Джон Гришам
Завещанието (3)

3

Снийд беше на две крачки зад мистър Фелан и за миг си помисли, че ще успее да го улови. Изненадата от това, че вижда стареца не само да става и да ходи, но и буквално да се втурва към терасата, го накара да замръзне на място. Мистър Фелан не се бе движил толкова бързо от години.

Снийд стигна до парапета навреме, за да извика от ужас, след което само можеше да наблюдава безпомощно как мистър Фелан лети безшумно надолу, как размахва ръце и крака и става все по-малък, докато накрая се удари в земята. Снийд се вкопчи изумено в парапета, после се разплака. Джош Стафорд изхвръкна на терасата веднага след Снийд и се оказа свидетел на по-голямата част от падането. Бе станало толкова бързо — е, поне скачането. Стори му се, че падането продължи цял час. Човек с тегло седемдесет и пет килограма би паднал от такава височина за по-малко от пет секунди, но по-късно Стафорд разказваше на хората, че старецът е летял цяла вечност, като перце, носено от вятъра.

Тип Дърбан стигна до парапета веднага след Стафорд и видя единствено как тялото се сгромолясва върху площадката между входа и извитата алея за автомобили. Незнайно защо, Дърбан стискаше плика, който машинално бе грабнал, преди да се втурне да гони Трой. Струваше му се ужасно тежък, докато стоеше вън на студа и наблюдаваше сцената, достойна за филм на ужасите. Долу вече се събираха първите зяпачи.

 

 

Падането на Трой Фелан не постигна драматичния ефект, за който бе мечтал. Вместо да се понесе надолу като ангел — съвършен полет на ранена птица, устремила се към смъртта си, с развяна копринена роба, точно в момента, в който си мислеше, че ужасените семейства ще изличат от сградата, свидетел на падането стана само един от дребните служители, който се провираше между колите на паркинга, след като бе обядвал твърде дълго в един недалечен бар. Служителят чу вик, вдигна глава към последния етаж и с ужас видя как едно бяло голо тяло полита надолу, с нещо като чаршаф, омотан около врата. Тялото падна по гръб върху плочите. Хрясна глухо, както подобава при такъв удар.

Служителят хукна нататък и стигна до мястото точно когато портиерът от охраната забеляза нещо нередно и изскочи навън от мястото си, близо до вратата на небостъргача „Фелан“. Нито служителят, нито портиерът бяха виждали някога мистър Фелан, така че в началото не разбраха над чии останки са се навели. Тялото кървеше, неестествено изкривено и съвсем голо, ако не се броеше чаршафът, омотан около раменете. И беше безжизнено.

Желанието на Трой щеше да се изпълни, ако беше изчакал още трийсет секунди. Тъй като бяха на петия етаж, Тайра, Рамбъл и доктор Тайшен заедно с антуража им от адвокати излязоха първи от сградата. Поради това и първи научиха за самоубийството. Тайра изпищя — не от скръб или болка, а единствено от ужас при вида на размазаното тяло на Трой върху плочите пред входа. Писъкът й беше толкова пронизителен, че Снийд, Стафорд и Дърбан го чуха съвсем ясно от четиринайсетия етаж.

Рамбъл реши, че гледката е страхотна. Като дете на телевизията, пристрастено към компютърните игри, кървищата го привличаха като магнит. Той се отдели от пищящата си майка и коленичи край мъртвия си баща. Портиерът го улови за рамото с твърда ръка.

— Това е Трой Фелан — отбеляза един от адвокатите и се надвеси над трупа.

— Сериозно? — попита портиерът.

— Ау! — възкликна служителят.

От сградата заизлизаха още хора.

Джейни, Джийна и Коуди, придружавани от адвокатите си и доктор Флоу, също излязоха. Този път обаче нямаше писъци и истерии. Застанаха плътно един до друг, доста по-далеч от Тайра, и зяпнаха горкия Трой както всички останали.

Изпращя радиостанция и се появи друг портиер, който пое нещата в свои ръце и повика линейка.

— Каква полза? — попита служителят, който бе дошъл първи на местопроизшествието и затова бе придобил по-важна роля от останалите.

— Да не би да искаш ти да го откараш с колата си? — попита портиерът.

Рамбъл гледаше как кръвта изпълва фугите между плочите и се стича под абсолютно правилни ъгли по лекия наклон към замръзналия фонтан и близкия пилон за знамето. Вратите на един от асансьорите в централното фоайе се отвориха и отвътре се изсипаха Лилиан и първото семейство заедно с антуража им. Тъй като на Ти Джей и Рекс някога им бе позволено да ползват офиси в сградата, сега те бяха паркирали отзад. Цялата група сви вляво, към другия изход, но някой откъм предната врата извика: „Ей, мистър Фелан е скочил!“, така че те веднага смениха посоката и се втурнаха натам, откъдето долетя викът. Озоваха се в двора и го видяха. Проснат близо до фонтана.

Нямаше да се налага да чакат тумора в края на краищата.

 

 

Някъде около минута бе нужна на Джошуа Стафорд, за да се съвземе от стъписването си и да започне отново да мисли като адвокат. Изчака, докато долу не се появи и третото, последно семейство, и помоли Снийд и Дърбан да влязат вътре. Камерата все още работеше. Снийд застана пред нея, вдигна дясната си ръка и се закле да говори истината. После през сълзи разказа на какво е станал свидетел току-що. Стафорд отвори плика и за миг задържа жълтите листове пред обектива на камерата.

— Да, видях го, когато подписа това — изрече важно Снийд. — Преди минути.

— Това неговият подпис ли е? — попита Стафорд.

— Да, неговият.

— Заяви ли той, че това е последната му воля и завещание?

— Да, каза, че това е завещанието му.

Стафорд прибра листовете, преди Снийд да успее да ги прочете. Повтори същото с Дърбан, после застана пред камерата и възпроизведе своята версия на събитията. Изключиха камерата и тримата се спуснаха с асансьора към партера, за да отдадат последна почит на мистър Фелан. Асансьорът беше препълнен със стъписани, но и изпълнени с любопитство служители — искаха да се възползват от една от редките възможности да зърнат стареца, този път за последно. Сградата се опразваше. Снийд ридаеше тихо в един ъгъл.

Хората от охраната накараха тълпата да се отдръпне и оставиха Трой сам сред локвата кръв. В далечината се разнесе вой на сирена, който бързо се усилваше. Някой направи снимка, за да увековечи смъртта, после хвърлиха върху трупа черно одеяло.

Членовете на семействата постепенно се отърсиха от първоначалния шок и по лицата им се изписа скръб. Стояха с наведени глави, втренчили тъжни очи в одеялото, и пренареждаха мислите си относно бъдещето. Беше невъзможно да гледаш Трой, забравяйки за парите му. Скръбта за отчужден роднина, пък бил той и твой баща, не би могла да пропъди дори за миг мисълта за наследяването на половин милиард долара.

Служителите се съвзеха от първоначалния шок и се почувстваха объркани. Носеха се слухове, че Трой живее над тях, но малцина го бяха виждали. Бил ексцентричен, смахнат, болен — слуховете говореха какво ли не. В сградата имаше високопоставени вицепрезиденти, които го виждаха веднъж в годината. След като компанията функционираше така добре без него, значи работните места им бяха осигурени.

За психиатрите — Зейдъл, Флоу и Тайшен — моментът бе доста напрегнат. Обявяваш някого за съвършено нормален и миг след това той скача през прозореца. Все пак, дори и побърканите могат да имат периоди на прояснение — докато трепереха в тълпата, и тримата си повтаряха тъкмо този термин. Смахнат колкото си иска, но ако има и един-единствен момент на прояснение, би могъл да подпише валидно завещание. Смятаха да отстояват мнението си. Слава богу, всичко бе записано на лента. Старият Трой беше умен. И имаше съвсем ясна мисъл.

Адвокатите бързо се отърсиха от шока и не изпитаха никаква скръб. Стояха с мрачни лица до клиентите си и наблюдаваха жалката гледка. Хонорарите им щяха да са огромни.

Линейката спря недалеч от Трой, върху плочите. Стафорд мина под преградната лента и прошепна нещо на хората от охраната.

Бързо качиха Трой на носилката и го откараха.

 

 

Преди двайсет и две години Трой Фелан бе преместил главния офис на корпорацията си в Северна Вирджиния, за да избегне данъчното облагане в Ню Йорк. Бе изразходвал четирийсет милиона за земята и сградата, но отдавна си бе възвърнал тези пари само поради факта, че се бе махнал от Ню Йорк.

Бе се запознал с Джошуа Стафорд, изгряващ адвокат от Вашингтон, по време на едно неприятно дело, което Трой бе загубил, а Стафорд — спечелил. Трой се бе възхитил от стила и упоритостта му и го бе наел. През последното десетилетие Стафорд беше удвоил фирмата си и бе станал богат с парите, спечелени от битките на Трой. През последните години никой не бе стоял по-близо до мистър Фелан от Джош Стафорд.

Той и Дърбан се върнаха в заседателната зала на четиринайсетия етаж и заключиха вратата. Отпратиха Снийд с нареждане да се скрие.

Стафорд включи камерата, отвори плика и извади трите жълти листа. Първият беше писмо от Трой до него. Стафорд заговори пред камерата:

— Това писмо е с днешна дата, девети декември 1996 година. Написано е на ръка и е адресирано до мен от Трой Фелан. Има пет абзаца. Ще го прочета изцяло:

„Скъпи Джош,

Сега вече не съм между живите. Това са моите инструкции и искам да ги спазиш точно. Ако се налага, можеш да прибегнеш до съдебни действия, но искам желанията ми да бъдат изпълнени.

Най-напред искам бърза аутопсия, защото по-късно това ще бъде от значение.

Второ, няма да има погребение, нито пък някаква служба. Искам да бъда кремиран, а прахта ми да бъде разпръсната над ранчото ми в Уайоминг.

Трето, държа завещанието ми да остане в тайна до 15 януари 1997 г. Законът не те задължава да го покажеш веднага. Крий го още месец.

Сбогом, Трой“

Стафорд остави първия лист на масата и внимателно взе втория. Погледна го за момент, после заговори пред камерата:

— Това е документ от една страница, в който се твърди, че същият е последното завещание на Трой Л. Фелан. Ще го прочета изцяло:

„Последно завещание на Трой Л. Фелан. Аз, Трой Л. Фелан, заявявам отговорно и в пълно съзнание, че с настоящото изрично отменям всички досегашни свои завещания, поправки и добавки към тях, подписани от мен, и се разпореждам с наследството си както следва:

На децата си Трой Фелан младши, Рекс Фелан, Либигейл Джитър, Мери Рос Джакман, Джийна Стронг и Рамбъл Фелан давам парична сума, която е достатъчна да покрие дълговете им, натрупани до днешна дата. Дълговете, натрупани след днешна дата, няма да бъдат покрити с това дарение. Ако някой от гореизброените направи опит да оспори това завещание, дарението му да бъде анулирано.

На бившите си съпруги Лилиан, Джейни и Тайра не завещавам нищо. Те получиха достатъчно при бракоразводните дела.

Остатъка от състоянието си завещавам на дъщеря си Рейчъл Лейн, родена на 2 ноември 1954 г. в Католическата болница в Ню Орлиънс, Луизиана, от жена на име Ивлин Кънингам, сега покойница.“

До този момент Стафорд не бе чувал за тези хора. Преди да продължи, трябваше да овладее дишането си.

„Назначавам за изпълнител на това завещание моя доверен адвокат Джошуа Стафорд и му давам широки пълномощия при прилагането му.

Този документ е написан изцяло от мен. Собственоръчно поставям подписа си.

Подписано от Трой Л. Фелан

9 декември 1996 г., три часа следобед“

Стафорд остави листа на масата и премигна пред камерата. Изпитваше остра нужда от разходка и глътка чист въздух, но въпреки това продължи. Взе третия лист и каза:

— Това е бележка от един абзац, също адресирана до мен. Ще я прочета:

„Джош, Рейчъл Лейн е мисионерка към организацията «Племена на света» и се намира на границата между Бразилия и Боливия. Работи с едно изолирано индианско племе, което живее в район, наречен Пантанал. Най-близкият град е Корумба. Не успях да я открия. През последните двайсет години не съм имал никакъв контакт с нея.

Подпис: Трой Фелан“

Дърбан изключи камерата и започна да крачи около масата, а Стафорд прочете документите още веднъж.

— Знаеше ли, че има незаконна дъщеря?

Стафорд объркано гледаше към стената.

— Не. В единайсетте предишни завещания на Трой, които подготвих, не се споменава нищо за нея.

— Струва ми се, че не бива да се изненадваме.

Стафорд многократно бе заявявал, че вече не е в състояние да се изненада от Трой Фелан. И в бизнеса, и в личния си живот този човек беше своенравен и непредсказуем. Стафорд бе спечелил милионите си, като бе тичал след клиента си и бе гасил запалените от него пожари.

Но въпреки всичко бе изумен. Току-що бе станал свидетел на съвършено неочаквано самоубийство — човекът, който не бе ставал от инвалидния стол от години, изведнъж бе скочил на крака и бе хукнал. Сега в ръцете си държеше валидно завещание, което с няколко набързо надраскани реда прехвърляше едно от най-големите състояния в света на никому неизвестна наследничка, без изобщо да се взема предвид юридическата страна на въпроса — данъците върху наследството щяха да са жестоки.

— Трябва да пийна нещо, Тип — каза той.

— Малко рано е.

Отидоха в кабинета на мистър Фелан. Завариха всичко отключено. Сегашната секретарка и всички, които работеха на четиринайсетия етаж, все още не си бяха тръгнали. Заключиха вратата след себе си и бързо претърсиха чекмеджетата на бюрото и шкафовете. Трой бе очаквал да направят точно това — иначе никога не би ги оставил отключени. Знаеше, че Джош веднага ще се заеме с тях. В средното чекмедже на бюрото откриха договор с някакъв крематориум в Александрия, подписан пет седмици преди това. Под него имаше папка с материали за мисиите на организацията „Племена на света“.

Събраха каквото можеха да носят, после намериха Снийд и го накараха да заключи кабинета.

— Какво пише в последното завещание? — попита Снийд. Беше пребледнял, очите му бяха подути. Мистър Фелан не би могъл да умре, без да му остави нещичко, някакви средства за оцеляване. В края на краищата беше верен негов слуга цели трийсет години.

— Нямам право да кажа — отвърна Стафорд. — Ще дойда утре, за да опиша всичко. Не пускай тук никого.

— Разбира се, че няма — прошепна Снийд и отново се разрида.

Стафорд и Дърбан разговаряха в продължение на половин час с полицая, дошъл да подготви обичайния доклад за случилото се. Показаха му откъде е скочил Трой, дадоха му имената на свидетелите, описаха му, но без никакви подробности, как е подписал последното завещание. Беше самоубийство, без никакво съмнение. Обещаха да му дадат копие на доклада от аутопсията и полицаят приключи разследването още преди да е излязъл от сградата.

След това отидоха при патоанатома, за да уредят аутопсията.

— Защо аутопсия? — попита Дърбан, докато чакаха да изготвят документите.

— За да се докаже, че не е бил под влиянието на лекарства, алкохол и така нататък. Че нищо не е повлияло на разсъдъка му. Предвидил е всичко.

Наближаваше шест, когато най-накрая стигнаха до барчето на хотел „Уилърд“ близо до Белия дом, на две пресечки от кантората им. Едва след едно силно питие Стафорд успя да се усмихне за първи път.

— Помислил е за всичко, нали?

— Той е един много жесток човек — отбеляза Дърбан замислено. Стъписването отстъпваше и на негово място нахлуваше реалността.

— Искаш да кажеш „беше“.

— Не. Той все още е тук. Трой продължава да държи положението в свои ръце.

— Можеш ли да си представиш колко пари ще похарчат онези глупаци през следващия месец?

— Струва ми се зловещо да не им кажем.

— Не можем. Имаме инструкции.

 

 

В очите на адвокатите, чиито клиенти рядко разговаряха помежду си, срещата беше пример за добронамереност и сътрудничество. С най-високо самочувствие от всички беше Харк Гетис, избухлив фукльо, който от години представляваше Рекс Фелан. Харк бе настоял срещата да се състои почти веднага след като се бе върнал в кантората си на Масачузетс Авеню. Преди това, докато гледаха как качват трупа на стареца в линейката, бе подшушнал една идея на адвокатите на Ти Джей и Либигейл. Беше толкова хубава, че колегите му не можеха да възразят. Срещнаха се с Флоу, Зейдъл и Тайшен в кантората му малко след пет. Очакваше ги съдебен стенограф, бяха подготвени и две видеокамери.

Самоубийството ги караше да нервничат и това бе разбираемо. Психиатрите бяха разпитани поотделно и много подробно за наблюденията им върху мистър Фелан, преди да скочи.

И тримата не се съмняваха изобщо, че мистър Фелан е знаел какво прави, че е бил напълно вменяем и че е подписал завещанието си тъкмо в това състояние. Освен това деликатно подчертаха, че не е нужно да си психично болен, за да посегнеш на живота си.

Когато адвокатите, общо тринайсет, снеха всички възможни показания, Гетис прекрати срещата. Наближаваше осем.