Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (8)

Осма глава

Никой не отговори, когато почуках на вратата на Карли и отначало помислих, че може да е изхвърчала от къщи. Но когато почуках отново, нетърпеливото й „Кой е?“ ми каза, че е там, така че отворих вратата и влязох. Избухването на Карли преди няколко минути най-после ме бе накарало да реша, че е дошло времето за сваляне на картите. С мен можеше да се държи колкото си иска отвратително, но нямаше да й се размине за грубостите й към майка ми. Гай можеше да се грижи сам за себе си; а и вероятно бе свикнал с това.

Карли седеше зад тоалетната си масичка и се завъртя с лице към мен, след като видя отражението ми в огледалото.

— Какво искаш пък ти? — сопна се тя.

— Искам да разбера какво се опитваш да направиш — казах аз, като се мъчех да говоря с равен глас. — Искам да знам защо се държиш толкова… толкова отвратително с всички.

— Не зная за какво изобщо говориш — каза тя, като пак се завъртя към огледалото. — Сега, ако нямаш нищо против, бих искала…

Пристъпих напред.

— Знаеш прекрасно за какво говоря. Взимаш ми нещата. Държиш се лошо с другите в Чалфонт, а току-що се държа грубо и с майка ми. А и снощи…

— Снощи? — Тя се обърна и се ухили подигравателно. — Снощи? Нима не разбираш от майтап?

— Майтап?

— Естествено. Не мислиш ли, че беше забавно? Не, сигурно на теб не ти е било смешно. Но ако можеше да си видиш физиономията! — и тя започна да се смее.

— Не. Никак не ми беше смешно. Нито пък на Дани или на Лаура. Не обичаме да ни лъжат. А и какво се опитваше да постигнеш? Не си очаквала наистина, че можеш толкова лесно да ни разделиш с Дани, нали? Не сме толкова глупави, знаеш ли?

Карли се втренчи в мен, а красивите й очи се вледениха от яд.

— Толкова сте самодоволни, всичките — каза тя най-после. — Всички се мислите просто за прекрасни, и ти, и Аби, и Мел, и останалите. А през цялото време сте наистина жалки. Вие сте… вие сте мухльовци — цялата ви пасмина. А пък ти, Оливия Стрикланд, ти си най-зле от всичките. Мислиш се за много умна, нали? Мислиш, че знаеш всичко. Повярвай ми, не знаеш. Нищо не знаеш. — Тогава тя се изправи и тръгна към мен. — Искам да направя живота ти ад. Ти, а и гадната ти майка, с превзетата й любезна усмивка и долнопробните й книги. — После млъкна, а в очите й блестяха сълзи.

Не казах нищо. Бях втрещена от леденото презрение в гласа на Карли и от ужасните неща, които говореше. Не можех да повярвам, че някой може да таи толкова омраза. А и не разбирах защо.

Най-после се съвзех.

— Какво… какво толкова сме направили? Опитвахме се да ти помогнем да се чувстваш у дома си…

— Направили? Нищо не сте направили. Вие просто съществувате, там е проблемът. Много си бяхме добре с татко, докато не довтаса майка ти. Живеехме си чудесно. И тогава се появи тя с противната си лицемерна усмивка и развали всичко. Направо го разруши. Трябваше да се откажа от дома си, от приятелите си, от училището си и от всичко, само защото тя казва така. Не съм искала да идвам тук. И няма да остана тук.

— Тогава защо не се махнеш? — извиках аз. — Защо стоиш тук и тровиш живота ни?

— Вашият живот ли? — каза тя. — Вашият живот? Ами да, съвсем в стила ви. Вие за друго не мислите, нали? Вашият живот. На вас не ви пука за моя живот. Не ви пука за мен. Никой не го е грижа как се чувствам аз или дали съм щастлива. О, не. През цялото време се чува само вие, вие, вие.

— Ами баща ти — казах аз. — Той естествено…

— А, той ли! — Тя направо изплю думата с такава злоба, че отстъпих назад. — Него не го е грижа за мен вече — продължи тя. — Преди го интересувах, когато бяхме само двамата. Но вече не му пука. Вече не. На никой не му пука. А на всичко отгоре има наглостта да критикува Майк и да ме спира да го виждам. Е, никой няма да ме спре. Никой.

Гледахме се убийствено и безмълвно една-две секунди. Аз треперех от гняв, а очите на Карли блестяха от сълзите й.

— Не знаех — казах след известно време. — Не знаех, че си толкова нещастна.

— Е, не би и могла, нали? Ти не можеш да мислиш за друго, освен за скъпоценните си уроци и за онзи дръвник Дани Анджелено. Ти не забелязваш нищо друго, нали? Не се интересуваш от никого другиго, освен от себе си.

— Не е вярно! — възпротивих се аз. — Всички се интересуваме…

— Както и да е, няма да ви се пречкам за дълго — продължи Карли. — Ще приема съвета ти и ще се махна. Но ще взема и баща си с мен. Ще спра тази глупава сватба, ако ще и да е последното нещо, което ще направя.

— Е, не е зле да побързаш — озъбих се аз. — Тя е в събота. Нямаш много време.

— Не се безпокой, ще успея! — извика Карли. — Той няма да се ожени за нея! Никога!

Не можех да слушам повече. Погледнах с ужас Карли за последен път, след което се обърнах и спокойно излязох от стаята, като затворих вратата след себе си. Постоях малко на площадката, замаяна от случилото се, и тогава чух приглушен шум откъм стаята на Карли. Някой плачеше.

 

 

През седмицата до сватбата не се виждахме много с Карли. В понеделник сутринта майка ми ми каза, че Карли не е добре и няма да ходи на училище този ден, а тя не се появи в Чалфонт и през следващите дни. Нямах никаква представа дали наистина е болна или не, но и не направих опит да разбера. Не исках никога повече да я виждам и цяла седмица бях на тръни, чудех се дали наистина смята да спре сватбата, както се бе зарекла. И Лаура, и Дани ми казаха, че не бива да се тревожа за това — Карли не би направила такава глупост. Но аз не можех да забравя нещата, които ми бе наговорила в стаята си, и яростта и отчаянието в гласа й. Беше ме страх, че не би се спряла пред нищо, за да постигне това, което иска, а всички знаехме колко подла можеше да бъде.

— Не се тревожи за това — каза ми Дани, докато чакахме автобуса в сряда вечерта. — Карли няма да направи нищо откачено. Каквото и да е, тя не е глупава.

— Но е толкова нещастна — казах аз. — Не е лесно да разсъждаваш трезво, когато си толкова отчаян. Страх ме е, Дани, наистина ме е страх.

— Не се страхувай — каза той като ме притисна силно. — Все пак знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

Кимнах щастливо. С Дани винаги се чувствувах сигурна и доволна. Нищо друго нямаше значение, само топлата му усмивка, успокоителния му глас и силните му ръце, които ме държаха здраво.

А Дани, естествено, беше прав. Както винаги. През следващите няколко дни не се случи нищо, което да попречи на сватбените приготовления. Когато се прибрах вкъщи, Карли бе станала и се мотаеше наоколо, по-бледа от обикновено, но пак толкова красива. Тази вечер на вечеря тя отбягваше погледа ми и почти не говори. След това излезе, без да каже къде отива, но аз предположих, че ще се среща с Майк. Майка ми и Гай си размениха погледи, но не казаха нищо по неин адрес. Вместо това разговорът се завъртя, както винаги, към сватбата.

След седмица обсъждания бяха решили да бъде съвсем скромна и неофициална церемония в ритуална зала, последвана от голямо празненство вкъщи. Част от мен го очакваше с нетърпение. Исках майка ми да бъде щастлива и се радвах, че е намерила с кого пак да сподели живота си, но и се притеснявах. Притеснявах се за промените, които щяха да станат и в собствения ми живот и дали с майка ми нямаше да променим отношението си една към друга. Притеснявах се и за Карли. Страхувах се, че може да развали самата сватба и се ужасявах от мисълта как след това би могла да превърне живота ни в трагедия.

Обаче, когато дойде денят на сватбата, сякаш всичко, в края на краищата, щеше да бъде наред. Карли бе унила, но се държеше любезно, докато пътувахме към ритуалната зала, и изглеждаше красива в една бледожълта рокля. Моето удоволствие от деня обаче бе помрачено от нервност и не се отпуснах, докато не свърши ритуалът и майка ми, зачервена като десетгодишно момиченце, стана госпожа Гай Кънингъм. Чак когато Карли дойде при мен след това и прошепна „Ама наистина те притесних тогава, нали?“, разбрах колко лесно бях попаднала в още една клопка. Карли може и да не бе спряла сватбата, но бе успяла да ми развали деня. А после съвсем я забравих за известно време, когато излязохме от сградата и ни посрещна неголяма хайка фотографи. И майка ми, й Гай бяха знаменитости, така че пресата бе там в пълен състав.

Празненството не ми хареса много. Къщата ни е голяма, но въпреки това изглеждаше прекалено малка за тълпата от хора, която се събра. След като любезно поговорих с една-две лели, излязох в градината, за да избягам от жегата и от шума. Точно там ме намери Карли да седя на пейката под перголата, където Дани ме бе целунал седмица преди това.

Тя седна до мен, но никоя от нас не каза нищо. Исках да стана и да оставя Карли там, но щеше да бъде само още една малка победа за нея.

Най-накрая тя каза:

— Е, добре, ти спечели. Всички спечелихте, аз се предавам.

— Какво искаш да кажеш? — Обърнах се към нея, но тя продължи да гледа право напред.

— Ожениха се — продължи тя. — Вече е свършено. Ще трябва да живея тук, независимо дали ми харесва или не. Така че зависи от мен да се постарая да ми хареса.

Не можех да повярвам на ушите си. Нима това бе същата Карли, която ми бе наговорила онези ужасни неща? Възможно ли бе да се е променила толкова много за толкова малко време?

— Зная, че няма да ми повярваш — каза Карли, — но сега разбирам каква съм била. Бях толкова себична — и толкова… толкова ужасна и… и…

— Няма нищо — казах бързо. — Да го забравим.

Тогава тя ме погледна с тъжна усмивка.

— Надявам се, че можем да бъдем приятелки, Лив. Дори и след всичко, което се случи. Надявам се, че можем да бъдем приятелки.

— Не виждам защо не — казах неловко. — Ще улесни живота поне. На всички ни.

— Особено на мен — каза тя меко.

Вгледах се в нея. Истината ли казваше или това бе просто още един номер? Нямаше как да разбера.

— Съжалявам, че се държах толкова ужасно оная вечер. — Гласът на Карли бе толкова тих, че едва чувах какво казва. — Бях… бях разстроена заради Майк и си го изкарах на теб. Не беше честно от моя страна. Извинявай.

— Мислеше ли всички тези неща, които каза?

Тя се засмя нервно.

— Естествено, че не. Всъщност, не помня какво точно казах, но съм сигурна, че не мислех нищо от него. Понякога се увличам и говоря лоши неща. Когато съм обидена, се нахвърлям върху този, който ми е под ръка. Така се случи, че това беше ти. — Тя ме погледна умолително. — Моля те, прости ми, Лив.

Ако Карли не говореше истината, то тогава тя беше по-добра актриса и от Аби Скарбник. Реших да я оправдая поради липса на доказателства.

— Разбира се, че ти прощавам, Карли — казах аз. — Да, и аз се надявам да бъдем приятелки.

Тя ми се усмихна бързо и с облекчение и се изправи.

— Хайде, тогава да се върнем на празненството. Искам да се докопам до малко пунш, преди да е свършил.

Докато вървях след Карли към къщата, се почувствах щастлива за първи път през тази седмица. Изведнъж светът стана по-светъл и реших да се забавлявам през останалата част от тържеството.

Едва по-късно вечерта, след като си бяха отишли всички гости, имах възможност да говоря с майка си насаме. Тази нощ с Гай щяха да спят вкъщи, а на другия ден щяха да заминат за една седмица на почивка в Антигуа.

— Сега сигурна ли си, че с Карли ще се оправите, докато ни няма? — каза тя. — Хелън ще се грижи за яденето и ще ви наглежда, естествено, но не знам дали Карли…

— Не се тревожи за Карли — казах аз. — Аз ще я контролирам. Така или иначе, тя се промени. Ти беше права. Просто й трябваше време да свикне, това е всичко.

— О, наистина се радвам — каза майка ми с облекчение. — Толкова е важно всички да се разбираме. Искам пак да бъдем семейство.

— Не се тревожи, мамо. Карли е съвсем наред.

Тя замълча, после каза:

— Вижда ли се с оня Майк?

Бях почти сигурна, че Карли се вижда с Майк, но не исках да безпокоя майка ми, поне не точно днес.

— Не съм го виждала — казах предпазливо. — Не е идвал вкъщи. А и Карли не ми е казвал нищо за срещи с него.

— О, слава богу. Въобще не ми хареса. Доста неподходящ за момиче на възрастта на Карли. Бог знае къде го е намерила. — Тя ми се усмихна. — Но мисля, че твоят Дани е очарователен, Лив. Защо не може и Карли да си намери едно хубаво момче като него?

Усмихнах се вътре в себе си, като си представих реакцията на Карли, ако бе чула думите на майка ми.

— Предполагам ще си намери някого, мамо. Щом аз успях, значи всеки може.

Тя ме целуна по челото.

— Я не бъди глупава — каза тя. — Щастлива съм да имам толкова красива дъщеря. Както и да е, щом аз мога да си намеря някого на моята възраст, то Карли би трябвало да няма никакви трудности!

Тогава Гай дойде при нас и след малко ги оставих заедно и се качих да се преоблека. С Дани щяхме да ходим на мюзикъла, който бяхме пропуснали предната събота.

 

 

Странно беше с Карли да бъдем сами в къщата, когато родителите ни заминаха на другата сутрин. Не бяхме съвсем сами, естествено, защото Хелън Франклин щеше да идва да ни готви и да се грижи за къщата, но дори и така, мисля, че и двете се чувствувахме неловко.

— Усещането е странно, нали? — казах на Карли на вечеря същата вечер. — Да се мотаем само двете наоколо.

Карли кимна и си взе още лазаня. После, след известно време, каза небрежно:

— Къщата има нужда от съживяване. Може би трябва да направим купон.

Поклатих глава.

— О, не, не може. Майка ми ще ни убие.

— Тя няма да разбере. Така или иначе, не предлагам голям купон. Просто няколко души от Чалфонт, може би Лаура, Аби и Гари. И Дани естествено.

Поклатих пак глава, но идеята бе примамлива. Постоянно ходех на чужди купони, но не си спомнях кога за последен път съм правила мой собствен. Когато бях на около дванадесет години, струва ми се. А и тогава бяха само няколко души…

— Ами ако се счупи нещо? Или се открадне? Не, не можем. Не, не става, Карли, съжалявам.

Последва мълчание, тогава Карли каза:

— Жалко. Щеше да бъде весело. Но ако така мислиш, по-добре да не го правим.

Погледнах я изненадано. Тя наистина се бе променила. Предишната Карли щеше да вдигне къщата на главата си и да ме обвини, че съм скучна и задръстена мухла. А тя имаше точно толкова право да взема решение, колкото и аз. В края на краищата, родителите ни вече се бяха оженили. С Карли бяхме сестри. Равни.

— Добре — казах бодро. — Да го направим. Ще поканим няколко души следващата събота вечерта.

— Супер! — каза Карли възбудено. — Да направим списък на гостите след вечеря.

Кимнах.

— И ще помоля Хелън да помогне с яденето.

Карли ми се усмихна лъчезарно и протегна ръка към моята.

— Всичко ще бъде наред, Лив, обещавам. Струва ми се ще ми хареса да живея тук, в края на краищата.