Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (6)

6

Първия път, когато това се случи, Взайърът не беше сигурен какво бе станало в действителност. Той се бе докоснал до човешко съзнание; веднага последва буйна реакция. Взайърът беше отстъпил, уплашен от надигащата се ярост на отговора, и после, момент по-късно, той не можеше да локализира съзнанието изобщо. Възможно бе това да е някакъв защитен механизъм, помисли си Взайърът, чрез който хората пазеха съзнанията си от натрапници. Но не изглеждаше правдоподобно, след като човешките съзнания бяха съвсем ефективно охранявани през по-голямата част от времето. На борда на кораба, когато Взайърът успяваше да се промъкне зад стената, която ограждаше съзнанията на хората от екипажа, той винаги срещаше голямо безпокойство — явно тези хора не изпитваха радост от умствен контакт с Взайър — но никога това пълно изключване, тази абсолютна липса на сигнал. Объркан, Взайърът опита отново, насочвайки се към отворено съзнание, което се намираше недалеч от това, изчезнало малко по-рано.

„Бъдете така добър за малко внимание, да изслушате за момент смутен чуждопланетен индивид, жертва на нещастно стечение на обстоятелствата, който…“

Отново бурният отговор: внезапно огромно избухване на умствена енергия, объркано проблясване от страх, болка и шок. И отново, малко по-късно, пълна тишина, като че ли човекът бе отстъпил зад непроницаема бариера. „Къде сте? Къде отидохте?“ Взайърът, обезпокоен, пое риска да създаде оптичен рецептор, който работеше във видимия спектър — и който следователно би бил сам видим за хората — и разгледа обстановката в едно легло видя човек, заобиколен от неизвестна машинария. Блестяха цветни светлини. Други хора, които изглеждаха възбудени, бързаха към леглото. Човекът в леглото лежеше съвсем спокойно, не се мръдна дори когато метална ръка се спусна и ръгна дълга широка игла в гърдите му.

Внезапно Взайърът разбра.

Двете човешки същества трябва да са спрели да съществуват!

Взайърът бързо прибра рецептора си за видимия спектър и се оттегли в един отдалечен ъгъл да размисли какво се бе случило. Факт: двама души бяха умрели. Факт: всеки от тях бе починал непосредствено след като бе приел мисленото предаване от Взайъра. Въпрос: умственият контакт ли бе довел до гибел?

Възможността, че Взайърът може би бе погубил два човешки живота, беше шокираща и ужасяваща. През тялото му мина хлад, то се сви в малка твърда топка, в която всички мисловни процеси се преплитаха. Необходими му бяха няколко минути, за да се върне в нормално състояние. Ако опитите му за общуване с тези хора предизвикваха такива страшни последици, установи Взайърът, тогава изгледите му да намери помощ на тази планета бяха слаби. Как би могъл, как би посмял да рискува опит за нов контакт с други хора, ако…

Една успокояваща мисъл изплува. Взайърът реши, че прави прибързано заключение въз основа на непълни факти, като пропускаше някои силни аргументи срещу това заключение. По време на цялото пътуване до този свят той се мъчеше да установи контакт с хората, с шестимата членове на екипажа и никой от тях не бе починал. Това беше достатъчно доказателство, че хората можеха да издържат контакта със съзнание на Взайър. Следователно контактът сам не би могъл да причини двата смъртни случая.

Може би беше само съвпадение, че Взайърът се бе приближил по ред до двама души, които бяха на края на живота. Беше ли това мястото, където хората биваха докарвани, когато наближаваше времето им да умрат? Щяха ли да починат, дори ако Взайърът не се бе опитал да установи контакт? Беше ли опитът за контакт достатъчен, за да изхаби намаляващата им енергия и да тласне двамата от другата страна на края? Взайърът не знаеше. С неприятно чувство съзнаваше колко много важни факти му липсваха. Само едно беше сигурно: времето му се скъсяваше. Ако не намереше помощ скоро, щеше да настъпи метаболично разпадане, последвано от метаморфозна твърдост, после от фатална загуба на адаптивността, и накрая от… смърт.

Взайърът нямаше избор. Да продължи да търси контакт с човек беше единствената му надежда да оживее. Внимателно и смутено Взайърът започна отново опитите си да търси подходящо приемащо съзнание. Това тук беше заградено. Както и това. И всички тези: вход забранен! Взайърът се чудеше дали преградите, които хората притежаваха, бяха предназначени главно да предпазват от нахлуване на нечовешки съзнания или действително закриляха всеки човек срещу умствен контакт от всякакъв вид, включително и с други хора. Ако съществуваше някаква връзка човек-човек, Взайърът не я бе засякъл нито в тази сграда, нито на борда на космическия кораб. Каква странна раса!

Може би щеше да бъде по-добре да опита на друг етаж от сградата. Взайърът се промъкна лесно под затворената врата и се качи по служебната стълба на по-висок етаж. Още веднъж изпрати сигналите си. Затворено съзнание тук. Там. И там. А после приемащо. Приготви се да предаде съобщението си. За безопасност намали силата на излъчването си, като остави напред само едно мислено пипало.

„Чувате ли? Вика ви попаднало на вашата планета извънземно същество. Търси помощ. Желае…“

От човека дойде остър жилещ неприятен отговор, безсловесен, но несъмнено враждебен. Взайърът се оттегли веднага. Изчака, ужасен от страх, че бе причинил друга гибел. Но не. Човешкото съзнание продължаваше да работи, въпреки че вече не беше отворено, а оградено от този вид бариера, която обикновено хората носеха. Отблъснат, изхвърлен, Взайърът запълзя нататък. Отново неуспех. Нито момент поне на смислен контакт между съзнанията. Нямаше ли никакъв начин да се достигнат тези хора? Взайърът продължи мрачно да търси приемащо съзнание. Какво друго можеше да направи?