Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (2)

Втора глава

В Хампстед трябваше да чакам страшно много за автобус, така че се прибрах вкъщи изморена и изнервена. Бе завалял и дъжд, а това не ми оправи настроението. Нито пък ми го подобри откритието, че в къщата няма никой. Надникнах през вратата на хола, но там нямаше жива душа, а и просторният кабинет на майка ми на първия етаж беше празен. Обикновено, когато се прибирам, я намирам там да пише, да диктува на Хелън или просто да зяпа през прозореца.

Чак когато стигнах до моята стая и се преобух в чисти дънки, си спомних, че на закуска майка ми ми каза, че ще закъснее. Смяташе да прекара деня в Бат или Бристъл, или някъде си, и да работи над новата си книга. Фотографът щял да я откара дотам и обратно и да снима за книгата, докато майка ми мисли какво да пише.

За първи път тя щеше да работи над книга с някой друг. Обикновено пише ужасно дълги и доста порнографски книги за млади момичета, които израстват в бедните квартали на Лондон и Ливърпул, влюбват се в разни отвратителни типове и свършват като херцогини, кинозвезди или собственички на универсални магазини. Тези книги носят заглавия като „Мой е утрешният ден“ или „Виж зората“ и са невероятно популярни, макар че не мога да проумея защо.

Винаги страшно се смущавам, когато видя всички тези евтини издания с лъскави корици, с които са отрупани книжарниците, и се промъквам покрай тях с наведена глава, да не би някой да ме спре и да ме обвини, че съм дъщеря на авторката. Зная, че е глупаво. В края на краищата няма начин някой да разбере коя съм, а и майка ми пише под псевдоним, Белинда Бартолъмю. А най-странното е, че когато наистина открият, че майка ми е авторката на „Мечтата и съдбата“, хората винаги доста се впечатляват. Никога не съм можела да проумея това, защото смятам, че книгите й са боклук. Веднъж направих грешката да й го кажа и в резултат на това последва наистина сериозен скандал, придружен с крясъци, който приключи с нейното изказване, че добре, книгите може и да били боклук, но никак не било любезно от моя страна да го казвам, а и все пак точно този така наречен „боклук“ плащал сметките и ме издържал в моето много скъпо училище, и ако това не ми харесвало, съм знаела какво да правя. След този случай си мълча относно писанията на майка ми. Сега пък издателят й решил, че светът очаква луксозен албум с фотографии, който да се нарича „Британия през погледа на Белинда Бартолъмю“. Това щеше да бъде сборник статии, написани от майка ми за различни градове, илюстриран с пищни цветни фотографии, направени от някакъв тип на име Гай Кънингъм. И точно това нетипично за нея занимание бе отвлякло майка ми от къщи за целия този ден.

Макар че бях изяла две големи парчета от тортата на Тами-Ан, все още бях гладна, ето защо реших да сляза в кухнята и да си направя сандвич с риба тон, преди да се заема с домашните. На стълбищната площадка пред стаята ми има голямо огледало с позлатена рамка и аз се спрях за малко пред него, за да погледам критично отражението си. Не е много зле, реших след известно време. Среден ръст, стандартна фигура, добра кожа, ясни сини очи зад очила. Жалко за очилата, но просто не се чувствувах удобно с контактни лещи, колкото и да се мъча. А повярвайте ми, доста съм се мъчила. Огромните длани са най-големия ми недостатък, но най-много ме притеснява косата. Нося я дълга или пусната, или прибрана по някакъв начин, и никога не мога да реша дали да я оставя както си е и да си изградя миловиден бохемски облик или безмилостно да я отрежа и да си направя каквато къса прическа е на мода в момента. Както обикновено, реших да отложа решението за друг ден и продължих надолу към кухнята.

Взех си сандвича в хола и пуснах телевизора, обаче не ми бе много весело да седя самичка в тази голяма стая, така че не след дълго станах и довърших закуската си в кухнята. Досега би трябвало да съм свикнала да бъда сама. Майка ми често отсъства, понякога седмици наред, ако представя новата си книга в Щатите, но все не мога да свикна с това. Разбира се, съвсем друго беше, когато баща ми живееше с нас. По онова време в къщата винаги кипеше живот — поне така изглеждаше в спомените ми. Сега бяхме само майка ми и аз, но най-вече аз, да се блъскаме из четири етажа отбрано хайгейтско недвижимо имущество. Освен Хелън в сутерена, разбира се.

Хелън. Ще отида да видя Хелън. Оставих си чинията и прекосих антрето, затръшнах зад себе си входната врата, изтопурках надолу по стълбите и после свих рязко надясно, преди да стигна до улицата. Входът на апартамента в сутерена беше закътан под доста помпозното стълбище, което водеше до собствената ни външна врата. Тук рядко бе заключено, ето защо направо отворих и извиках:

— Ехо! Има ли някой вкъщи? Аз съм.

Извикаха ми в отговор, минах през къс коридор и влязох в светла, претрупана стая.

Хелън ми се усмихна, а Люси изчурулика от стола до майка си:

— Здравей, Ливия.

— Тъкмо пием чай — каза Хелън. — Искаш ли бъркани яйца? Няма да ме затрудни да направя още.

Поклатих глава и казах:

— Благодаря, обаче съм преяла с риба тон и торта.

Хелън направи физиономия, а аз продължих:

— Все пак една кола би било супер, ако имаш.

— Вземи си — каза Хелън.

Хелън Франклин официално е секретарка на майка ми, но на практика е много повече. Освен че се грижи за кореспонденцията, пише на машина и прави всякакви други неща от този род, тя неофициално се грижи за къщата и ме наглежда, когато майка ми я няма, което се случва доста често. В замяна получава заплата и живее с петгодишната си дъщеря Люси в апартамента в сутерена, без да плаща наем. Понякога си мисля, че сигурно на моменти я подлудявам с постоянното си висене при нея и настояването да ми прави компания, но се опитвам да й се отплатя като гледам Люси и помагам в грижите около нея винаги, когато мога.

В много по-голяма степен се чувствам у дома си в разхвърляния апартамент на Хелън, отколкото в далеч по-разкошните стаи горе. Обичам топлината, колоритността и задушевната атмосфера тук, а Хелън като че ли ме разбира много по-добре от майка ми. Разбира се, Хелън е доста по-млада — предполагам, че е около тридесетгодишна — и това сигурно помага. Но пък новата жена на баща ми в Кеймбридж е горе-долу на същата възраст, а с нея въобще не се разбирам, така че това не може да има нищо общо с годините.

— Как мина днес? — попита Хелън. — Първият ден след ваканцията, нали така беше?

— Добре мина, струва ми се. — Направих физиономия на Люси и тя се заля от кикот. — Доста е приятно да си отново на училище — продължих. — Виждаш се пак с всички и научаваш какво са правили през лятото. Опитали се да убият Лаура Кордел в Калифорния. Е, така поне разправя Тами-Ан Зийглър, така че и за секунда не вярвам да е истина. Още не съм питала Лаура за това. Тя самата говори само за някакво момче на име Джейк. Друго — какво още? Мел Розидис е прекарала велико във Венецуела, Тара Ленковски била цяло лято в Израел при баба си и дядо си, а Роз едва не се омъжила за някакъв грък, с когото се запознала в Крит — е, това е нейната версия, а знаеш каква е тя — не знаеш, разбира се, откъде би могла да знаеш, а пък… а пък аз говоря прекалено много — завърших унило.

Хелън отметна от челото си кичур сламеноруса коса и ме погледна замислено.

— Твоето лято сигурно е изглеждало доста тъпо в сравнение с тяхното — каза тя.

— Предполагам — казах аз. — Наистина не можеш да сравняваш две-три седмици у баща ми в Кеймбридж с веселото лято на Тами-Ан Зийглър във Форд Уейн или със зашеметяващото плаване на Елейн Пичило по Карибско море. Имай предвид — признах си накрая — че почти не мога да измисля нещо по-ужасно от това да прекарам цяло лято във Форт Уейн, Индиана, или да плавам със свръхмързеливата Пичило и отвратителните й родители. Всъщност, май в края на краищата моето лято не беше чак толкова зле. — Ухилих се на Хелън. — Много ти благодаря. Оправи ми настроението.

— Радвам се, че мога да помогна — усмихна се тя. — Сега ще ми направиш ли и ти една услуга? Били иска да излезем да пийнем нещо тази вечер. Нали няма да имаш нещо против да поседиш с Люси няколко часа?

Били беше приятелят й. Сякаш всички мои познати от женски пол имаха по някой мъж в живота си, дори и Хелън.

— Нямаш проблеми — казах аз. — Трябва да почета малко по испански, но мога съвсем спокойно да го направя и тук.

— Благодаря, Лив.

Поседяхме безмълвно известно време и наблюдавахме как Люси довършва яйцето си, после попитах:

— Майка ми не каза ли кога ще се върне?

Хелън поклати глава.

— Гай Кънингъм й се обади към девет и половина и оттогава не съм я чувала. Предполагам ще се върне скоро, все пак, натоварена със записки, които ще трябва да разшифровам утре.

— Не ти завиждам — съжалих я аз.

— Нищо подобно — каза изненадващо Хелън. — Тази книга ще стане наистина добра. Много по-добра, поне от обичайните й работи. Гай Кънингъм очевидно й влияе добре — е, поне на писането й.

— Какво представлява? — попитах аз. — Никога не съм го виждала.

— О, мисля, че си го виждала — каза Хелън. — Струва ми се, преди е идвал тук по повод на различни събирания. Много е чаровен. Висок, изискан и всъщност никак не прилича на фотограф.

— Какво имаш предвид?

— Ами винаги си представям фотографите раздърпани, брадясали и малко диви.

— Като лорд Сноудън — казах язвително.

Хелън се засмя.

— Едно на нула за теб. Така ми се пада като правя глупави обобщения. Както и да е, Гай Кънингъм е очарователен. В което, убедена съм, скоро ще се увериш сама.

Свих рамене й не отговорих. През годините съм срещала стотици приятели на майка ми от издателския бранш. Всичките ми се струваха доста скучни и не очаквах Гай Кънингъм да се различава от тях.

Изведнъж чухме вън на улицата да се затваря вратата на кола.

Хелън стана и отиде до прозореца.

— Изглежда ще видиш очарователния господин Кънингъм по-скоро, отколкото очакваше. — Тя се обърна и ми се ухили дяволито. — Майка ти се прибра и двамата влязоха в къщата.

Тя се върна до масата и пак седна. Не казах нищо. Вместо това станах и занесох празната чиния на Люси в кухнята.

Когато се върнах, Хелън ме погледна изпитателно и каза:

— Е, няма ли да отидеш да кажеш „здравей“ на майка си?

— Сигурно — смотолевих аз.

Но не помръднах. Не исках да се връщам горе. Исках да остана при Хелън и Люси и да се престоря, че не съществуват неща като фотографи, родители и пусти къщи.

— Хайде, Лив — каза Хелън нежно. — Трябва да вървиш. Ще се видим после, нали? — Сигурно съм гледала тъпо, защото тя продължи. — Когато дойдеш да гледаш Люси. Към осем и половина, ако все още си съгласна.

Кимнах и бавно се изправих.

— Точно така — казах аз. — Ще ти се обадя.

— Довиждане засега, алигаторче — каза Люси.

Усмихнах й се вяло и излязох.

След като затворих зад себе си входната врата, спрях и се ослушах. В антрето нямаше никой, ала откъм хола се чуваше тихото жужене на гласове. Останах на мястото си за малко като се чудех дали да отида при тях или да се промъкна нагоре към стаята си. Накрая реших да се направя на учтива, пристъпих към вратата на хола и я отворих.

Майка ми и Гай Кънингъм стояха до камината, съвсем близо един до друг. Не бях съвсем сигурна, но ми се стори, че когато вратата се отвори, те бързо се отдръпнаха един от друг, а изражението на изненада, примесена с раздразнение, върху лицето на майка ми, ми подсказа, че съм прекъснала интересен момент. Обаче за секунди изразът на раздразнение бе заменен от познатата любезна усмивка и тя тръгна към мен с протегнати ръце.

— Скъпа, ето те и теб! — каза тя. — Чудех се какво ли ти се е случило.

Изглеждаше красива, както винаги, без ни един рус косъм не на място и ни една гънка върху елегантния й сив вълнен костюм. Приличаше повече на ослепителна актриса, отколкото на усилено работеща писателка.

Тя ме хвана за ръка и каза:

— Ела да те запозная с Гай. Той е геният, който прави купища, купища прекрасни снимки за книгата.

Гай Кънингъм се усмихна и пристъпи към мен.

— Здравей, Оливия — каза той. — Имам дъщеря горе-долу на твоята възраст.

— Наистина ли? — попитах аз.

Стори ми се доста глупаво да ми каже това, но му се усмихнах и бързо отместих поглед. Хелън бе излязла права, все пак. Гай Кънингъм определено бе чаровник. Освен това бе много висок, с къдрава сива коса, пронизващи сини очи и дяволита усмивка.

— Прекарахме чудесен ден в Бат — каза майка ми. — Гай направи цял куп снимки, а аз потропвах след него и поглъщах местния колорит.

— Не написа ли нещо? — попитах аз. — Не си ли води бележки или нещо подобно?

Майка ми махна пренебрежително с ръка:

— О, подробностите ще взема от книгите на други. Просто исках да се потопя в атмосферата.

Стори ми се странен начин за писане на книга, но не го казах. Вместо това заотстъпвах към вратата и смотолевих нещо за подготовката ми по испански.

— О, с Гай ще прескочим да вечеряме някъде след малко, така че ще ти кажа лека нощ сега, скъпа — майка ми се наведе към мен и ме целуна по бузата.

Гримът й бе безупречен и аз не посмях да й върна целувката, да не би да го разваля.

— Приятно ми бе да се запознаем, Оливия — каза Гай. Гласът му бе плътен и мелодичен. Нищо чудно, че на майка ми й бе харесало пътуването до Бат.

— Да — казах аз. — Искам да кажа, и аз се радвам, че се запознахме.

— Сигурен съм, че ще се виждаме повече.

— Така ли? — попитах глупаво аз.

Той се усмихна.

— Заради книгата. И изобщо.

Кимнах. Какво по дяволите искаше да каже? „И изобщо“. Това не ми харесваше. Никак не ми харесваше.

Чак когато бях в стаята си и си събирах учебниците, за да ги нося долу у Хелън, си спомних за предсказанието на Тами-Ан. „Виждам тъмнокос непознат човек, Оливия.“ Може би се бе объркала. Може би трябваше да ме предупреди вместо това за сивокос непознат. Засмях се на себе си и поклатих глава. Въобразявах си. Тами-Ан бе говорила безсмислици, без да разбира нищо. Не съществуваше застрашителен непознат, тъмнокос, сивокос или какъвто и да е. Разбира се, че нямаше защо да се страхувам от Гай Кънингъм. Той бе просто последният от цяла върволица обаятелни мъже на средна възраст, които бяха ухажвали майка ми от развода й насам — а и преди него. Само след месец щеше да го е забравила. В края на краищата, никой от другите не се беше задържал по-дълго, дори и застаряващата американска кинозвезда, който бе играл в телевизионен минисериал по книгата й „Страстно сърце“.

— Хайде де, Оливия Стрикланд, я се стегни — казах гласно. — След месец ще си забравила, че Гай Кънингъм въобще съществува.

Но дори и докато изричах тези думи, имах странното усещане, че греша. Имах странното усещане, че съвсем скоро животът ми ще се промени и че нищо няма да бъде пак същото.

И се зачудих каква ли е била косата на Гай Кънингъм, преди да посивее.