Ланс Салуей
Тъмнокоса непозната (10)

Десета глава

Наистина не искам да си спомням следващите няколко дни. Споменът все още е твърде мъчителен. Макар че, странно наистина, повторната среща с полицията съвсем не бе най-страшното, нито пък оправянето на бъркотията в кабинета и хола. Не мисля, че някоя от нас имаше нещо против това. Най-лошото бе, когато чакахме да се приберат майка ми и Гай, и се чудехме как ли ще реагират, когато разберат какво се е случило. Никога няма да забравя как отворих външната врата в неделя сутринта и ги видях ухилени на верандата, а после наблюдавах как радостта им помръква, докато им разказвахме за купона и за натрапниците.

Не съм сигурна точно каква реакция бях очаквала от тяхна страна. Струва ми се си въобразявах, че Гай ще вика, ще крещи и ще беснее, когато научи за липсващите си фотоапарати, а майка ми ще избухне в сълзи като види щетите върху мебелите. Ала те, не зная защо, сякаш бяха по-загрижени за нас. Но все пак, дори докато ги уверявах, че не сме били в никаква опасност, си спомнях как кръвта течеше по лицето на Дани, а също и бурната борба в кабинета, преди да дойде полицията. Може би наистина бяхме имали късмет, в края на краищата, а пък Гай въобще не се ядоса заради кражбата на снимачната си техника — или, ако беше ядосан, не го показа. Вместо това каза спокойно, че всичко било застраховано и лесно можело да бъде възстановено, а и така или иначе, може би полицията щяла да успее да го намери. Карли им дала доста информация за Майк Флечър и приятелите му.

— Аз съм виновна! — простенах аз, докато четиримата седяхме заедно в този мрачен ден. — Аз съм виновна за всичко, което се случи. Първо въобще не трябваше да правя купон. И можех да попреча на Майк да влезе, и да извикам полицията веднага щом се появиха онези другите. Аз съм виновна за всичко. Съжалявам.

Майка ми ме погледна тъжно.

— Това, което искам да знам, е как Хелън се е съгласила на това — каза тя. — Наистина е много безотговорно от нейна страна. Бяхме й поверили вас и къщата, и все пак е позволила всичко това да се случи. Наистина не разбирам…

— Хелън не е виновна — казах бързо. — Наистина не е. Моля ви, не я обвинявайте. Ние… аз й казах, че си съгласна за купона, но си забравила да й кажеш. Вината е изцяло моя.

След това отклоних поглед от майка ми в очакване на най-лошото. Но тя нито ми се разкрещя, нито ми наложи някакво страховито наказание. Само въздъхна и каза:

— Не зная дали някога ще мога пак да ти се доверя, Оливия.

А това бе по-лошо от всичко.

Последва напрегнато мълчание и тогава се обади Карли. Тя седеше в един отдалечен ъгъл на стаята, изглеждаше отчаяна и до този момент не бе казала почти нищо.

— Не трябва да обвиняваш Оливия — каза тя. — Тя няма нищо общо. Аз съм виновна за всичко. За абсолютно всичко. — Тя замълча, а после продължи. — Моя беше идеята за купона. Лив не го искаше, но аз я изнудих да се съгласи. И аз казах на Хелън, че си съгласна. А Майк е… беше мой приятел и аз го поканих тук, и приятелите му. Аз бях, само аз. Не можеш да обвиняваш Лив. Не трябва!

— Карли, не беше всичко… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Още откак дойдох тук се мъча да превърна живота й в ад — продължи тя. — Исках тя да страда, защото мразех това място, защото не исках да идвам тук. — Тогава тя заплака, отначало тихо, после с дрезгави, мъчителни хлипания. — Мислех, че… вече не ме обичаш, татко. Мислех, че искаш да се отървеш от мен. Мислех, че искаш само нея. Затова излизах с Майк. И затова ти казах онези ужасни неща. Исках да си го върна.

— О, Карли! — Майка ми стана, отиде бързо при Карли и я прегърна. — Наистина те обичаме — каза тя нежно. — Баща ти те обича, а… а също и аз. Искаме да бъдеш щастлива. Искаме да бъдеш щастлива с нас. Четиримата заедно.

По-късно, когато Гай и майка ми се бяха качили да си разопаковат багажа, излязох в градината и седнах на пейката под перголата. Никога през живота си не бях се чувствала толкова зле. Мисля, че щеше да ми бъде по-лесно, ако майка ми и Гай се бяха ядосали и разстроили повече от случилото се. Спокойствието, търпението и разбирането им само ме караха да се чувствам още по-нещастна. И по-виновна.

Именно там, в градината, ме откри Карли. Очите й бяха зачервени от плач и трепнах като осъзнах, че това бе първият път, когато я виждах да не изглежда съвършена. Може би и тя, все пак, бе човешко същество.

Тя седна до мен и след известно време каза:

— Защо искаше да поемеш вината? Знаеш, че аз бях виновна, за всичко. Защо каза, че си ти?

— Аз… не зная — казах аз. — Сигурно се чувствам отговорна някак си. Очакваше се да ти помагам, да те накарам да се чувстваш у дома си. Реших, че съм се провалила. Реших, че аз съм виновна задето си толкова нещастна.

— Но аз се държах толкова отвратително с теб — каза меко Карли. — Направих такива ужасни неща. Казах такива ужасни неща. Не мога да разбера защо се опита да ме предпазиш. Не ти ли се искаше да си го върнеш? Не ти ли се искаше да ме нараниш?

Свих рамене.

— Искаше ми се на моменти. Но знаех, че си нещастна. Предполагам съм се надявала, че ще започне да ти харесва тук. Че ще започнеш да ме харесваш — погледнах я. — И на мен не ми беше лесно, знаеш ли. Трябваше да свикна с идеята за нов баща вкъщи, както и за нова сестра. Но знаех, че за мен е по-лесно, защото си оставам в моя дом, оставам и в Чалфонт. Може би ако бях дошла в твоята предишна къща и в твоето предишно училище, щях да реагирам по същия начин, както ти. Не зная.

— Съжалявам — каза Карли. — Толкова съжалявам за всичко. Опитвах се да си изкарам на вас своето нещастие. На всички ви. Но всичко отиде твърде далеч. Всичко се провали. А сега и всичко развалих.

Хванах я за ръката.

— Не мисля — казах аз. — Можем всички да опитаме отново. Мисля, че този път ще успеем.

— Надявам се, че можем да бъдем приятелки — каза Карли, а после изведнъж се изсмя горчиво. — Май съм го казвала и преди, нали? А виж какво стана. Как мога да очаквам да ми повярваш този път?

— Убедена съм, че този път действително го мислиш — казах аз.

Карли ми се усмихна.

— О, да — каза тя. — Наистина.

На другата сутрин и двете бяхме в центъра на внимание в Чалфонт. Всички искаха да знаят подробностите от случилото се на купона. Не исках да говоря за това — исках да забравя, че въобще е имало купон — но знаех, че най-добре беше да се приключи с този въпрос. А така или иначе, не след дълго всички щяха да си намерят друга тема за клюки.

С огромно чувство на облекчение с Дани избягахме в „Джино“ на обяд. Не го бях виждала от събота вечерта и исках да му разкажа за майка ми и Гай, и за Карли.

— Изглежда като че ли тя наистина ще се оправи — каза той.

— Надявам се — казах аз. — Но не ми се вярва. Тя преживя неприятен шок след станалото, така че да се надяваме това да й е дало урок. — Усмихнах му се и го хванах за ръката. — Имай предвид, че ще го повярвам само като го видя. А и така или иначе, струва ми се, че с някаква светица Карли може да се окаже точно толкова трудно да се живее, колкото и с предишната лоша Карли.

В този момент се отвори вратата и аз изстенах гласно, когато влязоха Тами-Ан Зийглър и Гари Голдман.

Тами-Ан ме видя и дойде право на нашата маса.

— Хей, Лив! — изскърца тя. — Помниш ли, когато ти гледах на чай и видях тъмнокоса непозната?

— Как бих могла да забравя? — смотолевих аз.

— Ами, мислех си нещо. Може и да съм сбъркала. Може и да е било мъж, а не жена, това, което видях. Може да е бил този Майк на купона. Как мислиш?

— Може — казах аз. — Но ти благодаря все пак за предупреждението, Тами-Ан.

— Няма защо. — Тя отиде при Гари на една съседна маса.

Той улови погледа ми и извика:

— Страхотен купон, Лив! Най-великия! Особено тупаницата!

Срещнах погледа на Дани и избухнахме в смях.

— Тези двамата изглежда пак са се събрали — казах аз.

Той кимна и ме прегърна.

— Обичам те, Оливия Стрикланд — прошепна той.

— Заклеваш ли се? — казах аз.

— Можеш да бъдеш сигурна.

И вече знаех, че от този момент нататък всичко щеше да бъде наред.