Ланс Салуей
Изгряваща звезда (4)

Четвърта глава

Бях се поуспокоила, когато пристигнах в къщи. Поне бях спряла да треперя и да се чувствам омаломощена от гняв. Качих се горе да се преоблека и освежа, после пак слязох долу и се упътих право към телефона. Имах да проведа два важни разговора. Единият беше с Джейсън Хенинг, разбира се, но той трябваше да почака. Първо имах нужда да поговоря с Мел. Трябваше да поговоря с някой за Гари, трябваше да го изключа веднъж завинаги от живота си.

За щастие, Мел си беше у дома. Едно от многото неща, които харесвам у нея е, че тя е чудесен човек, с когото можеш да споделиш мъката си. Тя знае винаги какво точно да каже и обикновено съветите й са разумни, без да бъдат покровителствени. Най-важното е, че каквото и да кажа, знам, че ще си остане само между нас двете. Все пак, понякога изпитвам желание да бъде и обратното. Но Мел е много потаен човек и рядко се доверява на мен или на който и да е друг, поне доколкото знам. Мина доста време, преди да разбера, че тя и Антон ходят. Единствената й грешка е, че изглежда неспособна да разбере колко е привлекателна.

Мел ме слушаше търпеливо, докато й разказвах случилото се между мене и Гари, а когато накрая спрях да си поема дъх, каза:

— Аби, наистина мисля, че това е най-доброто. Гари е най-големият грубиян на света. Добре, че си се отървала от него, повярвай ми.

Надявах се, че е права и й го казах. Тогава тя продължи:

— Все пак жалко, че е станало на публично място. Току-що ми се обади Тами-Ан Зийглър, за да ми каже как сте се карали на алеята. Не е пропуснала нито дума.

— О, не! — простенах аз. — Сигурно вече знае цял Чалфонт.

— Нищо — рече Мел успокояващо. — Поне си скъсала с Гари. Това е важното.

— Надявам се Рейчъл Куин да съзнава в какво се впуска — казах аз.

— Не се тревожи за нея — рече Мел бързо. — Рейчъл е опиянена. Тя е глупава, повярвай ми.

— Да му мисли — казах аз.

След това Мел смени темата.

— Обади ли се на Джейсън? Какво ти каза? Хайде, нямам търпение да науча.

— Още не съм говорила с него — обясних аз. — Исках първо да говоря с теб за Гари. И се радвам, че го направих. Мел. Сега се чувствам много по-добре. Виж какво, ще ти се обадя пак, щом говоря с Джейсън, става ли?

— Добре. Чао, Аби.

Отне ми поне десетина минути, докато събера кураж и набера номера на Джейсън Хенинг. Когато накрая го направих, даваше заето. След пет минути опитах пак и ми отговори отегчен женски глас, който ми нареди да почакам, докато го намери. До момента, в който се обади Джейсън, бях така ужасена, че едва можех да говоря. Все пак, той бързо ме окуражи. Изглеждаше удовлетворен, че съм му се обадила, след което се отплесна да ми разправя колко била впечатлена асистентката му от играта ми като Емили — ако в този момент някой подслушваше, с основание би си помислил, че Джейсън говори с Джейн Фонда. Като че ли бях номинирана за Оскар.

— Предполагам знаеш, че „Зебра“ е пътуваща трупа — каза той най-сетне, — повечето време пътуваме из страната и представяме продукцията си, въпреки че всяка година правим по един сезон в Лондон. Сигурно си гледала наши представления.

Не бях, но не се издадох. За щастие, Джейсън не изчака да чуе отговора ми.

— Всяко лято правим специална продукция, като ползваме талантливи младежи от лондонските училища — продължи той, — понякога те самите търсят контакт, но преди всичко ние ходим и гледаме местни училищни представления, за да подберем най-подходящите актьори. Така открихме и теб, разбира се.

Скромно промърморих нещо в слушалката, но той не обърна внимание.

— Репетираме около три седмици след началото на ваканцията, след което даваме седмични представления някъде в Лондон — може би студио Ривърсайд, шоу или Пимлико — и тогава правим няколко представления извън града. Но — продължи той въодушевено, — сигурен съм, че знаеш всичко това. Нашите годишни младежки продукции са много високо ценени — и той поверително снижи гласа си, — те често водят до по-големи перспективи за нашите млади актьори.

— Сигурна съм, че е така — изграчих аз.

— Така че, надявам се, желаеш да се присъединиш към нас във „Венецианският търговец“ това лято. При положение, че нямаш други ангажименти, разбира се.

— Нямам други ангажименти — казах аз. — Никакви.

— Добре — каза Джейсън бързо, — можеш ли да дойдеш утре, за да ни почетеш? Добре. Няма да бъде истинско прослушване — просто трябва да разберем дали си подходяща за ролята, която имаме предвид. Сигурен съм, че няма да има проблеми, но най-добре е да се убедим окончателно, особено ако не си играла много Шекспир. Добре тогава. До утре сутринта, да кажем… в единадесет?

— Ще бъда там — казах разтреперано и затворих.

За момент останах до телефона, опиянена от това, което бях чула. Не можех да повярвам. Джейсън Хенинг ме канеше за лятната си продукция. Мен! Щях да играя в добра продукция, в добър Лондонски театър. А кой знае какво може да се случи след това? Би могло да има други предложения, други представления, други театри. Най-хубавото беше, че Джейсън Хенинг ме канеше мене, Аби Скарбник, заради таланта ми, а не защото бях дъщеря на Максин Андерсън. Той дори не знаеше, че съм й дъщеря. Всичко това бях постигнала сама. Щях да се справя сама. Сама.

Но първо трябваше да се обадя на Мел, за да й кажа. След това трябваше да проверя дали имам „Венецианският търговец“.

Тази вечер отидох в театъра на Чалфонт час и половина преди началото на представлението. Трябваше ми доста време да търся копие на „Венецианският търговец“, но най-после намерих едно в кабинета на последния рафт, затрупано от стари ръкописи на майка ми. Гледала съм пиесата няколко пъти, когато бях малка — майка ми играеше Порция в един спектакъл на националния театър, но не си спомнях нищо, освен един лихвар на име Шейлок, който искаше да прекрати договора си с един неплатежоспособен клиент. Спомням си майка ми в ролята на Порция, предрешена като адвокат на процеса срещу Шейлок и колко красива изглеждаше накрая, когато се скараха с любовника си за един пръстен. Порция беше една от най-известните героини на Шекспир — щеше да бъде чудесно, ако Джейсън Хенинг ме поканеше да играя точно нейната роля. Взех книгата, отидох в градината и бях се зачела в нея, когато мисис Харгрийвс ме извика за вечеря.

Бях решила да не казвам на другите за проекта на Джейсън. Съществуваше някаква опасност да си промени мнението, след като ме чуе на следващия ден и щеше да бъде унизително да им кажа, че съм се провалила. А и определено не исках майка ми да знае за предложението, докато нямаше едно или друго решение. Последното нещо, което бих допуснала, беше тя да отиде зад гърба ми при Джейсън Хенинг и да използва влиянието си в моя полза. Не, нямаше да кажа на никого, преди да получа определен резултат. С изключение на Мел, разбира се, но можех да разчитам на нея, че ще мълчи.

След вечерята се върнах в стаята си да дочета пиесата, поради което закъснях доста за Чалфонт. И понеже главата ми беше пълна с „Венецианският търговец“, Порция и Джейсън Хенинг, играта ми тази вечер не беше за пред хората. Направих глупави грешки, а в последната, най-важната сцена, направо забравих думите си.

След представлението отбягвах погледа на Маги Фарел — не исках да видя разочарованието, изписано на лицето й. Но не можех да отбягна останалите от състава в съблекалнята. Никой не се оплака и не каза нищо за грешките ми, но забелязах, че Елейн Пичило и още един-двама любопитно ме наблюдаваха.

Разбира се Тами-Ан Зийглър накрая наруши напрегнатата тишина.

— Жалко за твоята игра тази вечер, Аби — каза тя, докато сваляше средновековния грим от лицето си. — Все пак не е лесно да се концентрираш върху ролята си, след като най-хубавото момче от Чалфонт ти каже да се разкараш.

Затворих очи и започнах да броя до десет. Внушавах си да не й обръщам внимание. Но не беше лесно. Всъщност, беше невъзможно. Отворих очи и казах:

— Грешно си разбрала, Тами-Ан. Аз му казах да се разкара, а не той на мен.

— Така ли? — Тя се обърна и ме погледна с подигравателна изненада. — Не ми прозвуча по този начин, аз бях там.

— Да — щракнах с пръсти, — развяваш ушите си навсякъде, а както обикновено, те само за това стават.

Тами-Ан ахна.

— Само минутка почакай, Аби Скарбник — каза тя, — нека ти кажа, че…

— Не — прекъснах я аз, — нека аз ти кажа. Ти си…

В този момент зърнах отражението на Мел в огледалото и млъкнах. Тя гледаше право в мен, право в очите ми. Щом улови погледа ми, тя едва забележимо поклати глава и се усмихна.

И аз й се усмихнах. Да, Мел беше права. По-добре да си замълча. Както обикновено, бях попаднала в капана на Тами-Ан. Тя си умираше да предизвиква свади. Най-доброто, което можах да направя, беше да я пренебрегна. Да я пренебрегна напълно. Прибрах си гримовете в чантата и станах.

— Искаш ли да те закараме, Мел? — казах весело. — Джонатан чака отвън с колата.

Мел засия срещу мен.

— Благодаря — отвърна тя, — само минутка.

— Не бързай — казах й, — цялото време на света е наше. — Бавно тръгнах да излизам и на вратата се обърнах. — Съжалявам за тази вечер, момичета. Утре ще бъде по-добре. Обещавам! — И после: — Лека нощ, Тами-Ан — добавих възможно най-сладко, — да спиш добре.

И излетях от стаята заедно с Мел, която ме следваше отблизо. На излизане от училището й казах:

— Е, тази вечер играта ми беше безнадеждна, но със сигурност ги закопах в съблекалнята!

Мел се ухили.

— Там беше страхотна. Но не се тревожи, Аби. Утре ще бъде по-добре. Убедена съм.

— Надявам се — казах аз, — разбира се, че се надявам.

Но когато казах това, аз съвсем не мислех за училищното представление. Не мислех за ролята си на Емили Уеб. Мислех за срещата си в единадесет на другата сутрин. Мислех за прослушването при Джейсън Хенинг.