Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (4)

Четвърта глава

Знаех какво ще ми кажат, но не исках да го чуя.

— Прекарахме великолепно — казах нервно. — Филмът е направо страхотен. Гледали ли сте го? Клинт Ийстууд играе детектив, който е обвинен във вземане на подкупи и връзки с мафията, но той, естествено, не е такъв, така че…

— Оливия — каза майка ми. — Би ли ме изслушала за момент? Ние…

Аз обаче не обърнах никакво внимание. Отдалечих се от нея, към прозореца, като говорех колкото можех по-бързо.

— Така че се среща с тази адвокатка — играе я Глен Клоуз. Харесвате ли Глен Клоуз? Според мен е страхотна. Толкова е спокойна… и красива… и…

Млъкнах. Беше ненормално. Аз бях ненормална. Не можех да спра това, което щеше да се случи, просто като не им дам думата. Трябваше да ги изслушам, дори и да знаех какво ще ми кажат.

И така, обърнах се, погледнах майка ми и се усмихнах.

— Съжалявам — казах. — Прекарах толкова готино, че просто трябваше да поговоря с някой за това. Е, какви са вашите новини? Нека да отгатна. — Спрях за момент, за да се насладя на озадаченото изражение на майка ми. Гай се бе приближил до нея и я бе прегърнал покровителствено. Спомних си как Дани ме бе прегърнал и се зачудих дали и майка ми се чувствуваше сигурна и щастлива като мен в онзи момент. Сега обаче не се чувствувах толкова щастлива.

— Нека да отгатна — повторих аз. — Зная, ще се жените.

Майка ми впери поглед в мен и зяпна.

— Как… как разбра? — попита тя, след това учудването на лицето й бе заменено от наченки на усмивка, а тя се приближи и ме прегърна. Не отговорих на прегръдката й. Тя леко трепереше, а очите й бяха овлажнели от вълнение. След малко ме пусна и отстъпи малко назад. — Как разбра — попита пак.

— Ами не съм глупава — казах аз. — Ясно ми беше какво става между вас. Беше просто въпрос на време.

— Толкова съм щастлива, Лив — каза майка ми. — И нямаш нищо против?

— Против ли? — Не разбрах за какво говори.

— Нямаш нищо против Гай и аз да се оженим?

— Естествено, че не — засмях се леко. — Защо да имам нещо против? Нямах нищо против, когато татко се ожени повторно. Сега е твой ред. Справедливо е.

Обаче лъжех. Имах нещо против, когато баща ми се ожени пак. Тогава всичко се промени. Сега почти не го виждах, а когато се срещнехме, той сякаш се интересуваше само от глупавата си нова жена и от трите им дребни пикльовци. Сега всичко това щеше да се повтори.

— Ще имате ли деца? — попитах аз, а след това се засмях нервно като осъзнах, колко глупаво трябва да звучи този въпрос.

Майка ми също се засмя, включи се и Гай.

— Разбира се, че не, скъпа — каза тя. — Твърде съм стара за такова нещо. Така или иначе, имаме да се грижим за вас двете. Определено нямаме нужда от още.

— Вас двете? Какво искаш да кажеш? — Отпуснах се на дивана, а майка ми дойде и седна до мен. Постави ръка върху моята, но аз нетърпеливо я отместих.

— Ами, скъпа, ще имаме теб и Карли. Вие сте цялото ни семейство, повече никой не ни трябва.

— Карли ли? Коя е Карли?

Тогава се обади Гай.

— Моята дъщеря. В действителност се казва Карълайн, но винаги сме й викали Карли. Като малка не можеше да си казва името правилно и се наричаше Карли, и така си остана. Всъщност, тя веднъж…

— Не знаех, че имаш дъщеря — прекъснах го грубо. — Никога не си ми казвал за дъщеря.

— Струва ми се споменах веднъж — каза Гай нежно. — Сигурно си забравила.

— Както и да е — каза майка ми весело, — ще имате достатъчно време да се опознаете, когато се премести да живее тук.

Втренчих се с ужас в майка ми. Бях свикнала с мисълта, че може да се омъжи повторно. Още откак с баща ми се разведоха, знаех, че винаги съществува вероятност да се омъжи за другиго. Повечето го правеха или поне така изглеждаше. Ето защо новината за нея и Гай в действителност не ме изненада. Но не бях слагала още никой в сметките. Готова бях да се справя с втори баща, но не очаквах и нова сестра.

Чак тогава осъзнах какво бе казала майка ми.

— Какво искаш да кажеш с това „когато се премести да живее тук“?

Майка ми погледна притеснено Гай и каза:

— След като се оженим с Гай, ще живеем тук всички заедно. Гай, аз, ти и Карли.

Зяпнах.

— Но защо? Защо трябва тя да живее тук? Не може ли…

— Не бъди глупава, Оливия — каза майка ми. — Не очакваш, естествено, Гай да зареже собствената си дъщеря. Майката на Карли е починала преди четири години и оттогава Гай се грижи за нея. Разбира се, че ще дойде да живее тук. Тя е почти на твоята възраст и съм убедена, че веднъж щом се опознаете, ще станете първи приятелки. — Тя сложи ръка върху моята и този път не я отблъснах. — Зная, че няма да е лесно, скъпа. На всички няма да ни бъде лесно — отсега нататък животът ни съвсем ще се промени. Но най-трудно ще бъде за Карли, повярвай ми.

— Най-трудно за нея? Как така?

— Ами тя не само че ще трябва да свиква с нови майка и сестра, но идва и в нов дом. Тук няма да имаш поне това неудобство.

— Къде живее тя сега? — попитах аз.

— Живеем в Дорсет — каза Гай. — Близо до Бландфорд. Но Карли е в пансион. Заради работата си отсъствувам много от къщи, така че ми е от помощ да знам, че в училище се грижат за нея.

— Не може ли да остане там? Защо трябва да идва тук?

Гай ми се усмихна.

— Защото искаме да бъдем отново едно нормално семейство — каза той. — Няма нужда Карли да живее на пансион, при положение че има стабилен и сигурен дом тук, при теб и майка ти. Ще я вземем от сегашното й училище и ще я пратим с теб в Чалфонт. Не виждаш ли колко по-щастливи ще бъдем всичките?

Онемях от изненада. Не бях очаквала нещо такова. Брак, да, както и нов баща. Но не и момиче на моята възраст да нахълта в къщата ми, да нахълта в живота ми…

— Няма да спи в моята стая — казах сърдито. — Това няма да стане.

— Разбира се, че не — каза майка ми. — Карли ще си има своя собствена стая. Тук имаме място, колкото искаш. — Тя ме прегърна и ме притисна до себе си. — Всичко ще бъде чудесно, скъпа, само почакай и ще видиш. Може да има проблеми отначало, но те ще се оправят от само себе си. Пак ще бъдем семейство, това е важното. — Тя стана и отиде при Гай. — Толкова сме щастливи, скъпа, и искаме и ти да си щастлива.

— И Карли — каза Гай.

— Разбира се — каза майка ми. — Не трябва да забравяме и Карли.

О, не, помислих с горчивина. Не трябва да забравяме Карли. Само това ми трябваше. Някаква глупава и неориентирана малка сополанка, хваната от гората, да ми виси през цялото време на главата, да ми се пречка и да се влачи подире ми непрекъснато. Защо трябваше да идва в Чалфонт? Не можеше ли да си остане в интерната? Или да отиде в друго училище в Лондон. Какво ще си помислят останалите — Лаура, Роз, Аби и Мел. И Дани. Дани. Бях забравила за Дани.

Станах и казах рязко:

— Благодаря, че ми казахте. Предполагам нещата ще се наредят. Сега мисля да си лягам, ако нямате нищо против.

— Утре ще говорим пак — каза майка ми.

— Добре. Ако съм си вкъщи. Може да ме няма, не зная. — Прокраднах се към вратата, а там се обърнах и се опитах да се усмихна и на двамата. — Надявам се да бъдете много щастливи. Наистина. — После отворих вратата и побягнах нагоре към стаята си.

Тази нощ минаха часове, докато заспя. Имаше толкова неща, за които да мисля, и събитията от деня препускаха из мислите ми всеки път, щом си затворех очите. Трудно ми бе да повярвам, че могат да се случат толкова много неща само за един ден. Когато се бях събудила сутринта, животът ми изглеждаше толкова тъп и банален. Сякаш всичките забавления бяха при другите, всяка имаше приятел, животът на всяка бе пълен със събития и вълнения. На мен никога нищо не ми се случваше.

А ето че сега, само няколко часа по-късно, животът ми се бе обърнал наопаки. Бях излизала с Дани Анджелено и той ме бе целунал за лека нощ по начин, който показваше, че означавам за него повече от компания за една вечер на кино. А после майка ми ми бе съобщила, че се жени и че ще докара новия си съпруг и дъщеря му да живеят в къщата ни. Не просто някаква голяма дъщеря, а някаква проста селянка на име Карли, която била на моята възраст и щяла да учи с мен в Чалфонт. Не бе истина. Всичко бе просто лош сън. Щях да се събудя сутринта и да открия, че нищо от това не се е случило. Няма никакъв Гай, никаква Карли, никакъв Дани. Щях да се събудя и да бъде една обикновена сутрин, а животът ми щеше да бъде тъп като винаги…

Събудих се накрая и наистина беше другата сутрин. Още щом отворих очи и знаех, че вчера наистина се беше случило. Бях излизала с Дани Анджелено да гледам филм с Клинт Ийстууд на „Лесестър Скуеър“, майка ми щеше да се жени за Гай Кънингъм и дъщеря му щеше да живее при нас. Всичко бе истина. Нищо не бях си въобразила.

Нямам много спомени от онази сутрин. Зная, че Хелън пак ме откара до Чалфонт и си спомням, че блуждаех като сомнамбул от час в час, като се опитвах да асимилирам всичко, което се бе случило. Зная, че Дани дойде и седна до мен в барчето през междучасието и никога няма да забравя засегнатия израз на лицето му, когато му казах, че не искам да говоря с него — или с когото и да е било друг, ако е там въпроса — така че би ли отишъл да скочи в някое езеро. Струва ми се, че именно нараненото изражение на Дани най-накрая ме накара да се опомня. Държах се като идиот. Още по-лошо, като разглезено дете. Нямаше да подобря нещата като наранявам други хора.

Когато дойде обедната почивка, тръгнах да търся Дани, но не можах да го открия никъде в целия район. Вместо това попаднах на Лаура, Аби и Мел, които се наслаждаваха на импровизиран пикник под дъбовете на другия край на игрището, и седнах на тревата до тях.

— Мисля, че това е чудесно! — каза Мел, след като им казах за сватбата на майка си. — Толкова се радвам за теб, Лив.

— Радваш се за мен?

— Ами да. Ти не си ли доволна, че майка ти е толкова щастлива? А този Гай, кажи го де, изглежда наистина готин. Помисли само за всичките страхотни снимки, които ще може да ти направи. Накрая може да станеш топмодел.

Изсмях се.

— Аз? Шегуваш се!

— Защо да се шегува? — поиска да узнае Лаура. — Ти си много привлекателна, Лив.

— О, глупости — смънках аз.

— От теб ще излезе красива шаферка! — каза Аби. — Къде ще бъде сватбата? И кога?

— Не знам. Не попитах. Но ако очакват да бъда тъпата им шаферка, никак няма да е зле да си помислят пак. Това ще го оставя на Карли.

— Карли ли? Коя е Карли?

И така, казах им и за Карли. Но те, не мога да разбера защо, не споделиха опасенията ми относно нея. Всъщност, Мел каза, че й е жал за бедното момиче, задето трябва да се мести в нов дом й в непознато училище. Изсумтях на това и заявих, че ако на Карли не й харесва, може да си остане, където си е.

— Не си го изкарвай на нея, Лив — каза Лаура. — Тя не е виновна. Тя е толкова безсилна в ситуацията, колкото и ти. А ти не си първата, на която се случва подобно нещо. Аби е сменила трима бащи. Всъщност имаш късмет, че изобщо имаш родители.

Тогава се изчервих. И двамата родители на Лаура бяха мъртви, и тя живееше при леля си, актрисата Максин Андерсън, и сегашния й съпруг. Аби бе дъщеря на Максин от първия й брак.

— Лаура е права — каза Аби. — Всички сме имали трудни моменти, в едно или друго отношение. Спомням си как се мразехме с Лаура в началото, когато дойде да живее при нас. Но го преодоляхме. Свикнахме с положението. А сега всичко е прекрасно.

Последва неловко мълчание.

— Съжалявам — казах най-накрая. — Държа се като първа тъпачка. Не ми обръщайте внимание. Наистина се радвам за майка ми, наистина. А с Карли ще станем добри приятелки. Забравете, че изобщо съм казала нещо, моля ви. Просто съм… просто съм малко объркана, това е. Съжалявам.

После станах. Бях си спомнила, че още един човек заслужаваше извинение.

— Предполагам… предполагам не сте виждали Дани Анджелено някъде наоколо, нали? — попитах аз, като се стараех това да звучи възможно най-незаинтересовано.

Лаура и Аби си размениха развеселени погледи.

— Дани ли? Не, не мисля, че съм го виждала — каза Аби. — Видях го по английски, естествено, но нямам никаква представа къде може да е сега.

— Добре, добре, Лив, наистина е време за признания — каза Мел. — Тами-Ан разправя, че ви видяла вчера в „Джино“ да се правите на двойка влюбени.

— Помагах му с Чосър — казах аз.

— Значи така му викат вече — каза Мел със сериозно изражение, а другите две прихнаха.

— Вижте какво, с Дани сме приятели, ясно ли е? — казах сърдито. — Има ли нещо лошо в това?

— Добре де, добре, не се ядосвай — каза Лаура. — Няма нищо лошо в това да излизаш с Дани, ако наистина правиш това. Всъщност доста биха ти завидели. Дори и аз едно време си падах по него.

Ухилих им се и казах:

— Е, добре, виждам се с Дани. Поне го видях вчера. Днес го насолих, така че искам да го намеря и да му се извиня. Ако не го направя, май вчера беше началото и краят на едно хубаво приятелство.

— Тогава да не те задържаме — каза Аби. — И успех.

— Благодаря — рекох аз и забързах към училището.

Не успях да хвана Дани, преди да свършат часовете, а след това успях само защото хукнах по алеята и заседнах да го дебна зад една от колоните на входа. Той вървеше с Гари Голдман и Лий, обаче като го извиках спря и бавно се върна към мен.

— Извинявай, Дани — казах бързо. — Наистина съжалявам.

— О не, вероятно моя бе грешката — каза той. — На моменти мога да бъда наистина отвратителен.

При това се почувствувах още по-виновна.

— О, не, не е твоя грешката. Съвсем не. Аз… ами, откак се видяхме с теб, се случиха разни работи.

Той ме хвана за ръка и каза:

— Хайде, можем да вървим заедно поне до „Камдън Таун“.

Тръгнахме заедно към „Принс Албърт Роуд“ и докато чакахме автобуса, му разказах всичко за майка ми, Гай и Карли. А той ми каза да не бъда толкова глупава, че всичко ще се оправи накрая.

— И моят баща се ожени за друга — каза той — и в това нямаше нищо лошо. Тя наистина е готина, макар че е англичанка. — Той се изви, за да избегне опита ми да го ръгна в ребрата, след това продължи. — И се радвам, че го направи. Ако не беше, никога нямаше да дойдем в Англия и нямаше да срещна теб. — Той протегна ръка и нежно ме погали по бузата. После ме целуна леко по носа и прошепна. — Всичко ще бъде наред. Наистина. Само почакай и ще видиш.

Когато се прибрах, се чувствах много по-добре, отколкото като излизах сутринта. Сега съзнавах колко егоистично се бях отнесла спрямо Гай и Карли. Разбирах, че на Карли положението вероятно й е още по-неприятно, отколкото на мен, и че почти сигурно се ужасява от мисълта да се мести в нов дом и в ново училище. От мен зависеше да я накарам да се чувства у дома си. В началото всичко щеше да й бъде много странно, а и объркващо. Но скоро щеше да свикне с градския живот. Щях да й помагам, доколкото можех. Дани беше прав. Накрая всичко щеше да се оправи.

Като отворих входната врата чух откъм хола смях. Майка ми и Гай бяха вкъщи. Изведнъж ми се прииска да компенсирам за враждебната си реакция на новината им снощи, затова стоварих чантата си на един стол, бутнах вратата на хола и нахълтах в стаята.

Майка ми и Гай седяха един до друг на дивана и ме погледнаха изненадано. Но в стаята имаше и още някой. Тя стоеше до прозореца, с обърнато към мен лице и с наполовина отворена от учудване уста, но не можех да видя ясно чертите й, защото светлината бе зад гърба й. Тогава тя бавно тръгна към мен и веднага разбрах, че това е Карли. Очите й бяха тъмновиолетови и блестяха като аметисти върху бялата й кожа, но косата й направо ми спря дъха. Беше дълга и черна и се спускаше около лицето й като водопад от великолепни къдрици сякаш от абанос.

Гледахме се една друга известно време, после майка ми стана и каза:

— Оливия, бих искал да ти представя…

— Зная — казах аз. — Здравей, Карли.

Тогава тя се усмихна и каза:

— Здрасти. — Гласът й бе изненадващо плътен.

Последва неловко мълчание. Не знаех какво да кажа. Карли въобще не беше такава, каквато си я представях. Бях очаквала да видя някаква невзрачна, проста, стеснителна селянка, а не тази самоуверена, красива млада жена. Възможно ли бе да е на моята възраст? Изглеждаше много по-голяма.

Тогава се изсмях звучно, защото внезапно ми хрумна нещо.

— Какво ти е толкова смешно, Лив? — попита майка ми.

— Нищо — казах аз, като погледнах тъмните очи и въгленовочерната коса на Карли. — Просто си спомних нещо.

Ето я и нея, помислих си. Ето я най-после и нея. Тъмнокосата непозната.