Ланс Салуей
Изгряваща звезда (12)

Дванадесета глава

Не знаех да се смея ли или да плача. Накрая направих и двете наведнъж и така ме завари майка ми в хола, по пижама, в конвулсии от безпомощни хихикания и със сълзи, стичащи се по лицето ми.

— Аби, какво става, за бога? — каза тя разтревожена. — Какво се е случило?

Обърнах се и я погледнах.

— Никога няма да повярваш — казах накрая, — това… това е като в книга, или като в стар филм — и отново избухнах в смях.

— Не бъди истерична! — сопна се майка ми. Изглежда се чудеше дали да не ме плесне и това отново ме накара да се разхиля.

— Джейсън… Джейсън иска да поема водачеството — казах след малко.

— Какво, за бога, имаш предвид, Аби?

— Каролайн не може да играе Порция — отвърнах аз, — претърпяла е катастрофа. Затова… затова Джейсън иска аз да поема ролята й. Това не е ли най-лудото нещо, което си чувала през живота си?

— Лудо? Ти си тази, която си луда, Аби… — Майка ми здраво ме хвана за раменете и ме забута по стълбите. — Ако това, което казваш, е истина, то е най-големият шанс в целия ти живот. Сега се качвай горе и бързо под душа!

Докато се изкъпах и облякох, отново се съвзех. Надявах се това да е само лош сън и като се събудя да намеря всичко постарому. Но не беше сън. Телефонното обаждане беше истинско. Щях да играя Порция в продукцията на Джейсън Хенинг „Венецианският търговец“ в театър „Пимлико“ и имах точно пет дни да науча ролята. Беше невъзможно. Не можех да го направя. И защо аз? Защо аз?

Всички от състава вече чакаха, когато пристигнах. Бях очаквала да са потиснати и разтревожени, но атмосферата в залата беше наелектризирана. Шумът от оживените разговори заглъхна, щом се появих на входа и отново се усили, след като Джейсън припряно ме въведе в офиса си. Едва успях да махна на Рики, който разговаряше с Ерол и Том в другия край на залата.

— Как е Каролайн — попитах Джейсън, — лошо ли е наранена?

— Не съм сигурен в подробностите — отвърна той, — днес Бевърли ще отиде да я види. В болницата е, разбира се, но доколкото подразбирам, е лошо натъртена и уплашена. Може да има и вътрешни увреждания, още не знаят. И дума не може да става да бъде готова за следващата седмица.

— Какво точно се е случило?

— Автомобилна катастрофа — каза Джейсън. — Мисля, че някакъв идиот се нахакал в колата на приятеля й. Още не знам подробности. Но това, което има значение, Абигейл, е, че някой друг трябва да играе Порция, докато Каролайн се оправи достатъчно, за да се върне. Не може да отложим представлението, защото ще изгубим наема за „Пимлико“, а не можем да намерим друг театър за толкова кратко време. Ще се провали и турнето. Затова трябва да даваме представления според предварително обявения график. Това означава някой друг да играе Порция.

— Но защо аз? — попитах жално. — Няма да мога да я науча навреме. А и все пак не съм достатъчно добра. Вие сам го казахте.

Джейсън въздъхна.

— Абигейл, миличка, нека погледнем фактите. Ти знаеш, както и аз, че ако беше достатъчно добра да играеш Порция, щях да ти дам ролята. Но аз не съм казал, че не си достатъчно добра. Казах, че все още не си достатъчно добра. Нуждаеш се от опит. Трябва да поотраснеш малко. — Той сухо се засмя. — Господи, момиче, та ти си още толкова млада! На колко години си? На шестнадесет? Имаш цялото време на света.

— Пет дни — казах мрачно, — имам пет дни, за да стана достатъчно добра.

— Това е непредвидено обстоятелство, Абигейл — каза Джейсън, — ти си най-подходящата, защото вероятно знаеш всички движения на Порция, както и своите собствени. Предполагам също и репликите й.

Кимнах. Знаех ролята на Порция почти колкото своята. Репликите нямаше да представляват някаква трудност, но все пак…

— А костюмите — казах аз. — Каролайн е по-висока от мен.

— Помислили сме за това — отвърна мигновено Джейсън. — Хората от гардероба ще подберат нещо, така че не се тревожи за това.

Тогава ме осени внезапна мисъл:

— А какво ще стане с моята роля? Имам предвид Нериса.

— О, Сара ще я изиграе — каза той.

Сара беше хубаво, тъмнокосо момиче, което до момента играеше венецианска жителка и нямаше реплики.

— Мисля, че тя ще се справи. Но ти си тази, върху която трябва да насочим усилията си, Абигейл. Страхувам се, че това ще означава работа без прекъсване през уикенда.

— Така и предполагах — казах аз и сърцето ми се сви, когато си спомних за плановете ни с Рики. Вечеря и шоу в града в събота вечерта и пикник на реката в неделя. Сега трябваше да забравим всичко това, но поне щяхме да сме заедно. Прогоних от главата си мисълта, че Рики щеше да играе със Сара, вместо с мен и щеше да целува нея, вместо мен.

— Ще го направиш ли, Абигейл? — попита Джейсън. — Ще поемеш ли ролята?

Погледнах го за миг и си припомних нашия разговор преди няколко дни, както и това, че ме беше поканил в пиесата само заради родителите ми. „Вън има хиляди момичета, талантливи като теб“ — беше казал той. Може би. Но аз бях тази, от която се нуждаеше сега. Изведнъж всичко се оказа под мой контрол. Можех да проваля продукцията като кажа „не“ или можех да кажа „да“ и да му покажа, че наистина съм добра актриса. Можех да им покажа на всички, че съм по-добра от Каролайн и от която и да било друга. Майка ми беше права. Това беше най-големият шанс в живота ми. Трябваше да убедя веднъж завинаги всички, че ще стана звезда.

Поех дълбоко дъх и казах:

— Разбира се, Джейсън. Разбира се, че ще поема ролята.

— Знаех, че ще го направиш — каза той и допълни: — Имаме да свършим толкова много неща само за пет дни.

 

 

Тези дни бяха най-пълните и най-вълнуващите в живота ми. Бяха също така и най-уморителните. В събота репетирахме цял ден само моите сцени, за да се уверим, че знаех движенията и думите. Оказа се, че не си спомням репликите на Порция така, както си мислех първоначално, затова с Рики прекарахме вечерта заедно вкъщи, където ми помагаше да ги заучавам.

— Никога няма да ги науча всичките — изстенах аз в един момент. — Просто няма достатъчно време.

— Разбира се, че има.

Рики взе ръката ми, обърна лицето ми към неговото и бавно ме целуна.

— Има много време — допълни той нежно. — Само не се паникьосвай и да не ти пука. Сега започни отначало и този път не пропускай средата на репликата.

— Добре — въздъхнах аз и затворих очи, за да си спомня…

— „Поспри за ден-два, преди да избереш, тъй като…“

— „Рискуваш“, не „избереш“ — поправи ме Рики тихо.

— О, не! — изръмжах аз и започнах отново.

— „Поспри за ден-два, преди да рискуваш, тъй като ако избереш погрешното, ще загубя твоята… ще загубя твоята…“

— „Компания“ — каза Рики. — „Ще загубя твоята компания.“ Започни още веднъж отначало.

— Не, няма — проплаках аз. — Стига ми. Не мога да науча повече. Не мога!

Рики ме погледна за момент, затвори книгата и ме прегърна.

— Добре, спираме — каза той. — Достатъчно за днес. Ще забравим за пиесата, за Джейсън, за Порция, за всичко. — Той ме погали по косите, а аз се сгуших удобно в обятията му.

— Не всичко — казах сънливо, — няма да забравим всичко. Няма да забравим за нас.

Тогава Рики ме целуна по ухото и рече:

— Не, няма да забравим за нас никога! — И допълни: — Всичко ще бъде наред, Аби, знаеш го.

— Кое? — промърморих аз.

— Пиесата — прошепна той, — ще бъдеш чудесна в ролята на Порция.

Изправих се и го погледнах.

— Така ли? Наистина ли?

Той кимна и ме притисна по-близо до себе си.

— Ще им покажеш, Аби. Ще ги смаеш.

Усмихнах се щастливо.

— Да — казах убедено, — ще го направя. Сега знам — и продължих:

— „Поспри за ден-два, преди да рискуваш, тъй като ако избереш погрешното, ще загубя твоята компания. Следователно, прояви търпение за малко…“

Но не можах да продължа, понеже Рики впи устни в моите, обви силните си ръце около мен и аз задълго забравих всичко за пиесата.

В неделя вечерта бях толкова уморена, че успях само да се добера до дома, да хапна нещичко и да се просна в леглото. Бях прекалено уморена, не можех дори да заспя. Лежах, гледах тавана може би с часове, а думите от пиесата се въртяха и въртяха в главата ми. Отчайвах се, че никога няма да ги науча, както трябва, че щях да забравя ролята си напълно, щом му дойдеше времето. И тогава, щом най-после заспах, сънувах, че съм на сцената и че по средата на представлението откривам, че съм чисто гола.

 

 

В понеделник се преместихме в театър „Пимлико“. Това означаваше по-дълъг път и по-ранно ставане. Изведнъж премиерата се оказа ужасно близо и когато седнах в залата преди репетицията, гледайки как техническият екип поставя декорите, за първи път се зачудих дали не съм направила грешка. Може би Джейсън е бил прав, че не съм достатъчно добра. Може би трябваше да му кажа да даде ролята на някой друг. После се сетих за погледа на Рики и си спомних уверените му думи: „Ще бъдеш чудесна — беше обещал той. — Ще им покажеш на всички, Аби“. Бях длъжна пред Рики да направя, каквото мога. Бях длъжна пред себе си.

Пресата вече беше научила историята с катастрофата на Каролайн и показваше възобновен интерес към пиесата.

— Знам, че звучи грубо — каза ми Джейсън в понеделник сутринта, — но поне заинтересовахме малко обществеността.

На следващия ден един от вестниците отпечата моя снимка на първа страница с материал, озаглавен: „Дъщеря на звезда — спасителка“.

Може да е било съвпадение, но след това предварителните продажби изведнъж се увеличиха и Джейсън се развесели за първи път от няколко дни насам.

Сега, когато репетирахме на голяма сцена в истински театър, отново започнахме да се забавляваме и с наближаването на генералната репетиция бях много по-убедена в ролята си. Все още усещах, че ако се отпусна мога да спя непробудно цял месец, но най-после бях сигурна в репликите си. За първи път започнах да чувствам, че наистина съм Порция, а не бедната, уплашена Аби Скарбник, която прави всичко възможно, за да запомни думите си.

Генералната репетиция премина изненадващо добре. В една сцена позабравих думите си, но бързо се съвзех с помощта на Бевърли, която суфлираше. Като се изключеше това и един-два гафа с осветлението и техническите ефекти, представлението беше успешно. Накрая се поздравихме взаимно, но мисля, че всички таяхме известно подозрение. Спомних си думите на Маги Фарел след генералната репетиция на „Нашият град“: „Ако генералната репетиция се провали, бъдете сигурни, че премиерата ще бъде успешна. И обратното, разбира се“. Надявах се да греши. Всяко правило си имаше изключения, нали?

 

 

Най-после дойде денят на премиерата. За първи път можах да се излежавам в леглото цяла сутрин. Но аз не исках, разбира се. Събудих се, както обикновено, и не можех да заспя отново, колкото и да се опитвах. Затова станах, изкъпах се и слязох да се приготвя за пикника. Заедно с Рики щяхме да прекараме следобеда на Хампстед Хийт и да отпочинем преди вечерното изпитание. Но не се оказа толкова лесно. Никой от нас не забеляза нито красотата на полето, нито великолепното августовско слънце. Всичко, за което можех да мисля, беше предстоящото представление и всичко, което чувствах, беше силно напрежение от страх в стомаха ми. Едната половина от мен желаеше вечерта да е приключила, а другата — никога да не беше идвала.

Гримьорната беше пламнала от цветя, когато вечерта пристигнах в театъра. Както обикновено, дойдох много по-рано, така че имах време внимателно да ги разгледам и да прочета картичките и посланията, скупчени на масата. Имаше голям букет от майка ми и картичка, на която пишеше:

„Бих искала да съм с теб, мила моя! Цялата ми любов е с теб, тази вечер!“

Тя също имаше представление и не можеше да дойде да ме види. Не знаех дали чувствам облекчение или разочарование. Имаше цветя от Джонатан. Джейсън, Маги Фарел и картички от Мел, Антон, Дани и мисис Харгрийвс. И тогава, почти скрита под големите букети, намерих розата — най-хубавия подарък от всички. Великолепна червена роза. А с нея и картичка, на която пишеше:

„Спомняш ли си четиридесет и втора улица? Излизаш като обикновено момиче, но трябва да се върнеш като звезда!

Обичам те!“

Рики.

Постепенно започнаха да пристигат и останалите от трупата. Гримьорните се огласиха от приповдигнати и напрегнати гласове. Малко преди началото на спектакъла пред вратата на гримьорната се появиха Джонатан, Мел и Маги Фарел.

— Отвън има голяма група от Чалфонт — каза Маги. — Дани, Елейн, Джей Хендриксен, Джим Къртис, Тами-Ан Зийглър.

— Мислех, че тя е в Щатите — казах аз, оглеждайки разтревожено образа си в огледалото.

— Върнала се е — отвърна Маги. — Също и Гари Голдман.

Тя ме сръга и допълни:

— Те са тук заедно.

— Не може да бъде — извиках аз и почувствах, че внезапно ме обзема съжаление за Гари. Преди го обичах. Или може би съм си мислела.

— Отпусни се, момиче — каза Маги. — Ще бъдеш чудесна.

И си отиде.

Когато помощник-режисьорът ни извика, Рики се вмъкна тихо в гримьорната ми.

— Благодаря за розата — прошепнах му аз.

Той хвана ръката ми.

— Няма защо. Каквото и да се случи, ти винаги ще бъдеш звезда. Моята единствена звезда.

Той нежно ме целуна по бузата и се измъкна, преди да мога да му пожелая успех.

Миг по-късно се погледнах за последен път в огледалото, наместих си русата перука, взех лисичата кожа и последвах Рики към сцената. Застанах зад кулисите при другите, заслушана в шума от разговорите на публиката. Опитвах се да запазя спокойствие и увереност.

„Ще бъдеш изключителна — казах си твърдо. — Ти си Абигейл Скарбник, най-добрата актриса на света. Всичко ще бъде наред“.

Но колко погрешно съм си представяла всичко. Първият гаф стана при излизането ми със Сара. Последователността на появяването беше внимателно пресметната и хореографирана, така че всяко излизане и движение да се смеси с предишните и следващите, внушавайки цветисти впечатления от оживен венециански площад. В своята припряност избързах и пристъпих на сцената прекалено рано. Веднага разбрах, че съм сгрешила, но не можех да направя друго, освен да продължа, а Сара да припне след мен като изпусне една от пазарските чанти и наруши движенията на просяците и минувачите на сцената.

Това беше само началото. Разстроена и объркана от тази грешка, направих и други. Забравих репликите си поне три пъти и провалих първата сцена с Нериса като казах нейните думи, вместо моите. До антракта треперех от неудобство и униние. Джейсън и Бевърли казаха на другите да излязат от гримьорната и започнаха да ми говорят тихо, опитвайки се да възстановят самочувствието ми. Повтаряха ми, че се справям добре, че всичко било добре. Но аз не им вярвах. Знаех, че провалям пиесата. Моите грешки бяха объркали и останалите актьори. Дори Ерол и Адам се запъваха на думите си. Представлението се разпадаше на парчета и цялата вина беше моя.

Второто действие премина по-гладко от първото и аз почувствах как напрежението изчезна и публиката започна да се забавлява. И тогава, в сцената с процеса, умът ми се замъгли по средата на най-известния монолог на Порция:

„Стойността на милостта не е преувеличена…“ Това беше монолог, който знаех наизуст много преди да срещна Джейсън Хенинг или да чуя за Театрална компания „Зебра“. Това беше монолог, който по-голямата част от публиката също знаеше. Но тази вечер аз го забравих напълно. Стоях мълчаливо на сцената, гледах нещастно другия край на залата и исках земята да се разтвори и да ме погълне завинаги.

Не знам как съм изкарала остатъка от представлението. Спомням си сърдечните аплодисменти накрая и една реч на Джейсън, който каза, че съм взела ролята в последния момент. Това някак си влоши нещата. Не исках никой да се извинява заради мен. Цялата вина беше моя. Просто не бях достатъчно добра. Бях провалила пиесата и бях виновна за всичко. Беше колкото просто, толкова и ужасно.

След това около гримьорната се навъртаха хора, между които Джонатан, Мел, Антон и Маги. Гари го нямаше и това беше добре, защото знаех, че Тами-Ан щеше да използва случая, за да ми направи хапливи забележки. Но затова пък дойдоха други познати от Чалфонт — Джим Къртис, Джей, Дани, Оливия и Тара. Усмихнах им се развеселено и ги поканих да дойдат утре, когато щях да си науча думите. Всички се преструвахме, като че ли си бяхме направили една огромна шега. Тогава дойде Рики, хвана ме за ръка и не каза нищо. Това беше най-ужасната вечер в живота ми.