Джон Гришам
Завещанието (18)

19

След закриването на заседанието във фоайето се разразиха три скандала. За щастие не бяха между наследниците на Трой Фелан — те щяха да избухнат по-късно.

Пред вратата на съдебната зала чакаше тълпа репортери. В това време адвокатите утешаваха наследниците. Пръв излезе Трой младши и глутницата вълци веднага го заобиколи с камери и микрофони. Най-напред го мъчеше махмурлукът, а сега, след като се бе разминал с мечтата за половин милиард, просто не беше в настроение да разговаря за баща си.

— Изненадан ли сте? — попита някакъв идиот с микрофон в ръка.

— Можеш да си сигурен — отговори Трой и понечи да си пробие път през тълпата.

— Коя е Рейчъл Лейн? — попита друг.

— Моя сестра, предполагам — изсумтя той.

Някакво хлапе с тъп поглед и болнава физиономия застана точно пред него, мушна касетофон пред носа му и попита:

— Колко незаконни деца има баща ви?

Трой инстинктивно бутна касетофона, така че го заби малко над носа на нахалника, и докато той се олюляваше, стовари страхотен ляв в ухото му. Младежът се просна на пода. В бъркотията един пристав изтласка Трой младши настрана и инцидентът приключи.

Рамбъл наплю друг репортер и се наложи негов колега да го усмирява — напомни му, че хлапакът е малолетен.

Третата схватка стана, когато Либигейл и Спайк излязоха бесни от залата, водени от Уоли Брайт.

— Без коментар! — крещеше Брайт на ордата, която се спусна към тях и ги заобиколи. — Без коментар! Моля отдръпнете се!

Либигейл, която плачеше, се препъна в някакъв телевизионен кабел и падна, като повлече със себе си един репортер. Чуха се крясъци и ругатни, а когато репортерът се надигна на колене и лакти, за да се изправи, Спайк го срита жестоко в ребрата. Онзи изрева и падна пак, а докато се опитваше да стане, закачи с крак роклята на Либигейл. Либигейл му удари един шамар за всеки случай. Спайк беше готов да го линчува, но се появи един пристав и ги разтърва.

Приставите винаги се намесваха в полза на наследниците. Помогнаха им да се измъкнат по коридора, после надолу по стълбите, през фоайето и вън от сградата.

Адвокат Грит, който представляваше интересите на Мери Рос Фелан Джакман, се почувства развълнуван при вида на толкова много репортери. Петата поправка на Конституцията за свободата на словото, или поне собствената му бегла представа за нея, сякаш се всели в него и той се почувства свободен да говори колкото си иска. Прегърна разстроената си клиентка през кръста и с мрачно изражение на лицето съобщи какво е мнението им за изненадващото ново завещание. Очевидно ставало въпрос за склерозирал човек. Как иначе да се обясни предаването на такова огромно богатство в ръцете на никому неизвестна наследничка? Неговата клиентка боготворяла баща си, обичала го дълбоко, обожавала го, а докато той продължаваше брътвежите си на тема обич между бащи и дъщери, Мери Рос най-накрая схвана намека и се разплака. Самият Грит изглеждаше разстроен до сълзи. Да, щели да се сражават. Щели да дадат отпор на тази грозна несправедливост, ако се наложи дори и във Върховния съд на Съединените щати. Защо? Защото тя не можела да е дело на този Трой Фелан, когото познавали. Бог да го благослови. Той обичал децата си, те също го обичали. Трудностите и трагедиите изковали невероятно силна връзка между тях. Щели да се сражават, защото бедният им баща не бил на себе си, когато подписал този злокобен документ.

Джош Стафорд не бързаше да си тръгне. Говореше тихо с Харк Гетис и някои от останалите адвокати от другите маси. Обеща да им изпрати копия от кошмарното завещание. Първоначално тонът беше любезен, но враждебността нарастваше с всяка изминала минута. В коридора чакаше репортер от „Поуст“, когото познаваше, и Джош прекара с него цели десет минути, без да му каже нищо. Рейчъл Лейн представляваше особен интерес. Биографията й, местонахождението й. Въпросите бяха десетки, но Джош не разполагаше с отговори.

Несъмнено Нейт щеше да я открие преди всички останали.

 

 

Новината набираше скорост. Бе изстреляна от съдебната зала с помощта на последните телекомуникационни технологии и устройства. Репортерите си служеха с мобилни телефони, преносими компютри и пейджъри и говореха, без да мислят.

Големите медии започнаха да тиражират събитието двайсет минути след закриването на заседанието, а половин час по-късно първата национална новинарска мрежа започна да го показва на всеки кръгъл час. Репортерката беше застанала пред сградата на съда.

— Днес тук се случи нещо интересно… — започваше тя и разказваше историята до края, при това вярно в по-голямата си част.

В дъното на съдебната зала бе седнал Пат Соломон — последният човек, назначен лично от Трой Фелан да ръководи групировката. Заемаше поста вече шест години — шест, общо взето, лишени от събития, но много плодотворни от гледна точка на печалбите години.

Когато напусна съда, никой от репортерите не го разпозна. Докато се возеше на задната седалка на лимузината си, Соломон се опита да анализира последната бомба на покойния си шеф. Не бе изненадан. След като бе работил за него повече от двайсет години, нищо не беше в състояние да го изненада. Реакцията на безумните му наследници и адвокатите им му доставяше удоволствие. Някога му бе възложена задачата да открие някъде в компанията място, което Трой младши да може да заеме, без да влоши кривата на печалбите. Беше истински кошмар. Разглезен, незрял, зле образован, лишен от елементарни управленски умения, Трой бе обърнал с краката нагоре цял един отдел, който се занимаваше с минерали, преди Соломон да получи зелена светлина отгоре да го уволни.

Няколко години по-късно подобен епизод се бе случил с Рекс и стремежа му да получи одобрението на баща си, както и парите му. Синчето дори бе направило опит да уволни Соломон.

Съпругите и останалите деца бяха напирали с години, но Трой бе устоял на атаките. Личният му живот беше пълен провал, но нищо не застрашаваше любимата му компания. Соломон и Трой не бяха близки. Всъщност никой, с изключение може би на Джош Стафорд, не бе успял да се сдобие с доверието на големия шеф. Поредицата блондинки получаваха съответната доза интимност, но той нямаше истински приятели. Когато се бе оттеглил от компанията както умствено, така и физически, хората, които я управляваха, понякога шушукаха за бъдещето на корпорацията. Бяха сигурни, че Трой ще я остави на децата си.

Не бе го направил — поне не на тези, които познаваха.

Бордът на директорите го очакваше в заседателната зала на четиринайсетия етаж — същата, в която Трой бе подписал завещанието и от чиято тераса бе скочил. Соломон описа случилото се в съдебната зала и разказът му не бе лишен от хумор. Мисълта, че наследниците могат да поемат контрола над нещата, бе измъчвала директорите неведнъж. Трой младши бе дал да се разбере, че заедно с останалите си братя и сестри ще държат контролния пакет и че смята да разчисти терена, за да покаже как се реализират истински печалби.

Поискаха да разберат какво става с Джейни, съпруга номер две, която бе работила в компанията като секретарка, докато не бе повишена до любовница и след това съпруга. След като бе стигнала до върха, се бе държала особено зле с някои от бившите си колеги. Трой й бе забранил да влиза в централата на корпорацията.

— На излизане плачеше — каза Соломон щастливо.

— А Рекс? — попита финансовият директор, когото Рекс навремето бе уволнил в един асансьор.

— Не е особено щастлив. В момента го разследват, както знаете.

Продължиха да обсъждат останалите деца и съпруги и настроението постепенно стана празнично.

— Преброих двайсет и двама адвокати — каза Соломон с усмивка. — Не мога да кажа, че изглеждаха радостни.

Тъй като тази среща на борда беше неофициална, присъствието на Джош не беше наложително. Шефът на юридическия отдел заяви, че в края на краищата завещанието си е чист късмет. Сега трябваше да се безпокоят само заради една никому неизвестна наследничка, вместо заради шестима идиоти.

— Знаеш ли къде е тази жена?

— Не — отговори Соломон. — Може би Джош знае.

 

 

Късно следобед Джош се видя принуден да излезе от кабинета си и да се скрие в малката библиотека в сутерена на сградата. Секретарката му престана да брои обажданията по телефона, когато стигна до сто и двайсет. Фоайето беше пълно с журналисти още от сутринта. Джош бе наредил никой да не го безпокои поне един час, така че, когато на вратата се почука, беше готов да избухне.

— Кой е? — извика той ядосано.

— Спешно е, сър — отговори секретарката.

— Влез.

Тя надникна достатъчно, за да каже:

— Обажда се мистър О’Райли.

Джош престана да разтрива слепоочията си и се усмихна. Озърна се и си спомни, че тук нямаше телефони. Секретарката направи няколко крачки и му подаде безжична слушалка.

— Нейт? — каза той.

— Джош, ти ли си? — разнесе се от другия край на линията. Звукът беше силен, но малко хриптящ. Все пак се чуваше по-добре, отколкото по повечето мобилни телефони.

— Нейт, чуваш ли ме?

— Да.

— Къде си?

— Обаждам се от сателитния телефон, намирам се на малката си яхта и пътувам по река Парагвай. Ти чуваш ли ме?

— Да, много добре. Как си, Нейт?

— Отлично. Забавлявам се, но в момента имаме малък проблем с корабчето.

— Какъв проблем?

— Винтът се заплете в някакво дебело въже и двигателят се задави. Екипажът се опитва да го махне. Аз наблюдавам операцията.

— Звучиш чудесно.

— Това е приключение, нали, Джош?

— Разбира се. Някаква следа от момичето?

— Засега никаква. Намираме са в най-добрия случай на два дни път, а сега се движим и назад. Не съм сигурен дали ще се доберем до мястото.

— Трябва, Нейт. Тази сутрин прочетохме завещанието в съда. Съвсем скоро целият свят ще започне да търси Рейчъл Лейн.

— Не бих се тревожил за това. Тя е в безопасност.

— Ще ми се да съм с теб.

Едно изпращяване прекъсна звука за миг.

— Какво каза?

— Нищо. Значи ще я видиш след два дни, а?

— Ако имаме късмет. Корабчето се движи денонощно, но сме срещу течението, а сега е дъждовният сезон и реките са пълноводни. Има силни течения. Не сме сигурни къде точно отиване. Двата дни са оптимистичен вариант, и то ако се оправим със скапания винт.

— Значи времето е лошо — каза Джош почти наслуки. Нямаше какво толкова да обсъждат. Нейт беше жив и здрав, движеше се към целта.

— Горещо е като в ада и вали по пет пъти на ден. Иначе всичко е чудесно.

— Има ли змии?

— Видях две. Анаконди, по-дълги от лодката. Много алигатори. Плъхове, големи колкото кучета. Живеят по бреговете на реките край крокодилите, а когато хората тук огладнеят много, ги ловят и ги ядат.

— Имате ли достатъчно храна?

— О, да. Трюмът е пълен с черен боб и ориз. Уели ми готви по три пъти на ден.

Гласът на Нейт звучеше възбудено.

— Кой е Уели?

— Помощникът ни. В момента се гмурка под корабчето и се опитва да среже проклетото въже. Аз пък следя операцията, както ти казах.

— Стой настрана от водата, Нейт.

— Шегуваш ли се? Стоя на най-горната палуба. Слушай, трябва да затварям. Хабя батериите, а досега не съм намерил начин да ги зареждам.

— Кога ще се обадиш пак?

— Ще гледам да не се обаждам, докато не намеря Рейчъл Лейн.

— Добра идея. Все пак, обади се, ако имаш проблеми.

— Проблеми? Защо да ти се обаждам, Джош? Не би могъл да направиш каквото и да било.

— Прав си. Не се обаждай тогава.