беше подстригана много късо. Лесно можеше да мине за красиво момче манекен, ако не бяха гърдите й.

— Лаптопите на Тери Бриджис — каза Бъргър и посочи към масата близо до затворената врата и пакета, завит в кафява амбалажна хартия, спретнато овързан с червената лента за веществени доказателства.

Луси стрелна с поглед пакета, сякаш присъствието му би могло да е по-очебийно, и каза:

— Предполагам, че си взела съдебна заповед. Проверявал ли е някой вече какво има на твърдите дискове?

— Не, изцяло са твои.

— Когато открия какви имейл абонаменти има, ще ни трябва съдебна заповед и за достъпа до тях. Бързо. И вероятно за други в зависимост от това с кого е била замесена. Освен гаджето й в „Белвю“.

— Разбира се.

— Щом определя нейния интернет доставчик и кой хоства личния й адрес и проверя историята й, ще имам нужда от паролите.

— Вярваш или не, зная си урока.

— Освен ако не искаш да ги хакна. — Луси започна да набира нещо.

— Моля те, нека избягваме употребата на тази дума. Всъщност дори не съм те чула да я употребяваш.

Луси се усмихна лекичко — пъргавите й пръсти бягаха по клавиатурата — и започна едно „Пауър пойнт“ представяне.

Кънекстшънс — Решения за невронната мрежа.

— Боже мили, нали няма да правиш това? Имаш ли представа колко подобни виждам?

— Това никога не си го виждала. — Луси поклати глава и натисна един клавиш. — Имаш ли представа какво е компютърна неврология? Технологията, която се основава на невронните мрежи. Връзки, които обработват информация така, както го прави мозъкът.

Показалецът на Луси с огромен сребърен пръстен потропваше по клавишите. Носеше часовник, чиято марка Бъргър не можа да познае, но изглеждаше военен с черния си циферблат, фосфоресциращи стрелки и гумена каишка.

Луси забеляза, че го гледа, и попита:

— Може би си запозната с технологията на осветяването? Газообразен тритий, радиоактивен изотоп, който се разлага и кара числата и стрелките да светят, така че лесно да се различават в тъмнината. Сама си го купих. Ти сама ли купи своя „Бланкпен“, или ти е подарък?

— Подарък от мен за мен. Да не забравям, че времето е ценно.

— А моят ми напомня, че трябва да оползотворим онова, от което другите хора се страхуват, защото човек се страхува от нещо само ако е могъщо.

— Не се чувствам принудена да нося радиоактивен часовник, за да подчертая главното — отбеляза Бъргър.

— Общо най-много двадесет и пет миликюри или излагане в течение на една година на радиация от нула точка един микросиверта. Същото човек получава от нормалната радиация. С други думи, безопасно. Добър пример за това как хората избягват нещо, защото са невежи.

— Хората ме наричат много неща, но не и невежа — отвърна Бъргър. — По-добре да се заемем с преносимите компютри.

— Изкуствената система, която разработих… всъщност разработвам — поправи се Луси, — защото възможностите са безкрайни, а когато човек се замисли за безкрайността, трябва да се запита дали със своята природа всъщност не превръща онова, което е изкуствено, в нещо действително. Защото за мен изкуственото има край. От това за мен следва, че безкрайното вече няма да е изкуствено.

— Трябва да влезем в лаптопите на жертвата — напомни й Бъргър.

— Трябва да разбереш онова, което правим — настоя Луси. Зелените й очи се впиха в Бъргър. — Защото ти ще трябва да обясниш всичко в съда, не аз.

Започна да се придвижва из представянето и този път Бъргър не я прекъсна.

— Мокро съзнание — това е друг жаргонен израз, който не знаеш — каза Луси. — Това е начинът, по който нашият мозък разпознава гласове, лица, предмети, определя тяхното местоположение в контекст, който е важен, разкриващ, поучителен, предсказуем и мога да кажа, че ти изобщо не гледаш и не слушаш това, което ти казвам.

Вдигна ръце от клавиатурата и загледа изпитателно Бъргър, сякаш тя беше въпрос, който се нуждае от отговор.

— Онова, което искам от теб, е нещо просто — каза Бъргър. — Да прегледаш имейлите и всички файлове, да възстановиш всички изтрити, да разпознаеш и най-слабия модел, който би могъл да ни каже кой, какво, кога, къде. Ако е била убита от човек, когото познава, вероятността вътре да има нещо е голяма. — И кимна към опакованите доказателства върху масата до вратата. — Дори ако убийството е извършено от непознат, може да има нещо, което тя някъде споменава и което може да ни подскаже следа къде може да се е срещнала с него или той с нея. Знаеш как става. Детектив си от повече години, на колкото си.

— Е, не е точно така.

Бъргър се изправи и каза:

— Ще ти направя разписка за машините. Как стигна тук?

— След като нямате хеликоптерна площадка, взех такси.

Луси беше затворила вратата на кабинета, когато влезе. Сега стояха пред нея.

— Предположих, че някой от твоите хора ще ме закара обратно във Вилидж и ще ме качи по стълбите право в моя кабинет — каза Луси. — Ще подпиша всички нужни документи. Проформа, за да се запази веригата на доказателствата. Всичко това научих в самотата на полицейската школа.

— Ще се погрижа за формалностите — каза Бъргър, обади се по телефона и когато затвори, добави: — Остава ние двете да обсъдим още нещо.

Луси се облегна на вратата, с ръце в джобовете на джинсите.

— Нека отгатна. Клюкарската колонка. Много постно програмиране, бих добавила. Вярваш ли в Златното правило? Не прави на другите онова, което…

— Не говоря точно за „Готам те пипна!“ — отговори Бъргър. — Но тя повдига важен въпрос, за който трябва да говоря с теб. Марино работи за мен. Приемам за даденост, че можеш и ще се справиш с това.

Луси си облече якето.

— Имам нужда от уверението ти — настоя Бъргър.

— И ми казваш това сега?

— До ранния следобед не знаех, че има причина да провеждам този разговор. Дотогава вече се бяхме уговорили да се видим. Такава е технологията на нещата. Затова повдигам въпроса точно сега.

— Надявам се, че ще проверяваш другите си кандидати за работа по-добре, отколкото си проверила него — подхвърли Луси.

— Това е тема за разговор между теб и Бентън, понеже тъкмо той миналото лято ми препоръча Марино. След онова, което прочетох днес, за първи път разбрах защо Марино всъщност е напуснал Чарлстън. Луси, ще повторя онова, което има най-голямо значение. Ти трябва да се справиш с положението.

— Това е лесно. Не възнамерявам да си имам работа с него.

— Това не е по твой избор — продължи Бъргър. — Ако искаш да работиш за мен, трябва да се справиш с това. Той има приоритет в сравнение с теб, защото…

— Радвам се да науча твоето определение за справедливост — прекъсна я Луси. — След като не аз съм човекът, който умишлено е нападнал жена и е започнал работа с измама.

— Това не е нито правна, нито буквална истина и не искам да споря по въпроса. Факт е, че Марино е изцяло намесен в това разследване и не мога да го отстраня без последици. Факт е, че не искам да остави случая по различни причини, след като е замесен от по-рано в него, тъй като е приел оплакване от приятеля на жертвата преди месец. Няма да махна Марино заради теб. Има и други криминологични компютърни специалисти. Само за да си наясно как стоят нещата.

— Няма друг, който може да направи онова, което мога аз. Само за да си наясно. Май по-добре да се откажа, преди да съм започнала, ако това е, което искаш.

— Не искам това.

— Той знае ли, че леля ми е тук?

— За да използвам твоя авиационен речник, изглежда, сега съм диспечер на въздушния трафик — каза Бъргър. — Правя всичко възможно нещата да вървят, без хората да се сблъскват помежду си. Моята цел са стратегически меки кацания.

— От това, което казваш, излиза, че той знае, че е тук.

— Не съм казала това. Не съм говорила с него по въпроса, но това не означава, че други не са го направили. Особено след като изведнъж се оказва гореща новина. Най-малкото в интернет. Може да е знаел от дълго време, че Кей идва и си заминава от Ню Йорк, но в светлината на тяхното опетнено минало не ме изненадва, че никога не е споменавал пред мен нещо за нея.

— А ти никога не си му казвала нещо за нея. — Очите на Луси бяха потъмнели от гняв. — Как е Кей? Харесва ли й да работи за Си Ен Ен? Как й се отразява брачният живот? Трябва наистина да пием по едно кафе с нея, когато отново дойде в града.

— С Марино не си бъбрим. Никога не съм имала желанието да съм неговата нова Скарпета. Не съм Батман и нямам нужда от Робин. С това не искам да обидя Кей, разбира се.

— Имаш късмет, че вече знаеш какво е направил Робин на Батман.

— Не съм напълно сигурна какво се случило — отговори Бъргър. Телефонът й иззвъня. — Мисля, че колата ти е тук.

 

 

Скарпета обели втвърдения силикон и го сложи в найлонови торбички за улики. После в единия шкаф намери антисептични марли и антибактериален крем, развърза халата на Оскар откъм гърба и отново го смъкна до кръста му.

— Сигурен ли си, че бяха пластмасови белезници?

— Виждаш го всеки ден по телевизията — отговори Оскар. — Полицията и военните ги използват, за да връзват хората като чували с боклук.

— Стой спокойно. Няма да боли.

И започна отново да почиства раните му и да нанася мехлема. Оскар не помръдна.

— Те нямаха право да я докосват — заговори изведнъж. — Аз вече ги държах, така че каква разлика щеше да има, ако аз я бях сложил на носилката? Вместо онези задници, които я пипаха навсякъде. Свалиха хавлиената кърпа от нея. Защо? Знаеш защо. Защото искаха да я видят.

— Гледали са за доказателства. За наранявания.

Тя внимателно вдигна халата му и го завърза.

— Нямаше нужда да вдигат хавлията — настоя той. — Казах им, че няма никаква кръв, като се изключат драскотините по краката. Изглежда, я е ударил с нещо. Може би с дъска. Не знам откъде той или те може да са взели дъска. Не видях нищо, което може да е причинило тези драскотини по краката й. Лицето й беше тъмночервено. На шията си имаше черта. Изглежда, е била удушена с връв или нещо подобно. Каквото и да е било, вече го нямаше около врата й. Полицията нямаше нужда да маха хавлията, за да види това, да й премери пулса или да погледне китките. Щом я погледнеше човек, веднага виждаше, че е мъртва. Студено ми е. Дали има одеяло тук?

Тъй като не можа да намери, Скарпета свали престилката си и я преметна около раменете му. Той трепереше, зъбите му тракаха.

— Седях на пода до нея, галех я по косата, по лицето и й говорех… Обадих се на сто и дванадесет. Помня краката им. Черни обувки и тъмни панталони, влизат през вратата. Бях я завил с хавлията и я държах. — Той се вторачи в стената. — Казаха ми да се дръпна от нея. Сграбчиха ме. Започнах да викам, че няма да я оставя. Обаче те ме принудиха. Не ми позволиха да я видя поне още веднъж. Нейното семейство живее в Аризона и ще я откарат там, а аз няма да я видя никога вече.

— Каза, че твоят онлайн колеж се намира в Аризона.

— Баща й е деканът — каза той на стената. — Тя затова се записа там. Наричат го Готам Колидж, сякаш е тук в Ню Йорк, но него го няма никъде, с изключение на една сграда в Скотсдейл вероятно, защото е хубаво място за живеене. Там е много по-евтино да се живее. Родителите й имат голяма къща близо до планината Кемълбак. Така и не отидохме заедно в Скотсдейл, защото следващата среща е чак през март. Тя не беше във факултета, но щеше да дойде… да, трябваше да лети рано тази сутрин, за да прекара няколко дена в Скотсдейл.

— Когато беше в апартамента й, видя ли куфари? Беше ли си събрала багажа?

— Тери не оставя нищо отвънка, освен ако не се кани да го използва. А и знае, че ме разстройва, като видя куфара й, а няма да ходя с нея. Това можеше да ни развали вечерта.

— Тя не те ли покани да идете заедно в Скотсдейл?

— Искаше да има възможност първо да им каже за мен.

— След три месеца те не са знаели, че се виждате?

— Те са много… покровителствени спрямо нея. Задушаващ контрол. — Продължаваше да стои с лице към стената, сякаш разговаряше с нея. — Не искаше да им казва, докато не бъде сигурна. Казах й, че не е за чудене, че е натрапчиво маниакална. Че причината са те.

— За какво смяташе, че трябва да е сигурна?

— В мен. Че връзката й е сериозна. Аз си падах повече по нея, отколкото тя по мен.

Продължаваше да смесва глаголните времена, както често правят хората, когато неочаквано е умрял някой, когото обичат.

— Веднага разбрах какво искам, но родителите й… Ако не се получеше, тя не искаше да се налага да обяснява. Винаги се е страхувала от тях, от неодобрението им. Това, че накрая се е изнесла, говори много за нея. Те имат още две деца, които не са малки хора, следвали са в университета и правят каквото си искат. Но не и Тери. Тя е най-умната в семейството. И един от най-умните хора, които познавам. Не и тя. Държали я вкъщи, докато не станала на двадесет и пет, докато повече не можела да търпи, защото искала да означава нещо. Скарала се с тях и заминала.

— Как е могла да си позволи да живее в Ню Йорк?

— Това е било, преди да се запозная с нея, но ми каза, че имала спестени пари, а те продължили да й помагат — не много, но й помагали. Тя се сдобрила с тях и мисля, че веднъж са идвали да я видят и не харесали мястото, където живее. Увеличили онова, което й давали, и тя се преместила в сегашния апартамент. Това ми разказа. Трябва да им се признае, че я подкрепяха поне финансово.

Лицето му бе зачервено от гняв, късата му златиста коса изглеждаше блестяща като метал.

— С такива хора винаги има уловки — отбеляза той. — Подозирам, че са започнали да я контролират от разстояние. Виждах, че нейното натрапчиво маниакално държане се влошава. Забелязах нарастващо загрижени отсенки в имейлите й. Дори още преди да се бяхме срещнали. А през последните месеци нещата се влошаваха все повече и повече. Не знам защо. Нищо не мога да направя. Трябва да я видя. Моля те, позволи ми да я видя. Трябва да й кажа сбогом. Мразя полицията. Майната им. — Избърса очите си с окованите си в белезници ръце. — Защо трябва да са толкова безсърдечни? Да крещят и да блъскат? И тия радиостанции… Не можех да разбера какво става. Мразя го онзи детектив…

— Онзи, когото си поканил да огледа апартамента ти?

— Няма да ги избирам я! Той крещеше, нареждаше ми да го гледам, когато ми говори, и се опитах да му обясня, че не мога да го чувам, когато гледам към него. В хола ме питаше за разни неща и настояваше за отговори. Погледни ме, погледни ме! Отначало се опитвах да помогна. Казах, че някой трябва да е влязъл през вратата долу, натиснал е звънеца и тя е помислила, че съм аз. Може би си е помислила, че съм подранил и съм си забравил ключовете. Трябва да има причина защо е решила, че е безопасно да пусне човека да влезе.

— Ти ми каза колко прибрана е била. Беше ли и необикновено предпазлива?

— Това е Ню Йорк и хората не отварят вратите си ей така. А и тя винаги е била невероятно предпазлива. Хората с размери като нашите са предпазливи. Това е и причината защо нейните родители са толкова покровителствени и на практика са я държали затворена вкъщи. Не би отворила вратата, докато не се почувства в безопасност.

— Какво смяташ, че означава това? Как нападателят е влязъл и защо някой ще иска да нарани Тери?

— Те си имат свои мотиви — отговори той.

— Когато беше в жилището, забеляза ли някакви следи от грабеж? Може това да бил мотивът?

— Не забелязах нещо да липсва. Но и не съм гледал.

— Бижута? Тя носеше ли пръстен, колие, нещо, което е липсвало?

— Не исках да я оставя. Те нямаха право да ме накарат да я оставя и да седя в колата на този детектив, сякаш съм убиец. Той прилича повече от мен на убиец с тия бандитски дрехи и сплетена коса. Отказах да говоря.

— Току-що каза, че си говорил. Вътре в къщата.

— Вече бяха влезли. Мразя полицията. Винаги съм ги мразил. Возят се в патрулките си, говорят, смеят се, зяпат. Някой беше издрал колата ми с ключ и бе строшил всичките стъкла. Бях на шестнадесет. И ченгето казва: „Значи си имаме малък проблем?“. Седна в колата ми, сложи краката си върху удължените педали, а те щръкнаха отстрани край волана, а другото ченге се хилеше. Майната им.

— Други хора държали ли са се зле с теб? Подигравали ли са се с теб?

— Аз израснах в малък град, където всички ме познаваха. Имах приятели. Участвах в отбора по борба и получавах добри оценки. През последната година в гимназията бях председател на класа. Аз съм реалист. Не поемам глупави рискове. Обичам хората. Повечето хора са добри.

— Обаче си избрал кариера, при която можеш да ги избягваш.

— Предполага се, че в бъдеще повечето студенти ще посещават университета онлайн. Полицията смята, че всеки е виновен в нещо. Ако изглеждаш различен или имаш някакъв недъг. От другата страна на улицата, точно срещу нас, имаше момче със синдрома на Даун. Ченгетата винаги го подозираха в нещо, винаги предполагаха, че ще изнасили всяко момиче в района.

Скарпета започна да прибира нещата си в куфарчето за съдебномедицинска експертиза. Беше свършила с него. Сравняването на силиконовите отпечатъци на ноктите и драскотините и белезите от нокти щеше само да потвърди онова, което вече знаеше. Той вече трябваше да е осъзнал това, но тя искаше да е сигурна.

— Оскар, ти разбираш какво мога да кажа в резултат на всички неща, които направих тук — каза тя. — Силиконовите отпечатъци от ноктите и раните ти. Снимките и точните измервания.

Той гледаше вторачено стената.

Тя продължи леко да блъфира:

— Можем да проучим тези отпечатъци под микроскоп.

— Зная какво можете да направите — отговори той. — Зная защо направи силиконовите отливки. Да, зная, че ще ги огледаш под микроскоп.

— Ще оставя на полицейските лаборатории да го направят. Няма нужда аз да го правя. Мисля, че вече имам информацията, която ми трябва — каза тя. — Сам ли го направи, Оскар? Драскотините, натъртванията? Те всички са в твоя обсег. Всички с наклона, с който биха били, ако са самонанесени.

Той не отговори.

— Ако наистина имаш тази митична идея, че мога да разреша съвършеното убийство, не ти ли мина през ума, че ще се сетя, че си се наранил сам?

Нищо. Продължаваше да гледа стената.

— Защо? — попита тя. — Това ли ти беше намерението? Да дойда тук и да определя, че сам си си ги причинил?

— На никого не можеш да кажеш. Не можеш да кажеш на съпруга си. Не можеш да кажеш на детектив Моралес. Не можеш да кажеш на Бъргър или на онзи задник от нейната служба, който миналия месец не ми повярва.

— При сегашните обстоятелства това, което стана между нас, е поверително. Обаче нещата може да се променят — напомни му тя.

— Това е единственият начин, по който можех да те докарам тук. Трябваше да бъда ранен.

— А нападателят зад нейната врата?

— Нямаше. Когато стигнах там, лампите бяха угасени. Вратата беше отключена. Втурнах се вътре, виках я. Намерих я в банята. Там лампата светеше, сякаш искаше да изпадна в шок. От мястото, където паркирах, не можеш да видиш тази светлина, защото банята е в задната част. Свалих пластмасовите белезници с кухненската ножица. Тогава си порязах палеца. Малък срез, не съм сигурен как е станало, но посегнах да грабна ножицата, блокът с ножовете падна и един от тях трябва да ме е мушнал, така че навих хартиена кърпа около палеца си и изтичах навън, за да хвърля палтото си в колата. Седях с нея на пода на банята и раздрах ризата си и се нараних сам. На ризата има кръв. Обадих се на полицията.

— Фенерчето? Сам ли си нанесе удари с него?

— Намерих го в кухненското чекмедже. Избърсах го и го оставих на пода във всекидневната. Близо до вратата.

— Защо си си дал труда да го бършеш, след като твоите отпечатъци и ДНК са из цялата къща?

— Защото така можех да кажа на полицията, че нападателят е бил с ръкавици. Това щеше да потвърди историята ми. Ръкавиците са изчистили всички отпечатъци по фенерчето. Казах им кожени ръкавици.

— А ножицата от кухнята? Какво направи с нея, след като сряза пластмасовите белезници?

Лицето му трепна и тя почти можеше да види как пресъздава тази сцена. Оскар задиша тежко, люлееше се напред-назад.

— Ръцете й бяха толкова ужасно синьо-червени… — Гласът му трепна. — Ноктите й бяха сини. Започнах да търкам китките и ръцете й, за да възстановя кръвообращението. Опитах се с търкане да махна дълбоките отпечатъци, тези дълбоки белези…

— Какво направи с ножицата?

— Пластмасовите белезници бяха толкова стегнати… Няма как да не е боляло. Ножицата ли? Оставих я на пода в банята.

— Кога реши да се самонараниш, защото, както ми каза, било единственият начин да ме докараш тук?

— Бях на пода в банята с нея. Знаех, че ще обвинят мен. Знаех, че ако мога да стигна до твоя съпруг, ще мога да стигна до теб. Вярвам ти, а и ти си единствената, която я беше грижа за нея.

— Но аз не я познавам — отговори Скарпета.

— Не ме лъжи! — изкрещя той.