Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (2)

2

Лейтенант Фолкърк пръв легна да спи след отлитането. Заслужаваше го напълно: изморил се бе, докато обслужваше товаренето, слагайки летателен адаптор на всеки сандък и вкарвайки всички данни в компютъра. Сега, когато корабът летеше в пространството, можеше да си почине малко, докато останалите членове от екипажа се занимаваха със задачите около пътуването. Легна в люлката веднага щом тръгнаха на път. Под него шестте гравитационни помпи се въртяха около осите си, гълтаха инерцията и увеличаваха ускорението, така че корабът се носеше към Земята със скорост, който щеше да достигне галактичната граница, още преди Фолкърк да се е събудил. Задряма. Отлично пътуване: в трюма имаше такова количество от дървото на зеления огън, което бе достатъчно да спаси Земята поне от дузина епидемии на молекулна чума, освен него много други силни лечебни вещества, а също и интересни минерални образци и… — Фолкърк заспа. Час и половина той се унасяше в сладка дрямка, съзнанието му се разтоварваше, тялото се отпускаше.

Докато тъмен сън изплува против волята му.

Тъмновиолетова слънчева светлина, гореща и мрачна. Нещо плъзгаво дразни краищата на мозъка му. Той лежи на широка бяла плоча всред обгорена пустиня. Не е в състояние да се движи. Все по-трудно диша. Притеглянето е като жестоко дърпане, което го огъва и чупи. Фигури с качулки се движат около него, сочат го, смеят се, разменят неясни фрази на непознат език. Кожата му се топи и приема нова структура: таралежови бодли никнат изпод плътта му и се мъчат да продължат нагоре, използувайки всяка пора. Огнени точки пълзят върху него. Тънка алена ръка с изсъхнали пръсти като щипки на рак маха пред лицето му. Дращи. Дращи. Дращи. Кръвта му тече между бодлите, гъста и лепкава. Трепери, мъчи се да седне — вдига ръка и като оставя парченца пулсиращо месо върху плочата, сяда…

Събуди се с писък.

Викът на Фолкърк още звучеше в собствените му уши, докато очите му свикнаха със светлината. Командирът лейтенант Родригес го държеше за раменете и го разтърсваше.

— Добре ли си?

Фолкърк се опита да отговори. Думите му не искаха да дойдат. Халюцинационен шок, реши той, когато част от съзнанието му се опитваше да убеди другата част, че сънят е свършил. Беше трениран да се справя с кризи, направи като професионалист бърза равносметка и се успокои, въпреки че все още бе потресен.

— Кошмар — каза той дрезгаво, — и то страшен. Никога преди не бях сънувал такива ужаси.

Родригес въздъхна с облекчение. Един обикновен кошмар не можеше да го разстрои особено.

— Искаш ли хапче?

Фолкърк поклати глава:

— Благодаря, ще се оправя сам.

Но шокът от съня не изчезваше.

Мина повече от час, преди Фолкърк да се отпусне в лека неспокойна дрямка, тъй като съзнанието му бе нащрек да не би да се повторят смразяващите видения. Петдесет минути преди програмираното му време за ставане, той бе събуден от ужасен писък от другата страна на кабината.

Командирът Родригес също сънуваше кошмар.