Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (8)

8

Операцията вървеше гладко. Дузината студенти трета година медицина заемаха наблюдателните скамейки на хирургическата зала на третия етаж на болницата на звездопорта и изучаваха отличната техника на изпълнението на д-р Хемънд, като го наблюдаваха директно и едновременно с това на увеличената картина на индивидуалните си екрани по местата. От пациента — мъж към седемдесетте, жертва на мозъчен тумор — се виждаха само главата и раменете, които се подаваха от камерата, поддържаща живота му. Главата му беше обръсната, сини линии и тъмни червени точки, нанесени с боя, показваха вътрешните контури на черепа, определени предварително с късовълново звукоотразяване. Хирургът бе завършил с нагласяването на лазерите, които щяха да отстранят тумора. Тежката част бе отминала. Оставаше само да се пуснат лазерите с пълна сила и да се изпратят точните им остри светлинни стрели, за да пронижат мозъка на пациента. Операцията на мозъка беше напълно безкръвна. Нямаше нужда да се срязват кожата и костта, за да се стигне до тумора, след като лазерните лъчи, нагласени до милионна част на инча, щяха да проникнат през много малки отвори и като въздействуват на тумора от различни страни, щяха да разрушат вредното израстване, без да навредят ни най-малко на околната здрава мозъчна тъкан. В операция като тази планирането беше всичко. След като веднъж точните външни линии на тумора бяха определени и хирургическите лазери бяха нагласени под необходимите ъгли, всеки от младите медици можеше да свърши работата.

За д-р Хемънд това беше обикновена процедура. През последните години беше извършил стотици подобни операции. Той даде знак, предупредителна червена светлина се появи на лазерните инструменти; студентите в залата се наведоха напред в очакване…

И точно когато блестящият огън на лазерите се насочи към операционната маса, лицето на анестезирания пациент се изви странно, като че ли някакъв ужасяващ сън бе изскочил от дълбините на упоеното му съзнание. Ноздрите му душеха, устните му се свиха, очите му се отвориха широко, изглеждаше, като че ли се опитваше да вика; той мръдна конвулсивно, изви главата си на една страна. Лазерите се забиха дълбоко в лявото слепоочие на пациента, далече от обозначената зона на тумора. Дясната страна на лицето му започна да се сгърчва с парализирани мускули. Студентите по медицина се погледнаха учудено един друг. Д-р Хемънд беше поразен, но запази достатъчно самообладание да спре лазерите с бърз удар върху командното табло. После, хващайки във вълнението си с две ръце операционната маса, той се взря в данните по скалите, които му показаха детайлите на несполучливата операция. Туморът оставаше незасегнат; широк сектор от мозъка на пациента беше опустошен. „Невъзможно!“, промърмори Хемънд. Какво може да накара пациент под анестезия да подскочи така? „Невъзможно! Невъзможно!“ Той отиде до края на масата и провери показанията на камерата за поддържане на живота. Сега въпросът не беше дали мозъчният тумор ще бъде отстранен успешно; непосредственият въпрос беше дали пациентът ще оживее.