Ланс Салуей
Изгряваща звезда (2)

Втора глава

Винаги съм предпочитала да ходя в театъра колкото е възможно по-рано преди представлението. Нуждая се от повече време, за да успокоя нервите си и да се настроя за ролята, която играя. Премиерата на „Нашият град“ не направи изключение. Джонатан ме докара пред училищния театър час преди представлението. Захвърлих чантата си в съблекалнята и се поразходих по голата прашна сцена, а после долу из залата. Седнах на един стол от последните редове, опитвайки се да забравя пеперудите, които изглежда играеха танц с дървени обувки в стомаха ми.

Има нещо романтично и тайнствено в един празен театър. Тази вечер като че ли залата беше останала без дъх в очакване на тълпите хора, които след час щяха да запълнят седалките. Пред мен се простираше голата сцена, където не след дълго трябваше да убеждавам публиката, че не съм Аби Скарбник — високо момиче с кестенява коса от пети курс в Чалфонт, а Емили Уеб — сериозна млада девойка, която живее в началото на века в Гроверс Корнърс, Ню Хемпшир.

Откъм сцената чух шум, което ми подсказа, че вече не бях сама в театъра — и тогава се появи Джей Хендриксен с една стълба. Той се изкачи на нея и започна да нагласява една от лампите на сцената. Надявах се да не ме види в тъмната зала и извадих късмет. Джей Хендриксен е един от малкото хора в Чалфонт, които не мога да понасям. Както казва Мел, той е живо доказателство, че не всички австралийци са огромни, почернели и красиви. След малко слезе от стълбата и изчезна. Чух да говори с някой, след което се появиха и други гласове. Театърът оживяваше.

Усетих, че нещо се раздвижи зад мен и се обърнах. Маги Фарел беше седнала до мен. Отначало не каза нищо, а се загледа мълчаливо в сцената, опитвайки се да се потопи в атмосферата.

— Ти си като мен — рече тя накрая. — Винаги идвам преди другите, за да бъда известно време сама със себе си.

Кимнах. Харесвах Маги. Тя беше директор на театъра в Чалфонт и режисьор на пиесата. Дребна и силна, с огненочервена коса, която подхождаше на темперамента й, Маги ръководеше постановката с твърда и опитна ръка. Тя беше блестящ режисьор, който постигаше такива добри резултати, че театралните агенти и скаути винаги гледаха представленията й. Чалфонт имаше силна театрална традиция. Разбира се, помагаше фактът, че родителите на повечето ученици работеха в шоубизнеса — това се отразяваше на самия театър, който беше напълно екипиран с хубави столове и пълна задкулисна апаратура. Сградата беше подарена на Чалфонт преди години от известен актьор, чиито деца посещаваха училището. Тази традиция означаваше също така, че голяма част от публиката на премиерата ще се състои от известни лица в областта на театъра и шоубизнеса — факт, който никак не успокояваше нервите ми.

— Майка ти ще дойде ли? — попита Маги.

— Да — отвърнах мрачно, — и ще доведе със себе си половината национална театрална трупа.

Маги се усмихна.

— Не се тревожи. Ще се справиш.

— Но след миналата вечер… — започнах аз.

— Забрави за миналата вечер — каза Маги твърдо. — Тази вечер ще бъде различно. По-добре. Ще видиш. — После стана и бързо се отдалечи.

Проследих я как излиза от залата, след което премигнах, тъй като някой пусна лампите. Гласовете във фоайето ме подсетиха, че беше крайно време да започна подготовката си за представлението. Чувствах се леко изнемощяла, а сърцето ми биеше като пневматичен чук. Надявах се поне да изкарам представлението, без да повърна върху хората от първия ред.

Когато се върнах в съблекалнята, тя представляваше кошер на суматохата. Останалите момичета от състава бяха дошли и се приготвяха.

Мел привършваше с грима си и развълнувано ми махна, когато влязох.

— Има цветя за теб — каза тя — и картичка също!

Розите бяха от майка ми и Джонатан, а картичките — от Лаура и от Мел. Дори имах телеграма от баща ми в Лос Анжелос:

„Късмет, дете мое. Бих искал да съм там.“

Но нямаше нищо от Гари. Нито цветя, нито картичка, нито каквото и да е друго. Може би нещо щеше да пристигне по-късно. Да, сигурно е така. Гари щеше да донесе нещо със себе си.

Намерих празно място пред огледалото и започнах да се приготвям. До мене Тами-Ан Зийглър се гримираше като Мисис Соумз — градската клюкарка на средна възраст.

— Тези цветя от Гари ли са? — попита ме тя.

Погледнах я. Отлично знаеше, че не са от Гари.

— Не, от майка ми.

— О, да, великата Максин Андерсън — рече тя и сладко се усмихна насреща ми. — Но така ли трябва да бъде?

— Какво имаш предвид?

— Е, ако не беше майка ти, нямаше въобще да играеш Емили, нали?

Хвърлих й един унищожителен поглед и казах:

— Да пукнеш дано, Тами-Ан. — А после добавих учтиво: — Не си ли губиш времето с този грим. Мисля, че за твоята роля нямаш нужда от такъв.

Тами-Ан остана с отворена уста, а от другата ми страна Мел избухна в хихикания.

— Мел, ще ми помогнеш ли за прическата? — казах аз. — Иначе ще закъснея.

Винаги имам проблеми с косата си — ужасно е гъста и разчорлена. Обикновено това не беше от голямо значение, тъй като това лято ми харесваше да се правя на циганка, но Емили Уеб от Гроверс Корнърс, Ню Хемпшир, не трябваше да изглежда като влачена през плет.

— Достатъчно — каза Мел, оглеждайки ме внимателно, — останалото зависи от теб, момиченце.

— Имаш предвид играта?

— Да, играта. Но ти ще се справиш, Аби. Ще бъдеш чудесна.

Слабо й се усмихнах.

— Успех, Мел — прошепнах.

— И на теб.

Някой почука и Маги Фарел надникна вътре.

— Още десет минути — каза тя. — Размърдайте се, момичета!

— Да се размърдаме? — изкряска Тами-Ан, неузнаваема под средновековния си грим. — Какво искаш да кажеш, Маги?

— Искам да ви пожелая успех — усмихна се Маги. — Успех на всички! — и изчезна.

Бързо се огледах в огледалото, за да се убедя, че изглеждам сносно, доколкото го позволяваха обстоятелствата, след което излязох от съблекалнята и се свих в един ъгъл зад сцената. Джей Хендриксен и останалите, които отговаряха за декора и осветлението, сновяха напред-назад, правейки последни проверки на лампите и подпорите, а от залата долиташе шума от развълнуваната публика, която запълваше столовете. Затворих очи и се опитах да успокоя нервите си — опитах се да си представя, че съм някъде другаде, но не се получи и отново ги отворих. Останалите актьори дойдоха един по един и мълчаливо застанаха до мен в тревожно очакване на изпитанието.

И тогава лампите в театъра угаснаха, а шумът от разговорите заглъхна и прерасна в тишина. Настъпи пауза, след което силният, убедителен глас на Дани Анджелено проехтя всред смълчаната зала.

— Тази пиеса се нарича „Нашият град“. Написана е от Търнтън Уайлдър…

Беше наш ред. Представлението беше започнало.

Тихо се промъкнах зад сцената до мястото, където трябваше да направя първото си излизане. Тара Ленковски, която отговаряше за реквизита, ме чакаше там с учебниците, които трябваше да нося със себе си. Благодарих й с усмивка и разтреперана зачаках излизането си. Вървеше добре. Репликите звучаха сигурно и убедително, а и ритъмът беше добър. В един момент Дани се запъна и сърцето ми почти изскочи. Но той бързо се съвзе и представлението продължи без прекъсване. После се заслушах в монолога на Дани, който завършваше с моето появяване.

Чаках в тъмното. Ето го моментът. Поех си дълбоко дъх и пристъпих на сцената. Повече не бях Аби Скарбник. Бях Емили Уеб, на път за вкъщи от училище през 1901 година, правейки се на елегантна лейди.

— Не мога, Луис — казах аз, — трябва да се прибера да помагам на майка си. Обещала съм.

След това нямах повече време да се тревожа за публиката, представлението или прическата. Трябваше да се концентрирам, да се превъплътя в Емили Уеб до последната трогателна сцена на гробището и тържествения край на пиесата.

Настъпи дълга пауза след последните реплики на Дани и светлините на сцената постепенно угаснаха. Като че ли публиката нямаше желание да нарушава тишината, както и актьорите, които не искаха пиесата да свършва. После избухна буря от аплодисменти, които изглежда щяха да продължат вечно. Бяхме репетирали три излизания на бис, но трябваше да го направим два пъти повече, за да откликнем на ентусиазма на публиката. Щяхме още веднъж да излезем, но Маги Фарел енергично поклати глава и ние се втурнахме към съблекалните крещейки, смеейки се и плачейки от облекчение и възбуда. Премиерата беше минала и то добре. Представлението беше успешно.

Не си спомням много от останалата част на вечерта — само отделни сцени като отражения в разбито огледало. Помня, че съблекалнята внезапно се изпълни с хора и гръмки гласове, спомням си и това, че в очите на майка ми имаше сълзи, когато тя обви ръце около шията ми и каза, че съм била чудесна. И Лаура беше там, и Джонатан, и Мел, разбира се.

Спомням си, че Маги Фарел ми се усмихна и рече:

— Казах ти!

И Тами-Ан, която скимтеше:

— Мисля, че майка ти е великолепна.

И тя наистина беше великолепна — висока, грациозна и елегантна, изглеждаше години по-млада, радваща се на хвалебствията на другите около нея. Не беше честно, помислих си. Защо не бях наследила тази лъскава руса коса, тези стройни крака и бедра.

Тогава Тами-Ан ми каза с ужасния си глас:

— Вземам си думите обратно. Беше чудесна в ролята на Емили. Никой не би го направил по-добре…

И аз обвих ръце около нея, за голяма нейна и моя изненада. Спомням си и други лица и други гласове. Спомням си и една ниска, пълна жена с очила, която каза, че била Бевърли някоя си, от театралната трупа „Зебра“, и че моята игра била направо трогателна.

Един спомен е по-силен и по-жив от другите.

Спомням си, че се оглеждах из стаята и говорех на Мел:

— Къде е Гари? Каза, че ще дойде. Не може да е забравил.

Мел каза успокояващо:

— Трябва да е някъде тук. Всеки момент ще се появи.

— Може би не е успял — промърморих аз, — може би е решил да гледа пиесата утре.

Точно тогава, в суматохата, Джей Хендриксен каза:

— За Гари Голдман ли говорите? Той дойде. Видях го в антракта.

— Сигурен ли си? — попита Мел.

— Разбира се — Джей беше възмутен, — беше с… как се казваше. Ти я знаеш. Рейчъл Тингълми.

— Рейчъл Куин? — казах аз.

— Да, точно така — отвърна Джей весело, — тази вечер Гари беше на представлението с Рейчъл Куин. Страхотна мадама! Определено знае как да ги сваля.

Както бях споменала, Джей Хендриксен е един от малкото хора в Чалфонт, които наистина не мога да понасям.