Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (17)

17

Мукерджи, свързал съзнанието си с това на Сатина, усети внезапен смазващ шок от настъпващия кошмар. Дори на второ ниво ефектът беше вкаменяващ със силата си. Долови лекото изпукване при допира на две съзнания. И тогава в приемащия дух на Сатина изскочи…

Стена, по-висока от Еверест. Сатина се опитва да я изкачи, дращейки нагоре по гладката бяла повърхност, вкопчвайки пръсти в дребните пукнатини. Отдолу има мътен кладенец, който изхвърля пламъци и вредни пари; чудовища с остри като игли зъби я чакат да падне. Стената расте, става по-висока. Въздухът е разреден… тя едва диша, очите й се премрежват, мазна ръка изстисква сърцето й, тя чувствува как вените й се издърпват на свобода от месото й, като жици, стърчащи от разкъсана пластмасова обвивка. Гравитационното привличане расте постоянно… болка, дробовете й се късат, лицето й се сгърчва отвратително… Реки на ужас бълват от черепа й…

— Нищо не е истинско, Сатина. Това са само илюзии. Нищо не се е случило в действителност.

— Да — казва тя. — Да, знам.

Но продължава да трепери, мускулите й се свиват конвулсивно, лицето й почервенява и се поти, очите й бият под клепачите. Сънят продължава. Колко още може да издържи?

— Дай ми го! — казва й той. — Предай ми съня!

Тя не разбира. Няма значение. Мукерджи знае как да го направи. Толкова е съсипан, че умората не е важна. Някъде в областта отвъд пропадането той намира неочаквана сила и достига до вцепенената й душа, изтръгва халюцинациите навън, като че ли са били паяжини. Те го поглъщат. Той не борави повече с тях чрез посредник. Сега всички призраци са пуснати в черепа му и дори чувствува Сатина да се отпуска; той се хвърля срещу нереалната атака, която бе повикал в себе си. И той се бори. Изсмуква останалата нерационалност от нея и я среща със съзнателността си. Приспособява се, учейки се да живее с ужасяващия поток от картини. Той и Сатина си поделят това, което настъпва. Заедно, те могат да издържат тежестта, могат да се смеят на чудовищата от съня, дори могат да им се възхищават, че са толкова фантастични. Този звяр със сто глави, този възел от живи медни жици, този кладенец с дракони, тази спирала с остри зъби — кой може да се страхува от това, което не съществува?

Под наплива от странни картини Мукерджи изпраща ясна мисъл, като я изтласква през съзнанието на Сатина към чужденеца:

— Можеш ли да спреш кошмарите?

— Не — отговаря нещото. — Те са в теб, не в мен. Аз само давам стимул за освобождение. Ти сам образуваш картините.

— Добре. Кой си ти и какво търсиш тук?

— Аз съм Взайър.

— Какво?

— Местната форма на живот на планетата, където събирате клони от дървото на Зеления огън. По невнимание от моя страна бях докаран на планетата ви. — Съобщението е придружено от надделяващ импулс на тъга, смес от патос, самосъжаление, неудобство, изтощение. Заедно с това кошмарите продължават, но сега те са без значение. Взайърът казва: — Искам само да бъда изпратен у дома. Не исках да идвам тук.

„И това ли е нашето чуждоземно чудовище?“, помисля си Мукерджи. „Това ли е нашето странно животно от звездите, което разпространява кошмарите?“

— Защо предаваш халюцинации?

— Намерението ми не е било такова. По-скоро се опитвах да установя умствен контакт. Вероятно има някакъв недостатък на човешката система за възприемане, не знам. Не знам. Толкова съм уморен. Може ли да ми помогнеш?

— Ще те изпратим у дома — обещава Мукерджи. — Къде си? Може ли да ми се покажеш? Кажи ми как да те намеря и аз ще уведомя ръководството на звездопорта. Те ще уредят да си заминеш с първия кораб.

Колебание. Мълчание. Контактът се смущава и може би прекъсва.

— Ей? — казва Мукерджи след известно време. — Какво става? Къде си?

Взайърът отговаря.

— Как мога да ти вярвам? Може би ти по-скоро искаш да ме унищожиш! Ако се разкрия…

Мукерджи захапва устната си във внезапна ярост. Запасът му от сили почти свършва. Той трудно може да поддържа контакта. Ако сега трябва да търси начин да убеди подозрителния чужденец да се предаде, може да загуби способността си, преди да успее да уреди нещата. Положението изисква отчаяни мерки.

— Слушай, Взайър. Аз не съм достатъчно силен да говоря още много, нито пък момичето, което използувам. Каня те в главата си. Ще вдигна всички предпазни мерки, за да можеш да видиш кой съм и да решиш дали да ми вярваш. После всичко ще зависи от тебе. Мога да ти помогна да се прибереш у дома, но само ако се покажеш веднага.

Отваря широко съзнанието си. Остава душевно гол.

Взайърът се втурва в мозъка на Мукерджи.