Джон Гришам
Завещанието (51)

52

Еднаквите бели кръстове бяха дървени, внимателно издялани и загладени от индианците и привързани с някаква връв. Бяха малки, не достигаха и трийсет сантиметра, и бяха забити в единия край на прясно изкопаната пръст. На тях не бе написано нищо. Нищо не показваше кой е погребан отдолу и кога.

Под дърветата беше сумрачно. Нейт остави чантата си на земята между гробовете и седна на нея. Вождът заговори тихо и бързо.

— Жената е вляво, Лако е вдясно. Умряха в един и същи ден преди две седмици — преведе Джеви. Вождът каза още нещо. — Маларията покосила десет души, откакто заминахме.

Вождът заразказва нещо, без да изчаква, за да може Джеви да превежда думите му. Нейт слушаше думите, ала не чуваше каквото и да било. Гледаше купчината пръст вляво — черен правоъгълник, внимателно обграден с издялани клони. Отдолу бе погребана Рейчъл Лейн, най-храбрата жена, която някога бе срещал, защото изобщо не се страхуваше от смъртта. Бе я посрещнала с радост. Почиваше в мир, душата й най-сетне бе с Бога, а тялото й за вечни времена щеше да остане при хората, които обичаше.

С нея беше Лако, който най-накрая се бе отървал от земните недъзи на тялото си.

Нейт беше потресен, но това скоро отмина. Смъртта й бе трагична, ала в известен смисъл и не беше. Не бе оставила деца и семейство, които да тъжат за нея. Нямаше приятели, които да скърбят. Само шепа хора в родната й страна щяха да узнаят, че си е отишла. Хората, сред които бе живяла и които я бяха погребали, я смятаха за странна.

Познаваше я достатъчно добре, за да си дава сметка, че не би искала никой да скърби за нея. Не би одобрила сълзите и Нейт нямаше да се просълзи. Продължи да гледа гроба, без да е в състояние да повярва, но скоро се върна към реалността. Рейчъл не беше стар приятел, с когото да е преживял много неща. Бе контактувал с нея само няколко дни. Причините да тръгне да я търси бяха чисто егоистични. Бе нарушил уединението й и тя го бе помолила да не се връща повече при нея.

Въпреки всичко обаче го болеше. Откакто бе заминал от Пантанал миналия път, мислеше за нея всеки ден. Бе я сънувал, бе чувствал докосването й, бе чувал гласа й. Бе си припомнял мъдростта й. Беше го научила да се моли, вдъхна му надежда. Беше първото човешко същество от години, съзряло у него нещо добро.

Не познаваше човек като Рейчъл Лейн и тя щеше да му липсва невероятно много.

Вождът млъкна.

— Каза, че не можем да останем дълго — обясни Джеви.

— Защо? — попита Нейт, без да отделя очи от гроба.

— Духовете обвиняват нас за маларията. Дошла при тях, след като сме били тук. Не се радват, че ни виждат.

— Кажи му, че духовете са шайка палячовци.

— Иска да ти покаже нещо.

Нейт се изправи бавно и застана пред вожда. Влязоха в колибата — трябваше да се наведат, за да минат през вратата. Подът беше пръстен. Имаше две помещения. В предната имаше мебели, толкова примитивни, че човек трудно би могъл да си ги представи — стол, направен от клони и листа, канапе с пънове за крака и сламени възглавници. Задната стаичка бе служила за спалня и кухня. Рейчъл бе спала в хамак като индианците. На малка масичка под хамака имаше пластмасова кутия, в която някога бе държала лекарствата. Вождът я посочи и заговори.

— Там има неща, които трябва да видиш — преведе Джеви.

— За мен ли?

— Да. Знаела е, че умира. Поискала е от вожда да запази колибата й и ако дойде американец, да му покаже кутията.

Нейт се боеше да я докосне. Вождът я взе и му я подаде. Нейт отиде в другата стаичка и седна на канапето. Вождът и Джеви излязоха навън.

Писмата не бяха пристигнали — поне не бяха в кутията. Видя специалната значка за самоличност, която бяха длъжни да носят всички, които не са индианци. Имаше три писма от централата на мисията. Нейт не ги прочете, защото на дъното на кутията видя завещанието й. Беше в голям бял плик, на който с равен почерк бе написан бразилски адрес и думите „Завещание на Рейчъл Лейн Портър“.

Нейт се втренчи в плика с удивление. Докато го отваряше, ръцете му трепереха. Вътре имаше два листа. Най-горе на първия бе написала с големи букви „Завещание на Рейчъл Лейн Портър“. Нейт започна да чете:

„Аз, Рейчъл Лейн Портър, дете на Бога и жител на Неговия свят, гражданка на Съединените щати, доброволно и с пълна отговорност правя следното завещание:

1. Не съществуват предишни мои завещания, които настоящото да отменя. Това е първото и последното. Всяка дума съм написала собственоръчно.

2. Притежавам копие от завещанието на баща си, Трой Фелан, с дата 9 декември 1996 година, с което той ми приписва цялото си състояние. Целта ми е моето завещание да съответства на неговото.

3. Не отказвам да приема частта от наследството, което ми е оставил, но не искам и да го получа. Желая всичко, което ми се полага, да бъде вложено в попечителски фонд.

4. Приходите от този попечителски фонд трябва да бъдат използвани за следните цели: а) за продължаване дейността на мисията «Племена на света»; б) за разпространяване на Христовата вяра по целия свят; в) за защита правата на местното население в Бразилия и цяла Южна Америка; г) за да бъдат нахранени гладните и да бъдат лекувани болните, да се осигури подслон на бездомните и да бъдат спасени бедстващите деца.

5. За управител на тръста да бъде назначен приятелят ми Нейт О’Райли, като в управлението му давам най-широки пълномощия. Също така го определям за изпълнител на това завещание.

Подписано на 6 януари 1997 година, в град Корумба, Бразилия.

РЕЙЧЪЛ ЛЕЙН ПОРТЪР“

Той го прочете още веднъж и още веднъж. Втората страница беше машинописна и на бразилски. Щеше да почака малко.

Нейт се вгледа в пръстения под. Въздухът беше лепкав и абсолютно неподвижен. Не се чуваше никакъв звук. Индианците продължаваха да се крият от белия човек и болестите му.

Трябваше ли да се мете този под? Какво ставаше, ако завали и покривът започне да тече? Образуваха ли се кални локви? На стената срещу него имаше ръчно изработени рафтове с книги — Библии, молитвеници, теологически трудове. Рафтовете бяха неравни, леко наклонени на една страна.

В този дом бе живяла единайсет години.

Прочете завещанието за пореден път. На 6 януари той бе излязъл от болницата в Корумба. Значи не бе сънувал. Наистина бе докоснала ръката му и му бе казала, че няма да умре. След това бе направила завещанието си.

Помръдна и сламата под него прошумоля. Джеви надникна и каза, че вождът иска да си тръгват.

— Прочети това — каза му Нейт и му подаде двата листа, вторият отгоре. Джеви се обърна леко, за да използва светлината, проникваща през вратата. Прочете текста бавно, после каза:

— Писано е от двама души. Единият е адвокат, който заявява, че е видял как Рейчъл Лейн подписва завещанието си в кантората му в Корумба и че е била психически здрава и напълно нормална, за да го направи. Подписът му е заверен от… как се казваше?

— Нотариус.

— Да, нотариус. Тук пише същото и е подписано от секретарката на адвоката. И нейният подпис е заверен. Какво означава това?

— Ще ти обясня по-късно.

Излязоха навън. Вождът бе скръстил ръце на гърдите си — търпението му бе на изчерпване. Нейт извади фотоапарата от чантата си и направи снимки на колибата и гробовете. Накара Джеви да вземе в ръце завещанието и да клекне край гробовете. Снима го. Вождът не искаше да застане до Джеви, така че не успя да го снима — стоеше колкото се може по-далеч от тях. Изсумтя и Джеви се притесни, че може да се ядоса.

Тръгнаха по пътеката през гората, отново без да влизат в селището. Малко преди да потънат в гъсталака, Нейт се обърна и хвърли последен поглед на колибата. Искаше му се някак си да я пренесе в Щатите, да я запази като паметник, където хората да се покланят и да изразяват благодарността си. Също и гроба й. Заслужаваше да има светилище на нейно име.

Но това бе последното, което самата тя би искала.

Джеви и вождът се скриха в гъсталака и Нейт забърза нататък.

Стигнаха до реката, без да заразят никого. Когато се качиха, вождът изсумтя нещо.

— Каза да не се връщаме никога повече — преведе Джеви.

— Предай му, че няма защо да се тревожи.

Джеви не каза нищо, а запали двигателя и лодката се отдалечи от брега.

Вождът тръгна към селото. Нейт се зачуди дали Рейчъл му липсва. Беше прекарала там единайсет години. Бе му се сторило, че има значително влияние върху индианеца, но въпреки това не бе успяла да го превърне в християнин. Дали скърбеше за смъртта й или се радваше, че неговите богове и духове отново разполагат с пълна власт? Какво щеше да стане с индианците, приели християнската вяра сега, когато Рейчъл вече не бе между тях?

Спомни си лечителите, които бяха й създавали проблеми. Те със сигурност тържествуваха. И нападаха последователите й. Бе се борила храбро, а сега почиваше в мир.

Джеви изключи двигателя и продължи да насочва лодката с весло. Течението беше бавно, водната повърхност бе гладка. Нейт извади сателитния телефон и го сложи на седалката. Небето беше ясно, сигналът силен, така че след минута секретарката на Джош тръгна забързано да открие шефа си.

— Нейт, кажи ми, че е подписала проклетите документи — бяха първите му думи, Джош буквално крещеше.

— Не е нужно да викаш, Джош. Чувам те много добре.

— Извинявай. Кажи ми, че е подписала.

— Подписала е документи, но не нашите. Тя е мъртва, Джош.

— Какво!?

— Това, което чу. Умряла е преди две седмици от малария. Оставила е собственоръчно завещание. Като баща си.

— У теб ли е?

— Да, всичко е наред. Всичко отива в попечителски фонд. Аз съм управител и изпълнител на завещанието.

— Валидно ли е?

— Да, струва ми се. Написано е лично от нея, има подпис и дата, свидетели са един тукашен адвокат и секретарката му.

— Изглежда, наистина е валидно.

— Какво ще стане сега? — попита Нейт. Представяше си Джош, застанал зад бюрото си, затворил съсредоточено очи, стиснал слушалката в ръка. Вече кроеше планове.

— Няма да стане нищо. Неговото завещание е валидно. Волята му ще бъде изпълнена.

— Но тя е мъртва.

— Неговите имоти се прехвърлят на нея. Непрекъснато се случват подобни неща… единият съпруг умира, другият също ден — два по-късно. Формално наследството се предава от единия на другия.

— Ами другите наследници?

— Уговорката си остава. Те ще получат парите, които искат, или по-скоро това, което остане от тях, след като се разплатят с адвокатите си. В момента наследниците са най-щастливите хора на земята, което предполагам, че се отнася и за адвокатите им. Няма какво да оспорват. Има две валидни завещания и ми се струва, че ти току-що започна кариера на шеф на попечителски фонд.

— Дава ми широки правомощия.

— Дава ти нещо много повече от това. Прочети ми текста.

Нейт го извади от чантата си и го прочете дума по дума.

— Прибирай се бързо — каза Джош.

Джеви също слушаше внимателно, макар и да се преструваше, че гледа реката. Когато Нейт прекъсна линията, Джеви го попита:

— Парите твои ли са?

— Не. Отиват в попечителски фонд.

— Какво е „попечителски фонд“?

— Нещо като голяма банкова сметка. Парите стоят защитени в банка и носят лихви. Шефът на фонда решава за какви цели да се харчат приходите.

Джеви не изглеждаше удовлетворен. Нейт долавяше объркването му, но сега не беше време за лекции на тема завещания, наследства и фондове.

— Да се махаме — каза Нейт.

Двигателят заработи отново и моторницата се понесе по водата с пълна скорост.

 

 

Стигнаха до корабчето късно следобед. Уели ловеше риба, а пилотите играеха на карти на задната палуба. Нейт се обади на Джош още веднъж и му каза да прибере самолета от Корумба. Нямало да му е нужен. Не бързал да се прибере у дома.

Джош възрази, но не успя да постигне нищо. Бъркотията с наследството на Трой Фелан бе оправена. Нямаше защо да бърза.

Нейт каза на пилотите да се свържат с Валдир, когато стигнат до Корумба, и ги отпрати. Изчакаха хеликоптерът да се скрие зад върховете на дърветата и потеглиха. Джеви застана на руля, а Уели седна на борда. Краката му се клатеха на сантиметри над водата. Нейт намери една койка и се опита да подремне, само че дизеловият двигател беше в съседното помещение и не му позволи да заспи.

Корабчето беше доста по-малко от „Санта Лора“. Дори койките бяха маломерни. Нейт се излежаваше на хълбок и гледаше брега.

Някак си бе разбрал, че вече не е алкохолик, че пороците му са си отишли. Че демоните, които управляваха живота му, завинаги са прогонени. Тя бе видяла нещо добро у него.

По някакъв начин бе разбрала, че търси нещо. Бе доловила призванието му. Бог й го бе подсказал.

Джеви го събуди по тъмно.

— Има луна — каза той.

Седнаха на носа на корабчето. Уели беше на руля, точно зад тях. Луната осветяваше река Ксеко по пътя им към Парагвай.

— Корабчето е бавно — отбеляза Джеви. — Ще стигнем в Корумба след два дни.

Нейт се усмихна. Все му беше едно, ако ще да стигнеха и след месец.