Ланс Салуей
Изгряваща звезда (5)

Пета глава

Офисите на театралната трупа „Зебра“ се оказаха в бивша църква в Чолк Фарм. Естествено, пристигнах много по-рано и трябваше да скитам по околните улици поне петнадесет дълги минути. Това само ме изнерви още повече и когато пристигнах в църквата, треперех от страх.

От сутринта ме беше обзела паника. Всъщност, денят бе започнал достатъчно обнадеждаващо: когато се събудих, грееше слънце и аз бях изпълнена с вълнение от мисълта за предстоящото прослушване при Джейсън Хенинг. Но точно когато се чудех какво да облека, започнаха проблемите. Какво би трябвало да се облече за едно прослушване? Исках да изглеждам особено този ден, но изведнъж всичките ми дрехи ми се сториха стари и еднообразни. Или ярки и вулгарни. До момента, в който реших да сложа най-хубавите си джинси и една бяла блуза, която бях взела от Мел преди седмица и не бях върнала, ставаше десет часа и само трябваше да се среша, преди да се втурна нагоре по хълма към станцията на метрото. Бях планирала спокойно начало на деня, така че да пристигна на прослушването уверена, убедителна и впечатляваща. Вместо това пристигнах без дъх от напрежение и се чувствах, като че ли не бях спала цяла седмица.

Сградата изглеждаше празна, когато бутнах вратата и влязох вътре. Озовах се в малък коридор. Вратите от двете му страни бяха затворени. На една от тях пишеше „Справки“, затова почуках на нея и зачаках. Нямаше отговор, така че аз я отворих и надникнах в стаята. Беше офис с две разхвърляни бюра и пишеща машина, но вътре нямаше никой.

Върнах се в коридора и се зачудих какво да правя. В дъното се виждаше двойна врата. Отворих я и се намерих в голяма висока стая. По-голямата част от пода беше гола и прашна, но стените бяха облепени с фототапети, а върху тях бяха окачени екстравагантни предмети: статуи, мечове, позлатени столове и мраморна балюстрада. Тази огромна стая приличаше едновременно на склад, работилница и зала за репетиции. Огледах се възхитена, потапяйки се в атмосферата, и се изпълних с вълнение при мисълта, че мога да стана член на тази трупа и да използвам един от тези предмети на сцената.

Внезапно вратата се затвори зад мен. Стреснах се от уплаха и се обърнах с лице към ниска, пълна жена с очила. Тя ми се усмихна и каза:

— Здравей! Ти трябва да си… о, вече съм започнала да забравям.

— Абигейл Скарбник — казах бързо.

— Разбира се, Абигейл. Колко хубаво, че отново се виждаме, Абигейл. — Тя пристъпи към мен и си стиснахме ръцете. — Извинявай, че закъсняхме — продължи тя, — но… но просто едно от онези неща, които… Надявам се, че ме помниш. Аз съм Бевърли. Бевърли Вайс. Официално — представителен директор на организацията, но всъщност — главен управител.

Нервно й се усмихнах.

— Надявам се, че не съм закъсняла. Нямаше никой наоколо, затова си позволих…

— О, господи, разбира се, че не си закъсняла. Аз закъснях. И Джейсън. Тук ли е?

— Не съм го виждала — казах аз, — не видях никой.

— Той ще дойде всеки момент — рече Бевърли. — Виждам, че се наслаждаваш на помещението ни.

— Очарователно е — казах аз, — всички тези неща…

— Страхувам се, че мястото е малко. Всичко правим тук. Репетиции, декори, всичко. Не че използваме много декори. Тъй като предимно пътуваме, колкото по-малко носим със себе си, толкова по-добре. Предпочитаме публиката ни да използва въображението си.

— Ако има такова — прогърмя един дълбок глас зад нас. — Съжалявам, че закъснях. Ти сигурно си Абигейл. Добре дошла в „Зебра“, Абигейл.

Джейсън Хенинг беше дребен и жилав, с очи като малки камъчета. Той ме погледна мълчаливо, след което се намръщи и каза:

— Изглеждаш различно. Какво си направила със себе си?

Загледах го учудена.

— Не знам какво имате предвид.

— Дрехите, косата. Не си това, което си представях. Нищо — продължи той, — този селски вид ще свърши добра работа. Приличаш на италианка. Предпочитам косата ти да бъде пусната. Дръж я така.

Не знаех какво да кажа, но това нямаше значение, тъй като Джейсън не ми даваше възможност.

— Добре, Абигейл — продължи той бързо. — Бевърли е харесала играта ти в „Нашият град“ и ние мислим, че можеш да бъдеш човека, от когото се нуждаем за нашата младежка продукция това лято. Както вече ти казах, има една роля в „Търговецът“, която имаме предвид, но първо бих искал да чуя как четеш.

— Случайно зная няколко реплики от пиесата — казах аз, — ако желаете да ги чуете… — Не му казах, че бях ги научила специално.

Джейсън не изглеждаше впечатлен, но махна с ръка и каза:

— Да, разбира се.

Той отстъпи няколко крачки назад и седна на пода. Бевърли ми се усмихна окуражително и се присъедини към него.

— Когато си готова — каза Джейсън, — няма да те бавим много.

Слабо му се усмихнах, поех дълбоко дъх и започнах с известната реплика в пиесата:

„Стойността на милостта не е преувеличена.

То падна като нежен дъжд от небето върху мястото долу.“

Гласът ми трепереше от нервност и знаех, че звучи ужасно. Но не можех да спра. Трябваше да продължа.

За щастие, след още няколко реплики Джейсън ме прекъсна и каза нетърпеливо:

— Да, да, много добре, много добре. Знаеш ли още нещо?

— „Ти ме виждаш, лорд Басанио, такава, каквато съм“ — казах аз. — Знам това.

— Така си и мислех — рече Джейсън малко отегчено според мен. — Нека го чуем тогава.

Сега се чувствах по-убедителна и знаех, че този втори монолог звучеше по-добре от първия. Въпреки това Джейсън ме прекъсна преди края и ме помоли да прочета една сцена от пиесата заедно с Бевърли, която щеше да чете другите роли.

— Добре — каза той, щом свършихме. Погледна ме за миг дълбоко замислен и после попита: — Можеш ли да пееш?

— Да пея? — погледнах го изненадана. Защо, за бога, искаше да знае това?

— Да, да пееш — повтори той подразнен, — можеш ли да пееш?

— Малко — отвърнах аз, — така мисля.

— Изпей ми нещо.

— Какво?

— Каквото и да е. „Бог да пази кралицата“, „Честит рожден ден“ — каквото и да е.

Настъпи тишина. Понапънах си мозъка и накрая, чувствайки се доста глупаво, изпях два стиха от „Рудолф, червеноносият елен“.

— Да, добре — каза Джейсън сериозно, щом завърших, — твърде приятен глас, което не може да се каже за песента. — После ми се усмихна и ми намигна. — Благодаря ти, Абигейл. Няма да те задържам повече. Ще се свържа с теб някъде следващата седмица. Трябва да видя и други хора, разбира се, но съм сигурен, че няма да има проблеми.

— Благодаря ви, мистър Хенинг — промърморих аз, докато той с бързи крачки изчезна през двойната врата.

Тогава Бевърли стана и пристъпи към мен.

— Ти чете много добре — каза тя. — Надявам се, че ще получиш ролята.

— Благодаря — отвърнах, — и аз се надявам.

— Ще те изпратя — рече тя и ме съпроводи до вратата. После се спря и ми се усмихна сърдечно. — Всичко хубаво, Абигейл. Убедена съм, че скоро ще се присъединиш към нас.

Замаяна тръгнах към метрото. Свърши. Прослушването беше свършило. Сега оставаше единствено да чакам. Ех, ако не бях толкова напрегната, щях да си кажа репликите по-добре, щях да звуча по-убедително… ако можех пак да се явя, сигурно щях да се представя наистина добре. Може би, ако се върнех и помолех…

Замаяното ми състояние продължи през целия път до вкъщи и през останалата част на следобеда. Но когато ми се обади Мел, за да разбере какво е станало, мечтата ми бързо започна да се изпарява. Докато й разказвах за Джейсън, Бевърли и прослушването, проумявах колко ужасно се бях представила. Сега Джейсън за нищо на света не би ми дал ролята — нали беше видял, че не мога да играя сносно. Изтръпнах от страх, когато си спомних треперещия си нервен глас, с който изпях „Рудолф, червеноносия елен“.

— Но Бевърли те е видяла, че играеш добре — напомни ми Мел. — Спомни си, че те е гледала, тя знае какво можеш всъщност.

Тогава се успокоих. Както обикновено, Мел беше права. Поне Бевърли знаеше, че всъщност на сцената не звуча като задушено пиле. Всичко, което трябваше да направя сега, беше да чакам, да чакам телефонното обаждане.

— Що се отнася до пиесата — продължи Мел, — не забравяй последното представление тази вечер. И празненството у Маги след това.

— Разбира се, че няма да забравя — казах весело, — ще се видим, Мел. Чао.

През останалата част от деня се опитах да забравя „Венецианският търговец“ и да мисля за „Нашият град“. Беше важно за мен да се реабилитирам за ужасната ми игра предишната вечер. Трябваше да играя по-добре от всякога, дори само за да покажа на Тами-Ан Зийглър, че Гари не ме интересува. Освен това бях задължена на Маги Фарел. Не можех да я изоставя отново.

Но нямаше нужда да се тревожа. Тази вечер всичко с представлението беше наред. Всъщност, последният спектакъл на „Нашият град“ беше най-добър. Знаех, че Маги беше доволна, тъй като не каза нищо, когато след това дойде в съблекалнята. Тя просто ни погледна с искрящи очи и бавно кимна, преди да излезе тихо от стаята.

Има някаква особена меланхолия при последното представление на една пиеса. Всички бяхме въодушевени и развълнувани от успеха и от предстоящото парти, но в същото време беше тъжно, че седмиците на тежка работа бяха свършили и че нямаше да има повече репетиции, повече реплики за заучаване, повече празненства и смях. След няколко дни свършваше срока и за известно време пътищата на всички ни щяха да се разделят.

Последната вечер с „Нашият град“ изглеждаше като края на света.

Отначало празненството не ми хареса, макар че не беше лошо. Маги Фарел живее в голяма къща в Хайгейт — имаше много хора, много храна и музика. Но аз бях сама и за първи път открих, че Гари ми липсваше. Дани Анджелено се присъедини към мене за вечерта, но не беше същото като да бъдеш с някой специално. Не можех да споделя чувствата си с Дани, не можех да му кажа за обхваналата ме тъга в края на пиесата и за вълнението ми на прослушването при Джейсън. Не можех да му обяснявам как се отнасям към главните неща в живота ми. Но точно тогава прозрях, че и на Гари не можех да кажа всичко това. Той никога не е разбирал отношението ми към театъра, към актьорската игра, към желанието ми да стана звезда. Бях се опитвала да говоря стотици пъти с него за това, но той никога не проявяваше желание да ме слуша. Това просто не го интересуваше. Постепенно усетих, че Гари вече не ми липсва, и започнах да се веселя. Може би затова, когато Дани ме изведе в градината и ме целуна много нежно и изненадващо умело, аз ни най-малко не се възпротивих.

 

 

Не знам как оцелях през следващите дни в очакване на обаждането на Джейсън Хенинг. В Чалфонт не се случи нищо, което да отвлече вниманието ми — срокът свършваше, така че нямахме много работа и всички разговори бяха за ваканцията и за летните ни планове. Изглежда всеки си беше организирал нещо: Мел щеше да посети Антон във Венецуела за няколко седмици. Тами-Ан летеше обратно към Форт Уейн, Индиана, за по-голямата част от лятото, Дани планираше да поскита из Европа и искаше да ме вземе със себе си. Когато ме питаха какво ще правя през лятото, все още не можех да им отговоря. Просто промърморвах нещо от рода, че нямам определени планове и гледах да сменя темата. На Тами-Ан се падна голямото удоволствие да ми съобщи, че Гари щял да ходи за няколко седмици в Щатите при баба си и дядо си, но Рейчъл Куин не отивала с него. Изглежда за сведение, каза ми Тами-Ан радостно, Рейчъл и Гари не ходели вече.

— Така че Гари е свободен, ако отново искаш да започнеш от там, където свърши.

Казах й, че не искам да имам нищо общо с него, така че ако тя е кандидатка, нямам нищо против. Тя се изчерви и бързо смени темата.

Телефонното обаждане дойде най-после в сряда вечерта. В момента вечеряхме, затова се обадих долу от хола.

— Абигейл? Джейсън Хенинг е. Бях ти обещал да ти се обадя за прослушването.

— Да, мистър Хенинг — почти извиках аз.

— Бяхме удовлетворени от твоето четене и искаме да играеш в ролята на Нериса.

За момент останах безмълвна от изненада и разочарование. Нериса беше слугинята на Порция и беше само една малка роля. Бях сигурна, че ме искат за ролята на Порция. Може би имаше някаква грешка.

— Абигейл? Чуваш ли ме?

— Да, мистър Хенинг. Съжалявам, но… да, разбира се, благодаря ви. За мен ще бъде удоволствие.

Джейсън се засмя.

— Сигурно искаше да играеш Порция — каза той, — но за тази роля имаме много по-опитна актриса. Един ден, може би. Засега, ако ролята на Нериса те задоволява…

— Да, разбира се — запъвах се аз, — разбира се, че ме задоволява, благодаря ви. Наистина съм…

— Добре. Бевърли ще те уведоми за датите на репетициите и така нататък. Радвам се, че идваш при нас. Дочуване.

Останах няколко мига, сграбчила слушалката, заслушана в сигнала, и с мъка се опитах да се почувствам щастлива и развълнувана. Джейсън беше прав. Трябваше да започна от дъното. Не можех изведнъж да започна с най-добрите роли, в началото трябваше да се задоволявам с малките.

Съобщих новината на семейството, веднага щом седнах на масата. Нямаше смисъл повече да я пазя в тайна. Майка ми и Джонатан изглеждаха развълнувани и доволни, само Лаура не изглеждаше зарадвана. Тогава си спомних, че двете бяхме решили това лято да отидем някъде заедно. Нямахме определени планове. Просто се бяхме споразумели да направим нещо заедно.

— Няма значение, Аби — каза тя, след като й се извиних, — няма значение. Все пак не бяхме запланували нищо конкретно. А тази пиеса е твърде важна, за да я пропуснеш. Може това да е големият ти шанс.

Но много бързо след това тя стана от масата и аз знаех, че за нея уговорката ни имаше голямо значение.

Майка ми съчувствено ме погали по ръката.

— Не се тревожи, скъпа. Лаура ще го преживее. Тя е права — това е голям шанс за тебе. Джейсън Хенинг е отличен режисьор, а „Зебра“ е дълбоко уважавана трупа. Бях чула, че имал финансови трудности и възнамерявал да я закрие, но изглежда късметът не го е изоставил. Завиждам ти, скъпа. Бих искала аз да започна всичко отначало в театъра.

— Да — каза Джонатан, — всички ти желаем успех, Аби.

Спомних си какво ми каза мама, когато най-после си легнах, вперила поглед в нощното небе. Това беше моят голям шанс. Бях се справила сама, без ничия помощ. Джейсън дори не знаеше, че съм дъщеря на Максин Андерсън. Доколкото беше осведомен, аз бях просто Абигейл Скарбник, която знаеше два стиха от „Рудолф, червеноносият елен“.

Една усамотена звезда блещукаше в мрака зад прозореца ми.

„Звездна светлина, ярка звезда

Първата звезда, която виждам тази вечер.

Искам да мога, искам да мога…

Нека желанието да ми се сбъдне!“

И после:

— Благодаря ти, ярка звезда — прошепнах аз, — ти направи така, че последното ми желание се сбъдна. Сега да видим какво можеш да направиш със следващото.

Затворих очи и пожелах…