Патриша Корнуел
Скарпета (7)

7.

След 11.IX. градът реши да построи на съдебномедицинската служба петнадесететажна ДНК сграда, която приличаше на офис сграда с тъмните си стъкла. Технологиите, които включваха КТП^[1], ЕНП^[2] и ниско екземплярно ДНК профилиране, бяха толкова напреднали, че учените можеха да изследват проба с големината на седемнадесет човешки клетки. И всичко ставаше бързо. Ако на Бъргър й трябваха ДНК резултати за случай с висока степен на обществен интерес, на практика можеше да ги има след няколко часа.

— Няма необорими доказателства — каза Бъргър.

Подаде на Бентън копие от доклада, докато келнерката им доливаше кафе.

— Само твърде очевидни намеци. Вагиналните намазки на Тери Бриджис са най-объркващите от всички случаи, които ми хрумват. Няма семенна течност, а ДНК-то е от множество донори. Говорих за това с доктор Лестър, обаче разговорът не се оказа полезен. Нямам търпение да чуя мнението на Кей по въпроса.

— Прекарахте ли всички профили през КОДИС^[3]?

— Едно попадение. И става още по-странно — на жена.

— И по каква причина е в базата данни? — попита Бентън, докато плъзгаше поглед по страниците на доклада. Той не му казваше повече от това, че д-р Лестър е предала намазки. Следваха резултатите, които Бъргър коментираше.

— Непредумишлено убийство в резултат на катастрофа през две хиляди и втора — обясни Бъргър. — Заспала на волана и блъснала дете с велосипед. Осъдена условно. Не тук, където нямаше да бъдат толкова любезни, макар да е възрастна и по време на произшествието да е била трезва като краставичка. Станало е в Палм Бийч, Флорида, макар че тук притежава апартамент на Парк авеню и е тук, докато разговаряме. Но снощи по времето, когато са убили Тери Бриджис, е била на новогодишно празненство. Не че имам някаква причина дори за наносекунда да я заподозра, че има нещо общо. Друга причина защо съдията в Палм Бийч е бил толкова снизходителен? Счупила си е гръбнака, когато блъснала детето с велосипеда. И така, имаш ли някаква блестяща идея защо ДНК-то на една седемдесет и осем годишна парализирана от кръста надолу жена е във вагината на Тери Бриджис заедно с тази на множество други люде?

— Не и ако няма някаква фантастична грешка в пробата или анализа.

— Казаха ми, че такава възможност не съществува. Фактически, за да сме сигурни, след като всички изпитваме толкова голямо уважение към способностите на доктор Лестър… Боже, защо трябваше точно тя да направи тази проклета аутопсия?

— Моралес ми даде някои неща. Видях предварителния доклад. Знаеш какво изпитвам към нея.

— А ти знаеш какво изпитва тя към мен. Възможно ли е жена да е женомразка? Защото смятам, че истински мрази жените.

— Завист или усещането, че другите жени могат да накърнят положението й. С други думи — да. Жените могат да бъдат женомразки. Този политически сезон видяхме достатъчно примери.

— Лабораторията започна да проверява ДНК-то на всички случаи, аутопсирани тази сутрин, за да се провери възможността намазките на Тери да са били замърсени или по някакъв начин погрешно обозначени — каза Бъргър. — Дори са стигнали дотам да ги сравняват с всички, които работят в съдебната медицина, включително началникът и разбира се, полицаите, които са били на местопрестъплението. Всички тези хора са вече в базата данни, за да могат да бъдат изключени. Отрицателни за хората в моргата, с изключение на отзовалия се лекар и на Моралес и двамата мъже, които са превозили тялото дотук, също. ДНК тестовете вече са толкова чувствителни, че дори само ако дишаш на местопрестъплението, вероятността ДНК-то ти да изскочи, е наистина много голяма.

— Някой попита ли тази дама от Палм Бийч дали познава Оскар Бейн и има ли някаква връзка с него? — поинтересува се Бентън.

— Аз свърших неприятната работа и лично й звъннах — отговори Бъргър. — Не била чувала за него, преди да прочете „Поуст“. За да се изразя дипломатично, беше възмутена и нещастна заради внушенията, че може по някакъв начин да е свързана с него. Каза, цитирам по памет, че дори да е в една чакалня с джудже, тя не говори с него и не го поглежда от страх то да не се почувства неловко.

— Знае ли защо ни е хрумнало да я свързваме с Оскар? Спомена ли й за ДНК-то?

— Не. Казах само, че името й е изскочило. И тя побърза да заключи, че родителите на шестнадесетгодишната Игъл Скаут, която тя, без да иска, е сгазила със своето „Бентли“, непрекъснато се опитват да й създават затруднения. Нали разбираш, стряскащи прояви на агресия като дела за плащане на медицински такси, които не са покрити от застраховката, но защо вината за това да е нейна? Освен това се оплака и от сълзливите истории в медиите. Предположи, че без съмнение родителите са чули за това, цитирам, „джудже убиец“ и са решили да й причинят още обществени затруднения.

— Наистина гадна кучка.

— Лично аз все още смятам, че става въпрос за замърсяване — каза Бъргър. — Не мога да видя друго обяснение за ДНК-то. Може би Кей ще стигне до някакви данни, които поне досега ми убягват. А утре, да се надяваме, ще имаме и ДНК-то на Оскар. Но пък нали очакваме то да е навсякъде. Положителният резултат няма да е от полза.

— Как стои въпросът с неговия имейл? С негово съгласие или без, ти имаш достъп до него, нали? Предполагам, че е пращал имейли на Тери.

— Можем да си осигурим достъп и ще го направим. И никой няма да му каже. Като теглим чертата, се надявам, че сме го установили недвусмислено: той не е толкова готов да сътрудничи, колкото може би изглежда. Докато не намерим правдоподобна причина да го арестуваме, това няма да се промени. Много трудно положение за мен. Трябва да съм още по-внимателна, но все пак искам да разбера какво знае Кей. Той й разказва нещо горе в амбулаторията. Нещо, което не ни казва и което при сегашните обстоятелства тя няма право да разкрива. Сигурна съм, че няма защо да питам, но тя не се е занимавала и преди с Оскар Бейн, нали?

— И да го е правила, не знае или не го помни, защото иначе щеше да каже нещо в мига щом споменах името му, когато й се обадих — каза Бентън. — Но няма да разберем, ако Оскар не бъде арестуван или доброволно не се откаже от поверителността на отношенията между лекар и пациент. Познавам Кей. Тя няма да каже нещо неуместно.

— А някаква връзка с Тери Бриджис? Възможно ли е?

— Не мога да си представя. Ако Оскар обсъжда Тери с нея и тя осъзнае, че има връзка, веднага ще се оттегли или поне ще ни уведоми, така че да можем да решим какво да правим.

— Това, на което я подложихме, не е забавно — отбеляза Бъргър. — Всъщност не е забавно и за двама ви. Предполагам, че не сте свикнали на подобно нещо. Професионалните обсъждания са разговорите ви на вечеря. Това са вашите диалози в края на седмицата и по време на почивките. Вероятно са и източници на караници. — Очите й се бяха впили в неговите. — Нищо забранено, освен ако не сте свидетели — специалисти за двете различни страни, а това почти никога не се случва. Винаги професионално неразделни. А сега личностно разделение. Надявам се да мине безболезнено.

— Да, наистина не е забавно. — Не му харесаха личните забележки. — Щеше да е по-лесно, ако Оскар беше обвинен в убийството на приятелката си. Ужасно е човек да се надява на такова нещо, нали?

— Ние се надяваме на много неща, които не си признаваме. Но пък ако е убил Тери Бриджис, няма да търсим друг човек, нали?

 

 

Спомняше си сняг, който жилеше като коприва. Беше останала без кафе, но не й се излизаше в такова време. Като цяло, нямаше нищо хубаво, което би могла да каже за този ден.

Имаше по-големи затруднения от обикновено с една колонка, която трябваше да качи в интернет. Беше особено гадна: казваше се „Списък на бившите“ и изреждаше звезди, чиито почитатели се бяха обърнали срещу тях и защо. Явно беше, че трябва да изпусне тази част, докато описваше сцената на детектив Марино. Например не можеше да му разкаже за ужаса си, когато звънецът почна да звъни и тя пусна Тери да влезе, без да се сети, че интернет страницата на „Готам те пипна!“ е на 24-инчовия екран на компютъра й.

Тери постави кошницата на масичката за кафе и тръгна право към бюрото и когато си помисли за това, докато пишеше, Злата жена пропусна в текста онова, което й се въртеше в главата.

Тери загледа екрана и Злата жена се опита да измисли как да обясни присъствието на нещо, което беше очевидно — колонката „Готам те пипна!“, форматирана и приведена в програмния език.

— Какво е това? — Тери беше толкова ниска, че очите й бяха на едно равнище с компютърния екран.

— Чета „Готам те пипна!“

— Но защо изглежда така? Ти програмист ли си? Не знаех, че работиш.

— Включила съм кодове, защото не мога да се оправям. Заповядай, седни. — Злата жена почти я изблъска от пътя си, за да може да излезе от програмата. — Не, не работя — побърза да изчисти този въпрос.

Тери седна на дивана и краката й щръкнаха право напред, защото бяха спрели растежа си. Каза, че ползвала електронната поща, но като се изключело това, била компютърно неграмотна. Разбира се, че знаела какво е „Готам те пипна!“, защото навсякъде виждала реклами за нея и непрекъснато чувала да я споменават, но не я четяла. Университетът не й оставял време да чете за удоволствие, макар че така или иначе не би чела клюкарска колонка. Не си падала по това. Всъщност била чула, че е мръсотия за нискочели. И поиска да узнае дали и Злата жена мисли така.

— Не зная как да напиша сценарий — каза Злата жена на детектив Марино. — Мисля, че за сценариите си има специален език и формат. Фактически хората, които ги пишат, използват специална програма. Когато следвах в колежа „Васар“, се бях записала в курса по театър и прочетох няколко сценария за пиеси и мюзикъли, така че знам много добре, че сценариите не се пишат за четене. Създадени са да бъдат поставени, изиграни, изпети и т.н. Надявам се, че няма да се обидите, но е по-добре да се придържам към обикновената проза. Дайте сега да ви прочета това.

Усети сърбеж в гърлото. Спомените и уискито я бяха разчувствали. Усети и че детектив Марино не би седял тук, ако имаше някаква по-важна работа. Значи нямаше по-важна работа. Молбата да напише сценарий и всичко останало подсказваха, че онова, което се е случило от другата страна на улицата, е част от по-голям и заплашителен проблем. Единственото друго обяснение щеше да е най-лошото от всички. Той беше таен агент, може би работеше за федералното правителство, и смяташе, че е забъркана с терористи заради необичайните банкови преводи от Обединеното кралство и факта, че не си плаща данъците, след като на хартия излиза, че единствените й приходи са пенсията и други дребни суми, които получава капка по капка.

Тя зачете от листа:

„Тери остави кошницата на масата за кафе и се покатери на дивана много пъргаво и без колебание. Беше очевидно, че е свикнала да импровизира, за да компенсира късите крака и ръце. Направи го без усилие, но тъй като не я бях виждала да седи, малко се изненадах, че краката й стърчат над ръба на възглавницата като на героиня от рисуван филм или петгодишно дете. Важно е да добавя, че независимо от това, което говореше или правеше, от мига, когато й отворих вратата, знаех, че е страшно тъжна. Всъщност изглеждаше безмълвно неистова и държеше кошницата по начин, който ми подсказа, че вътре има нещо необичайно, нещо, което изобщо не е искала и с което не се чувства спокойно.

Трябва да спомена как беше облечена, защото това също е част от сцената. Носеше сини джинси и боти до глезена, тъмносини чорапи и тъмносиня памучна риза. Нямаше горна дреха, но на ръцете имаше сини ръкавици за миене на съдове — явно беше изхвърчала от апартамента си на пожар. Няма съмнение, че се намираше по средата на истинска криза.

— За бога, какво се е случило? — попитах я и й предложих нещо освежително, но тя отказа.

— Зная, че обичаш животни и особено кучета — каза тя, гледаше кристалните и порцелановите кучета, разположени из апартамента ми — подаръци от моя съпруг.

— Вярно е, но откъде може да знаеш? Не съм имала куче, откакто се нанесе отсреща.

— Когато бъбрим на тротоари, ти винаги забелязваш хората, които разхождат кучета, и им се радваш. Съжалявам, но не зная към кого другиго да се обърна.

Дръпнах хавлията и изпитах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Айви беше съвсем мъничка и така отпусната, че в първия миг си помислих, че е мъртва. Тери каза, че била подарък и че не можела да я задържи, че приятелят й се опитал да накара хората от магазина да я вземат обратно, но те отказали. Айви не изглеждаше добре и веднага разбрах, че няма да оцелее. Не помръдна, докато не я взех и не я притиснах към сърцето си, а тя опря малката си глава на шията ми. Нарекох я Айви^[4], защото се вкопчи в мен като бръшлян…“

Злата жена подсуши очите си с хартиена кърпичка и след малко каза на детектив Марино:

— Не мога. Съжалявам. Само дотук стигнах. Прекалено болезнено е. И все още съм много ядосана. Защо ме разстройвате така? Ако си играете с мен, ще подам оплакване в службата на Джейми Бъргър. Не ме е грижа дали сте от полицията. И така да е, пак ще се оплача. А ако сте таен правителствен агент, кажете го и да свършваме.

— Не си играя с вас и със сигурност не съм таен агент — каза той и тя усети известна добрина в иначе суровия му тон. — Уверявам ви, че не бих ровил във всичко това, ако не беше важно. Очевидно това, че Тери е донесла болното кученце тук, е нещо, което трябваше да зная, защото е несъвместимо с други неща, които вече научих. Днес бях в нейния апартамент. Отидох там, след като говорих с родителите й. Те живеят в Аризона. Може би знаете това.

— Не, не знаех. Не мога да си представя каква ли бъркотия е в апартамента й.

— Казахте ми, че никога не сте влизали там.

— Никога.

— Нека да го формулирам така. Тя не е човек, който си пада по домашни любимци. В апартамента й човек може да се храни направо от пода, а никой, който е толкова загрижен да е чисто и подредено, не би искал домашно животно. Мога да го кажа със сигурност, след като видях апартамента и всички антибактериални сапуни и останалото, звъннах на родителите й втори път и зададох още някои въпроси. Тогава стана дума за домашните любимци. Те казаха, че дори като дете не е имала животно и не е искала да има нищо общо с животинките на другите хора. Не докосвала куче или котка и се страхувала от тях. Ужасно мразела птиците. Може би, ако се замислите за сцената, която току-що ми описахте, ще се вгледате в някои от подробностите и ще ги видите в друга светлина. Била е без палто, но с домакински ръкавици. Вие предположихте, че е миела чинии, когато някой е дошъл с болното кученце като подарък и тя в паника е пребягала през улицата, за да дойде при вас.

— Да.

— Попитахте ли я защо е с домакински ръкавици?

— Да. Тя като че ли се притесни, свали ги и ми ги даде да ги изхвърля.

— Докосна ли кучето, след като ги свали?

— Не. Свали ги, докато си тръгваше. После веднага излезе.

— Носела е ръкавиците, защото я е било страх от микроби. Не е носела палто, защото не е искала микробите от болното кученце и от вашия апартамент да полепнат по него, а е много по-лесно да изпереш риза, отколкото палто. Обзалагам се, че е оставила кошницата и хавлията във вашето жилище.

— Точно така.

— Знаела е много добре, че кученцето е болно и умира.

— Нали ви казах. Бях ужасно ядосана.

— Права сте била. Знаела е, че кученцето ще умре, затова ви го е стоварила. Отвратителна постъпка. Особено към човек, който обича животните. Възползвала се е от вас, защото имате добро сърце, особено когато става дума за кучета. Обаче големият въпрос е откъде е взела Айви? Разбирате ли какво имам предвид?

— Напълно — отговори Злата жена. Още малко и щеше да се пръсне от яд.

Няколкото дни с Айви бяха ад на земята. Единственото, което правеше Злата жена, беше да плаче, докато гушка Айви и се мъчи да я накара да пийне вода и да хапне. Когато я занесе при ветеринаря, вече беше твърде късно.

— Никой, който е познавал Тери, не би й дал кученце, убеден, че върши нещо хубаво — отбеляза детектив Марино. — Още повече болно. Не мога да си представя, че нейният приятел би направил това, освен ако не е долен кучи син и не го е направил, за да я нарани, да я накара да страда.

— Да, тя определено беше нещастна. Направо сломена.

— Това ми напомня гадните номерца, които малките момченца въртят на малките момиченца в училище. Помните ли? Да ги уплашат с паяк, змия в кутия за обувки. Всичко, което може да накара малкото момиченце да се разпищи. Тери се е страхувала. Изпитвала е ужас от микроби и мръсотия, от болест и смърт. Било е извратено да й подариш болно кученце.

— Ако онова, което казвате, е истина, си е направо сатанинско.

— От колко време сте съседи с Тери Бриджис? — попита той и столът изскърца, когато си протегна краката.

— Нанесе се преди около две години. Никога не съм знаела фамилията й. Не сме приятелки. Трябва да подчертая това. Само сме се срещали случайно. Обикновено на улицата, макар че трябва да призная, не зная дали излиза често. Не мисля, че има кола. Ходи пеша като мен. Срещала съм я и на други места. Веднъж в „Ландс Енд“ — оказа се, че и двете харесваме обувките им. Тя си купуваше туристически, „Мери Джейн“. Помня това. Веднъж я срещнах в „Гугенхайм“. Мисля, че това беше последният път, когато ходих в музея. На една изложба на Джаксън Полък. Срещнахме се на тротоара и спряхме да поговорим.

— Ходила е в музея?

— Не мисля. Смятам, че просто се разхождаше. Но си спомням, че лицето й изглеждаше доста зачервено и подпухнало, беше с шапка и слънчеви очила, макар че имаше облаци. Запитах се дали не е алергична към нещо — или може би е плакала. Не попитах. Не обичам да си пъхам носа в чуждите работи.

— Фамилното й име е Бриджис — повтори той отново. — Беше в днешния „Поуст“. Значи никой не го е споменавал.

— Не чета този вестник. Всички новини, които ме интересуват, намирам в интернет. — И веднага съжали, че го е казала.

Последното, което искаше, беше този мъж да започне да се интересува какво прави в Мрежата.

— Да, и най-вече от телевизията — добави тя. — Ако ми позволите да попитам, колко тежък е? Грабежът? Полицейската кола беше там цял ден и вие сте ходили отсреща, а нея не я видях. Сигурна съм, че е отишла при семейството си или може би при приятеля си. Не бих мигнала и за секунда след нещо подобно. Забелязах, че няколко пъти използвахте минало време, сякаш вече не е отсреща. И сте разговаряли със семейството й. Затова предполагам, че е бил тежък. Не разбирам какво общо може да има семейството й в Аризона с… За какво трябва да разговаряте с тях? Наистина е лоша работа, а?

— Страхувам се, че не може да бъде по-лоша — отговори той.

Нещо потрепери в стомаха й, подобно на пръсти, които се готвят да го стиснат.

Кожата изскърца силно, когато той се облегна по-удобно в креслото, което не беше предназначено за него, и я попита:

— Откъде ви хрумна, че става дума за кражба с взлом?

— Ами… Не знам. Какво друго?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не е кражба с взлом. Снощи вашата съседка е била убита. Малко трудно е за вярване, че не сте забелязали цялата суматоха отсреща. Патрулките, микробуса на съдебната медицина…

Злата жена си помисли за д-р Скарпета.

— Много премигващи светлини, блъскане на автомобилни врати и човешки гласове. А вие нито сте чули, нито сте видели нещо.

— Доктор Скарпета идвала ли е на местопрестъплението? — попита тя с блъскащо сърце и избърса очите си.

Изражението му беше, сякаш току-що му е показала среден пръст.

— Какво искате да кажете, по дяволите? — попита той недружелюбно.

Тя го осъзна твърде късно. Не беше направила връзката, или поне не съзнателно, преди този миг. Как беше възможно? П. Р. Марино. Като Пийт Марино — същото име в колонката, която бе редактирала, форматирала и качила в интернет. Не можеше да е същият човек. Онзи Марино живееше в Южна Каролина, нали? Не работеше за Джейми Бъргър, не, със сигурност не. Жена като госпожа Бъргър не би наела мъж като него, нали? Злата жена беше на крачка да се паникьоса, сърцето й блъскаше така, че чак гърдите я боляха. Ако този Марино беше същият, за който Шефа току-що беше писал, значи нямаше работа да седи в нейната гостна в креслото с падаща облегалка на съпруга й. По всичко личеше, че той е маниакът, убил беззащитната малка Тери от другата страна на улицата.

Точно по такъв начин Бостънския удушвач намирал жертвите си. Преструвал се на дружелюбен и отговорен човек. Пиел чай и водел приятен разговор точно преди…

— Защо Скарпета? — Детектив Марино гледаше Злата жена, сякаш го беше обидила смъртно.

— Тревожа се за нея — отговори Злата жена колкото можеше по-спокойно; ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да сплете пръсти в скута си. — Тревожа се за цялата разгласа, която получава, и за природата на онова, за което… ъъъ… говори. То се харесва на онези, които вършат нещата, за които говори тя.

Пое си дълбоко дъх. Беше казала нещата както трябва. Онова, което не биваше да прави, бе да намекне, че е чела нещо за д-р Скарпета в интернет, особено онези колонки, които беше качила днес.

— Имам усещането, че мислите за нещо определено — каза той. — Защо не свалите картите?

— Мисля, че може да е в опасност — повтори Злата жена. — Просто предчувствие.

— Основаващо се на какво? — Той я погледна студено.

— Терористи — отговори тя.

— Терористи? — Вече не изглеждаше толкова хладен. — Какви терористи? — Не изглеждаше и обиден.

— Ами нали терористите са най-голямата заплаха напоследък.

— Вижте какво. — Пийт Марино се изправи и се извиси като гигант над нея. — Ще ви оставя визитката си и искам хубаво да си помислите. Ако ви хрумне нещо, дори да ви се стори маловажно, обадете ми се веднага. Няма значение колко е часът.

— Не мога да си представя кой би направил подобно нещо. — Тя стана да го изпрати до вратата.

— Винаги са онези, за които не може да си представите — отговори той. — Било защото са познавали жертвата, било защото не са.