Ланс Салуей
Изгряваща звезда (13)

Тринадесета глава

После исках да изчезна. Исках да пропълзя в някоя дупка и да се скрия там. Исках да изчезна безследно и до края на живота си да не виждам друго живо същество. Но животът не е толкова елементарен. Трябваше да продължа и да се преструвам, че всичко е наред. Трябваше след представлението да се прибера с Джонатан у дома и весело да разговаряме за пиесата. Разбира се, той беше много тактичен. Не ми каза колко ужасна съм била, но не ми каза и че съм била великолепна. Рики тръгна с нашата кола и ние го оставихме в Хендън, ала той беше седнал на задната седалка и дори не можех да имам допира на тялото му или ръката му. Но докато се сбогувахме, той прошепна:

— Не беше толкова лошо, колкото си мислиш. — И добави: — Помни, че те обичам — преди да изчезне в тъмното.

Когато се прибрахме, се опитах да си спомня какво ми беше казал. Заварих майка ми разтревожено да ни чака. Хвърлих поглед към нетърпеливото й лице и се втурнах в стаята си, като оставих Джонатан да й разкаже случилото се. След малко тя дойде горе да ме види и ми каза, че не бива да се отчайвам, че тези неща стават и че все пак от това, което е чула, играта ми била забележителна за човек, имал само няколко дни да научи ролята. После ми разказа няколко истории за провали в нейната кариера. И преди ги бях чувала, но сега ме развеселиха и започнах да се чувствам малко по-добре.

Последното нещо, което желаех, бе да се върна в театър „Пимлико“ и да повторя представлението, но бях длъжна да го направя. Следващата вечер трябваше да отида и да изиграя отново ролята си. В сутрешните вестници се бяха появили няколко материала и всички ние се почувствахме по-освободени, докато се подготвяхме за второто представление. Критиците изглежда бяха харесали спектакъла, въпреки че един-двама се отнасяха нелюбезно с идеята за тридесетте години и пишеха, че Джейсън Хенинг пак се е опитал да се прави на интересен. Играта на Адам беше оценена за специална награда, но благодарение на Бога нищо не бяха споменали за мен. Един критик писа: „Абигейл Скарбник даде смело представление в ролята на Порция“ — не беше ясно какво точно означава това, а друг писа, че не съм се справила толкова лошо, имайки предвид факта, че съм поела ролята в последния момент.

Тази вечер всички се чувствахме по-отпуснати. Според мен бяхме осъзнали, че никое представление не може да бъде по-лошо от първото и затова не се притеснявахме от грешки. В крайна сметка представлението мина без нито един гаф, а публиката накрая се изправи на крака. Бяхме играли чудесно. Може да е било с един ден закъснение, но поне бяхме доказали, че можем.

След това всяко представление ставаше по-хубаво от предишното. Вече не само играехме добре, но и се забавлявахме. Изведнъж всички седмици на непосилни репетиции, всички часове на болка и изтощение изглеждаха възнаградени. Дори нещастието от премиерата се превърна само в един унизителен спомен.

Беше седмица след премиерата, когато Джейсън дойде в гримьорната ми след поредния спектакъл. Той затвори вратата, седна и аз си помислих, че има да казва нещо важно.

— Знам какво искате да ми кажете — продумах аз. — Каролайн се връща.

Джейсън кимна с облекчение.

— Другият понеделник — рече той. — В неделя сутринта ще има репетиция, за да може отново да свикне с ролята. А ти сигурно си забравила всичко от Нериса.

Обърнах се с лице към него.

— Нека Сара продължи като Нериса — казах аз. — Тя се справя добре и няма да е честно да й отнемаме ролята сега.

— Наистина ли искаш да кажеш това, което си мисля, Абигейл? — попита той. Аз кимнах и той продължи. — Ще ни липсваш. Пък и знаеш ли, не си толкова лоша в ролята на Порция.

— Обзалагам се, че не сте си го мислил след премиерата — усмихнах се аз. — Сега съм по-добра, но никога няма да бъда достатъчно добра. Никога няма да бъда толкова добра в тази роля, колкото Каролайн.

— Един ден ще бъдеш — каза Джейсън. — Един ден ще станеш много добра актриса.

— Трябва да чакам твърде дълго — отвърнах аз. — Искам да бъда добра актриса сега.

Джейсън се усмихна тъжно и стана да си върви.

— Ще трябва да чакаш — каза той, — ще трябва да чакаш. И да се учиш.

След последното ми представление устроиха празненство в моя чест. Всички отидохме в дома на Бевърли във Фулъм, където ми подариха цветя и омайваща фигура на гондолиер, направена от венецианско стъкло. Чувствах се едновременно тъжна и щастлива. Пиесата и хората в нея щяха да ми липсват, но знаех, че постъпвам правилно като напускам. Бях разбрала, че е лесно да бъдеш най-добрата актриса в Чалфонт, но това не се отнасяше за външния свят. Трябваше да реша какво исках да правя и как щях да го постигна.

На другия ден заедно с Рики отидохме на Примроуз Хил. Намерихме една пейка и седнахме да ядем сандвичи и да се наслаждаваме на гледката. Беше точно като в старите времена. Исках да си припомня деня на първата ни среща и забавлението в старата прашна зала в Чолк фарм.

— Никога няма да забравя тези последни седмици — казах най-сетне, — беше чудесно.

— Всичко ли? — попита Рики.

Усмихнах се.

— Е, може би не всичко, повечето. — Обърнах се и го погледнах. — Преди всичко ти, Рики.

Известно време мълчахме. Накрая казах:

— Въпреки това ще се чувствам странно.

— Кога? — прошепна той.

— Довечера, при публиката — казах аз, — като гледам пиесата. Като гледам как някой друг играе в ролята ми. Като гледам — и весело го сръчках — как ти се целуваш със Сара.

И той ме сръга.

— Не се тревожи, няма да ми е приятно — засмя се той, — освен това, тя не се целува като теб.

Внезапно потреперих, независимо, че грееше слънце и беше топло. Рики ме обгърна с ръка и аз се притиснах в него.

— Странно е, че вече не съм част от пиесата — казах аз, — чувствам се като… някак си изгубена. В продължение на седмици не мислех за друго, освен за нея и сега изведнъж се оказва, че не е останало нищо. Като че ли някой е дръпнал килимчето под краката ми и съм паднала по очи.

— Можеше да останеш — каза Рики, — можеше отново да поемеш старата си роля. Нериса. Можех да се целувам с теб, вместо със Сара.

Поклатих глава.

— Нямаше да бъде честно спрямо нея. Тя е толкова добра в тази роля, колкото и аз. Дори по-добра. Не, мисля, че взех правилно решение.

Рики се намръщи.

— Най-лошото е, че вече няма да можем да се виждаме — каза той, — всяка вечер ще съм зает с представления, а после заминаваме на турне.

— Можем да се виждаме през деня — казах аз, — пък и пиесата ще приключи след няколко седмици. За всички. Тогава ще разполагаме с цялото време на света.

— Права си — каза той, — ще разполагаме с цялото време на света.

Той наклони лицето ми към неговото и ме целуна много нежно. След малко казах:

— Реших какво ще правя.

— Кажи ми — прошепна Рики.

— Ще дам всичко от себе си в Чалфонт. Ще взема дипломата си и ще постъпя в театрално училище. Ще започна отначало и ще науча всичко, което трябва. Ще стана актриса, Рики. Ще стана звезда. Но сега вече знам, че няма да бъде толкова лесно, колкото си мислех. И знам, че ще се нуждая от всякаква, всевъзможна помощ.

— Дори и от майка ти? — попита той.

— Особено от нея — казах аз и добавих: — А какво ще правиш ти?

— Какво имаш предвид?

— Все още ли искаш да станеш актьор? Да бъдеш в театъра?

— О, да — отвърна той, — сега искам повече от всякога. И аз ще отида в театрално училище. Ако ме приемат.

— Радвам се — казах аз.

Настъпи пауза, след която Рики рече:

— Помниш ли какво ти казах първия ден, когато се срещнахме?

— Дума по дума — отговорих аз. — Кое по-точно?

— Казах ти, че един ден ще го направим двамата заедно. Сър Ричард Мейтланд и мадам Абигейл Скарбник.

Усмихнах се.

— Да, спомням си. Но за едно нещо си промених решението. До никъде няма да стигна с име като Скарбник. Отсега нататък ще бъда Абигейл Андерсън. Или Абигейл Дей. Не съм решила още — обърнах се да го погледна, — но ти ще бъдеш там, нали? Обещай ми, че ще бъдеш там с мен.

— Разбира се, че ще бъда — усмихна се Рики и взе ръката ми. — Само се опитай да ме спреш!