Патриша Корнуел
Скарпета (30)

30.

— Горките портиери — каза Скарпета.

— Мисля, че ги стреснах повече от обичайното.

Щом зърнеха куфарчето за медицински експертизи, портиерите в луксозната кооперация винаги отстъпваха назад. Но тази ранна утрин реакцията беше по-силна от обикновено заради новините. Сериен убиец тероризираше нюйоркския Ийст Сайд и може би беше убивал и преди, години по-рано в Мериленд и Кънектикът, а Бентън и Скарпета изглеждаха също доста страховити.

Качиха се на тридесет и втория етаж. В мига, когато вратата се затвори зад тях, започнаха да се събличат.

— Бих искал да не ходиш в моргата — каза Бентън, смъкна вратовръзката и почна да сваля сакото си. Палтото му вече беше хвърлено върху облегалката на един стол.

— Имаш намазки. Знаеш какво я е убило. Защо тогава? — продължи той.

— Може би днес хората поне веднъж ще се отнесат към мен, като че имам свой мозък или поне половината на онзи, който съм имала някога.

Тя пусна сакото и блузата си в торбата за биологически отпадъци до вратата. Действията им бяха толкова обичайни за тях, че изобщо не им минаваше през ума каква ли страна гледка биха представлявали за човек, който ги гледа отнякъде с бинокъл. Но сега Скарпета си го помисли и се сети за новия хеликоптер, който било получило Нюйоркското полицейско управление. Луси го беше споменала. На него имало камера, която можела да различава лица от три километра и половина или нещо подобно.

Скарпета смъкна ципа на панталоните, дръпна ги и ги свали, след това грабна дистанционното от дъбовата маса за кафе в стил „Стикли“ в хол, пълен с подобни мебели и маслени картини на Потийт Виктори^[1], и затвори електрическите щори. Подобно на Оскар усещаше нужда да се скрие от всички.

— Не съм сигурна, че се съгласи с мен — каза на Бентън. Стояха по бельо, стиснали обувките си в ръка. — Между другото, това сме ние. Щастлив ли си? Ето за това си се оженил. Жена, която трябва да си смени дрехите, когато се прибере, заради антисоциалните места, които посещава.

Той я прегърна и зарови нос в косата й.

— Не си толкова лоша, колкото си мислиш.

— Не съм сигурна как да разбирам това.

— Всъщност се съгласих с теб. Ако не беше… — той погледна лявата си ръка, докато с дясната още я притискаше към себе си, — шест и четвърт. Мамка му! Може да ти се наложи след минутка да тръгнеш. За тази част не съм съгласен с теб. Няма защо да играеш ролята на бавачка на доктор Лестър. Ще се помоля за голяма буря, която да ти попречи изобщо да излезеш. Виждаш ли любимата си картина? „Балансиращите елементи на господин Виктори“? Ще се моля на Великия дух елементите да се уравновесят и да си останеш у дома, да вземем душ заедно. Можем заедно да си измием обувките под душа, както преди след ходене на местопрестъпление. Нали знаеш какво правехме после?

— Какво ти става?

— Нищо.

— Значи си съгласен да не ходя в телевизията — каза тя. — Моля те, започвай да се молиш. Не искам да съм й бавачка. Всичко, което каза, е самата истина. Зная какво се е случило с Ива Пибълс. Двете го обсъдихме в нейната баня. Няма нужда да го обсъждам с доктор Лестър, която не слуша и не е толкова откровена, колкото Ива Пибълс. Уморена съм и съм напрегната, затова говоря така. Ядосана съм, съжалявам.

— Не на мен? — попита той.

— Не на теб.

Той я погали по лицето, по косата и погледна дълбоко в очите й — така, все едно се опитва да намери нещо, което е изгубил, или може би си мислеше, че е изгубил.

— Тук не става дума за протоколи или за това на коя страна си — каза Бентън. — Става дума за Оскар. Става дума за всички, които са били измъчвани. Когато не си сигурен кой какво прави или как и защо, по-добре е да останеш зад кадър. Сега моментът е подходящ да стоиш настрана от доктор Лестър. Да продължиш тихо напред. Боже! — възкликна той неочаквано, отиде при торбата за биологични отпадъци, измъкна панталоните си и извади от джоба флашката, все още увита в моравите ръкавици.

— Това — каза той, — това е важно. Може би Великият дух е чул молитвите ми.

Телефонът на Скарпета започна да звъни. Беше д-р Кизелщайн от Игрек-12 и тя му каза още преди той да успее да продума:

— Луси каза, че нещата са стигнали невредими. Много се извинявам, надявам се, че не сте чакали на друго място.

Гласът на д-р Кизелщайн с неговия немски акцент заговори в ухото й:

— Тъй като обикновено не получавам проби за изследвания с частен самолет, се забавлявах с музика от айпода, който жена ми ми подари за Коледа. Толкова е малък, че мога да го нося като игла за вратовръзка. Не беше проблем. Познавам „Макги-Тайсън“, авиобазата на Националната гвардия, като се изключи това, че никога не съм чакал частен самолет. Обикновено чакам товарни, които ни носят от Лангли неща, за които НАСА не иска да си признае. Например повредени плочи от топлинен щит. Или прототипи, които предпочитам, защото това означава, че не се е случило нищо лошо. Разбира се, когато има някоя странна доставка от теб, винаги става дума за нещо лошо. Обаче вече разполагам с някои резултати, тъй като осъзнавам, че ги бързаш. Разбира се, това не е официалният доклад за анализите. За него ще е нужно повече време.

Бентън се отказа от чакането, почеса четината по брадичката си и тръгна към банята.

— Това, с което разполагаме, в основата си е мазило, смесено с кръв, възможно е и с пот, сребърни соли и заедно с това частици от дърво и памук — продължи д-р Кизелщайн.

Скарпета тръгна към дивана, взе химикалка и бележник от полицата под масата и седна.

— По-специално сребърен нитрат и калиев нитрат. Също въглерод и кислород, както може да се очаква. Пуснах ти имейл с различни изображения с увеличение до хиляда X. Дори при петдесет X можеш да видиш кръвта, а богатите на сребро области са доста ярки поради по-високия им брой атоми. Можеш да видиш сребърен нитрат и в дървото: малки, белезникави, богати на сребро петънца, равномерно разпръснати по повърхността.

— Интересно защо са равномерно разпръснати — каза тя. — Отнася ли се същото и до частиците памук?

— Да. Забелязва се при по-голямо увеличение.

За нея равномерното разпределение означаваше нещо, което може да е произведено, за разлика от случайното разхвърляне, причинено от замърсяване. Обаче ако онова, което подозираше, беше вярно, вероятно си имаха работа и с двете.

— А кожни клетки? — попита тя.

— Да, определено. Все още сме в лабораторията и това ще продължи ден или два. Никаква почивка за майсторите. Освен това е много трудно, защото си изпратила много проби. Всъщност ти се обаждам само за две от тях. По една от двата случая. Столът и намазката. Човек може да си помисли, че частиците памук и дърво са от намазките, които си използвала, за да вземеш проби от телата. Може да е така, а може и да не е. Но това не може да се каже за стола, защото не си взела проба от седалката, нали?

— Не, не съм я докосвала.

— Тогава можем да заключим, че памукът и дървесните частици са там по друга причина, може би пренесени с мазилото, което ще е предизвикателство, защото то не е проводник. Затова ще се наложи да използваме различно налягане, нужно за поддържане на големия вакуум в оръдието, за да произведе електронния лъч, докато останалата част от камерата ще бъде напълнена със сух филтриран въздух. Намалихме разсейването на електронния лъч, като скъсихме работното разстояние. Всъщност си търся извинения. Страхувам се, че мазилото е трудно за изобразяване, защото лъчът на практика го стопява. Ще е по-добре, когато изсъхне.

— Прилагането на сребърен нитрат може би е с цел притъпяване чувствителността на кожата? Това ми хрумва в първия момент — каза тя. — Което може да обясни наличието на кръв, пот и кожни клетки. И смесица от различни ДНК профили, ако говорим за общ буркан лечебно мазило. Може би в лекарски кабинет? Или при дерматолог?

— Няма да те разпитвам за заподозрените ти — каза д-р Кизелщайн.

— Нещо друго интересно за стола?

— Рамата е желязна със следи от злато в боята. Никой не седеше в него, когато го поставих в камерата. Подозирането и наказанието не влизат в задачите ми.

Приключиха разговора и Скарпета набра номера на д-р Елизабет Стюарт. Отговори й гласовата поща. Тя не остави съобщение и остана на дивана, за да помисли.

Смяташе, че се справя с Марино добре. Реши да му се обади, но се сети, че не разполага с телефонния му номер. Обади се на Бъргър и от начина, по който тя вдигна и заговори, й стана ясно, че е очаквала лично обаждане.

— Кей се обажда.

— О — каза Бъргър, — на телефона се изписа „ограничен достъп“. Не бях сигурна…

Когато се обаждаше Луси, на дисплея се изписваше, че номерът е с ограничен достъп. Скарпета имаше усещането, че между тях двете става нещо недобро. По време на срещата Луси беше много потисната. Скарпета не беше правила опит да й се обади, защото предполагаше, че е още с Бъргър. А може би вече не.

— Моралес се обади преди малко и каза, че отговаря само гласовата ти поща — каза Бъргър.

— Говорих по телефона с Игрек-12. Няма да мога да тръгна за моргата точно сега.

И направи кратко обобщение за Бъргър.

— Значи имаме общ знаменател — реши прокурорката. — Дерматоложката. Тери е ходила при нея. А ти каза, че и Оскар ходи или е ходил.

Скарпета беше разкрила тази подробност, защото вече не беше обвързана с поверителността между пациент и лекар. Не беше правилно да не разкрива информацията, но все пак се чувстваше неловко, докато го правеше. Макар от правна точка положението да се беше променило, тя все пак изпитваше вина.

Оскар бе плакал толкова горчиво… Не беше очаквал, че ще дойде ден, когато тя ще го предаде. Вярно, че му бе казала да си намери добър адвокат, но…

Беше изпълнена с противоречия. Негодуваше срещу Оскар, беше му ядосана, защото изпитваше усещането, че трябва да е човек, на когото той може да се довери. Изпитваше негодувание срещу него и гняв, защото не искаше проклетото му доверие.

— Трябва да кажа на Марино какво са открили в Игрек-12 — каза тя на Бъргър, — но не зная как да се свържа с него.

Бъргър й даде два телефонни номера и попита:

— Чу ли се с Луси?

— Смятах, че е при теб — отговори Скарпета.

— Всички си тръгнаха преди половин час, а тя си отиде минути след вас с Бентън. Смятах, че може да ви е настигнала. С Моралес не се разбират.

— Той не е човек, когото би харесала.

След известно мълчание Бъргър каза:

— Това е, защото не разбира много неща.

Скарпета не каза нищо.

— Ние остаряваме и вече няма безусловни неща — продължи Бъргър. — И никога не е имало всъщност.

Скарпета нямаше да й помага.

— Ти не искаш да говориш за това и в това няма нищо лошо — отбеляза Бъргър със спокоен глас, но в него се долавяше и нещо друго.

Скарпета затвори очи и прокара пръсти през косата си. Осъзнаваше колко е безпомощна. Не можеше да промени случващото се и щеше да е глупаво и погрешно да се опитва да го прави, но все пак каза:

— Може да ми спестиш малко време, като се обадиш на Луси и й кажеш за резултатите на Игрек-12. Направи го вместо мен, а аз през това време ще се опитам да намеря Марино. И докато говориш с нея по телефона, опитай различна тактика. Бъди много, много откровена с нея, дори ако смяташ, че ще се ядоса страшно много и може да го използва срещу теб. Просто й разкажи фактите дори да смяташ, че това ще съсипе случая ти, защото от време на време човек трябва и да губи. За хора като нас това е трудно, но това е всичко, което ще ти кажа. Чудя се дали Бакарди, Бог да ми е на помощ, не мога да свикна да наричам действителен човек така, ще знае дали Бетани и Родрик през 2003 са посещавали дерматолог в Балтимор или Гринич. В полицейския доклад забелязах, че е взимал „Акютен“ срещу акне.

— Дерматолог значи?

— Да се надяваме. Това не е някакво незначително лекарство.

— Ще предам всичко на Луси. Благодаря ти.

— Зная, че ще го направиш — отговори Скарпета. — Сигурна съм, че ще й кажеш всичко, което има нужда да чуе.

Бентън беше излязъл от душа и се беше изтегнал на леглото, увит в дебел халат. Ровеше в лаптопа си, но Скарпета го махна да не пречи и седна до него. Забеляза, че червената флашка е пъхната в един от портовете.

— Още не съм чиста — каза тя. — Сигурно мириша като смъртта. Ще продължиш ли да ме уважаваш, ако излъжа?

— Зависи кого.

— Една лекарка.

— Няма проблем. За сведение, ако в бъдеще решиш да лъжеш някого, адвокатите са за предпочитане.

— Учила съм право, така че не обичам вицовете за адвокати — отговори тя усмихнато и плъзна пръсти през още влажната му коса.

— Ще излъжа пред теб, така че няма да изглежда като голям грях. Нямам търпение да вляза в банята и да си измия зъбите. А тези…

И изведнъж осъзна, че все още държи в едната си ръка мръсните обувки, а другата прокарва през косата му.

— Нали щеше да вземеш душ с мен? И да си измием обувките.

— Мислех да взема още един — отговори Бентън. — А и още не съм си измил обувките.

Скарпета стана от леглото и вдигна стационарния телефон.

Този път не звънна направо в президентския апартамент на д-р Стюарт или на мобилния й телефон, а опита чрез рецепцията. Каза, че е от Си Ен Ен и се опитва да се свърже с д-р Стюарт, която, както била разбрала, била отседнала там под името д-р Оксфорд.

— Не затваряйте, моля.

И тогава д-р Стюарт се обади.

Скарпета й каза коя е, а д-р Стюарт отговори рязко:

— Не обсъждам пациентите си.

— А аз обикновено не обсъждам колеги по телевизията — каза Скарпета, — но може би ще направя изключение.

— Какво означава това?

— Означава точно това, което чухте, доктор Стюарт. Поне един от вашите пациенти е убит през последните двадесет и четири часа, а друг е обвинен в това убийство и още две други, и може да последват още обвинения, но той изчезна. Колкото до Ива Пибълс, която беше убита снощи, за нея не знам дали е сред вашите пациенти. Обаче това, което зная, е, че криминологичните улики сочат, че ще е умно да окажете съдействие. Например? Чудя се дали една жена от Палм Бийч, която има апартамент в Ню Йорк, също е сред вашите пациенти?

И й каза името на парализираната от кръста надолу жена, чието ДНК беше намерено във вагината на Тери Бриджис.

— Знаете, че в никакъв случай не мога да давам сведения за пациентите си.

Каза го обаче по начин, който потвърждаваше, че жената е нейна пациентка.

— Зная много добре за какво става дума — съгласи се Скарпета и за да е напълно сигурна, добави: — Само ми кажете не, ако не е ваша пациентка.

— Няма да кажа „не“ за каквото и да било.

Скарпета мина по същия път с Бетани и Родрик, без да каже на доктор Стюарт защо иска да знае. Ако ги беше познавала, нямаше нужда тя да й казва, че са били убити преди пет години. Д-р Стюарт щеше да го знае.

— Както може да си представите, имам много клиенти от района на Гринич, защото имам кабинет в Уайт Плейнс — каза доктор Стюарт, а Скарпета се облегна на Бентън и се загледа в онова, което той прелистваше на екрана на лаптопа.

Приличаше на части от географски карти, които някой уж изпращал на Оскар.

— Няма да кажа дали някой от тези двама души някога е влизал в моя кабинет — отговори доктор Стюарт, — но ще ви разкажа какво си спомням за смъртта на момчето. Всички бяхме потресени. Както сме потресени в момента от онова, което се е случило в Ню Йорк. Снощи го видях по новините. Но причината защо помня Гринич е в представителството на „Астон Мартин“…

— „Бугати“ — прекъсна я Скарпета.

— Аз използвам представителството на „Астон Мартин“. То е много близо до „Бугати“ — каза д-р Стюарт. — Затова убийството на момчето направи такова впечатление. Вероятно съм минала на пряка или две от мястото, където е било намерено или убито. Когато закарах моя „Астон Мартин“ за обслужване в сервиза. Това е причината да го помня, ако схващате какво искам да кажа. Всъщност вече не притежавам тази кола.

Намекваше, че нито Бетани, нито Родрик са били нейни пациенти и че си спомня за садистичното сексуално убийство, защото то й напомня за автомобил, който струва повече от жилищата на някои хора.

— Има ли човек, който работи за вас или е свързан с вашата практика, за който полицията би трябвало да знае? — попита Скарпета. — Или нека ви попитам по начин, който ще ви улесни да отговорите. За какво щяхте да си мислите, ако бяхте на мое място?

— Щях да помисля за служителите — отговори д-р Стюарт. — Особено тези на половин ден.

— Кои на половин ден?

— Техници, живеещите наоколо, особено онези, които вършат черната работа в офисите, идват и си отиват. Например работят в някой от кабинетите ми по време на лятната ваканция или след часовете. Може да бъде какво ли не: от чистене до вдигане на телефона и изпращане на съобщения до дежурния лекар. Имам един, който е и ветеринарен техник. Но това никога не е било проблем. Само че се явява малко като неизвестно. Аз не работя лично с него. Той е по-скоро чистач и помага на другите лекари. Аз имам огромна практика. Повече от шейсет служители на четири различни места.

— Ветеринарен техник? — попита Скарпета.

— Мисля, че с това се занимава като основна работа. Знам, че си има работа с магазини за животни, защото намери кученца на неколцина от служителите ми. Ветеринарен техник, който помага в работата с животните по тези места. Откровено казано, вероятно не по начин, за който бих искала да знам — обясни д-р Стюарт. — Доста странен тип. Опита се да ми подари кученце. Миналото лято, за рождения ми ден. От онези китайските качулати, които имат козина само на темето, опашката и краката. Животинката нямаше и два месеца, изглеждаше така, сякаш има алопеция, и единственото, което правеше, бе да трепери и да кашля. Беше ми написал на картичка, че мога да кажа на всички, че вече махам космите и на кучета, и че мога да включа в практиката си и животинска дерматология или нещо подобно. Наистина странно и изобщо не ми беше забавно. Накарах го да си вземе кученцето. Честно казано, беше крайно неприятно преживяване.

— Попитахте ли го какво е станало с кученцето?

— Знам много добре.

Каза го злокобно.

— Той обича да слага инжекции, ако мога да се изразя така — продължи д-р Стюарт. — Много го бива с иглите. Минал е курс по флеботомия, пускане на кръв. Вижте, това много ме разстройва. Казва се Хуан Амате.

— Това пълното му име ли е? Често испанските имена включват моминското име на майката, а не само фамилията.

— Това вече не знам. Той работи в моя кабинет в Горен Ийст Сайд от няколко години. Може би три или четири. Не помня със сигурност. Не го познавам лично и той няма право да влиза в помещението, когато съм с пациент.

— Защо?

— Честно? Повечето от пациентите, които приемам, са ВИП и не позволявам на работещите на половин ден да ми асистират. Имам редовни помощници, които са свикнали да се справят както трябва с известните хора. Никога няма да позволя човек на четири часа да вземе кръв от някоя свръхпопулярна филмова звезда.

— Вие лично ли сте приемали Тери Бриджис и Оскар Бейн, или някой от вашите лекари?

— Няма причина да ги познавам лично, но имам и други малки хора сред пациентите си, тъй като затлъстяването е едно от най-често срещаните им страдания и неприятният страничен ефект на диетите са проблемите с кожата. Акне, преждевременни бръчки, гънки по лицето и врата, и ако човек не приема подходящите мазнини, кожата започва да не задържа влага, затова сега включваме сухите люспи към списъка им.

Не беше приемала Тери или Оскар лично. Не бяха били достатъчно важни.

— Има ли нещо друго, което може да ми кажете за Хуан Амате? — попита Скарпета. — Доктор Стюарт, не казвам, че е направил нещо, но искам да ликвидирам и най-малката възможност още хора да бъдат измъчвани и убити. Знаете ли къде живее?

— Нямам представа. Съмнявам се, че разполага с много пари. Мургав, с черна коса. Испаноговорещ, но знае английски, което е от полза. Говори го свободно, което е изискване, за да работиш при мен.

— Американски гражданин ли е?

— Би трябвало, но не е моя работа да проверявам. Предполагам, че в такъв случай трябва да кажа: не зная.

— Нещо друго, което може да ми кажете? Имате ли представа къде би могла да го намери полицията, за да му зададе въпроси?

— Не зная. Обаче знам нещо друго — беше ми много неприятно, когато ми даде онова китайско кученце. Почувствах, че има нещо зло в този жест. Сякаш по някакъв начин се опитваше да ме подразни. Да ми поднесе крайно грозно куче с кожно заболяване. Беше крайно възмутително и после изглеждах лоша в очите на служителите ми, защото го накарах веднага да вземе жалкото малко същество, а той каза, че не знае какво да прави с него — сякаш аз осъждах нещастното създание на… Да, сякаш имаше за цел да ме изкара безсърдечна и трябва да призная, че след това започнах да си мисля дали да не го уволня. Очевидно трябваше да го направя.

Бентън беше сложил ръка на голото бедро на Скарпета и когато тя свърши с разговора, я прегърна и насочи вниманието й към лаптопа.

— Маршрути — каза й. — Дебелите цветни линии, винените. — Проследи една, която вървеше от „Амстердам“ до Трето авеню в Горен Ийст Сайд. — Действителни маршрути, начертани от джипиес.

— Симулирани или истински? — попита Скарпета.

— Мисля, че са истински. Изглежда, са записи на маршрути, по които Оскар се е движил — стотици маршрути. Докато той е отивал на различни места, е правен някакъв вид запис. Както можеш да видиш.

Прелисти десетина карти.

— Повечето започват или завършват на адреса, където е жилищната му кооперация, на „Амстердам“. На основата на онова, което видях, започват на десети октомври и свършват на трети декември.

— Трети декември — повтори Скарпета. — Същият ден, когато моята снимка от моргата, изглежда, е едновременно изтрита от имейлите на Скарпета612 и Тери.

— И същият ден, когато Оскар се е обадил в службата на Бъргър и е говорил по телефона с Марино — допълни Бентън.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Скарпета. — Да не би да се е разхождал с гривна или нещо подобно с джипиес чип или е използвал джобен компютър с джипиес, като е свалял на твърда памет всичките си движения или е изпращал данните на електронната си поща? За да изглежда сякаш е следен, шпиониран и всичко останало, което разказа?

— Кей, ти видя жилището му, Оскар вярва в тези неща. Представяш ли си, ако някой друг му е изпращал тези записани маршрути?

— Не.

Бентън прерови още няколко записа. Бакалии, няколко гимнастически салона, магазини за канцеларски материали, десетки места, покрай които Оскар може просто да бе минавал, без да влиза.

— Можеш да видиш — каза Бентън, докато разтриваше гърба й, — как с времето целите му стават по-непостоянни и разнообразни. Всеки ден сменя целите. Маршрутите вече не са еднакви. Можеш буквално да видиш страха му, как прави зигзаги по целия път. Или симулирания му страх. Ако, да повторя, просто е разиграл всичко това. Обаче неговият страх ми се струва истински. Параноята му не е симулирана. Да, не мисля, че е симулирана.

— Можеш да си представиш как ще изглежда това в очите на съдебните заседатели — каза Скарпета и стана. — Ще си помислят, че лудият интернет преподавател е изработил този сложен план, за да изглежда, че е мишена на някаква тайна организация или група хора, мразещи джуджетата или бог знае какво. Ще сметнат, че е следил сам себе си с помощта на джипиес, поставил е в апартамента си разни странни устройства и ги е разнасял със себе си и в колата.

Досъблече се, защото трябваше да си вземе душ. Имаше толкова много работа. Очите на Бентън бяха настойчиво вторачени в нея.

— Никой няма да му повярва — каза тя, когато Бентън я прегърна и целуна.

— Ще ти изтъркам гърба — каза той и я поведе към банята.