Ланс Салуей
Изгряваща звезда (3)

Трета глава

Тази нощ спах лошо. Въпреки че си легнах доста след един, бях толкова възбудена от събитията вечерта, че останах будна часове след това. След премиерата нямаше парти — Маги щеше да организира едно в къщи след последното представление в събота, но Мел, Антон и някои други дойдоха у дома да празнуваме. Чак когато всички си отидоха, си спомних за Гари и докато лежах будна в леглото през нощта, непрекъснато виждах ухиленото лице на Джей Хендриксен и чувах веселия му глас: „Тази вечер Гари беше на представлението с Рейчъл Куин“. Не беше вярно, разбира се. Гари никога не би направил нещо толкова жестоко. Той знаеше колко държах на него и колко много исках да бъде на представлението, за да сподели успеха ми и да се забавляваме заедно вечерта. Джей грешеше. Видял е някой друг, някой, който е приличал на Гари. Или лъжеше. Не, нещо трябва да се е случило, за да попречи на Гари да дойде. Сигурно на другия ден, когато отидех на училище, Гари щеше да ме чака с куп извинения, нетърпелив да разбере как е минало.

Но докато нещастно гледах тавана на спалнята си, жадувайки за сън, всъщност знаех, че само залъгвам себе си. Гари не се интересуваше от мен, нито от представлението. Ако наистина се интересуваше, щеше да дойде зад кулисите и да ме види, или щеше да ми изпрати картичка, или…

И двете с Лаура се успахме, така че сутринта трябваше да хапнем набързо и да тичаме към Рослин Хил за автобуса. Нямаше да бъде нечестно, ако въобще не бяхме отишли на училище, но до края на срока оставаше само седмица и часовете не можеха да бъдат пропуснати само заради една пиеса. След това идваше ваканция — дълги, прекрасни дни, в които можеш да не правиш нищо. Когато пристигнахме в Чалфонт, се чувствах много по-весела. По дяволите Гари Голдман. Всичко, което имаше значение за мен, бяха оставащите представления на „Нашият град“ и мисълта как да прекарам лятото.

Дани Анджелено тъкмо влизаше в училищния двор, когато се засякохме и тримата тръгнахме заедно. Разприказвахме се за пиесата. Дани е един от най-хубавите хора, които познавам — има свежо, приветливо, луничаво лице и слънчев характер. Защо не можех да си падна по някой като него, вместо по такъв грубиян като Гари Голдман? Казвах си, че ми трябва време да го разбера, но си имах и своите съмнения. Докато наближавахме училищната сграда, аз се убеждавах, че ми беше отредено от съдбата да прекарам остатъка от живота си като лудо се влюбвам в безсърдечни подлизурковци.

Тази лятна утрин Чалфонт изглеждаше особено привлекателен. Главната сграда едно време е била викториански замък и имаше много кулички и оцветени стъклени прозорци. Модерната сграда с класните стаи е била построена доста по-късно, но е скрита зад замъка, така че никакви блестящи стъкларии и бетон не можеха да развалят първите впечатления на посетителя. Хора, които идват тук за първи път, обикновено са изненадани, че въобще има училище. То е закътано зад осеяната с дървета улица в гората Свети Джон, а игралните площадки и сградите са скрити от къщи и блокове. Всичко, което един минувач може да види, са елегантните каменни колони, обграждащи входа на алеята, и малък дискретен надпис до тях, на който пишеше „Училище Чалфонт“.

Първият ми час беше по английска литература с Джим Къртис. Пристигнахме точно навреме. Всъщност, с Джим почти се сблъскахме на вратата. Щом ме видя, той се усмихна и театрално ми се поклони.

— Моите поздравления за пиесата — каза той, — чух, че снощи си била страхотна.

— Елате и се убедете сам — отвърнах му аз, докато сядах на обичайното си място до Оливия Стрикланд.

— Имам такова намерение — каза Джим, — ще дойда в събота. Между другото — обърна се той към класа — нека насочим вниманието си към Макбет.

Джей Хендриксен високо изръмжа, а Джим му се намръщи.

— Да, зная, че не е толкова забавно като „Нашият град“, Джей, но „Макбет“ е пиесата, която ще ти трябва за дипломата. Така че нека залегнем над нея.

Обърнах се, за да потърся с очи Гари. Класовете в Чалфонт са малки, по английска литература сме четиринадесет и не ми трябваше много време, за да открия, че от него нямаше и следа.

Рейчъл Куин беше тук все пак, вперила поглед в нейния „Макбет“, като че ли от това зависеше животът й. Гневно я погледнах, исках да ме погледне и тя, за да срещне погледа ми, но тя не отделяше очи от книгата. Всъщност, едва ли можех да я обвинявам. Вината не беше нейна. Нямах нищо против Рейчъл Куин — признавам, че винаги съм я харесвала. Тя се обличаше най-хубаво от всички в класа и въобще не бях изненадана, че Гари я е поканил да излязат. Ако наистина е било така. С лъскавата си руса коса и тесните си джинси тя беше много по̀ негов тип, отколкото аз. Моят стил беше много по-претрупан и наистина не пасвах на гладкия и прекалено хладен имидж на Гари. Не, Рейчъл Куин беше много повече негов тип.

В този момент зърнах Мел, седнала на обичайното й място до Дани Анджелено. Очите й срещнаха моите и тя ми се усмихна съчувствено. Сигурно ме беше видяла да гледам към Рейчъл и беше разбрала какво ми е. Това е едно от нещата, които най-много харесвам у Мел — изглежда тя винаги знае инстинктивно какво мисля и какво чувствам. Взех решение да говоря с нея и да я попитам какво да правя с Гари.

Отново насочих вниманието си към класа. До мен Оливия Стрикланд ни разказваше всичко, което знаеше за призрака на Банко, а то беше твърде много. Оливия е най-умната ученичка в класа — една от причините, поради които седя до нея, е надеждата ми, че ще мога да възприема поне част от нейния интелект. От другата ми страна Лий Нелсън си драскаше нещо върху своята книга. Баща му е посланик на една от Карибските държави — никога не ще запомня коя точно.

Около половината клас, и въобще по-голямата част от учениците в училището, са от други националности и тази интернационалност е една от най-хубавите черти на Чалфонт. Малките класове и непринудената атмосфера също имат привлекателната си страна. Хората знаят, че децата им ще получат индивидуално внимание, което би било трудно да се постигне в по-големи и по-обикновени училища. А и фактът, че повечето учат за международна диплома, която се признава навсякъде по света, прави от Чалфонт идеално място за идващите от други страни. Аз бях една от малкото в класа, които винаги са живели в Лондон и нямах намерение да го напускам. Поне не за постоянно.

Така стана, че не ми се удаде да говоря с Мел след часовете. Бях се втурнала надолу по коридора след нея, когато ме спря секретарката на директора, размахваща бял плик срещу мене.

— Това е за теб и пристигна тази сутрин, Абигейл — каза тя, — препоръчано е. Моля те — продължи раздразнено, — направи така, че пощата ти да бъде доставяна на домашния ти адрес.

Опулих се след отдалечаващата й се фигура и след това погледнах плика. Беше адресиран така:

„Абигейл Скарбник, или тъй наречената Емили Уеб, училище Чалфонт“

Съдържаше лист дебела кремава хартия. Хвърлих поглед към подписа: „Джейсън Хенинг“. Джейсън Хенинг… Не познавах никого с това име. Дори не познавах никого с името Джейсън. Сигурно има някаква грешка. И тогава си спомних, че съм чувала това име преди. Мисля, че беше някакъв директор. Да, точно така. Джейсън Хенинг беше директор на театрална трупа „Зебра“. Бях чувала хора да го познават, но не знаех много за него или за трупата. Отново се върнах на писмото. В него пишеше:

„Скъпа Абигейл Скарбник,

Моята асистентка Бевърли Вайс посети «Нашият град» миналата вечер и беше очарована от Вашата игра. Чудя се дали няма да бъдете заинтересована да се присъедините към един младежки театрален проект, който възнамерявам да осъществя това лято със «Зебра». Става въпрос за специална продукция на «Венецианският търговец» от Шекспир. Мисля, че има роля за Вас, която бихте изиграли перфектно. Моля Ви, телефонирайте ми, за да ми дадете отговор.“

Искрено Ваш: Джейсън Хенинг.

Гледах писмото с изумление. Препрочетох го, за да се убедя, че не сънувам. Не, не сънувах. Това беше — черно на бяло. Предлагаха ми роля в пиеса. Джейсън Хенинг ме искаше — мен, Аби Скарбник, да играя в една от неговите продукции. Не забелязвах другите ученици, които минаваха край мен на път за следващия час. Всичко, което виждах, беше името ми, изписано със светещи букви над входа на театъра: „Абигейл Скарбник във «Венецианският търговец». Режисьор Джейсън Хенинг.“ Не чух звънеца, който известяваше началото на часа, а само шума от гръмотевичните аплодисменти и гласа на Андрю Лойд Уебър, който ми предлагаше водеща роля в следващото си шоу. Точно тогава някой ме сръга и аз си спомних къде съм. В коридора нямаше никой, с изключение на Джим Къртис, който ме наблюдаваше със замислено изражение на лицето си.

— Добре ли си, Аби? — попита той.

Дарих го с една от най-ослепителните си усмивки.

— Чувствам се чудесно — засиях аз, — дори прекрасно — и се втурнах към стая номер 24 за часа по история.

Най-после хванах Мел в междучасието. Има едно място под дъбовете на далечната страна на двора, където редовно се срещаме и аз я намерих да седи там сама и да яде ябълка. Седнах на тревата до нея и размахах писмото на Джейсън Хенинг пред лицето й.

— Не мога да повярвам — каза тя, щом го прочете. — Аби, но това е чудесно! — Очите й светеха от вълнение. — Винаги съм знаела, че ще го направиш — продължи тя, — винаги съм знаела, че ще бъдеш звезда.

— Пази се, Холивуд, идвам! — засмях се аз и добавих кисело: — Все още не съм звезда, Мел. Но може би това е началото. Кой знае?

Взех писмото от ръцете й и отново го прочетох, май за тридесет и четвърти път.

— Познаваш ли го този Джейсън Хенинг? — попита Мел.

Поклатих глава.

— Само по име. Мисля, че майка ми го е споменавала, не знам. Разбира се, чувала съм за театралната трупа „Зебра“. Мисля, че правят главно експериментални пиеси. Не съм сигурна.

— Но какъв шанс само, Аби! — каза Мел. — Пък и „Венецианският търговец“. Може би иска да играеш Порция. Сега ми дължиш една милост — дай ми автограф, преди да станеш толкова велика, че да не можеш да говориш с мен.

Побутнах я приятелски и се изправих.

— Хайде — казах аз, — искам поне в един час днес да вляза навреме.

— Кога ще се обадиш на Джейсън Хенинг? — попита Мел, когато се отправихме към сградата на училището. — Говори с него по обяд, за да мога да слушам и аз.

— Шегуваш се — казах аз, — няма да мога да запазя самообладание.

— От друга страна, може би е по-добре първо да говориш с майка си.

— Ще й кажа, след като всичко се уреди. Ще го направя сама, Мел, без чужда помощ. Ще го направя сама.

Накрая реших да изчакам и да се обадя на Джейсън Хенинг, когато се прибера след училище. Телефонът в Чалфонт не е на достатъчно дискретно място, а не ми се нравеше идеята да се обадя от телефонна кабина. В къщи поне можех да говоря необезпокоявана, при положение, че Лаура не подслушваше на деривата. Не че тя беше способна на нещо толкова коварно, но любопитството може да накара хората да вършат смешни неща. Реших да не й казвам още за писмото на Джейсън, за по-сигурно. Накарах и Мел да обещае да не издава нищо, докато няма конкретен резултат.

Едва дочаках края на деня. Сериозно бях решила на обяд да си отида вкъщи и да пропусна следобедните часове, накрая се отказах. Не би било честно към училището, а и към мен самата. В Чалфонт има много малко правила и задължения и учениците от пета и шеста степен можеха да идват и да си отиват, когато искат, при положение, че посещават всички часове. Само аз щях да загубя, ако не отидех. А и не си струваше само заради едно телефонно обаждане. Бях изнемощяла от вълнение и съмнения след края на училището. Предстоящото представление на „Нашият град“ тази вечер изглеждаше много по-малко ужасяващо от един разговор по телефона с Джейсън Хенинг.

Извиках едно „Ще се видим довечера“ на Мел и се втурнах надолу по алеята. Бях така решена да стигна до спирката възможно най-бързо, че отначало не чух виковете зад себе си. Чак когато гласът дойде по-близо и една ръка ме докосна по рамото, спрях, обърнах се и видях Гари, който ми се усмихваше.

— Ей, защо бързаш? — каза той. — Или може би ме отбягваш?

Вторачих се в него смаяно като рибка. Напълно бях забравила за Гари. Бях забравила всичко за Гари и за Рейчъл Куин и за предишната вечер, когато не бях го видяла след представлението. От всичко това трябваше да си извадя урок, което не ми отне много време.

— Не, не те отбягвам, Гари — казах аз възможно най-хладно, — мисля, че ти ме отбягваш.

Той се раздвижи смутено.

— Хайде, не се шегувай! Не съм те отбягвал, Аби. Опитвах се да те намеря. Исках да ти кажа колко добра беше в пиесата и…

— Миналата вечер ти ме отбягваше — казах аз, — не се появи след представлението. Не ми изпрати картичка, не ми се обади, нищо. Дори не знаех, че си там, докато не го научих от друг.

— Да, добре. Съжалявам, но…

— Рейчъл хареса ли пиесата? — Опитвах се да не звучи така остро, както го чувствах, но не ми беше лесно.

— Да, хареса я. Но виж, Аби, взех я само за компания. Не си очаквала да отида на представлението сам, нали? Какво трябваше да направя? Да седна там сам и всеки да ми се смее? Поканих Рейчъл за компания, това е всичко.

— О, хайде, Гари — казах отегчено, — не съм толкова глупава, колкото ме мислиш. Наистина ли очакваш да ти повярвам?

Сега Гари беше престанал да се усмихва. Вместо това ме гледаше хладно, като че ли аз бях нещо, което бе открил под някакъв камък.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не — каза той, — пък и какво значение има за теб с кого излизам? Всичко, което те интересува, е тази проклета пиеса. За мен повече нямаш време. Всичко, за което говориш, е пиесата и сцената. Само за това мислиш. Само то те интересува.

Погледнах го.

— Предполагам предпочиташ постоянно да мисля за тебе. Това е голяма изненада, Гари, но ти не си най-важното нещо на тоя свят. Не си най-важното нещо в моя живот. Мога да направя по-полезни неща, отколкото да ти повтарям през цялото време колко си прекрасен. Защото, повярвай ми, ти не си! — Завъртях се на пети и тръгнах отново надолу. Лицето ми беше почервеняло от гняв.

— Та ти дори не си добра актриса — провикна се Гари след мен. — За коя се мислиш, по дяволите? За Мерил Стрийп?

Заковах се на място и бавно се обърнах с лице към него.

— Гари, мисля, че ще е по-добре, ако спрем да се виждаме.

Той избухна в смях.

— Да се виждаме? Слушай, ние сме спрели да се виждаме от седмици. От деня, в който започна репетициите на пиесата. Доколкото усещам, вече дори не сме и приятели.

— И това ме радва — щракнах с пръсти.

Гледахме се още няколко мига, обърнах се и завинаги напуснах Гари и неговия живот.