Теодосий Анастасов
Опълченци (1)

Талисманът на ротата

Градинарчето Петър Иванов боязливо пристъпи към комисията, която приемаше доброволците. По дрехите му личаха петна от калта на лехите, из които беше се провирало в зеленчуковата градина край река Теляжина. То беше избягало, без да се обади на газдата, старшия градинар.

Майор Миних, офицер в оставка, едър руснак с гъста къдрава брада и фуражка, чиято широка козирка хвърляше сянка върху цялото му лице, изведнъж сякаш отстрани строгите бръчки от лицето си и добродушна усмивка цъфна под мустаците му. Подпря лакти на масата. Няколко мига задържа поглед на дребното момче, готов да се разсмее:

— Я гледай ти, славни люде били това булгарците!…

И обърна глава към члена на комисията, българина доктор Константин Везенков:

— Та у вас и децата са тръгнали да се записват доброволци.

И отново измери с шеговит поглед момчето:

— Ами ще можеш ли да държиш пушката?

— Охо, и още как, ваше благородие — подвикна градинарчето със светнали от радост очи. В този миг то си спомни за възванието на героя българин на руска служба капитан Райчо Николов. Възванието беше разлепено от няколко дена по плоещките улици. Едно изречение от него, което беше запомнило наизуст, му дойде сега на ума. Издекламира го на един дъх: — „Ще се бием с поробителя. Не ще оставим веки звероподобните башибозуци да безчестят нашите сестри и майки, да убиват нашите бащи и братя и да горят нашите села и паланки…“

— Стига, стига — махна с ръка майорът, като продължаваше да се усмихва. — Гледай ти! Гледай ти, маладец! И ще ги мушкаш с щика си?

— И още как, ваше благородие.

И като извъртя страшно очите си, момчето направи движение с ръце, като че мушка някого в корема.

Майор Миних не можа повече да сдържи смеха си.

— Ха, ха, хааа — разсмя се той. — Няма какво да се каже повече — готов войник… Ха, ха, хаааа… На колко си години?

— Шестнайсет.

Като се опита да заглуши гърлестия си смях, майор Миних погледна доктора и поклати глава. Явно беше неговото мнение, че не трябва да се приема такъв дребен, а отгоре на това и малолетен доброволец. Но доктор Везенков не мислеше като него. Нали те вече бяха приели в опълчението неколцина такива младежи.

— Годно е момчето, господин майор — изказа доктор Везенков мнението си гласно. — Да не би старците да тръгнат да стават войници. Ще го запишем в трета дружина. При мене ще бъде.

— Добре — отсече с ръка руснакът след кратко двоумение, — нека така да бъде. Може да си прав. Познавам булгарците, герои са. Такива младоци като него имаше и лани в Сръбско-турската война. Нали командувах българска дружина в сражението при Гредетин. Хайде ела по-близо! — кимна с глава Миних на момчето.

Написа с тебешир на гърба му цифрата 3.

— Сега, малчик, бягай в трета дружина. Но знай, че службата при подполковник Калитин не е шега.

Петър Иванов се опита да сграбчи ръката на майора и с благодарност да допре устни до нея, но руснакът го отстрани строго:

— Хайде в дружината, вече си опълченец! Аз не съм поп, та да ми целуваш ръка.

И повика следващия доброволец… Нямаше време за губене. В Плоещ беше последният сборен пункт на доброволци за Българското опълчение. Трябваше на бърза ръка да се научат да въртят пушката и да стрелят.

 

 

Заредиха се дни на усилено военно обучение. А прилежни и внимателни в изучаване на най-необходимите войнишки правила се показаха тия прокудени от отечеството си български синове, които бяха се настанили из румънските селища като занаятчии или прости работници или скитаха от град на град като хъшове с надеждата, че скоро ще грабнат пушките и ще се втурнат да освобождават родината си. Сега те маршируваха с тежките белгийски шаспо из Плоещкото поле, мушкаха с тесаците си сламените чучела, на които бяха поставили фес, стреляха по мишените и вечер се прибираха капнали от умора във войнишките палатки. Но никой не се оплакваше нито от тежките торби, чиито ремъци се врязваха в рамената им, нито от умората.

Не оставаше назад от по-старите си другари и градинарчето Петър Иванов. В ротата го наричаха Малчика, както го прекороса майор Миних. Петър беше родом от разградското село Ташчикьой, сгушено в гористите дипли на Тузлука, край горното течение на река Бели Лом. Главното препитание на семейството му беше от зеленчуковата градина под каменистия бряг. Но един ден беят отби вадата за своите воденици и градинарството в селото пропадна. Мнозина от мъжете отидоха да търсят поминък във Влашко. Натам замина и Петърчо с баща си. Но наскоро бащата се поболя и умря. Тогава момчето остана само да се скита из чуждата земя и да гази из калните лехи на обширните бахчи. Когато руските войски преминаха във Влашко и българските емигранти тръгнаха да се записват доброволци, той нарами един ден торбичката си, приши в колана на кръста си припечелените десетина леи и замина пеш за Плоещ. Така се озова в лагера на опълчението. Радостта му нямаше край, когато нарами тежката шаспо и започна да се упражнява да стреля с нея. Нека му мисли сега проклетият бей.

В края на май Българското опълчение беше готово да потегли към Дунав. Опълченците стегнаха коланите със сумките върху тъмнозелените си мундири с широка отворена яка, нарамиха сгънатите шинели, наместиха до тях торбите, на които висяха котелките за храна и матерките, дигнаха на рамо тежките шаспо и тръгнаха на поход.

Дълги, безкрайни се видяха на Петър равнините на Влашко, потънали във високи жита и ечемици. Прашните пътища се губеха из ниските голи и безводни възвишения. Над тях трептеше лятната мараня. Слънцето жареше. И никакви гори или прохладни долове не срещаха войнишките колони по пътя си.

Още от първия ден някои от опълченците, ненавикнали да се движат в строй при такава горещина с дебелите шаячни българки, започнаха да падат и да изостават от редиците. Но когато дружините се спираха вечер за нощуване, те отново достигаха частите си.

До малкото градче Рошиор де Веде опълченците вървяха в посока на запад. Оттук се спуснаха на юг, към Дунав. Дванадесетият руски корпус беше вече минал по тия места преди тях и стъпките на няколкото десетки хиляди войнишки ботуши, коне и тежки обозни каруци бяха обърнали пътя на една широка река от прах, чиито вълни заливаха на гъсти полупрозрачни облаци хора и животни.

Когато опълченците наближиха село Богдана, чуха се топовни гърмежи. Руските войски вече минаваха Дунав. Сърцата на опълченците затупкаха радостно. Идваше дългоочакваният час — да стъпят на родна земя, да полетят срещу омразния поробител.

Но командуването не бързаше — последва заповед опълченците да се разположат при село Богдана на бивак.

Разпънаха палатките. Обозите и кухните се настаниха до крайните къщи, по-близо до кладенците. Задимяха огнищата. Висок войнишки говор и песни оглушиха полето. Шумът преля над плетищата и сламените покриви на къщите и смути тишината на омърлушеното село. Отначало селяните се прибраха из къщите, но скоро се престрашиха и наизлязоха по улиците. Опълченците плъзнаха из селото за вода.

Бобцов, ординарецът на щабскапитан Усов, командирът на ротата, в която служеше Малчика, наблюдаваше един едър червеноперест петел, който канеше наобиколилите го кокошки с трохички.

„Ех, че прекрасна кокоша чорбичка би си хапнал негово благородие — помисли си ординарецът за своя ротен командир. — Петнадесет дена стават, откак сме тръгнали от Плоещ, а командирът не е вкусвал чорбичка. Гозбите на «Александровската кухня» само оцапваха хубавите му мустаци.“

„Александровска кухня“ руските войници наричаха войнишката кухня. Бобцов наблюдаваше петела, мислеше си как ще се зарадва командирът му, като го изненада с кокоша чорбичка. Ръката му набра сребърните копейки, които звънтяха в джоба на измачканите му летни панталони. Той се запъти към селянина, който наблизо, в двора си, се пазареше с няколко опълченци за една манерка ракия.

— Хей, слушай ти — му викна Бобцов, — колко ще искаш за тоя петел?

Селянинът не знаеше руски, но по ръката на войника, която сочеше петела, разбра за какво става дума.

Той цъкна с уста отрицателно:

— Не ми е за даване. Кой ще ми води кокошките?

Малчика се случи наблизо. Той беше се сприятелил с едрия и добродушен руснак Бобцов. Заговори по влашки на селянина. Но селянинът беше непреклонен. Не му беше за продаване петелът.

При това свечеряваше се и Бобцов се прибра сърдит в ротата. Малчика се опита да го успокои, но руснакът махна с глава и легна на сламата до ротната багажна каруца. Така и заспа…

 

 

Рано сутринта, когато от изток небето почна да побледнява и звездите взеха да гаснат, Бобцов скочи от сламата като ужилен, събуден от кукуригане на петел. Гласът беше силен, гърлест, сякаш петелът беше кацнал на рамото му. Бобцов потърка очите си с пръсти. Не, не сънуваше. Петелът, хубавият едър петел със златистите пера и големия месест гребен, беше кацнал на каруцата и кукуригаше.

— Ишууу… — извика му той и замахна с ръка да го пропъди.

Петелът се опита да хвръкне, но се замота във връвта, с която беше вързан, и падна в каруцата.

В това време тръбачите дадоха сигнал за ставане. Бивакът изведнъж се раздвижи. Гласове огласиха полето. Опълченците започнаха да събират палатките. При походните готварници дрънкаха припряно баки. Войнишката чорба беше готова. Обозните запрягаха каруците. Злонравни коне цвилеха и се мъчеха да изплюят юздите, които стягаха устата им. Със сърдити викове войниците се силеха да ги обуздаят. Шум, видове ругатни, конско цвилене, звън на металически съдове се смесиха в надпревара. Невъобразим шум и гласове заляха лагера. Команди забързаха към кладенците. Бъчонки затрополяха след тях. Кучета залаяха от дворищата. Селяните занадничаха над плетищата.

Бобцов се беше изправил пред каруцата, в която петелът пляскаше с криле и се мъчеше да се освободи от връвта. Ординарецът се двоумеше какво решение да вземе: да отвърже ли петела и да го пусне на свобода, или да го грабне и да го занесе на стопанина му. В това време дотича запъхтян Малчика. Като видя събраните сърдито вежди на руснака, той извика:

— Братушка, не се сърди, аз донесох снощи петела…

— Скоро го махай! Занеси го на стопанина му.

— Но аз, аааз — заекна Малчика, — аз го ку-у-пих. Платих му го. Не струва и двадесет бани, а пък аз… аз му платих цял лей… хем сребърен… Ей богу, дадох му го…

Бобцов смекчи бръчките на челото си. Постави ръка на рамото на дребничкия опълченец:

— Е, като си го купил, какво да го правим сега? Ако беше снощи, досега щях да го сготвя, а пък то… Няма да го мъкнем със себе си я…

И се почеса по тила:

— Пък и да ти кажа… Снощи, като си лягах, размислих се. Прав е селянинът, такова хубаво животно не е за клане…

Очите на Малчика светнаха.

— А че пък не го коли, запази го. Ще го водим със себе си… Талисман ще ни бъде…

— Какво? Какво? — сви очи руснакът. Той не беше чувал такава дума. — Какво е това талисман?

— Късмет, щастие — поясни Малчика. — Такова нещо санким… слушай. Когато работех из градините по река Теляжина, беше ми дошло едно котенце. И аз не зная откъде беше дошло. Едно такова… хубаво, пухкаво, като зайче… Прибрах го на козиняка, на одъра, където спях. И да ти кажа ли, донесе ми щастие… Истински талисман, ти казвам… Изгони от колибата мишките…

— Мишки ли? — разтърси рамена с отвращение Бобцов. — Скверна гад!

— И още каква!

— Да пази бог!

— Та те такова нещо ще ни бъде тоя петлю — окуражи се Малчика. — Талисман. Ще ни пази от беди…

— Добре, добре — усмихна се добродушно руснакът, който като всеки простичък човек вярваше в чудеса и се опита да помилва петела по лъскавата перушина, — да видим само какво ще каже командирът.

Като усети ръката върху си, петелът сви страхливо гръб, а после изведнъж се напери.

Бобцов се разсмя:

— Я го гледай ти него. И готов да се бие. Маладец!

Малко след това ротният командир, щабскапитан Усов, като обикаляше ротата си, преди да тръгнат на поход, ахна от учудване, щом видя петела, кацнал върху багажа в каруцата.

— Аха, петел?… Какво е това от тебе, Бобцов — смръщи вежди той, — да не си станал кокошкар?

— Аз… аз… съвсем не, ваше благородие — забърка се ординарецът.

— Какво? Да не би самичък да е кацнал в каруцата? Ще играе май пръчката!

— Той, Малчика, ваше благородие, той го купил… — развърза езика си Бобцов. — За един сребърен лей го купил. Да стои, каже, на каруцата… Талисман ще ни бъде… Тая дума не я разбирам съвсем, ама се съгласих…

— Добре, добре — свърна командирът към опълченците, които вече слагаха походните торби по гърбовете си. — Ще проверя после тази работа.

Така талисманът остана да се люлее гордо на каруцата. Той стана любимец на ротата. Щом спираше колоната на почивка, опълченците бързаха да му донесат в калпаците си натрошен хляб. Петелът вече не се плашеше, кълвеше трохите и юнашки кукуригаше…

 

 

Последният поход на Българското опълчение из влашките равнини беше от село Богдана до дунавското пристанище Зимнич. При село Пятра замръкнаха. Оттук до Дунав вървяха през нощта. На сутринта се разположиха на бивак край залива при градеца Зимнич. Прекрасната гледка на освободения вече Свищов, кацнал живописно на няколко хълма, мамеше очите на опълченците като някакъв блян. Белите му къщи, потънали в меката зеленина на овощни градини, блестяха на утринното слънце. Над хълмовете в далечината плуваха бели облачета, като ладии с надути от попътен вятър платна.

Опълченците се нахвърляха в реката да се къпят. За талисмана, който беше се обърнал на някакво бяло кълбо от тежкия прах из пътя, се погрижи Малчика. Когато той го занесе окъпан на каруцата, клетото животно стоя дълго време омърлушено. Но слънцето изсуши златистата му перушина и то се оживи. Плесна с крила и така гръмогласно изкукурига, че опълченците наоколо се разсмяха.

— Щом талисманът пропя бодро — забеляза някой насмешливо, — оттук нататък ни чака само хубаво.

И очите им жадно поглъщаха мамещата гледка на родния бряг. Петелът скочи от каруцата и зарови с дългите си нокти в рохкавата пръст.

На 18 юни 1877 година се сформира предният отряд на генерал Гурко. Българското опълчение беше причислено към него. Отрядът трябваше да навлезе в България и да завземе проходите в Балкана. После щеше да се спусне в Тракия и да разузнае за противника.

След три дена опълчението премина понтонния мост на Дунав. Пак поход, но поход радостен, бодър, из родната земя. Юнското слънце жареше. Дебелите шаячни българки пак потъваха в пот. Ремъците на торбите пак се врязваха в рамената им. Широките цеви на шаспата овлажняваха от потта, която се стичаше от вратовете. Опълченците не вървяха, а като че ли хвърчаха. Къде е неприятелят, за да се втурнат върху му като хала? Но османлиите бяха потънали вдън земя. Те бягаха пред руските драгуни и бързаха да се укрепят на проходите в Балкана. По пътя си оставяха башибозушки шайки, които се криеха из горите и турските села, а нощем нападаха българските села, палеха ги и избиваха населението им. Те дебнеха от засада и малките руски отряди. По пътя си опълчението срещаше тълпи от селяни, които бягаха от черкезите и башибозуците.

Привечер опълчението пристигна в едно село, в което се криеха шайки. Веднага се завърза престрелка между шайките и драгунския разезд. При стрелбата се запали една плевня. Огънят бързо обхвана околните къщи. Половината село изгоря. Драгуните прибраха каквото оръжие намериха из къщите и продължиха пътя си.

Опълчението се разположи да нощува до селото. Разпънаха палатките на поляната. Обозът се настани до дворищата на крайните къщи. Поставиха рядка верига от часовои около лагера. От какво ще се плашат, когато руски отряди имаше далече напред?

Малчика се случи на стража до самото село, при обоза на трета дружина. Нека спят спокойно уморените от похода хора. Нека се гуши на капака на каруцата талисманът. Малчика стоеше до колата, в която хъркаше приятелят му Бобцов, и се взираше в тъмнината. А нощта беше тъмна, непрогледна. Далече към походните готварници се виждаше на светлината на огъня другият часовой. До някое време там се мяркаха хора. После огънят позагасна и сенките на хората се изгубиха. Над бивака надвисна дълбока тишина.

Малчика стоеше за пръв път на пост. В Плоещ не остана време да се запознаят с устава на гарнизонната служба. Важно беше да се научат да стрелят и да въртят пушката. Затова сега той сметна, че може да се облегне на каруцата. И така добре вижда всичко наоколо. В ботушите му се е завряло едно камъче, убива го. Може и рана да е направило. Не ще изтрае да стои по-дълго на един крак. Седна на сандъка до каруцата и изу ботуша си. Не камъче, а партенката така се беше свила от потта, че беше направила цяло възелче. Обу се наново. Опита се да стане, но някаква тежест като че го натискаше на сандъчето. Ех, и смяната още не идваше. Какво от това, че малко ще поседи. Ще си почине и пак ще стане. Главата му се опря на спиците на колелото, тялото му се отпусна и той заспа…

Внезапно гърлест глас писна в ушите му. Малчика се стресна и скочи като ужилен. Талисманът плесна с крила и отново изкукурига. Малчика се усмихна и съвсем разсънен, помилва петела. Животното се сви страхливо и отпусна глава надолу.

— Ех, какъв си ми хубавец — продума му ласкаво Малчика. — Като някакъв разводящ… същински разводящ… Иначе кой знай колко още щях да хъркам…

Разтъпка се насам-натам. Тъмни облаци плуваха по небето. Звездите мъждукаха между тях. Из въздуха се носеше миризмата на дима от пожарищата. Беше съвсем тихо. Чуваше се само хъркането на Бобцов от колата. Кухненските огнища бяха загаснали. Бивакът беше унесен в сън…

Преваляше полунощ. Малчика се загледа към селото. Над покривите на къщите вече се открояваше силуетът на надвисналите върху тях корони на дърветата. Обраслите с ниски храсти селски дворове бяха мрачни. Никакъв ветрец не полъхваше, нито пък нощна птица прошумоляваше из клоните. Но защо му се стори на Малчика, че нещо се движи в съседния двор? Потри с ръка очите си и пак се взря. Но, боже мой, това са хора! Приведени, те се приближават към оградата.

— Османлии! Ами сега?

Той се надвеси над спящия в каруцата руснак.

— Братушка — пошушна му над ухото, — ставай! Османлии… Нападат бивака…

Руснакът скочи като ужилен.

— Какво? Какво? Ос-османлии ли?

— Османлии!… Ей ги в двора… Дебнат… Ще ни избият…

— Аха, разбрах…

Бобцов пипна в ръка пушката си и безшумно се измъкна от каруцата. Наведе се, за да не стърчи над колата.

— Къде са? Аха, виждам… Напълни пушката си. Сега леко подир мене…

С няколко скока Бобцов се прилепи до плета. Малчика се намести до него. Стрелбата им изненада нападателите. Дебнещите сенки се пръснаха. Дружините се дигнаха на крак. Заобиколиха селото. По-голямата част от шайкаджиите бяха изловени…

 

 

На сутринта дружинният командир благодари пред строя на бдителния часовой. Малчика, застанал мирно пред ротата, слушаше думите му и си мислеше, че ако има някой, на когото трябва да се благодари за отбитото вероломно нападение на башибозуците, това беше талисманът, който навреме го събуди…