Теодосий Анастасов
Опълченци (8)

В близкия тил

Болничната каруца, на която се развяваше платно с червен кръст, потегли бавно от бараката на лазарета при село Зелено дърво. Дребните, но здрави кончета се препъваха по едрите буци пръст, замръзнали от сухия студ, който беше сковал Балкана. Денят беше ясен и покритите със сняг Малуша, Свети Никола, Шипка и Коруджа се виждаха ясно и така близо, сякаш бяха надвиснали над позицията на опълченците. От време на време османските батареи на Малуша обстрелваха с рядък огън руските позиции. На Свети Никола и на Шипка снарядите разриваха снега, който се разпръсваше при взривовете като фонтани от бял прах. Това нарушаваше спокойната зимна картина на този ноемврийски ден.

По изринатия от колите път, който водеше от селото за Габрово, имаше дълбоки трапища. Затова и каруцата с болните се движеше на места много бавно. Пътят криволичеше по стръмните баирища, спускаше се из малки долчинки, мушеше се из висока дъбова гора, завиваше покрай сламени кошари, сгушени между оголените гъсталаци, и се насочваше към каменния мост, извил високо остър гръб.

Скреж беше покрил земята. Тук-таме по клоните трептяха листи, обагрени в червенооранжев цвят, сякаш бяха някакви пъстри птиченца, останали, за да красят потъмнялата гора. Студен полъх разнасяше из въздуха острата и лютива миризма на запалени сурови дърва и шума. Ледът беше изпил водата в локвичките по пътя, шиповете на конете го трошаха, а колелетата го пръскаха на малки парченца. На места из оголените клони се промушваше птица. При една запустяла кошара ято гарвани се дигнаха изплашени и със своя зловещ грак се изгубиха нанякъде. Но щом каруцата отмина, те пак се върнаха като отневиделица и се спуснаха на земята. Навярно там лежеше лешът на някое животно.

Опълченските бараки все повече се скриваха зад каруцата, докато близо до дола, където лъкатушеше шумно река Козещица, съвсем се изгубиха. Останаха да се виждат под баира само ивиците дим, които комините точеха към небето.

Излязоха на каменния мост, наричан от руснаците Дяволски поради високата му гърбица. По него не можеха да се разминат две каруци. По скалистите устои на моста се очертаваше зеленясала линия, която показваше докъде са стигали водите на реката пролетно време и при големи дъждове в Балкана. На отсрещния бряг се гушеше воденичка. Върху спънатото й колело водата скачаше шумно.

При Дяволския мост пътят излизаше на шосето, което водеше за Шипченския проход. По него тук-таме стоеше каменна настилка, неизрината още напълно от артилерията и от тежките обозни каруци.

Кончетата забързаха. Друсането на каруцата накара четиримата опълченци, които се возеха в нея, да посъберат сламата под себе си. Те бяха от пета дружина. Тримата бяха ранени при недавнашна схватка с вражески разезди, а четвъртият — Копчев — беше заболял от ревматизъм. Може би беше го придобил още във Влашко, из влажните и тъмни бордеи. Беше на стража в Балкана, далеч пред позицията на дружината, когато усети болка в коляното на единия си крак. Едва се домъкна в дружината. Другарите му го разтриха, но това не помогна. На следния ден при прегледа от лекаря на дружината се оказа, че е заболял от остър ставен ревматизъм. Кожата на коляното му беше се зачервила, ставата стоеше силно подута. Той едва стъпваше на крака си.

— Ще те пратя в Габрово — реши доктор Панов, като замяташе с шинелата голите му крака. — Нужно е болнично гледане, в топло помещение. Тогава и лекарствата ще помогнат. — И прибави, като посочи коляното му: — Оттам лесно може болестта да се разпространи по другите стави. Ти си млад, ще оздравееш.

Санитарите помогнаха на Копчев да се качи на каруцата при ранените. Загърнаха се опълченците в шинелите си, мушнаха се в сламата и каруцата потегли за болницата в Габрово.

Пътят през прохода беше оживен. Пешаци и конници заминаваха за Балкана, други се връщаха от позициите. Обозни каруци громоляха по изринатия път. Отстрани се виждаха изкопите на основите на бежански бараки. С настъпването на зимата бараките бяха разтурени и бежанците се прибраха в Габрово и околните села. Някои бараки обаче стърчаха тук-таме по стръмнината и комините им пушеха. Обитателите им не бяха изгубили надеждата в скорошното настъпление на русите. Копнежът им за родните огнища ги задържаше така близо до гърба на позицията!

Каруцата изгромоля по високия мост на река Паничарка и се спря при Манчовото ханче. Тук селяните от колиби Недевци пресрещнаха каруцата. Поканиха болните с греяна ракия.

— Пийте, да ви е наздраве, юнаци!

Копчев надигна съда до устните си, но горещата пиперлива пара го задави.

— Наведнъж, наведнъж, синко — наставнически забеляза старецът, който му подаде бакъреното кафениче, — направо в гърлото, иначе задавя.

Копчев почувствува как горещина се разля по цялото му тяло, червенина обля лицето. Кръвта нахлу в него и надви студената струя, която се завираше в яката на шинелата му.

Каруцата ги задруса отново. Наближиха града. Самотно стърчаха тук-там къщи по баира Радичевец. Димът от комините им се забиваше в оловното зимно небе. Каруцата изтрополи по Шиваровия мост и навлезе в улицата, която криволичеше през целия град и завършваше в ниските поляни на Падалото. Беше извънредно оживена. Коли, които едвам се разминаваха, отиваха и се връщаха. Хората се провираха между тях. Шум, висок говор, викове подканяха добитъка да върви по-бързо, плясък на камшици, звънтене на чукове по наковалните в ниските работилници, чиито дървени кепенци бяха съвсем отворени, тълпи от бежанци. Малкият планински град, който допреди няколко месеца лежеше тих, забутан в хълмистите поли на Балкана, приличаше сега на кошер, из който пъкаха хора и добитък. С изморен поглед от взиране в пъстрата тълпа и оглушал от шума й, Копчев чувствуваше, че потъва заедно с каруцата в някакъв водовъртеж, който го тегли неизбежно в своята дълбочина…

 

 

Много беше преживял до този ден малкият планински градец, сгушен в северните дипли на Балкана и така близо до прохода, където се решаваше изходът на войната и съдбата на България.

Докато траеха четиридневните боеве на Шипченския проход през август на 1877 година, габровци и приютилите се в града бежанци със свито сърце слушаха топовните гърмежи в Балкана. Те се трупаха на моста Меджидие при Априловската гимназия и с вперени очи към планината следяха барутния дим, който се завиваше около високите чела на Малуша и Свети Никола. Грохотът на артилерийската стрелба се носеше към града през дълбоката теснина на прохода, която го пропускаше далече на север като бучене на буря в планината.

Бежанците, които обитаваха бараките в окрайнината на града, се катереха по Бакойския баир, по Киселчова могила и по високия баир на махалата Радичевец и следяха барутния дим и топовния тътнеж. Вечер се прибираха под колите, в чергените палатки и в бараките и тръпнеха от ужас при гърма на оръдията.

В града започнаха да пристигат върволица коли с ранени опълченци и войници от Брянския и Орловския полк. Един ден казашката конна батарея от Падалото запрегна оръдията и се понесе в кариер към Балкана. На Шипка беше настъпил критически момент. „Без скорошна помощ защитниците на прехода не ще могат да се задържат“ — така говореха ранените, които пристигаха от позицията. Но помощ отникъде не идеше. По пътищата от Търново и Севлиево се нижеха само безкрайни върволици от обозни коли. Непразно пред окръжното управление свиреше военна музика. Настроението на габровци и на бежанците не се промени. То си остана все така безнадеждно и мрачно.

Едва на 11 август вечерта пристигнаха в Габрово челните части на Драгомировската дивизия, която първа беше преминала Дунав при Свищов. Един батальон от Първа стрелкова бригада се метна на конете на тридесети донски казашки полк и пристигна към свечеряване на позицията. Шипченският проход беше спасен!

Градът въздъхна радостно. Отпуснаха се сърцата на хората. Из къщите, по улиците и на площада при Сахатската кула надойдоха нови войници. Градът заприлича на голям военен лагер. Палатки покриха и околността. Около буйния извор Топлика задимяха комините на походните войнишки кухни. Закатериха се войски към Балкана.

Есента настъпи студена и влажна. Скриха се планинските върхове в мъгла. Започнаха да валят непрекъснато дъждове. Пътища и пътеки потънаха в кал. И в тая дълбока кал затъваха краката на хиляди хора и добитък. В края на септември заваля едър, мокър, пухкав сняг. В ниските долища и по равнината той бързо се стопи и образува мочури, но по върховете на планината останаха да се белеят снежни калпаци.

А градът ставаше все по-шумен и по-голям. Ханищата не стигаха, за да поберат хората и добитъка, които постоянно прииждаха. Коларите разпрягаха колите на дворищата и по улиците. Габровци и бежанци се втурваха да помагат. Работата в работилниците не преставаше. Светлината не загасваше в тях. Кепенците не се затваряха. Тракаха денонощно тежките чукове. Шивачите не изправяха колене, изкърпваха войнишко облекло. Дори и старият, едва виждащ с едното си око кундурджия, майстор Кольо, се дигна от леглото и дойде в обущарницата. А покрай сарачниците се нанизваше цяла верига от погонци, които търпеливо чакаха да им се поправи окъсаната конска сбруя. Работниците клюмаха със зачервени от умора очи над догарящите угарки на стеариновите свещи. Не чуваха ударите на камбаната от Сахатската кула, отмерващи времето, и не виждаха ранните слънчеви лъчи, които се плъзгаха над града от Циганския баир и Петкова нива.

Габровци изнесоха пред къщите си бурета с вино и ракия. За няколко копейки войникът можеше да подкрепи силите си. Изникнаха като гъби гостилници и кръчми. Ето Петербургската гостилница на двама гърци от Одеса. Наблизо до нея се мъдри набързо стъкменият дюкян на казанлъшкия манифактурист Димитър Костов Икономов с провиснали под кепенците като огромни тежки гроздове европейски салами, суджуци и унгарски луканки. Нямаше дюкян, пред който да не стърчаха бурета със солена риба, хайвери или сандъци с фуниеобразни кюлчета захар, увити в дебела синя хартия. В работилницата на букурещкия сладкар Йонко Шекерджията малкото бежанче от село Аджар Иванчо Божков едва смогваше да прави бяло сладко, което се точеше в чашите на тънки медени езици. От тезгяхите на фурната на Георги Арнаутина се пръскаше сладникавата миризма на меките като памук симиди, посипани с чукана захар, или на саралиите, в средата на които се белееше бучка овче сирене.

Още щом свършиха четиридневните съдбоносни боеве на Шипка, през август на 1877 г. в малкия планински град започнаха да пристигат на няколкодневна почивка войници и офицери. Тия хора, които смъртта беше отминала, идваха тук, за да се свържат с корените на живота като растение, което имаше нужда от сокове, за да вирее. Но те не забравяха другарите си, останали там горе, в Балкана, за да пазят тяхната спокойна почивка. Отпускарите изпълваха кръчмите и гостилниците, нагърбваха се с разни лакомства и бързаха, без дори да дочакат края на отпуската си, да се приберат при другарите си. Волностите, които си позволяваха, бяха присъщи на хора, които не знаят какво им носи утрешният ден. И те пиеха и пееха. Пееха за подвизите на неизвестните герои, които бяха пролели кръвта си за свободата на своя брат. Често от Михалевата кръчма се носеше войнишката песен, която неизвестен поет беше съчинил в окопите:

„Вспомним, братци, как стояли

мы на Шипке, в облаках.

Турки нас атакували,

но остали в дураках.

 

Только утро рассветает,

разнесет вокруг туман,

и на Шипке наступает

вновь упорний Сулейман.

 

Сулейманови аскери

крепко в Шипку били лбом.

А мы били их без мери

и прикладом, и щиком…

 

Было, братци, плоховато —

да помиловал нас бог…

От рассвета до заката

отдухнет никто не мог.

 

Накрест пули и гранати

день и ночь над головой —

холод, голод… ех, ребята,

будем тверды мы душой…

 

Разнесли-ж мы эту сволоч,

расщелкали всю орду…

Это были все стрелочки

в семьдесят седьмом году…“

Войнишката песен кънтеше под сключените покриви на къщите и се губеше из кривите улици…

А в града все повече пристигаха ранени и болни от Балкана.

Настаниха болния Копчев заедно с другарите му в опълченската болница. Това беше голямата къща на габровския учител Илия Христович, някога учил в Москва като априловски стипендиант. Поставиха дървени одри в шестте стаи, постлаха ги със сламеници, нагласиха ламаринени печки и болницата се устрои. Опълченските лекари се редуваха в нея. Като милосърдни сестри идваха да нагледват болните и ранените сестрите от Руския Червен кръст Енгелхардова, Духонина и Теплякова. Но те главно се грижеха за бежанците, които мряха от болести и от изтощение. Отрядът от Руския Червен кръст начело с доктор Павел Пясецки квартируваше в габровския женски манастир, в центъра на града, на левия бряг на Янтра, срещу Сахатската кула и чаршията. Там бяха отредени стаи за ранените офицери.

Леглото на Копчев се падна до прозореца. От двете му страни лежаха негови другари от дружината. Болните опълченци прекарваха деня унесени в дрямка, мълчаливи. Щом отвореха очи, погледът им се спираше на картините, които бяха закачени на стените. Между тях имаше няколко старични щампи. Една от тях представляваше четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, когато полагат клетва на дунавския остров срещу село Вардим. На друга щампа бе изобразено сражението на тия чети в Карапановата кория. Отстрани до тях висяха портретите на същите войводи в хайдушки дрехи, с пищови и арнаутски пушки на рамо. Под кюнците на печката, там, където те влизаха в комина, точно в ъгъла на стаята, беше закачена някаква още по-старинна щампа, отпечатана във Виена. В нея беше изобразена жена, окована във вериги. До жената — лъв. В центъра — джамия, на която пада минарето, пречупено на две. Овчар, полегнал до река. Срещу него, на другия бряг, се е пръснало стадото му. На картината е напечатано стихотворение от Георги Сава Раковски „Болгарскому лву“. Тези картини бяха донесени в града тайно от родолюбиви габровци, които ги крили по скривалищата. Сега те са ги извадили и поставили в болницата. На другата страна, срещу тях, бяха накачени портретите на руския цар и на прочутите военачалници Суворов и Кутузов, подарени от някой руски офицер на опълченската болница.

Тия картини разнообразяваха болничната обстановка в стаите. Те бяха и едно от средствата, за да се поддържа духът на болните, макар че това не беше нужно за тия мълчаливи и скромни герои. На позицията срещу непрестанния огън на османските оръдия те търпеливо понасяха несгодите и заплахата на смъртта, която витаеше над главите им. Затова сега им се виждаше съвсем неочаквана и необикновена обстановката, в която се намираха. Затоплените стаи, благата усмивка на руската милосърдна сестра, грижите на жените от града, които им носеха симиди, саралии и сладки и понякога заместваха сестрата, саксиите с мушкато на масата, където имаше шишета с лекарства, и тишината, която наставаше из стаите, когато не стенеха болни, беше нещо необикновено и чуждо за тия хора, които повече от половин година не бяха виждали покрив над главата си.

Отначало Копчев оглеждаше с интерес всичко, което го заобикаляше в болницата. После затваряше очи и задрямваше. Може би защото болките в крака му намаляха. Когато отваряше очи, те оставаха втренчени в картините. Гледаше ги без нужда, просто за да има къде да опре погледа си. Тогава мислите му спокойно се нареждаха една след друга, без да се прескачат и да бързат като прииждащи води на мътен поток. Спокойните мисли го караха да гледа трезво и хладно на нещата. Болен, захвърлен в болницата човек, за когото другите се грижат. Не беше ли излишен? Чувствуваше се като беглец, който в най-трудния момент е напуснал делото и другарите си. Ще се върне ли при тях?

Друг път се извиваше по ребро на сламеника и гледаше с часове зимната картина навън. Той вече знаеше кога ще се плъзнат слънчевите лъчи по зеленясалите от старост плочи на покривите, кога сенките на издадените над улицата стрехи ще покрият улицата и ще пропълзят по стените на отсрещните къщи. Зимната нощ ще се спусне над града, шумът от улицата ще затихне и картината със зеленясалите плочи на къщите, с дългите стрехи и тясна улица ще се отдалечи и ще потъне във вечерния мрак. Това беше част от живота, който се явяваше пред очите на Копчев като видение и изчезваше, за да се яви на следния ден отново с всичките свои познати черти и багри. След това на улицата светваха фенерите, които блещукаха като замръзнали във въздуха светулки.

Добре, че креватът на Копчев беше до прозореца и това го свързваше с живота на улицата. Но и там картината не се променяше. Само понякога някой шеркет ще се мушне из навалицата или обозните коли и ще се опита да внесе нова багра в уличната картина с високите си колела с нашарени спици, с издадени навън пружини, които подхвърляха застрашително корпуса на каруцата из разкривения калдъръм. Напразно любопитният поглед се мъчеше да проникне зад дебелото чергило, което покриваше шеркета. Навярно там седеше, завит в дебела шуба, високопоставен пътник, началник на канцелария или търговец, доставчик на разваленото брашно и мухлясал хляб за войниците. Любопитството към улицата обаче траеше, докато шеркетът се мяркаше пред очите…

 

 

Дните и нощите идваха и отминаваха бавно.

Болните около Копчев се смениха вече няколко пъти, а той продължаваше да лежи, да притиска пребледнялата си буза на възглавницата. Слушаше шумоленето на сламата при всяко помръдване, вдишваше миризмата на напоените със слънчева топлина житни стъбла и мислите му го пренасяха далече през Балкана, към родния край. Сладко мечтание го унасяше. Това разведряваше помрачената му душа.

В края на ноември един прислужник от Руския Червен кръст изкачи бързо стъпалата на болницата. Още от вратата кимна с глава на сестра Теплякова. Тя излезе в коридора. Върна се бързо, пребледняла и изплашена. Даде на прислужника чантата с личните си вещи и се обърна към болните с глас, в който едва потуляше тревогата си:

— Скоро ще се върна. Аз само за малко…

И излезе, без да притвори вратата. Бързото й изчезване се стори необикновено и тревожно на болните. Те се надигнаха на сламениците и загледаха прислужника, който се спря на прага. Той дигна рамене с недоумение. Как е възможно да не знаят това, което става навън?

— А что? Не слихали?… Бум, бум…

И като посочи с ръка към прозореца, затръшна вратата зад себе си.

Болните се разшумяха, наскачаха от сламениците и се залепиха на прозорците. Хора бързаха по улицата. Конник препускаше и тропотът на подковите заглъхваше тревожно в далечината. Някакво подземно бучене иззад хълмовете се носеше към града. Стихваше и пак се подземаше.

Студът принуди болните да затворят прозорците. Някои от опълченците се облякоха и излязоха на улицата. А там вече гъмжеше от хора. Мнозина отиваха към околните баири, за да чуят по-добре бученето. Понесе се слух, че Осман паша излязъл от Плевен и тръгнал да се съедини с войските на Али паша в Русчук. Прибавяше се още, че вече се виждали черкези в Севлиевско. Ами ако и Сюлейман паша натисне от Шипка? Косите на хората настръхваха само като си помислеха това. Униние завладя града. Мнозина вече стягаха каруци и багаж да бягат.

Зимната нощ се спусна мрачна и тежка над града, без някой да разбере какво става там, откъдето идваше бученето. Свещи замъждукаха из къщите. Бежанците бяха наизлезли от бараките и зъзнеха на студа с вързопи в ръце.

Пред управлението на града беше се насъбрала тълпа. Искаха да чуят какво ще им каже окръжният началник. Но капитан Маслов не се подаваше от канцеларията си. Бученето вече беше престанало. Внезапно откъм гробищата, по Севлиевския път, изтопуркаха в луд бяг няколко казака. Скочиха пред управлението от потъналите в пяна коне. Без дума да кажат, те се втурнаха навътре. След малко оттам изскочи капитан Маслов — гологлав, развълнуван, с разперени ръце над главата си.

— Братушки… Плевня пад…

И не можа да довърши. Радостни сълзи го задавиха. Заклати се и като закри лицето си с ръце, изтича обратно.

Тълпата остана като тресната от гръм.

— Какво? Какво? — обадиха се няколко гласа.

Известието беше толкова неочаквано, че хората стояха като онемели. Някой мълчаливо се кръстеха. Истина ли беше това, което им каза офицерът? През последните няколко месеца толкова много съмнения бяха се натрупали в душата им, че радостните думи мъчно проникваха в обезверените им сърца.

— Не чухте ли? — гръмна нечий глас. — Плевен… Плевен паднал…

И изведнъж мощно „ура“ процепи тишината. Разтичаха се из града.

— Плевен паднал! Плевен паднал!

От широките порти на управлението изскочиха конници. Препуснаха през града по пътя за планината.

— Хей, булгарци, Плевен паднал!… Плевня паднал!…

Затропаха порти. Разтичаха се хора из улиците. Запрегръщаха се. Забиха черковните камбани. Полуголите бежанци наизскочиха от бараки и дворища, изпълниха града с радостни викове като избавили се корабокрушенци. На мегданите лумнаха огньове. Със свещи и фенери в ръце множеството се отправи към църквите, чиито камбани биеха призивно и радостно. Студената и мрачна ноемврийска нощ светна като ден. Радостни възгласи ехтяха:

— Войната свърши!… Дойде край на мъките…

Цигулари засвириха. Кръшни хора се извиха…

Копчев наблюдаваше от прозореца шумното множество, което заливаше улиците. Съжаляваше, че болестта му го приковава на леглото. Сестра Теплякова, която беше се върнала при болните си, угнетена от мисълта за въображаемо нападение от турците, изхвръкна по стълбите. Завтече се в женския манастир, където квартируваше отделението от Руския Червен кръст, и се хвърли на врата на доктор Пясецки:

— Колко се радвам, доктор Павел. Какъв ужас изживях! Имах чувството, че башибозушка сабя се плъзга по гърлото ми…

И червенина изби по страните й, като си спомни, че малко преди това го беше молила да не я оставя жива в ръцете на башибозуците.

Тая нощ в града никой не заспа.

— Сега — казваха си хората — идва ред на Сюлейманпашовите пълчища в планината…

Те вярваха, че след като руснаците се разправиха с Осман паша, който беше едно страшилище в тила им, щеше да рухне и преградата, издигната на Шипка срещу техния победоносен ход. И действително части от освободилите се руски войски при Плевен започнаха да пристигат в Габрово.

Но и зимата започна да вилнее все по-яростна и страшна. Още от първите дни на декември снежни вихрушки затрупаха с дебел сняг върхове и долини. Зеленясалите от времето плочи на покривите се скриха под снежните калпаци, които се килнаха от широките стрехи над улиците. Бежанските бараки се загубиха, сякаш потънаха в заснеженото поле. А в улиците започнаха да прииждат безкрайните кервани на погонците, мъкнещи храни, облекло и оръжие. Тия кротки мужици войната беше измъкнала от техните хижи заедно с колите и добитъка им и те търпеливо понасяха на хиляди километри от своите жилища несгодите, които войната им налагаше. Те не взимаха участие в сраженията, не носеха пушки, не се биеха срещу неприятеля с оръжие в ръка, но те воюваха с несгодите, с мъчнотиите на войната и страдаха като истинските войници. За тях нямаше топли квартири, нито топла храна. Спяха в колите, където спираха, и бяха много щастливи, когато можеха да вкусят булгурена каша, приготвена на огнищата край пътя. Те нахлуха в тесните и криви улици на града с побелели от снега кожуси. Щом се задръстваха, погонците слизаха от колите и бързаха да огреят ръцете си на уличните огньове. Гражданите ги подпомагаха с каквото можеха. Погонците бяха толкова щастливи от тая топла обноска, че някой от тях, обхванат от спомена за родния край, за домашното огнище, за безбрежната степ, току запяваше за своя мирен селски труд:

„Рано утром по зори

вышли в поле косари.

Ай, люли, косари,

рано, рано почали.

 

До обед покосили,

остри коси притупили.

Ай, люли, косари,

рано, рано почали…“

В града започна да се говори за настъпление в Балкана.

В средата на декември, както снежната буря, която мяташе снега над полетата, нахлу в града шестнадесетата дивизия на прославения генерал Скобелев. Затрополяха по хлъзгавия заледен калдъръм конски подкови. Войнишки песни оглушиха улиците. Сега вече никой не се съмняваше, че идваше денят на настъплението на Шипка.

Зашариха казаците на капитан Маслов из улиците. На калдъръма започнаха да се трупат камари с кирки и лопати. Бежанците ги нарамваха и поеха да разчистват пътеките в планината. По Химитлийската пътека ще настъпят войските. И опълчението ще бъде с тях.

В опълченската болница настана оживление. В шестте стаи и в околните къщи лежаха над сто болни. Когато сутрин доктор Сава Мирков ги преглеждаше, куците изведнъж изправяха пред него вървежа си, болните от ревматизъм стискаха здраво зъби, за да заглушат болките в ставите си, и бодро се изправяха пред сламениците. Не искаха да стоят повече в болницата. Те са вече оздравели. Лекарят ги поглеждаше с кротка усмивка, почукваше ги със слушалката по гърдите и гърбовете, прокарваше пръсти по огнените линии от вентузите и клатеше глава наставнически:

— Още малко, юначе. Още малко търпение.

И натискаше болния с ръка да легне на сламеника. После посочваше към прозореца:

— Не чуваш ли бурята как беснее навън? Ами че студът е двайсет градуса под нулата. Пък и тая мъгла… очите си човек може да извади дори и през деня…

— Абе, да си отида в дружината, па нека си свири бурята, ваше благородие — отвръщаше опълченецът.

Въпреки несъгласието на лекаря всеки ден се опразваха по няколко сламеника. Без да се обадят на някого, болните заминаваха за дружините си. Доктор Сава Мирков клатеше глава, заканваше се с престорено сърдит глас на избягалите, но не подаваше никакъв рапорт против тях. Той знаеше, че те вече са в дружините си. Всъщност и той желаеше по-скоро да се прибере във втора опълченска дружина, към която се числеше.

Колкото повече наближаваше 24 декември, за когато беше определен денят за настъплението през Балкана, толкова повече опълченците в болницата намаляваха. Нови не идваха, въпреки че времето все повече застудяваше и гъстата мъгла вече не се вдигна от града.

Копчев гледаше празните стаи, мяташе се на сламеника като лишен насила от свободата си човек и се топеше от тъга.

„Този поне не ще се реши да избяга“ — мислеше си доктор Мирков, като го гледаше да се мята на леглото си, без да разбере, че това не беше от болката, а от терзанието, че трябва да остане да лежи, когато дружините ще настъпят през Балкана.

Най-после на 23 декември Копчев остана съвсем сам в болницата.

„Нима другите бяха по-здрави от мене, че отидоха в ротите си? — мислеше си той. — Не, това не ще изтърпя!“

На следния ден доктор Сава Мирков беше вече решил да остави Копчев на грижите на местния лекар доктор Алекси Христов и да замине за дружините. Но какво бе учудването му, когато на сутринта намери болницата съвсем празна. Копчев беше заминал за Балкана. Беше оставил на възглавницата си бележка, написана с въглен от печката: „Отивам при другарите си“.

Ръката, трепереща от вълнение, беше разкривила набързо написаните букви върху измачканата хартия…

Доктор Сава Мирков се усмихна доволен.

Сега и той беше свободен. Последният болен опълченец беше се прибрал в строя. Козирува по войнишки, заключи празната болница, метна се на своето кротко като самия него конче и препусна към Балкана, където дружините вече пълзяха по тясната и стръмна Химитлийска пътека.