Джон Гришам
Завещанието (37)

38

Животът в Бразилия би бил немислим без хората, които там наричаха despechante. Никой бизнес, банка, адвокатска кантора, медицинско заведение или човек с пари не би могъл да просъществува без услугите им. Работата им бе да улесняват. В тази скована от бюрокрация държава те познаваха всички градски чиновници, всички служители от съда, всички митнически агенти и бюрократи, от които зависеше всяка работа. Те познаваха системата и знаеха как да я смазват, за да работи. В Бразилия бе невъзможно да получиш какъвто и да било документ, без да изчакаш километрична опашка, а тези хора срещу скромен хонорар бяха готови да чакат вместо теб — примерно осем часа, за да уредят годишния технически преглед на колата ти си и да залепят стикера на предното ти стъкло, докато ти си работиш в офиса. Те вършеха всичко — списъкът на предлаганите услуги бе наистина безкраен.

За тях не съществуваха бюрократични пречки.

Фирмите на тези хора рекламираха себе си както лекарите или адвокатите. Телефоните и адресите им бяха вписани в Жълтите страници.

Не бе нужно да имаш някаква особена квалификация, за да се занимаваш с тази работа — бе нужно единствено да имаш дар слово, много търпение и да не страдаш от никакви скрупули.

Валдир често използваше услугите на един такъв професионалист, който пък на свой ред познаваше друг, в Сао Пауло — човек с връзки и голямо влияние. Срещу хонорар от две хиляди долара той обеща да достави нов паспорт.

 

 

Джеви прекара следващите няколко сутрини на реката, където помагаше на свой приятел да поправи лодката си. Наблюдаваше всичко и слушаше клюките. Нито дума за бяла жена. В петък по обяд вече беше твърдо убеден, че Рейчъл не е идвала в Корумба, поне през последните две седмици. Джеви познаваше всички капитани, рибари и работници, а те обичаха да бъбрят. Ако бяла жена, която живее сред индианците, се бе появила, нямаше как да не узнаят.

Нейт продължи да търси до края на седмицата — обикаляше улиците, взираше се в тълпата, надзърташе във фоайетата на хотелите и кафенетата. Нищо. Никаква следа от Рейчъл.

В петък в един часа той влезе в кабинета на Валдир и взе новия си паспорт. Сбогуваха се като стари приятели и си обещаха скоро пак да се видят. И двамата знаеха, че това няма да стане. В два Джеви го закара на летището. Седнаха в чакалнята на салона за заминаващи пътници и изчакаха половин час, докато подготвят единствения самолет за предстоящия полет. Джеви искаше да прекара известно време в Щатите и имаше нужда от помощта на Нейт.

— Ще трябва да си намеря работа — отбеляза той. Нейт го слушаше с разбиране, макар и да не беше сигурен дали самият той все още има работа.

— Ще видя какво може да се направи.

Говориха си за Колорадо и Западния бряг, за места, където Нейт не беше стъпвал. Джеви обичаше планините и след двете седмици в Пантанал Нейт можеше да го разбере. Когато стана време да тръгва, двамата се прегърнаха топло и се сбогуваха. Нейт тръгна по нагорещения асфалт към самолета, само с малка чанта, в която бяха всичките му дрехи.

Витловият самолет имаше двайсет места и се приземи два пъти, преди да стигне в Кампо Гранде. Там пътниците се качиха на реактивен самолет за Сао Пауло. Жената, която седеше до него, си поръча бира. Нейт се вгледа в кутията, която беше само на сантиметри от ръката му. Никога повече — каза си. Затвори очи и помоли Бог да му даде сили. Поръча си кафе.

Самолетът за Вашингтон излетя в полунощ. Щеше да пристигне в столицата в девет на следващата сутрин. Издирването на Рейчъл бе отнело близо три седмици.

Не беше сигурен къде точно е колата му. Нямаше къде да живее, нямаше средства, за да си осигури жилище. Все пак не се безпокоеше — Джош щеше да се погрижи за подробностите.

 

 

Самолетът започна да се спуска през облаците от десет хиляди метра височина. Нейт беше буден и пиеше кафе, изпълнен с ужас при мисълта за улиците у дома. Бяха студени и бели. Земята беше покрита от дебела снежна пелена. В първите няколко минути, докато подхождаха към летище Дълес, му се струваше красиво, после си спомни колко мразеше зимата. Беше със съвсем тънки панталони, без чорапи, с евтини мокасини и некачествена фланелка, която бе купил само за шест долара от летището в Сао Пауло. Нямаше връхна дреха.

През нощта щеше да спи някъде, вероятно в хотел, без никой да го наблюдава — за първи път от 4 август, нощта, в която се бе опитал да се самоубие в стаята си в един мотел. Бе положил сериозни усилия, за да забрави това.

Онова обаче беше старият Нейт. Сега беше нов човек. Беше на четирийсет и осем, до петдесетата му година оставаха само тринайсет месеца. Беше готов да започне отначало. Бог му бе вдъхнал сили, бе укрепил решимостта му. Оставаха му още трийсет години и нямаше да ги прекара сред купчина празни бутилки. Нито пък като се крие.

Когато самолетът се плъзна по пистата, отстрани се виждаха снегорини. Бетонът беше мокър, снегът не преставаше да вали. Когато Нейт влезе в ръкава, студът го скова мигновено и той си спомни улиците на Корумба. Добре, че Джош го чакаше при въртележката за багажа и, разбира се, носеше допълнително палто.

— Изглеждаш ужасно — бяха първите му думи.

— Благодаря — отвърна Нейт и веднага облече палтото.

— Слаб си като вейка.

— Ако и ти искаш да отслабнеш петнайсет килограма, потърси си подходящ комар.

Тръгнаха с тълпата към изхода — блъскаха ги, притискаха ги, на вратата стана още по-неприятно, защото сякаш всички се опитваха да излязат едновременно. Добре дошъл у дома, каза си Нейт.

— Не пътуваш с много багаж — отбеляза Джош.

— Това е всичко, което имам.

Докато чакаше Джош да се върне с колата от паркинга, Нейт замръзна на тротоара. Снеговалежът, започнал през нощта, се бе превърнал във виелица. Преспите на места достигаха метър височина.

— Вчера в Корумба беше трийсет градуса — каза Нейт, когато потеглиха.

— Само не ми казвай, че ти е мъчно за там.

— Така е. Сега си давам сметка, че е така.

— Слушай, Гейл замина за Лондон. Мисля, че можеш да спиш при мен няколко нощи.

Къщата на Джош спокойно побираше петнайсет души.

— Чудесно. Благодаря. Къде е колата ми?

— В моя гараж.

Разбира се. Беше ягуар, на изплащане. Не се съмняваше, че е измит, излъскан и щателно прегледан в сервиза и че вноските са били плащани редовно.

— Благодаря, Джош.

— Оставих мебелите ти на обществен склад. Дрехите и личните ти вещи са опаковани и са в колата.

— Благодаря. — Нейт не беше изненадан.

— Е, как се чувстваш?

— Добре съм.

— Нейт, прочетох едно-друго за денгата. Човек се възстановява напълно за около месец. Слушаш ли ме?

Месец. Това беше началният изстрел от битката за бъдещето на Нейт във фирмата. Стой настрана още един месец, момче. Може би си твърде болен, за да работиш. И така нататък — Нейт би могъл да продължи вместо него.

Но нямаше да има битка.

— Чувствам известна слабост, това е всичко. Спя много, пия много течности.

— Какви течности?

— Не си губиш времето със заобикалки.

— Никога.

— Чист съм, Джош. Успокой се. Не е имало никакви издънки.

Джош бе чувал това многократно. Последните реплики бяха прозвучали малко по-рязко, отколкото на двамата им се искаше, така че известно време останаха мълчаливи. Движеха се бавно. Река Потомак беше полузамръзнала и влачеше големи късове лед към Джорджтаун. Докато чакаха да се източат автомобилите по моста, за да минат, Нейт подхвърли небрежно:

— Няма да се връщам в кантората, Джош. Това време мина.

Джош не реагира видимо. Би могъл да покаже разочарование, защото стар приятел, добър адвокат, е решил да напусне попрището. Можеше да се радва, защото се отърваваше от едно голямо главоболие. Можеше да е безразличен, защото напускането на Нейт по всяка вероятност беше неизбежно. И без това делото за неплатените данъци щеше да му струва лиценза да упражнява професията.

— Защо? — попита той единствено.

— Поради много причини. Да кажем, че се чувствам уморен.

— Повечето колеги прегарят след двайсет години в съдебната зала.

— И аз съм го чувал.

Стига приказки за оттегляне. Нейт бе взел решението си и Джош не искаше да го променя. Суперкупата беше след две седмици, така че заговориха за футбол, както често правят мъжете, когато имат да решават по-сериозни проблеми.

Дори и покрити със сняг, улиците изглеждаха жестоки на Нейт.

 

 

Семейство Стафорд притежаваше голяма къща в Уесли Хайтс, в северозападната част на Вашингтон. Също така имаха вила в Чезапийк и хижа в Мейн. Четирите им деца бяха пораснали и се бяха пръснали по света. Мисис Стафорд предпочиташе да пътува, а съпругът й — да работи.

Нейт извади някакви по-топли дрехи от багажника на колата си и взе горещ душ в банята за гости. В Бразилия налягането на водата беше по-слабо. Душът в хотелската му стая никога не беше горещ или студен. Сапунчетата бяха по-малки. Непрекъснато сравняваше нещата. Стана му забавно, когато си спомни душа на „Санта Лора“, който те заливаше с хладка вода от реката. Мина му през ум, че е по-издръжлив, отколкото е смятал — приключението го бе убедило в това.

Обръсна се и се зае със зъбите си. Отдаде се на старите си навици съсредоточено и целенасочено. В много отношения бе хубаво, че си е у дома. Кабинетът на Джош в сутерена беше по-голям, отколкото онзи в центъра на града, и не по-малко претъпкан. Срещнаха се там на кафе. Беше време за подробностите. Нейт започна със злополучния опит да открие Рейчъл по въздуха, разказа му за катастрофата, убитата крава, трите хлапета, мрачната Коледа в Пантанал. След това стигна до разходката с коне и любопитния алигатор. И хеликоптерът, който ги спаси. Не му каза за пиянството на Коледа — нямаше никаква полза, а и се срамуваше ужасно. Описа му Джеви, Уели, „Санта Лора“ и пътуването на север. Когато с Джеви се бяха заблудили с лодката, се бе оказал твърде зает, за да се отдаде на страха си. Сега преживяването му се струваше кошмарно.

Джош бе изумен от чутото. Искаше му се да се извини на Нейт, че го е изпратил на такова опасно място, но, от друга страна, явно екскурзията се бе оказала вълнуваща. С продължаването на разказа алигаторите ставаха все по-големи, а към анакондата, която се припичала на слънце край реката, се присъедини още една, която плувала край лодката им.

Нейт разказа за индианците, за голотата им, за храната им и спокойния им живот, за вожда, който не искаше да ги пусне.

И за Рейчъл. Когато заговори за нея, Джош взе бележника си и се приготви да записва. Нейт я описа с големи подробности — мекия, тих глас, сандалите и високите кожени обувки за обиколките й, лекарската чанта, сакатия Лако и начина, по който я гледаха индианците, когато минаваше край тях. Спомена и момиченцето, ухапано от змията, и малкото факти от живота й, които Рейчъл бе споделила с него.

Нейт разказа всичко, което бе научил за Рейчъл, с прецизността на ветеран от съдебната зала. Когато стана дума за отношението й към парите и документите, използва нейните думи съвсем точно. Не пропусна и забележката й за вида на ръкописното завещание на Трой.

Нямаше много подробности около връщането им, защото не помнеше кой знае какво. Не се разпростря обстойно върху ужаса от треската. Беше оцелял, а това само по себе си беше изумително.

За обяд прислужницата им донесе супа и топъл чай.

— Ето какво е положението — отбеляза Джош след няколко лъжици. — Ако тя откаже да получи подаръка на Трой, парите ще останат в общото наследство. Ако обаче се окаже, че завещанието е невалидно поради каквато и да било причина, значи няма никакво валидно завещание.

— Как може да е невалидно? Нали в последната минута, преди да го подпише, са го преглеждали психиатри?

— Сега има нови психиатри, които са добре платени и са на друго мнение. Нещата ще се объркат. Всичките му предишни завещания са унищожени. Ако бъде установено, че не е оставил валидно завещание, тогава децата му — всичките седем — ще получат равен дял от цялото наследство. Тъй като Рейчъл не иска да получи дял, всичко ще бъде разделено на шест.

— Тези глупаци ще получат по милиард долара всеки.

— Нещо такова.

— А какви са шансовете да се анулира завещанието?

— Не са големи. Аз лично смятам, че повечето аргументи са на наша страна, но нещата могат да се променят.

Нейт се заразхожда из стаята и се замисли.

— Защо да защитаваме валидността на завещанието, след като Рейчъл отказва да приеме наследството?

— Поради три причини — отговори Джош.

Както обикновено, бе анализирал ситуацията от всички възможни страни. Имаше план за действие и Нейт щеше да научи за него стъпка по стъпка.

— Най-напред клиентът ми направи валидно завещание. Според този документ имотите му се разпределят точно по начина, по който искаше той. Като адвокат нямам друг избор, освен да се боря за целостта на завещанието. Второ, знам какви чувства изпитваше Трой Фелан към децата си. Самата мисъл, че по някакъв начин могат да се доберат до парите му, го ужасяваше. Аз споделям този ужас и не смея и да си помисля какво ще стане, ако пипнат по един милиард долара. И, трето, винаги има шанс Рейчъл да промени решението си.

— Не разчитай на това.

— Нейт, тя е човешко същество. Документите са при нея. Ще мине някой и друг ден и ще се замисли за тях. Може би досега не си е представяла какво би било, ако е богата, но сега няма как да не се замисли за хубавите неща, които могат да се направят с пари. Обясни ли й какво нещо са благотворителните фондации и попечителските фондове?

— Аз самия почти не знам, Джош. Аз водех битки в съда, забрави ли?

— Така или иначе, ще трябва да се борим, за да защитим завещанието на мистър Фелан. Проблемът е, че най-важното място край масата е празно. Някой трябва да представлява Рейчъл.

— Не, не трябва. Тя не дава пет пари.

— Процесът не може да започне, ако тя няма адвокат.

Нейт не можеше да се мери с големия стратег. Черната дупка се отвори съвършено неочаквано и той започна да лети към нея. Затвори оди и каза:

— Шегуваш ли се?

— Не. Освен това не можем да протакаме още дълго. Трой умря преди месец. Съдия Уайклиф гори от нетърпение да разбере къде е Рейчъл Лейн. Подадени са шест иска за оспорване на завещанието и натискът е голям. Всичко се изнася в пресата. Ако допуснем и най-малкия намек, че Рейчъл Лейн смята да се откаже от наследството си, тогава ще изгубим контрол над ситуацията. Наследниците на Трой и адвокатите им ще полудеят. Съдията изведнъж ще изгуби интерес и ще му е все едно дали ще се изпълни завещанието, или не.

— Значи аз ще съм нейният адвокат?

— Няма как да го избегнем, Нейт. Ако искаш да напуснеш, добре, само че преди това трябва да се явиш на още едно дело. Просто трябва да седиш на масата в съда и да защитаваш интересите й. Голямото копаене ще е наша грижа.

— Има конфликт на интереси — възрази Нейт. — Аз съм съдружник в твоята фирма.

— Конфликтът е минимален, защото в случая интересите ни са еднакви. Ние, Рейчъл и наследството имаме една и съща цел, а именно, да защитим завещанието. Седим на една и съща маса. Освен това технически можем да твърдим, че си напуснал фирмата миналия август.

— Това е самата истина.

И двамата знаеха тази тъжна истина. Джош отпи глътка чай, без да сваля очи от Нейт.

— В определен момент ще отидем при Уайклиф и ще му кажем, че си намерил Рейчъл и че тя не смята да се появява на този етап, че не е сигурна какво иска да направи, но че въпреки това иска ти да защитаваш интересите й.

— Това означава да излъжем съдията.

— Това е дребна лъжа, Нейт, и по-късно той ще ни благодари за нея. Съдията гори от нетърпение да действа, но не може да го направи, преди да се свърже с Рейчъл. Ако ти си неин адвокат, войната може да започне. Освен това аз ще лъжа, а не ти.

— Значи последното ми дело ще бъде индивидуално изпълнение.

— Точно така.

— Ще се махна от града, Джош. Няма да остана — добави Нейт и се засмя. — Къде бих могъл да отседна?

— А къде смяташ да отидеш?

— Не знам. Не съм мислил толкова напред.

— Имам една идея.

— Сигурен съм, че имаш.

— Отиди в къщата ми на залива Чезапийк. През зимата не я използваме. Тя е в Сейнт Майкълс, на два часа път. Когато има нужда, ще идваш дотук с колата и ще преспиваш у дома. И пак ти казвам, Нейт, ние ще вършим тежката работа.

Нейт се вгледа в книгите. Преди двайсет и четири часа ядеше сандвич на пейка в парка в Корумба, гледаше пешеходците и чакаше да се появи Рейчъл. Бе се заклел никога повече да не стъпи доброволно в съдебна зала.

Не можеше обаче да не признае, че планът на Джош има своите добри страни. Със сигурност не можеше да си представи по-добър клиент. Това дело можеше и изобщо да не стигне до съдебната зала, а с парите, които щеше да спечели, щеше да си осигури живота поне за няколко месеца.

Джош привърши със супата си и премина към следващия въпрос от списъка.

— Предлагам ти хонорар от десет хиляди долара месечно.

— Това е щедро предложение.

— Мисля, че можем да ги изстискаме от богатството на стареца. Без допълнителни разходи ще можеш да си стъпиш на краката.

— Докато…

— Да, докато не уредим нещата с данъчните.

— Някаква вест от съдията?

— От време на време му се обаждам. Миналата седмица обядвахме заедно.

— Значи ти е приятел?

— Познаваме се от дълго време. Няма да има затвор, Нейт. Властите ще се съгласят на тлъста глоба и петгодишно отнемане на адвокатските ти права.

— Могат да ги вземат още сега, ако искат.

— Рано е още. Нужен си ни за това последно дело.

— А докога са готови да чакат?

— Година. Не бързат.

— Благодаря, Джош.

Нейт отново се почувства уморен. Полетът през нощта, изтощението от болестта, разговорът с Джош… Искаше топло легло и тъмна стая.