Ланс Салуей
Изгряваща звезда (11)

Единадесета глава

На следващата сутрин отново пристигнах рано за репетицията, но този път не се мотах в залата. Вместо това отидох направо в офиса на Джейсън и почуках на вратата.

Той извика:

— Влез, който и да си.

Натиснах дръжката и отворих вратата. Бевърли и Джейсън работеха нещо на бюрата си, но щом ме видяха, той се изправи.

— Е — попита той, — взе ли решение?

Кимнах, като се постарах да изглеждам възможно най-безизразна. После се отпуснах, ухилих се и казах:

— Ще остана, ако желаете.

Джейсън кимна и рече:

— Добре.

После отново седна и започна да чете някакво писмо на бюрото си, като че ли нищо не се беше случило.

Бевърли обаче дойде при мен и очите й светнаха от задоволство.

— Така се радвам, Абигейл — каза тя, — взела си вярно решение. Пиесата не би изглеждала същата без теб.

— Благодаря — отвърнах аз и отново се обърнах към Джейсън. — Ако искате, можете да се обадите в пресата. Нямам нищо против да дам интервюта. Също и снимки, ако желаят.

Той пак кимна. После добави:

— Може би ще има интервюта по радиото. Също и по телевизията.

— Ако това ще увеличи продажбата на билети, ще направя челна стойка на средата на цирк Пикадили.

— Благодаря, Абигейл, но не мисля, че ще бъде необходимо — каза той, впил поглед надолу в бюрото си. — Разбирам колко важно е било за теб да останеш анонимна. Наистина го разбирам. Затова съм изключително благодарен за помощта ти.

Тогава се изчервих и измънках:

— А-а-а… ъ-ъ… няма защо.

Бевърли се засмя, след нея и Джейсън. Изведнъж като че ли стана ясно, че всичко това не е толкова лошо.

Оказа се, че няма голям интерес от пресата. Поне не чакаха, скрити зад храстите, не изскачаха с блестящи микрофони към мен и не обсаждаха входната ми врата като по филмите. През следващите дни няколко репортера дойдоха в залата и говориха с мен и с други от трупата, главно Каролайн и Адам, направиха и снимки по време на репетициите. Направиха и няколко интервюта за местни радиостанции и това беше целият интерес към мен и към продукцията. Мисля, че Джейсън бе твърде разочарован, но не го показа, споменавайки, че интересът ще нарасне непосредствено преди премиерата и след първите няколко представления. Опитах се да не показвам облекчението си, но ми беше малко трудно. След целия шум, който вдигнах, с раздразнение открих, че никой не се интересуваше истински от мен или от родителите ми.

У дома всичко беше спокойно. Лаура бе заминала за Калифорния и въпреки че се радвах за нея, съжалявах, че няма да ме види в ролята на Нериса.

— И аз съм разочарована — каза тя, преди да замине, — но ще има други роли и други пиеси и ти обещавам, че няма да пропусна нито една от тях.

Единственият облак на домашния хоризонт беше бъдещето на спектакъла на майка ми. Въпреки че представленията й бяха добри, а публиката — отзивчива, предварителните продажби на билети бяха разочароващи и съществуваше определена възможност след няколко седмици пиесата да бъде спряна. Майка ми се преструваше, че не я интересува, но по моя преценка бе разстроена от възможността представленията да не продължат през цялата година, както се бяха надявали.

Ритъмът на нашите репетиции се засили с приближаването на премиерата. Сега трябваше да знаем перфектно репликите си и да приготвяме костюмите си. Каролайн щеше да изглежда изумително в елегантната си рокля от тридесетте, направена специално за спектакъла, но аз не бях твърде зарадвана от собствените си дрехи. Все пак никой нямаше да гледа мен — звездата беше Каролайн и самата тя беше убедена, че всички го знаят. С нея все още бяхме врагове — не бях й простила задето ми каза, че участвам в пиесата благодарение на майка ми, въпреки че всъщност се оказа права. Тя, разбира се, беше възмутена от факта, че от Дейли Мейл и Радио Лондон интервюираха мен, а не нея. Не можех да я обвиня за това, но не бях склонна да го приемам.

Останалите от трупата се държаха приятелски, както преди, а с Рики все още си говорехме рядко. Заедно играехме добре, но жадувах да повтаряме целувките и прегръдките и извън сцената. Когато се опитвах да го заваря насаме и да го заговоря, той променяше темата или извикваше Том и Ерол при нас. Не можех да разбера защо не искаше да оставаме сами.

От време на време продължавах да излизам с Адам Ламберт, но сега вече не бях толкова запалена по него. Бях сигурна, че се интересуваше повече от славата на майка ми, отколкото от мен самата и на моменти се чувствах убедена, че ме харесва само заради театралните ми връзки. Таях и подозрението, че не се интересуваше чак толкова от момичета, но това не ме тревожеше много. Беше облекчение да излизаш с момче и да знаеш, че няма да има досадно и неловко боричкане в колата му или във входа при изпращането.

И тогава, няколко дни преди генералната репетиция, видях Рики да ме чака отвън на тръгване след края на деня. Щом ме видя да идвам, той се изчерви, после тръгна към мен и каза:

— Виж, Аби, искам… искам да ти се извиня за… за…

— И аз съжалявам — отвърнах аз, — съжалявам за всичко. Трябваше да ти кажа за семейството си, зная, че трябваше. Не ме беше срам от теб. Просто исках…

— Знам — рече Рики, — разбирам. Трябваше да разбера, че ти не би…

— Съжалявам — прекъснах го аз, — наистина съжалявам.

Стояхме и се усмихвахме един на друг, докато другите минаваха покрай нас. Не се докоснахме, дори не се приближихме, просто стояхме там и се хилехме като идиоти.

— Тази вечер дават „Кратка среща“ в Евриман — каза Рики най-после.

— Така ли?

Не можех да сваля очи от лицето му. Бях забравила, че има толкова лунички и аз обичах всяка една от тях.

— Да. Гледала ли си го?

— Разбира се.

На бузата му имаше петънце прах и аз жадувах да се протегна и да го избърша. Представих си допира и си спомних приятния мирис на кожата му. Само трябваше да се приближа малко по-близо…

— Бих искала да го гледам отново — казах аз.

— Също и аз — рече той дрезгаво и тогава изведнъж обви ръце около мен и впи устните си в моите и ние се смеехме и се прегръщахме, и отново се целувахме, без да ни е грижа, че другите ни гледаха, без да чуваме подсвиркванията и подвикванията им. Аз и Рики пак бяхме заедно и нищо друго нямаше значение.

Преплувах останалата част на този ден. Двамата си тръгнахме с метрото и през целия път се държахме за ръце. Не можех да понеса да се разделя с него в случай, че отново ме напуснеше. Той слезе с мен на Хампстед и ние се целувахме на ескалатора, който ни изведе на слънчевата светлина. После се разходихме надолу по Хай стрийт и Рослин Хил, докато стигнахме улицата, на която живеех. Но този път не се сбогувахме пред входната ми врата. Вместо това заедно влязохме у дома и аз представих Рики на майка ми, а по-късно и на Джонатан. „Одобрявам този другия“ — прошепна ми той след това.

После вечеряхме в градината, след което отидохме в Евриман отново да гледаме „Кратка среща“. Тогава, след края на филма, пак тръгнахме много бавно и дълго се сбогувахме в удобството на нашия хол, преди майка ми да се върне от театъра, да ни прекъсне с веселото си дърдорене и да изпием последната чаша кафе. Исках да отида до хълма, за да се уверя, че Рики безопасно е стигнал метрото, но той не ми позволи. Проследих го с поглед как изчезва в топлата, благоуханна нощ и с нетърпение зачаках утрешния ден, когато отново щях да го видя. Високо над мен звездите весело примигваха в нощното небе. Някъде сред тях бе и моята.

— Благодаря — казах високо, — благодаря ти, ярка звезда. Прощавам ти всичко — и се прибрах вътре.

Сутринта ме събуди мисис Харгрийвс, която ми каза, че имало телефонно обаждане за мен, че било спешно и че трябвало веднага да отговоря. Погледнах часовника си и високо изръмжах, щом видях, че пак се бях успала. Ако днес закъснеех за репетиция, Джейсън щеше да ме заколи — това беше последната репетиция в главната квартира на „Зебра“. Другата седмица се местехме в театър „Пимлико“ за последните репетиции преди началото на представленията в Лондон.

Докато се препъвах надолу по стълбата, се чудех кой може да звъни толкова рано и всичко в стомаха ми се преобърна при мисълта за Рики. Претърпял е злополука! О, господи, ранен е! Но грешах.

Вдигнах слушалката и чух гласа на Джейсън:

— Абигейл, ти ли си? Добре. Виж какво, сладурче, появи се проблем и имаме нужда от помощта ти. Можеш ли да дойдеш възможно най-скоро? Каролайн е претърпяла катастрофа. Ранена е и се страхувам, че се налага да пропусне първите няколко представления. Искам ти да поемеш.

— Да… да поема? — запъвах се аз.

— Да, да — каза Джейсън раздразнено, — искаме да играеш Порция. Така че идвай колкото можеш по-бързо. Моля те!