Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Testament, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 1999
Редактор: Кристин Василева
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-8240-68-8
История
- — Добавяне
36
Лекарят завари пациента си да хърка на сянка на двора. Беше полуседнал в леглото, марлята беше свалена, устата му беше отворена и главата му висеше на една страна. Приятелят му от реката дремеше на земята край него. Лекарят погледна плика с разтвора и спря вливането. След това пипна челото му, за да види дали има температура.
— Сеньор О’Райли — каза той силно и го потупа по рамото. Джеви скочи. Лекарят не знаеше английски.
Настоя Нейт да се прибере в стаята си, но когато Джеви преведе, Нейт не прие това искане добре и се примоли на Джеви, който на свой ред се примоли на лекаря. Джеви също бе видял другите болни — обривите, раните, болезнените пристъпи на умиращите малко по-нататък по коридора, — така че обеща на лекаря да стои там и да се грижи за приятеля си до вечерта. Лекарят се съгласи. Всъщност му беше все едно.
В другия край на двора имаше малко обособено пространство, оградено с дебели решетки, забити в бетон. От време на време от сградата излизаха пациенти и зяпаха към двора през решетките. Не можеха да избягат. Малко преди обяд се появи някакъв кресльо, който се разсърди, че Нейт и Джеви са там. Беше мургав, с рижа коса и приличаше на абсолютно смахнат, какъвто и беше. Стисна две от металните пръчки с ръце, мушна главата си между тях и започна да крещи. Гласът му беше писклив и силен, така че отекваше в цялата болница.
— Какво казва? — попита Нейт. Крясъците на лудия го сепнаха и донякъде му помогнаха да се съсредоточи.
— Не разбирам и дума — отговори Джеви. — Той е луд.
— Държат ме в една и съща болница с лудите? — учуди се Нейт.
— Така е, съжалявам. Това е малък град.
Крясъците се усилиха. Една сестра от психиатричното отделение излезе и извика на пациента да замълчи. Той се обърна към нея и й закрещя неща, които я накараха да избяга. После пак насочи вниманието си към Нейт и Джеви. Стисна решетките с всички сили, докато кокалчетата на пръстите му побеляха, и продължи да крещи, като сега и скачаше.
— Горкият — каза Нейт.
Крясъците се превърнаха във вой и след още няколко минути безспирен шум най-накрая от сградата излезе едър санитар, приближи се към лудия отзад и се опита да го прибере. Онзи не желаеше да се прибира и последва кратка схватка. Тъй като имаше свидетели обаче, санитарят беше сравнително предпазлив. Ръцете на пациента бяха като залепнали за решетката и колкото повече го дърпаха, толкова по-силно крещеше.
Най-накрая санитарят се отказа и се прибра. Смахнатият си свали гащите и започна да пикае през решетката към Джеви и Нейт и да се смее високо. Докато беше свалил ръцете си от металните пръчки, санитарят се спусна отзад, сграбчи го през кръста и го отведе. След като се скри от погледите им, крясъците престанаха моментално.
Когато тази драма приключи и дворът на болницата отново утихна, Нейт се обърна към Джеви:
— Джеви, моля те, отведи ме оттук.
— Как така?
— Отведи ме от това място. Чувствам се добре. Вече нямам треска, силите ми се възстановяват. Да се махаме.
— Не можем да се махнем, преди да те пусне докторът. Освен това трябва да ти дават лекарства. — Джеви посочи стойката, на която беше окачена инфузионната система.
— Вече съм здрав — отсече Нейт. — Намери ми дрехи, Джеви. Махам се оттук.
— Не знаеш каква болест е тази. Баща ми се зарази веднъж.
— Здрав съм. Чувствам го.
— Не си. Треската ще започне пак и ще бъде още по-тежка. Много по-тежка.
— Не вярвам. Джеви, моля те, заведи ме в някой хотел. Всичко ще бъде наред. Ще ти платя, за да останеш с мен, а ако отново ме втресе, ще ми даваш хапчета. Моля те.
Джеви стоеше неподвижно пред долния край на леглото. Озърна се, сякаш се опасяваше, че някой може да разбере разговора им на английски.
— Не знам — каза той колебливо. В края на краищата идеята не беше чак толкова лоша.
— Ще ти дам двеста долара, за да ми намериш някакви дрехи и да стоиш край мен, докато се оправя напълно.
— Не става дума за пари, Нейт. Аз съм ти приятел.
— И аз съм ти приятел, Джеви. Приятелите трябва да си помагат, нали? Не мога да се върна в тази стая. Нали видя нещастниците на другите легла? Те умират и гният. Пикаят в леглата си. Вони на мърша, а не сестрите не им пука. Лекарите също не ги е грижа какво става с пациентите. Лудницата е ето там. Джеви, моля те, измъкни ме. Ще ти платя добре.
— Парите ти потънаха със „Санта Лора“.
Нейт замръзна. Дори не бе помислил за вещите си на корабчето — дрехите, паспорта, парите и куфарчето с всички уреди, документите и материалите, които му бе изпратил Джош. Откакто бе напуснал Рейчъл, имаше малко моменти на прояснение, няколко интервала, през които бе размишлявал за живота и смъртта. Не за вещи или материални неща.
— Мога да взема много пари, Джеви. Ще ги изпратят от Щатите. Моля те, помогни ми.
Джеви знаеше, че денгата рядко завършва със смърт. Пристъпът на Нейт, изглежда, бе овладян, макар че треската със сигурност щеше да се върне. Никой не можеше да го обвини, че иска да се махне от тази болница.
— Добре — каза той най-накрая и пак се озърна. Наоколо нямаше жива душа. — Ще се върна след малко.
Нейт затвори очи и се замисли за загубения си паспорт. Нямаше и пари — нито цент. Нямаше дрехи, нямаше дори четка за зъби. Нямаше сателитен телефон, нямаше обикновен телефон, нямаше кредитни карти. Нещата у дома не бяха кой знае колко по-добри. От руините, останали след личния му фалит, се надяваше да спаси колата, която все още изплащаше, дрехите, малко мебели и нищожните си спестявания. Нищо друго. Ипотеката върху малкото апартаментче в Джорджтаун бе преотстъпена, докато беше в клиниката. Нямаше къде да отиде, когато се прибере. Нямаше семейство. Двете му по-големи деца се бяха отчуждили и не се интересуваха от баща си. Майката на другите две, по-малките, ги беше отвела далеч. Не ги беше виждал от шест месеца, а на Коледа почти не си бе спомнил за тях.
На четирийсетия си рожден ден бе спечелил дело за десет милиона долара срещу лекар, който не бе поставил вярна диагноза при раково заболяване. Това бе най-голямата присъда в кариерата му и когато обжалванията свършиха две години след това, фирмата получи повече от 4 милиона приходи. Премията на Нейт за тази година беше милион и половина. Беше милионер в продължение на няколко месеца, след това си купи нова къща. Последваха скъпи кожени палта и диаманти, коли и пътешествия, няколко рисковани инвестиции. След това бе започнал да се среща с една колежанка, която обичаше кокаина, и стената бе започнала да се пропуква. Сривът беше жесток, а после прекара два месеца заключен. Втората му жена си отиде с парите, после се върна за кратко, но без тях. Някога беше милионер, а сега си представяше как изглежда отстрани в този болничен двор — немощен, сам, заплашен от съд, треперещ от страх пред мисълта да се прибере у дома, от изкушенията, които го очакваха там.
Издирването на Рейчъл Лейн му бе помогнало да се овладее. В търсенето имаше някакво въодушевление, цел. Сега това бе свършило и той отново беше сам със себе си, паднал по гръб, мислеше за Серджо и клиниката, за слабостите и всичките неприятности, които го очакваха. Тъмнината отново го поглъщаше.
Не би могъл да прекара остатъка от живота си на разни лодки по река Парагвай с Джеви и Уели, за да е далеч от жените, алкохола и наркотиците, от неприятностите с данъчните власти. Трябваше да се върне. Трябваше да застане лице в лице с всичко това още веднъж.
Към реалността го върна пронизителен писък. Смахнатият отново бе дошъл.
* * *
Джеви избута леглото по един коридор до малка стаичка за чистачите. Помогна на Нейт да стане от леглото. Американецът беше отпаднал и леко залиташе, но бе твърдо решен да се измъкне от болницата. Влезе в стаичката, махна болничния халат и се облече — широки къси панталони, които му бе донесъл Джеви, червена тениска, задължителните гумени сандали, платнена шапка и пластмасови слънчеви очила. Макар и да имаше вид на бразилец, изобщо не се чувстваше такъв. Джеви не беше похарчил много пари за тези дрехи. Докато наместваше шапката на главата си, Нейт загуби съзнание. Джеви чу как се удари във вратата. Отвори бързо и видя как Нейт се свлича сред кофи и метли. Улови го под мишниците и го замъкна на леглото. Сложи го отгоре и го зави с чаршафа.
Нейт отвори очи и попита:
— Какво стана?
— Припадна. — Леглото се движеше. Джеви беше зад него. Минаха покрай две сестри, които не им обърнаха никакво внимание. — Не бива да го правим — добави Джеви.
— Не се отказвай.
Спряха близо до фоайето. Нейт се смъкна от леглото, почувства слабост, но все пак успя да се изправи. Джеви го прегърна здраво през раменете и го закрепи на крака.
— Спокойно — повтаряше Джеви. — Полека.
Никой не им обърна внимание — нито служителите на приемното гише, нито болните, които се опитваха да влязат, нито сестрите и санитарите, които пушеха на стълбите пред входа. Прекосиха улицата и се качиха във форда на Джеви.
На първото кръстовище се разминаха на косъм със смъртта.
— Не можеш ли да караш по-бавно!? — тросна се Нейт. Потеше се, стомахът му бе свит на топка.
— Извинявай — отвърна Джеви и намали скоростта значително. С чар и обещания за скорошно плащане Джеви измоли от момичето на рецепцията една двойна стая в хотел „Палас“.
— Приятелят ми е зле — прошепна той и кимна към Нейт, който наистина имаше вид на болен. Не искаше хубавата млада дама да остане с погрешно впечатление — нямаха никакъв багаж.
Качиха се в стаята и Нейт се свлече на леглото. Бягството го бе уморило неимоверно. Джеви погледа репортажа за някакъв стар мач по телевизията, отегчи се и излезе, за да продължи да флиртува.
Нейт на два пъти се опита да се свърже с международната централа. Смътно си спомняше, че чува гласа на Джош по телефона, и подозираше, че е останало нещо за доизясняване. При втория опит напълниха главата му с португалски. Когато заговори на английски, му се втори, че чува фразата „кредитна карта“, и затвори. След това легна да поспи.
Лекарят се обади на Валдир. Валдир откри пикапа на Джеви на улицата пред хотел „Палас“, а самия Джеви — в басейна да пие бира.
Валдир клекна край басейна.
— Къде е мистър О’Райли? — попита той. Бе видимо ядосан.
— В стаята си — отговори Джеви и отпи още една глътка.
— Защо е тук?
— Защото искаше да се махне от болницата. Можеш ли да го упрекнеш?
Валдир бе лежал в болница само веднъж, в Кампо Гранде, на четири часа път. Никой човек, разполагащ с пари, не би легнал доброволно в болницата в Корумба.
— Как е той?
— Мисля, че е добре.
— Стой при него.
— Вече не работя за теб, Валдир.
— Да, но остава въпросът за корабчето.
— Не мога да го извадя от реката. Не съм го потопил аз. Потопи го бурята. Какво искаш да направя?
— Искам да държиш под око мистър О’Райли.
— Той се нуждае от пари. Можеш ли да го уредиш?
— Предполагам.
— Нуждае се и от нов паспорт. Загуби всичко.
— Ти просто го наблюдавай. Аз ще се погрижа за подробностите.
* * *
През нощта, докато спеше, треската се върна неусетно, съвсем бавно, сякаш за да набере сили за момента, когато ще се развихри напълно. Отначало се появиха ситни капчици пот по челото му, после избиха и по темето му. Болестта изпращаше първите си симптоми, готвеше се да изригне. Най-напред по тялото му минаха леки тръпки, но той не се събуди, защото беше много уморен и в организма му все още имаше остатъци от лекарствата. Налягането в очите му постепенно нарастваше, така че му се прииска да закрещи, когато след време се опита да ги отвори. Устата му пресъхваше.
Най-накрая Нейт простена — почувства жестокото блъскане като с чук между слепоочията си. Когато отвори очи, имаше чувството, че смъртта вече го очаква. Беше плувнал в пот, лицето му гореше. Коленете и лактите го боляха ужасно.
— Джеви — прошепна той. — Джеви…
Джеви запали нощната лампа между леглата и Нейт изпъшка още по-силно.
— Загаси това! — изсумтя той. Джеви изтича до банята и запали лампата — недиректната светлина беше по-поносима. Бе купил бутилка вода, аспирин, някакви болкоуспокояващи, които се продаваха без рецепта, термометър. В хладилника имаше лед. Смяташе, че се е подготвил.
Мина час. Джеви броеше минутите. Температурата на Нейт се покачи до 41 градуса. Вече се тресеше толкова силно, че малкото легло подскачаше и тракаше по пода. В моментите, в които конвулсиите спираха, Джеви мушкаше хапчета в устата му и наливаше вода. Охлаждаше лицето му с мокри кърпи. Нейт страдаше мълчаливо, стиснал стоически зъби, твърдо решен да понесе всички страдания, само и само да е в хотелската стая. Всеки път, когато му идеше да изкрещи, си спомняше напуканите тавани с паяжините и кошмарната миризма в болницата.
В 4 часа сутринта температурата му се повиши още повече и Нейт започна да губи съзнание. Коленете му почти докосваха брадичката. Понякога пристъпите изопваха тялото му и го разтърсваха мощно. Въпреки всичко продължаваше да се държи.
Температурата се покачи до 42 градуса и Джеви знаеше, че скоро приятелят му ще изпадне в шок. Най-накрая се изплаши не на шега, но не от температурата, а от капчиците пот, които капеха от леглото по пода. Реши, че приятелят му е страдал достатъчно. В болницата въпреки всичко имаше по-добри лекарства.
На третия етаж намери заспал пиколо и двамата замъкнаха Нейт до асансьора, през пустото фоайе и до пикапа Джеви се обади на Валдир в шест сутринта и го събуди.
Когато адвокатът престана да ругае, обеща да се обади на лекаря.