Джон Гришам
Завещанието (21)

22

Нивото на реката се покачваше през целия ден, на места излизаше от бреговете, поглъщаше пясъчни наноси, заливаше храсти и дървета, наводняваше дворовете на къщите, покрай които минаваха. Реката влачеше бурени и треволяци, клони и цели стволове. Течението също ставаше по-мощно и допълнително забавяше движението им.

Никой обаче не гледаше часовника. Нейт учтиво бе освободен от капитанските задължения, след като „Санта Лора“ се удари в плаващ дънер, който той изобщо не беше видял. Нямаше щети, но след удара Джеви и Уели дотичаха уплашени. Нейт се върна в хамака си и прекара сутринта в съзерцаване на брега и четене.

Джеви дойде при него, за да пият кафе.

— Е, какво ще кажеш за Пантанал? — заговори той. Седяха един до друг на палубата, а краката им висяха извън борда, промушени под парапета.

— Великолепно място.

— Бил ли си в Колорадо?

— Да, бил съм.

— По време на дъждовния сезон реките в Пантанал наводняват район, голям колкото Колорадо.

— Ти бил ли си в Колорадо?

— Да, имам братовчед там.

— Къде другаде си пътувал?

— Преди три години с братовчед ми се качихме на един голям автобус „Грейхаунд“ и прекосихме цялата страна. Не съм бил само в шест щата.

Джеви беше беден бразилец на двайсет и четири години. Нейт беше два пъти по-възрастен от него и през почти целия си живот бе разполагал с предостатъчно пари, но въпреки това бе пътувал по-малко из Щатите от Джеви.

Когато парите обаче наистина бяха добри, бе пътувал из Европа. Любимите му ресторанти бяха в Рим и Париж.

— След дъждовния сезон идва сухият — продължи Джеви. — Тогава пак остават повече блата и мочурища, отколкото където и да било другаде по света. Благодарение на този цикъл от дъждове и суша тук има фантастично разнообразие на диви животни. Птиците са шестстотин и петдесет вида, което е повече от тези в САЩ и Канада, взети заедно. Има поне двеста и петдесет вида риби. Във водите живеят змии, алигатори, каймани и дори гигантски видри.

Сякаш по поръчка в края на малка горичка се появиха сърни. Джеви ги посочи.

— Ето, погледни. Това са сърни. Срещат се много често. Има и ягуари, огромни мравояди, тапири, папагали. Пантанал е пълен с диви животни.

— Тук ли си роден? — попита Нейт.

— В една болница в Корумба, но всъщност реките са родното ми място. Те са моят дом.

— Каза ми, че баща ти е работел по реката.

— Да, беше лоцман. Още от малък ме вземаше със себе си. Сутрин, преди другите да се събудят, ми позволяваше да държа руля. Когато станах на десет, вече познавах всички по-големи притоци.

— Удавил се е в реката, нали?

— Не в тази, а в Такири, източно оттук. Беше с група немски туристи и ги застигна буря. Оцеля само един от екипажа.

— Кога стана това?

— Преди пет години.

Нейт искаше да зададе още много въпроси, но се отказа.

— Съжалявам — каза само.

— Искат да унищожат Пантанал — продължи Джеви.

— Кой?

— Много хора. Едрите компании, които притежават големи ферми. На север и изток разчистват огромни площи, за да развиват земеделие. Основната реколта е соята, която изнасят в чужбина. Колкото повече оголват терена, толкова повече вода се събира в Пантанал. Почвите там не са добри, така че използват всевъзможни изкуствени торове и препарати, химикали, които в края на краищата идват при нас. Много от фермите строят и бентове по реките, за да си осигурят нови пасища. Това нарушава естествения цикъл на водите. Живакът буквално убива рибата.

— Откъде идва този живак?

— От мините. На север добиват злато и използват живак. Изливат го в реките, реките се стичат в Пантанал. Всичко се стича в Пантанал. На изток например има един град, Куиба, с милион жители, но без никакви пречиствателни съоръжения за отходните води. Познай къде се изливат те.

— Правителството не помага ли?

Джеви се засмя горчиво.

— Чувал ли си за Хидровиа?

— Не.

— Това е голям канал, който трябва да прореже Пантанал, за да свърже Бразилия, Боливия, Парагвай, Аржентина и Уругвай. Смята се, че той ще спаси Южна Америка. В същото време обаче ще пресуши Пантанал. Нашето правителство подкрепя проекта.

Нейт щеше да каже нещо за отговорността по отношение на околната среда, но си спомни, че неговите сънародници са най-големите консуматори на енергия на всички времена, и си замълча.

— Красиво е — отбеляза той.

— Така е — съгласи се Джеви и допи кафето си. — И понякога си мисля, че Пантанал е твърде голям, за да го унищожат.

Минаха покрай тесен приток, който изливаше водите си в Парагвай. Стадо сърни пасеше на мочурливия бряг, общо седем.

— На няколко часа оттук има търговски пункт — каза Джеви и стана. — Трябва да стигнем до него, преди да се стъмни.

— Какво ще купуваме?

— Нищо, струва ми се, но собственикът Фернандо знае всичко, което става по реката. Може би е чул нещо и за мисионерите.

Джеви се протегна.

— Понякога има и бира.

Нейт продължаваше да гледа реката.

— Мисля, че не трябва да купуваме от нея — добави Джеви и се отдалечи.

Нямам нищо против, помисли си Нейт и пресуши чашата си, като всмукна зрънцата недоразтворена захар.

Студена кафява бутилка, може би „Антартика“ или „Брама“ — двете марки, които беше опитал в Бразилия… Чудесна бира. Любимо свърталище му беше един студентски бар в Джорджтаун, в който се предлагаха 120 марки вносна бира от цял свят. Беше опитвал всичките. Сервираха и цели кошници печени фъстъци, небелени, и от посетителите се очакваше да ги белят на пода. Когато се срещаше със състудентите си в града, винаги отиваха в това заведение и си спомняха старото време. Бирата беше ледена, фъстъците бяха солени, подът хрущеше, когато стъпваш, а момичетата нямаха задръжки. Мястото съществуваше от много отдавна и Нейт тъгуваше най-много за него при всеки период на лечение и трезвеност.

Започна да се поти, макар че беше облачно и подухваше хладен ветрец. Легна на хамака и започна да се моли да заспи, да изпадне в кома, от която да се събуди, след като отминат търговския пункт и отново потънат в нощта. Продължи да се поти още по-обилно, докато ризата му подгизна. Зачете се в една книга за трагедията на бразилските индианци и пак се помъчи да заспи.

Събуди се, когато двигателят престана да боботи и корабчето се приближи до брега. Чу гласове, после усети лекия тласък, когато бордът се чукна в кея на търговския пункт. Нейт бавно стана от хамака и седна на пейката.

Постройката беше от небоядисани дъски, с ламаринен покрив, издигната върху дървени колони, за да не я залива водата. На тясната тераса седяха двама местни, пушеха цигари и пиеха чай. Нищо чудно. Зад постройката се извиваше по-малка река, която продължаваше към джунглата. На страничната стена на къщичката беше монтиран голям резервоар за гориво.

Напред, перпендикулярно на реката, стърчеше паянтов кей, до който спираха лодките. След внимателната маневра, защото течението беше силно, Джеви и Уели слязоха на кея, побъбриха с двамата на терасата и влязоха в магазина.

Нейт се закле да остане на борда. Премести се в другия край на палубата, на срещуположната пейка, мушна краката си под парапета и се загледа в реката. Щеше да остане така, вкопчен в парапета. И най-студената бира на света не би го накарала да стане.

Както вече бе успял да научи, в Бразилия нямаше „кратка визита“, особено по реката, където рядко се мяркаха хора. Джеви купи варел нафта, за да замени излялото се по време на бурята гориво. Двигателят заработи.

— Фернандо каза, че при индианците има бяла жена, мисионерка. — Джеви му подаде бутилка студена вода. Отново се движеха.

— Къде?

— Не знае точно. На север има няколко селища, близо до границата с Боливия. Индианците не пътуват по реката, така че за тях знае малко.

— На какво разстояние е най-близкото селище?

— Призори би трябвало да сме близо до него. Само че не можем да стигнем дотам с корабчето. Ще трябва да се качим на лодката.

— Звучи интересно.

— Нали помниш Марко? Фермерът, чиято крава убихме със самолета.

— Разбира се. Помня и трите му деца.

— Да. Бил е тук вчера — каза Джеви и посочи към магазина, който всеки момент щеше да се скрие зад завоя. — Идва веднъж на месец.

— Момчетата били ли са с него?

— Не. Твърде опасно е.

Какъв малък свят. Нейт се надяваше децата да са успели да похарчат парите, които им бе дал за Коледа. Остана загледан в магазина, докато изчезна от погледа му.

Може би на връщане щеше да се чувства достатъчно добре, за да влезе и да изпие една студена бира. Или две. За да отпразнува успешното пътуване. Излегна се на хамака и се наруга заради слабостта си. Сред това гигантско блато бе попаднал в опасна близост с алкохола и часове по-късно щеше да мисли само за него. Очакването, страхът, потенето, търсенето на повод да се напие… После разминаването на косъм благодарение на собствената му воля, а сега отново фантазиите за подновяване на романтичната връзка с алкохола. Няма нищо лошо да изпиеш няколко питиета, защото винаги можеш да спреш — това бе любимата му лъжа.

Беше пияница, и толкова. Дори след луксозната клиника, която струваше по хиляда долара на ден, пак си оставаше пристрастен към алкохола. Каквото и да правеше, фактът си беше факт.

Обзе го отчаяние. В края на краищата той плащаше за проклетото корабче. Джеви работеше за него. Ако му каже да обърне назад към магазина, щеше да се подчини. Би могъл да купи всичката бира на Фернандо, да я сложи в сандъци с лед в трюма и да пие, докато не стигнат целта. Никой не би могъл да му попречи.

Уели се появи като привидение с чаша горещо кафе.

— Започвам да готвя — каза той.

Храната би ми помогнала, каза си Нейт. Дори и да е ориз, боб и пиле както винаги. Поне за момента щеше да отклони мислите му от копнежа за алкохол.

Седна да се храни сам на горната палуба, в тъмното. От време на време гонеше тлъстите комари от лицето си. След като свърши, се напръска с препарат против насекоми. Кризата премина — вече не усещаше вкуса на бира и аромата на печени фъстъци от любимия бар.

Излегна се в хамака. Заваля дъжд — ситен, без мълнии и вятър. Джош му бе дал четири книги, за да убива времето. Вече бе прочел всички материали и му оставаха само те. Бе преполовил най-тънката.

Намести се удобно и зачете тъжната история на бразилските туземци.

 

 

Когато първият португалски изследовател Педро Алварес Кабрал стъпил на бразилска земя в района на Баия, през април 1500 година, индианското население наброявало пет милиона души. Имало деветстотин племена, които говорели на 1175 различни езика. Общо взето, били миролюбиви, като се изключат обикновените междуплеменни конфликти.

След пет столетия „цивилизоване“ от страна на европейците останали само около 270 000 души, 206 племена и 170 езика. Войни, кланета, робство, прогонване от земите им, болести — цивилизованите хора не бяха пренебрегнали нито един от възможните начини за унищожение.

Историята беше жестока. Когато не воюваха с колонизаторите, индианците ставаха жертва на непознати за тях болести — едра шарка, морбили, жълта треска, грип, туберкулоза, — срещу които нямаха естествен имунитет. Когато оказваха съпротива, ставаха жертва на оръжия, много по-ефикасни от стрелите им. Когато се отбраняваха, ги наричаха диваци.

Бяха поробени от минни магнати, фермери, каучукови барони. Бяха прогонени от земите на предците си с оръжия. Свещениците ги бяха горили на клади, банди бандити ги бяха преследвали като дивеч, жените бяха изнасилвани, мъжете бяха клани безнаказано десетилетия наред. Винаги когато интересите на колонизаторите влизаха в конфликт с тези на местното население, индианците неизменно бяха губили.

След като търпиш поражения в продължение на петстотин години, не можеш да очакваш много от живота. Най-големият проблем, с който се сблъскваха племената в последно време, бяха масовите самоубийства сред младите хора.

След столетия геноцид бразилското правителство най-накрая беше решило, че е време да защити „благородните диваци“. Кланетата вече бяха невъзможни, имаше нови закони и правилници. Самодоволно и с подобаващата шумотевица бюрократите бяха върнали някои територии на племената и ги бяха обявили за резервати.

Правителството обаче беше и враг. През 1969 година едно разследване на дейността на агенцията, която се занимаваше с индианските въпроси, бе ужасило повечето бразилци — стана ясно, че престъпни спекуланти на земя и фермери, които или са работели за агенцията, или тя е работела за тях, систематично използвали химически и бактериологични оръжия, за да унищожават индианците. Давали им облекла, заразени с едра шарка и туберкулоза. Със самолети и хеликоптери заливали индианските селища със смъртоносни бактерии.

Фермерите и собствениците на мини по поречието на Амазонка и къде ли не другаде не се интересували от правителствените разпоредби. През 1986 година един фермер от Рондония беше използвал селскостопанска авиация, за да пръска индиански села с отровни химикали, защото искал да обработва земята. Преди това се налагало да премахне обитателите й. Умрели трийсет индианци, но фермерът останал ненаказан. През 1989 година друг фермер предлагал награда за уши на избити индианци в Мато Гросо. През 1993 година златотърсачи нападнали миролюбиво племе, защото не искало да напусне земята си. Тринайсет индианци били избити, но никой не бил арестуван.

През 1990 година правителството се бе опитало да позволи достъпа до басейна на Амазонка — земя, богата на природни богатства. Индианците отново пречели. Повечето от оцелелите племена населяваха тъкмо тези райони. Смятало се дори, че голяма част от оцелелите в джунглите племена са имали щастието никога да не влязат в контакт с цивилизацията. Сега цивилизацията отново предприемаше атака. Подкрепяни от правителството, голям брой дървосекачи, фермери и минни предприятия навлизаха все по-навътре в амазонската джунгла.

 

 

Историята беше интересна, макар и потискаща. Нейт чете близо четири часа и свърши книгата.

Отиде при Джеви на мостика и изпи чаша кафе. Дъждът беше спрял.

— Ще стигнем ли до сутринта? — попита той.

— Предполагам.

Светлините на корабчето се поклащаха леко нагоре-надолу. Струваше му се, че изобщо не се движат.

— Ти имаш ли индианска кръв? — попита Нейт след известно колебание. Това беше личен въпрос, какъвто в Щатите никой не би се осмелил да зададе.

Джеви се усмихна, без да сваля очи от реката.

— Ние всички имаме индианска кръв. Защо питаш?

— Четох историята на индианците в Бразилия.

— Е, какво мислиш?

— Трагична е.

— Да. Значи смяташ, че към тях тук са се отнесли зле, нали?

— Разбира се.

— Ами в твоята страна?

Човек най-напред се сещаше за генерал Кастър. Индианците в Северна Америка поне бяха печелили победи. И никой не ги беше горил на клади, не ги беше заливал с химикали и не ги беше продавал в робство. Ами резерватите? Поне разполагаха със земя.

— Не много по-добре за жалост — отговори той. Не му се водеше подобен разговор.

След дълго мълчание Нейт слезе долу и отиде до тоалетната. Когато си свърши работата, дръпна въженцето и излезе. Кафявата вода от реката изми тоалетната чиния и се върна откъдето беше дошла.