Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (3)

Трета глава

След ваканцията винаги ми трябва цяла вечност да свикна пак с училищното ежедневие. След като седмици наред съм ставала, когато искам, и съм се размотавала из къщи в стари дънки и с боси крака, много ми е трудно да се настроя да ставам в ранни зори и за две минути да взема душ, да се облека и да изгълтам препечена филийка, преди да се втурна към метрото. Ако имам късмет, майка ми или Хелън предлагат да ме откарат до училище и тогава ми остава повече време на разположение да реша какво да облека, да се уверя, че съм взела всички учебници, които ще ми трябват през деня, и дори да си позволя удоволствието спокойно, без да бързам да изям купа ядки и сушени плодове, както и още една филийка. Този втори ден от есенния семестър имах късмет. Хелън щеше да ходи в центъра да търси за майка ми книги за Бат и каза, че пътьом ще ме остави в Чалфонт.

Първият човек, когото видях, когато се измъкнах от колата на Хелън, бе Тами-Ан Зийглър, и сърцето ми се сви. Тя не е най-подходящият човек, когото можеш да видиш рано сутрин, най-вече защото винаги е елегантна, невъзмутима и усмихната точно тогава, когато аз съм в най-неугледния си вид, раздразнителна и в лошо настроение. А пък последното нещо, от което се нуждаех в този момент, бе коктейл от остроумия на тема тъмнокоси непознати.

Реших да изпреваря всякакъв род шеги като започнах първа.

— Здрасти, Тами-Ан — казах аз. — Не, не съм срещнала ни един тъмнокос непознат все още.

Тя се нацупи и каза:

— Знам, че не вярваш, Оливия, но и знам със сигурност, че утайката от чай никога не лъже. Леля ми Лилиан каза на баща ми, че му предстои пътуване надалече, и още на другия ден му съобщиха, че го местят тук, в лондонския офис.

— Ура за леля Лилиан — промърморих аз, а после добавих по-високо: — Нищо — когато Тами-Ан ме попита какво съм казала.

— Както и да е — продължи тя. — Не съм казала, че ще срещнеш тъмнокосата непозната веднага. Може да бъде всякога. Утре, може би. Другата седмица. Дори другия месец.

— Дори никога — казах аз.

— Само почакай и ще видиш, Оливия Стрикланд — каза тя надменно. — Само почакай и ще видиш, това е всичко.

Влязохме през портата и тръгнахме по дългата алея, оградена с дървета, която води към училищните сгради. Посетителите винаги се изненадват да открият, че зад тази тиха улица, близо до „Риджънтс Парк“ е скътано училище. Всъщност от улицата можеш да видиш само две елегантни каменни колони в началото на алеята и точно до тях една малка, почти незабележима табела. Самото училище се намира на края на алеята, скрито зад къщите, блоковете и кестените, които обграждат съседните улици. Ала в края на алеята има няколко обширни игрища, а зад тях е главната сграда, която е във викториански стил, с много стъклописи и кули, и някога е представлявала имение, наречено „Чалфонт Грейндж“. Зад нея пък има още сгради, модерен учебен блок, физкултурен салон, театър и басейн. Малко училище е, но с по-добра база от повечето от по-големите.

Първият ни час този ден бе по английски, при Джим Къртис. Като си седях на мястото, си спомних какво бяха казали предния ден Тами-Ан и останалите за мен и Джим, и усетих как се изчервявам. Надявах се никой да не забележи и отправих бърз поглед из стаята, за да се уверя. Като че ли никой не ме гледаше, така че се отпуснах и отворих моите „Кентърбърийски разкази“. Все пак, когато Джим влезе, не вдигнах поглед, да не би лицето ми да ме издаде. Не можех дори и да се скрия на задните чинове, защото класовете в Чалфонт са малки — в курса по английска литература бяхме само четиринадесет — и непринудени. Няма редици от чинове, просто столове, поставени в кръг. Някои смятат, че в Чалфонт прекаляват с непринудеността: няма униформа, например, и можем да ходим на училище горе-долу както си искаме. Обръщаме се към преподавателите с малките им имена и им говорим на „ти“, а това в началото шокира хората. Всички учим за международна атестация, която се признава във всички световни университети, и затова Чалфонт толкова допада на онези родители, които доста пътуват и искат децата им да имат международно образование. Много хора от шоубизнеса също пращат децата си тук, защото е елитно и сравнително стабилно училище.

Докато обхождах с поглед останалите, за първи път осъзнах, че съм може би единствената в класа, чиито родители са англичани. Тами-Ан и Гари Голдман Великолепни са американци, а Джей „Суперпън“ Хендриксен, който както винаги изглеждаше като неоправено легло, е австралиец. Антон е венецуелец, разбира се, а бащата на Мел е грък. Елейн Пичило е италианка, струва ми се, а Мишел Чан идва от Хонконг. Не съм съвсем сигурна за Рейчъл Куин и Роз, но бащата на Аби Скарбник е американец, както и на Дани Анджелено. Погледнах още веднъж крадешком Дани. Той има по лицето лунички от слънцето и рижа коса, и ми харесва най-много от всички момчета в Чалфонт. До него бе седнал мрачният красавец Лий Нелсън, чийто баща е посланик или нещо такова някъде из Карибските страни, не помня коя точно.

Имаше и две нови физиономии, и погледнах Джим за първи път, когато им каза добре дошли в класа. Момичето се казваше Самър Карлайл („Ама че невероятно име“, измърмори Лаура до мен), а момчето беше Дейл О’Хара. От начина, по който Роз и другите момичета гледаха Дейл, ми стана ясно, че бяха доста впечатлени. За мен не беше нищо особено, но пък аз никога не съм се прехласвала от меки кафяви очи и дълги мигли. Предпочитам момчета, които изглеждат като — ами, като момчета, предполагам. После забравих всичко за останалите и се съсредоточих върху Чосър.

Отначало изглеждаше като че ли това ще бъде просто още един обикновен предобед в Чалфонт; докато минавахме от английски към история и после към испански. След известно време се чувствах сякаш учехме вече от два месеца, а не от два дена. Като изключим появата на Самър Карлайл и Дейл О’Хара, всичко си бе постарому. Учителите си бяха същите, а стаите все още се нуждаеха от ново боядисване. Дори и кафето в барчето бе отвратително, както обикновено.

Чак когато отивах към стаята за изобразително изкуство след почивката, усетих някой да докосва ръката ми. Завъртях се и се намерих вперила поглед в ясните сини очи на Дани Анджелено.

— Ъъъ… извинявай, Оливия — каза той. — Не искам да те стресна.

— Няма нищо — казах аз. — Как си, Дани? Как прекара лятото?

— Добре, струва ми се. Ходихме до Щатите на гости на семейството на баща ми в Толедо. — После изведнъж се изчерви по някаква причина, извърна поглед и зяпна едно близко дърво, сякаш никога през живота си не бе виждал такова прекрасно нещо.

— Ами — казах след малко, — не е зле да потеглим за изобразителното изкуство.

Тогава Дани ме погледна пак и каза много бързо:

— Виж какво, мислех си дали би имала нещо против да ми помогнеш малко в едно нещо.

— Разбира се, Дани. В какво?

— Чосър. Не мога да му схвана смисъла. Искам да кажа, като е искал да пише поезия, защо не я е писал на английски, за бога?

— Но той е писал на английски, Дани — засмях се аз. — Наричаме го средноанглийски, но това е езикът по негово време.

— Добре де, може и да е така. Но твоята помощ определено ми е необходима, Оливия.

Не знаех какво да му кажа. Знаех, че не е глупав. И все пак езикът на Чосър не е лесен, тъй като е толкова непознат. Може би на американците им е по-трудно да го разберат, отколкото на нас. Огледах се бързо наоколо, да не би приятелите му да са подстрекателите. Може би това бе някакъв бъзик. Бас, може би. Но не видях наблизо никой от компанията му. А пък и той не бе от тоя тип. Дани Анджелено бе един от най-свестните в Чалфонт. Всички го харесваха. Включително и аз.

— Разбира се, че ще ти помогна — казах аз. — Стига да мога.

Той се усмихна широко и с облекчение.

— Благодаря, Оливия. Убеден съм, че можеш. Ти си най-добрата по английски.

Понечих да се обърна и да тръгна, но той пак ме хвана за ръката и каза:

— Не можем ли да го обсъдим, като обядваме заедно?

— Да обядваме заедно?

— Ами да. Хайде да зарежем барчето и да отскочим за по един хамбургер при Джино.

Замълчах, като мислех много бързо, след което казах:

— Благодаря. С удоволствие.

— Добре, тогава. Ще се видим после. — И той се завъртя на петите си и бързо се отдалечи.

Останах на мястото си и го наблюдавах за малко. После се обърнах и бавно тръгнах към кабинета по изобразително изкуство. По някаква причина, която не можех да обясня, бях ухилена до уши.

— Не те ли видях да говориш с Дани Анджелено — попита Елейн Пичило, когато се плъзнах на стола до нея.

— Какво като си ме видяла? — троснах се аз. — Влиза ли ти в работата?

— О, боже — каза тя. — Е, предполагам, че рижа кратуна е по-добре от нищо. Изглежда ще свърши работа, докато се появи тъмнокосият непознат. — Тя избухна в пискливо кикотене, което внезапно прерасна в потиснат вик, когато се завъртях на стола си и я ритнах силно по крака. Съвсем случайно, разбира се.

„При Джино“ е ресторант за хамбургери на „Акация Роуд“, където ходим винаги, когато не можем да преглътнем училищното барче. Закуските не са сред предимствата на Чалфонт. Докато влизах след Дани през обедната почивка, се надявах този ден да бъдем единствените от Чалфонт в „При Джино“. Късметът ми работеше. Един бърз поглед наоколо ми каза, че в ресторанта никой не ни познава. Не съм сигурна защо се притеснявах да не ме видят с Дани, но вероятно беше така, защото се чувствах толкова несигурна с него. Трудно ми бе да повярвам, че наистина се нуждае от помощта ми за Чосър.

Изглеждаше, обаче, че подозренията ми са неоснователни. След като си поръчахме хамбургери и коли, Дани извади своите „Кентърбърийски разкази“ и отвори на един от по-завързаните пасажи в разказа на батската невеста.

— Ето едно място, което просто не разбирам — започна той, след което внезапно млъкна.

— Какво има? — попитах аз, после чух зад гърба си силен шум и се обърнах.

Вратата на ресторанта се бе отворила с трясък и половин дузина хора бяха влезли шумно. Всичките бяха от Чалфонт, и то от нашия курс.

Бързо се извърнах с надеждата, че няма да ни забележат, но вече бе твърде късно.

— О, Оливия Стрикланд! — изписка един познат глас и аз вдигнах очи, за да видя как Тами-Ан Зийглър се усмихва над главата ми.

— Здрасти, Тами-Ан — казах вяло.

— Не знаех, че с Дани сте толкова добри приятели — продължи тя.

После до нея се появи и ухилената физиономия на Гари Голдман и сърцето ми се сви като видях, че Елейн, Роз Лоугън и Джей също са там.

— С кого обядвам си е лично моя работа — троснах се аз и отправих бърз поглед към Дани. Той им се хилеше като идиот, а лицето му бе яркочервено.

— Наистина си тиха вода, Лив — каза Роз. — Винаги се правиш на толкова умна и недостижима, а пък дълбоко в себе си си като нас останалите, нали?

— Определено се надявам да не съм като теб — отвърнах аз, а другите се разсмяха.

— Е, хайде — каза Тами-Ан. — Да оставим влюбените насаме. Нали не искаме да им пречим? Да седнем там.

Гари подсвирна многозначително за финал и последва останалите до едно сепаре в другия край на ресторанта.

Наблюдавах как се отдалечават, а след това отправих поглед към Дани. Лицето ми бе изопнато от яд.

Той ми се усмихна нервно и каза:

— Съжалявам за това.

— Едва ли е твоя вината — казах аз. — Както и да е, те са кретени. До един. Държат се като шестгодишни. Сега, докъде бяхме стигнали? Казваше, че не разбираш…

Дани протегна ръка и взе моята в неговата.

— Може би наистина трябва да им дадем повод да клюкарстват — каза той меко.

Лицето му все още бе червено и той изглеждаше около десетгодишен. Усетих внезапен импулс да го прегърна и да му кажа да не се притеснява, че всичко ще бъде наред. Чак тогава осъзнах какво ми бе казал.

— Какво имаш предвид? — попитах подозрително и бързо дръпнах ръката си.

— Новият филм на Клинт Ийстууд трябва да е доста добър — каза той. — Гледа ли го вече? — Поклатих глава и той продължи. — Ще те взема към седем довечера, става ли?

Зяпнах го недоверчиво.

— Май не си губиш времето?

Той ми се ухили дяволито.

— Не, не си го губя. Е, идваш ли на кино или не?

— Не мога — казах аз, а след това. — Искам да кажа, наистина не съм… да, ами, добре.

— Чудесно — каза той. — Ще се видим довечера тогава. В седем.

— Не е зле да ти дам адреса си. Не знаеш къде живея.

— О, напротив, зная — каза Дани. — Знам доста за теб, Оливия Стрикланд. Повече, отколкото предполагаш. Отдавна съм ти хвърлил око.

— Наистина ли? — казах едва-едва.

— Наистина — каза той. Лицето му вече не беше розово и вече не изглеждаше десетгодишен. Но все още ми се искаше да го прегърна. — Сега — продължи той, — какво, по дяволите, значи този ред.

Погледнах го с празен поглед за секунда и чак тогава разбрах, че говори за „Кентърбърийски разкази“. В този момент внезапно нещо ми мина през ума. Може би в действителност Дани изобщо не се интересува от мен. Може би ме бе поканил да излезем от съжаление. Или защото бях по-добра от него по английски. Може би искаше само безплатни уроци. Не му трябвах аз, а ума ми.

Макар че вероятно грешах. Сигурно Дани наистина ме харесваше. Но как можех да знам? Вгледах се в него подозрително като се опитвах да позная какви може да бъдат чувствата му и се мъчех да подредя моите. После се отказах и свих рамене. О, по дяволите всичко. Ще изляза с него и ще видя какво ще стане. Поне ще гледам новия филм на Клинт Ийстууд.

Странно е как се променят хората, когато ги опознаеш по-добре. Познавах Дани Анджелено от години и никога не бях се замисляла наистина за него. Винаги си го имаше добрият стар весел Дани, с неговата усмивка, с луничките и шегите му. Беше приятел с всички, най-популярният в курса ни. Но в действителност въобще не го познавах. Не знаех къде живее или дали има братя и сестри, каква музика харесва или какво обича да яде. Знаех го от години без изобщо да го познавам.

Всичко това се промени обаче, когато излязохме заедно. Скоро научих, че този Дани Анджелено, когото бях виждала всеки ден в Чалфонт, съвсем не бе истинският Дани Анджелено. Истинският Дани не бе весел риж шегаджия с готово остроумие за всякакъв случай; истинският Дани Анджелено дълбоко се вълнуваше за правата на животните и опазването на околната среда, обичаше Елвис Пресли, Стивън Кинг и Мадона, имаше сестра на име Бони и живееше в Хампстед с родителите си и куче лабрадор на име Ватерло.

На тази първа среща узнах много неща за Дани. Научих всичко за ранното му детство в Охайо и как повече от всичко на света искал да пише мюзикли за „Бродуей“. И аз му казах доста неща за себе си, но той изглежда вече знаеше повечето от тях. А пък каквито и съмнения да бях имала относно мотивите му да ме покани да излезем, всички изчезнаха напълно, когато си поделихме една пица след киното.

— Трябва да ти призная нещо — каза той.

Започна се, помислих си аз. Има си друга приятелка. Лудо е влюбен в Гари Голдман. Има неизлечима болест.

— Е, добре, слушам те — казах аз.

— Нямам никакви проблеми с разбирането на Чосър — каза той. — Всъщност нямам нужда от помощ за „Кентърбърийските разкази“. — В следващия момент залегна, защото запратих една маслина по носа му.

— Защо тогава… — започнах аз.

— Исках да те хвана насаме — каза той. — Винаги си сред тълпи. Постоянно си я с Лаура, я с Рейчъл, я с Аби. Не можех да те поканя пред другите, нали?

— А какво пречи по телефона? Много полезно изобретение. Пробвай го някой път.

— Исках да те поканя очи в очи — каза той. — По телефона е лесно да кажеш „не“, а аз не исках да кажеш „не“.

Прошепнах:

— О, Дани, нямаше да кажа „не“ — а той се наведе към мен и ме погали по бузата.

— Радвам се — каза той.

— Аз също.

Не исках тази вечер да свършва. А когато най-накрая стигнахме до нашата къща, постояхме известно време на верандата, без да казваме нищо, без дори да се докосваме. Усещах хладния му дъх върху бузата си и острото ухание на кожата му. Копнеех да ме вземе в обятията си. Чудех се дали ще ме целуне. Повече от всичко на света исках да ме целуне, но пък бяхме излезли заедно за първи път и едва се познавахме…

— Влез да пием кафе — прошепнах. — Но трябва да те предупредя, че майка ми ще иска да те огледа и проучи.

Той поклати глава.

— По-добре да вървя. Нашите ще ме разстрелят, ако закъснея прекалено много.

И в следващия момент, най-неочаквано, ръцете му ме бяха обгърнали и устните му бяха нежно върху моите.

— Ще се видим утре — каза той най-накрая.

— Благодаря ти за великолепната вечер — прошепнах аз. — Беше…

— Да — каза той бързо. — Зная.

Останах цяла вечност на верандата, след като си бе отишъл. Не исках да разваля магията. Не исках да загубя вълшебството на вечерта. Исках да запомня допира на устните му върху моите и шепота на гласа му в ухото ми. След това най-после влязох в къщата. Не исках да се срещам с майка ми и да отговарям на въпросите й за Дани, затова затворих входната врата колкото можех по-тихо и тръгнах на пръсти към стълбите. Обаче почти веднага се отвори вратата на хола и гласът на майка ми каза:

— А, ето те и теб, Лив. Чакахме те. Ела и ни разкажи за вечерта ти. Добре ли прекара?

Въздъхнах и влязох в хола при нея. И Гай Кънингъм беше там, изтегнат на един диван, но като влязох, стана и ме дари с една от очарователните си усмивки. Майка ми отиде при него и те застанаха един до друг до камината, а ръцете им почти се докосваха, но не съвсем.

— Къде е Дани? — попита майка ми. — Трябваше да го поканиш.

— Поканих го — казах аз, — но той трябваше да се прибира. Предполагам ще го видиш друг път.

— Надявам се — каза Гай, а аз го изгледах остро. Какво му влизаше пък на него в работата?

Последва неловко мълчание, и тогава майка ми прочисти нервно гърлото си и каза:

— Всъщност по-скоро се радвам, че не си поканила Дани, скъпа. Трябва да ти кажем нещо наистина важно.

Тя се усмихна на Гай и видях, че вече се държаха нормално за ръцете.

И вече знаех какво ще ми каже.