Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (5)

Пета глава

По време на тази първа среща нямах кой знае каква възможност да говоря с Карли. Целият разговор изглежда се въртеше около сватбата — кога и къде да бъде церемонията, колко хора да поканят, дали ще ходят някъде на сватбено пътешествие. Майка ми се държеше като петгодишно хлапе вечерта преди Коледа; лицето й бе поруменяло от възбуда и постоянно се смееше. Не знаех дали да се смущавам, или да го приема откъм забавната страна. Накрая се отказах и от двете и се сгуших в едно дълбоко кресло, като се престорих, че съм някъде другаде. Карли също не говори много. От време на време й хвърлях крадешком по някой поглед изпод вежди. Изглеждаше спокойна и невъзмутима, но нямаше как да разбера какво в действителност се крие зад тези блестящи виолетови очи.

След известно време станах и казах, че трябва да се хващам с някакво домашно.

Карли ме погледна и промълви:

— Горката — с хубавия си плътен глас.

— Учебната година на Карли започва чак другата седмица — каза Гай. — Но не сме сигурни дали ще ходи. Не виждаме много смисъл, при положение че така или иначе се мести в Чалфонт.

Погледнах Карли. Тя бе втренчила поглед в краката си, сякаш ги виждаше за първи път.

— Струва ми се, че няма. Както и да е, ще се видим после — казах аз, като затворих вратата зад себе си.

Взех си чантата от стола в антрето и бавно се качих в стаята си. Но не можах да се съсредоточа над съчинението си върху „Тес от рода Дърбървил“, така че след малко се отказах и се прокраднах пак долу. Тихо се измъкнах през външната врата и отидох да търся убежище в сутерена при Хелън и Люси. Този път останах чак за вечеря.

 

 

Не помня много от следващите една-две седмици. Като че ли толкова много неща се случваха. Майка ми и Гай си бяха наумили, че сега, когато вече са го решили, няма защо да чакат и по-добре да приключат колкото може по-бързо. Това доста ме озадачи, но майка ми ми обясни, че с Гай се познавали от години. Не било вихрена любов, която съм си представяла. Отначало не бях съвсем убедена, защото не си спомням да съм виждала Гай преди деня на пътуването им до Бат, но майка ми ледено ми напомни, че е просто невъзможно да помня всичките й приятели, които бяха идвали у нас през годините. А и така или иначе не ми влизало в работата. Аз не смятах така, но не го казах.

И така, дните минаваха като на сън, в звънене на телефона и сериозни обсъждания на това какво ще обличаме и кого няма да каним на сватбата. С всички сили се опитвах да се престоря, че нищо от това не се случва. В Чалфонт можеше лесно да се забрави всичко, а когато се прибирах вечер, правех всичко възможно да не ме забъркват в приготовленията, като казвах високо, че имам много работа, и се заключвах в стаята си. Но не можех съвсем да го избегна.

Приятелите ми в Чалфонт сякаш се вълнуваха много повече от мен. Тами-Ан Зийглър постоянно ме разпитваше за подробности от тоалета на майка ми, за рода на Гай и за дрехите на Карли. Дори и Лаура и Аби, обикновено толкова разумни, като че ли се бяха побъркали от това, че майка ми се омъжва пак.

Дани Анджелено сякаш бе единственият ми познат, на когото можеше да се разчита да не приказва за сватбата. Дни наред след първата ни среща очаквах да ме покани пак. Всеки ден се виждахме в часовете и през междучасията, но тогава винаги бяхме сред тълпи от хора и нямаше никаква възможност да останем насаме. Чак когато започнахме да се прибираме заедно след училище, поне за част от пътя, започнахме наистина да се опознаваме по-добре. Точно по време на едно такова пътуване заедно в автобуса Дани ми призна, че се притеснява да ме покани пак.

— Притесняваш ли се? Защо? — Не можех да повярвам на ушите си.

Лицето му поруменя.

— Сигурно защото ме е страх, че ще ми откажеш — каза той. — А и така или иначе сигурно си заета с много други момчета.

Прихнах да се смея.

— Ти се шегуваш! Говориш с Оливия Стрикланд, не забравяй. Аз съм момичето, което се интересува само от уроците си. Добрата стара пълна отличничка Лив Стрикланд. — Загледах се през прозореца, но се обърнах, когато усетих ръката му в моята.

— Не трябва постоянно да се подценяваш — каза той. — Нима не разбираш? Точно защото наистина си умна и интелигентна, си мислех, че не би се заинтересувала от някакъв си кретен като мен. Притеснявам се, че ще ти омръзна, предполагам. Страх ме е, че не съм достатъчно умен за теб.

Стиснах ръката му.

— Ти си точно това, от което имам нужда, Дани — прошепнах аз. — Особено сега. И не можеш да ми омръзнеш. Повярвай ми, не можеш.

Той се ухили.

— Добре, тогава. Какви са ти плановете за утре вечер?

— Имам среща — казах аз. — С едно наистина готино момче, мой познат.

Лицето на Дани помръкна и той се извърна.

— Някой друг път, може би — измънка той.

— Ти наистина си кретен! — засмях се аз и игриво го ръгнах. — Момчето, с което ще излизам, си ти, глупчо!

След това излизахме два-три пъти в седмицата и се виждахме всяка събота и неделя. Една събота ходих у тях, в просторен, разкошен апартамент в един блок с невероятна гледка към „Хампстед Хийт“. Баща му не беше там — Дани каза, че той се интересува от недвижима собственост и доста отсъства — но ни посрещна майка му, а и сестра му Бони бе приятна за компания. Тя бе по-малко копие на Дани, със същите лунички и засмени сини очи, но с по-тъмна коса. Естествено не поканих Дани у нас. Времето ни заедно бе специално и не исках да го развалям. С Дани забравях всичко за моя собствен дом и за промените, които ставаха там. Щеше да има достатъчно време Дани да се запознае с моето семейство, след като минеше сватбата и всичко се върнеше в нормалния си вид. Ако това изобщо станеше. Не знаех какво щеше да бъде „нормално“ занапред.

 

 

Една-две седмици преди сватбата Гай и Карли се нанесоха у нас.

— Зная, че се смята за лоша поличба — каза ми майка ми, като се кикотеше детински. — Но сега, след като си продаде жилището в Дорсет, Гай няма къде другаде да отиде.

— Я не ми ги разправяй — казах с раздразнение. — Можеше да отиде на хотел.

— Не се дръж така враждебно, Оливия — каза майка ми. — Така или иначе Карли трябва да започне в Чалфонт колкото може по-скоро, иначе никога няма да може да ви настигне.

— И тя ли се пренася тук? — попитах глупаво.

Майка ми въздъхна.

— Естествено, Оливия. Вече говорихме за това.

Едно нещо скоро се изясни със сигурност: Гай не се женеше за майка ми заради парите й. Той имаше две коли — сребристосиво порше и роувър — и те за отрицателно време увеличиха проблемите с паркирането на нашата улица. Просторните шкафове в стаята на Карли скоро се оказаха недостатъчни за огромния й гардероб и дрехите й бързо преляха в още една стая. Друга свободна стая трябваше да складира фотографската техника на Гай. Започнах да се питам да не би случайно майка ми да се омъжва за Гай заради неговите пари, но не взех мисълта на сериозно. Всичките книги на майка ми бяха международни бестселъри и знаех, че нямаме финансови проблеми.

Стараех се колкото можех да не се засичам с тях. От една страна репутацията ми на съзнателна ученичка се оказа много удобна: можех да изчезвам за часове наред, като използвах извинението, че имам работа. Дори и когато излизах с Дани, казвах на другите, че отивам да уча при някоя приятелка. Понякога това бе вярно, но често пъти не беше.

Нямаше нужда обаче да се чувствам виновна, че пренебрегвам Карли или не изпълнявам задълженията си на бъдеща заварена сестра. Тя прекарваше часове на телефона, говореше с приятели, които бяха останали в Дорсет, а през повечето вечери излизаше. В действителност нямахме много време да се сприятеляваме. Виждахме се едва ли не само на масата по време на ядене, а дори и тогава тя не говореше много. Обикновено седеше мълчаливо и слушаше нашия разговор, като ни гледаше безцелно с тъмните си хипнотизиращи очи. Когато и да се обърнех към нея, тя се държеше доста дружелюбно и отговаряше с усмивка на въпросите ми, но скоро се отказах от опитите си да я предразположа. Реших, че или е изключително срамежлива, или е изключително нагла, а някак си не ми изглеждаше срамежлива. Не ми и хрумна, че Карли може да е нещастна. Как можеше да бъде нещастен човек с нейната красота и всички тези дрехи? Не можех и да помисля такова нещо.

Мисля, че никога няма да забравя първия ден на Карли в Чалфонт. Сутринта Гай ни откара до училището, после отидоха с Карли при директора, а аз влязох при другите в час по английска литература. Точно когато Джим Къртис ни говореше за положението на жената във викторианска Англия, вратата се отвори и се появи директорът, последван от Карли. Директорът каза нещо на Джим, а ние зяпнахме втрещено Карли. Тя изглеждаше особено привлекателна този ден, в зелена блуза и плътно прилепнали дънки, и момчетата не можеха да откъснат очите си от нея. Също и момичетата, но по малко по-различни причини. Карли изглеждаше безразлична към погледите; тя гледаше спокойно в пространството с безизразно лице, а после дари Джим с ослепителна усмивка, когато той й предложи да седне на един свободен стол до Джей Хендриксен, чието лице придоби интересен нюанс на цвета на цвеклото, когато тя се настани до него. Не мисля, че някой, дори и Джим, показа много интерес към „Тес от рода Дърбървил“ до края на часа.

Всякакви съмнения, каквито може да съм имала относно адаптирането на Карли в Чалфонт, изчезнаха много бързо след това. Тя излизаше от кожата си да се държи любезно и дружелюбно и още от първия ден бе заобиколена от тълпа обожатели. Момчетата, естествено, не можеха да се отделят от нея, но за моя голяма изненада, момичетата също я харесваха. Дори Тами-Ан Зийглър, която обикновено се отнася доста враждебно към всяко момиче, по-привлекателно от нея, през тази първа седмица не се отлепи от Карли. Бяха ме помолили да помогна на Карли да се чувства като у дома си в Чалфонт и да я разведа наоколо, за да й покажа училището, но Тами-Ан много скоро реши, че може да свърши тази работа много по-добре от мен. Нямах нищо против да поеме тази роля. Стигаше ми да се виждам с Карли вкъщи и без да трябва да я търпя в училище, а и освен това исках да прекарвам колкото можех повече време с Дани.

Така че много се изненадах, когато един ден по време на обяд Тами-Ан дойде в барчето при нас с Лаура и Рейчъл Куин. Карли и няколко от момчетата заемаха доста шумно една маса в другия край на залата и според моите очаквания Тами-Ан също трябваше да бъде там при тях, най-вероятно последвана и от Елейн Пичило. Обаче Лаура живо ни разправяше за един рок концерт, на който ходила с Джейк Шенън, така че отначало не обърнах внимание на Тами-Ан.

Чак когато внезапен залп смях откъм масата на Карли прекъсна разказа на Лаура, Рейчъл каза:

— Късметлийка си да имаш такава популярна доведена сестра, Лив. Мисля, че Карли е страхотна.

— Да — съгласи се Лаура. — Има абсолютно чувство за хумор. Тя наистина ми харесва.

Не можех да повярвам на ушите си. Можеше ли това да е същата Карли, която седеше пасивно и мълчаливо по време на ядене и която се прибираше с мен всяка вечер с автобуса, без да каже повече от няколко думи? Трябваше да призная, че мълчанието й в тези моменти може би не беше в края на краищата по нейна вина; обикновено очаквах с нетърпение пътуването ни към къщи с Дани и в действителност не ми бе приятно, че и Карли е с нас.

— Мисля, че е крава — каза Тами-Ан с горчивина и всички обърнахме изненадани погледи към нея.

— Я не дрънкай такива работи, Тами-Ан — каза Лаура. — Карли е наистина свястно момиче. Така или иначе, мислех, че сте първи приятелки.

— Промених си мнението — изскърца Тами-Ан. — Що се отнася до мен, Карли Кънингъм може да се обеси.

С Лаура си разменихме озадачени погледи, а Рейчъл каза:

— Какво се е случило, Тами-Ан? Скарали ли сте се или какво?

— Не искам да говоря за това — каза Тами-Ан. — Не искам да говоря за нея. — Тя си напълни устата със салата, а Рейчъл се обърна пак към мен.

— А къде е Дани, Лив? Вие двамата сякаш сте неразделни тия дни.

— Отиде на зъболекар — казах аз. — Ще се върне следобед, освен това не сме неразделни. Просто ни харесва да сме заедно през цялото време.

— Не е ли същото? — каза Лаура.

Тъкмо се канех да й отговоря, когато Тами-Ан каза мрачно:

— На твое място бих го държала настрана от Карли, Оливия.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

Тами-Ан хвърли вилицата си и тя издрънча.

— Искам да кажа, че нито едно момче не е в безопасност с Карли наоколо — каза тя. После замълча, а очите й изведнъж се насълзиха. — Е, предполагам не е зле да ви кажа — продължи тя след няколко секунди. — Така или иначе съвсем скоро ще разберете. Гари ме заряза.

— Ама че негодник! — каза Лаура. — Тами-Ан, наистина съжалявам.

Тя сви рамене.

— Не ми пука — каза тя. — Всъщност не е вярно. Май наистина ми пука. Просто се преструвам, че ми е все едно, това е. И преди са ме зарязвали и оцелях. Но за първи път ме зарязват заради приятелка.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

Тя ме изгледа убийствено.

— Искам да кажа Карли, ето какво искам да кажа. Мислех, че е наистина свястна. Мислех, че ми е приятелка. Но съм сбъркала. Тя е една лъжлива крава. Гари ме заряза заради нея. Сега излизат заедно. Тя и Гари. Мислех, че знаеш, Оливия. При положение, че ти е сестра и така нататък.

— Доведена сестра — казах бързо. — Наистина не знаех, Тами-Ан. С Карли… ами, не се имаме много.

— Още по-добре — каза Тами-Ан. Тя стана и бутна стола си назад със силно скърцане. — На твое място бих наблюдавала внимателно Дани. Много внимателно — и тя бързо излезе навън.

Не взех на сериозно предупреждението на Тами-Ан, но когато видях Дани след училище, го попитах за Карли и Гари Голдмън.

— Да, вярно е — каза той, докато вървяхме по алеята. — Гари вече излиза с Карли.

— Какво е станало? — попитах аз. — Мислех, че Гари и Тами-Ан са идеалната двойка. Искам да кажа, толкова си подхождаха.

— Не знам — каза Дани. — Но Карли е върхът. Предполагам Гари просто си е паднал по нея, това е всичко.

— А тя дали си е паднала по него?

— Сигурно — каза Дани. — Така или иначе тя ти е сестра. Защо сама не я попиташ?

— Доведена сестра — казах аз. — А даже и такава не ми е още.

Вече бяхме стигнали до портата и спряхме да изчакаме Карли, за да се прибираме заедно. Тогава казах импулсивно:

— Хайде да не се прибираме веднага, Дани. Нека преди това да се отбием да изпием по една кола в „При Джино“.

— Ами Карли? — попита Дани. — Ще се чуди…

— Забрави Карли — казах аз. — Веднъж може и сама да намери пътя за вкъщи.

Този ден се прибрах у дома доста по-късно от обикновеното и затова се качих направо в стаята си, за да се заема със съчинението си по испански. Надникнах през вратата в кабинета на майка ми, но тя не се виждаше никъде. Хелън обаче беше там и бясно пишеше на машината, сякаш животът й зависеше от това. Махнах й с ръка и след това се понесох към стаята си.

Отворих вратата и зяпнах от изненада. В стаята ми имаше някой. Карли стоеше до прозореца и гледаше листовете върху бюрото ми. Като влязох, тя бързо се изправи, но когато се обърна към мен, по спокойното й красиво лице нямаше и следа от някаква емоция.

Секунда-две се гледахме, после казах:

— Какво правиш тук?

Карли сви рамене и леко се усмихна.

— Просто разглеждам — каза тя. — Исках да видя стаята ти.

Отидох бързо до бюрото и стоварих учебниците си на пода до него.

— Можеше да почакаш да се прибера — казах аз.

— Защо? — попита Карли. — Голяма работа. Просто една стая, за бога. И доста скучна на всичкото отгоре. — Тя седна на леглото и ме погледна подигравателно.

Втренчих се в нея и казах ядосано:

— На теб може и да ти е скучна, но аз си я харесвам и е лично моя. Не бих и помислила да вляза в твоята стая, докато те няма.

— Това си е твой проблем — каза тя. — Между другото харесва ми колекцията ти от котки. Особено тази.

Чак тогава забелязах, че в ръката си държи малка стъклена котка. Събирам различни фигурки на котки. Някои са старинни и доста ценни, но повечето са просто модели, които са ми хванали окото през годините. Стъклената беше от любимите ми — изражението на лицето й се променяше според посоката на светлината в стаята.

— Радвам се, че ти харесват — казах сковано.

Карли си поигра с котката известно време, а после я хвърли нехайно върху възглавницата ми. Отидох до леглото да я вдигна и в този момент Карли ме хвана за ръката и каза:

— Надявам се да бъдем приятелки, Оливия.

— И аз се надявам — казах аз. Отместих ръката й и върнах котката на лавицата над леглото. — Как намираш Чалфонт?

Карли легна назад на леглото и се изтегна.

— Не е зле, струва ми се. Но хората са толкова скучни. Искам да кажа, наистина са посредствени. Онази ужасна Тами-Ан и Аби Как й беше името, и онази тъпа малка Елейн Пичило, дето се смее отвратително. Не разбирам как ги търпиш по цели дни, наистина не разбирам.

Не казах нищо. Престорих се, че съм ужасно заинтригувана от книгите на бюрото ми.

— Момчетата не са много зле — продължи Карли. — Но са толкова инфантилни, че нямам думи. Като малки деца са някои от тях. Има един, който наистина има самочувствие, Гари Някой си…

— Гари Голдман — изсумтях.

— Да, същият. Просто не мога да се отърва от него, ходи след мен навсякъде като кученце. Най-абсурдното е, че наистина се мисли за божи дар за жените. Мисли се наистина за нещо. — Тя се засмя с лек, сребрист смях. — Хващам се на бас, че даже носи медальон под тези отвратителни тениски. Честно, толкова е смешен и жалък, че ми се иска да закрещя. — Тя седна в леглото и ме погледна. — Мисля обаче, че твоето приятелче е наистина сладко, Оливия. Как се казваше?

— Дани — казах аз.

— Вярно. Жалко за тези лунички, а и никога не съм си падала наистина по червенокоси, но щом си щастлива… Нисичък е обаче, за съжаление, нали? Но предполагам наистина е очарователен, ако си на вълна по-малки момченца.

Седнах на бюрото и се загледах безучастно през прозореца, като копнеех да си тръгне.

— Е, предполагам по-добре да те оставя да си вършиш работата — каза най-после Карли. — Разправят ми, че си ужасно умна, Оливия. Толкова ти завиждам наистина. Аз съм тъпа като галош. — Тя се изправи и се запъти към вратата. — Трябва да кажа, че ще е радвам, когато мине тая сватба. Мисля, че е малко нелепо, а ти? Да се женят хора на тяхната възраст. Убедена съм, че майка ти е чудесна, когато наистина я опознае човек, но — и тя понижи глас съучастнически — не мога да разбера какво намира у нея баща ми, а ти? Е, май не трябва да ти преча, нали? Благодаря ти, че ми показа стаята си. Мисля, че е наистина… наистина очарователна.

Останах на бюрото дълго след като си бе отишла, като гледах безцелно в празното пространство пред себе си. Вече знаех, че никога не можехме да бъдем приятелки с Карли. Знаех, че тя мрази мен и майка ми. Мразеше и приятелите ми, дори и бедната Тами-Ан.

Тогава си спомних какво бе казала Тами-Ан онзи следобед в техния апартамент. Сега изглеждаше, сякаш е било толкова отдавна.

„Ще срещнеш тъмнокоса непозната. Жена. Но тя ще ти донесе неприятности. Тя е гадно създание.“

Колко права си била, Тами-Ан. Колко права си била.