Теодосий Анастасов
Опълченци (3)

За знамето!

Когато 3-а опълченска дружина зае позиция на седловината на Чадър могила отдясно на 1-а дружина, зад тила й, в окрайнината на Стара Загора, вече горяха няколко къщи, запалени от османската артилерия. Гъст дим се виеше над града и като тъмни облаци се спускаше над кукурузените ниви. Безветреният юлски ден просмукваше дима в проходите на Караджадаг и го завиваше над върховете като тъмна прозрачна паяжина. По стръмните склонове на планината пъплеха тълпи от обезумели бежанци, които търсеха спасение в проходите Добрави и Змейово. А по Чирпанския път все повече растяха прашните облаци от стъпките на Сюлейманпашовите орди. При 5-а опълченска дружина, която пазеше града от юг, ечаха пушечни залпове.

Скоро от лозята и градините, обграждащи Чадър могила от изток, срещу 1-а и 3-а дружина започнаха да пропукват пушки. Явно беше, че неприятелят, обхванал защитниците на града в огромна дъга, се стремеше да завземе двата планински прохода, главно Змейевския, единствения широк коларски път на север, към Казанлък, и да улови като в капан трите опълченски дружини. А двата прохода осигуряваха изтеглянето на населението на север през Караджадаг и отстъплението на дружините в случай на неуспех. Затова позицията на Чадър могила трябваше да се задържи по-дълго време.

Разположените в подножието на могилата две планински оръдия на капитан Константинов разпръснаха със снарядите си черкезката конница, която идваше от Айданли и се показваше вече на новозагорския път. Скоро под нейния обстрел попаднаха и гъсти маси от низами, чието движение в градините и лозята все повече се увеличаваше. Куршумите на дългобойните османски пибоди бръмчаха всред защитниците на Чадър могила.

Кръстците от пожънатите ниви, пръснати по голата, открита и безлесна могила, бяха единствените прикрития, зад които опълченците можеха да се подслонят, докато се пръснат във верига. Но кой да мисли за това? Всеки гореше от желание да се срази с вековния поробител, тия люде, захвърлили работните престилки и инструментите, с които се прехранваха из гостоприемните селища и полета на Влашко и Бесарабия, забравили неуредените си сметки далеч при хората, дето бяха работили, имаше за какво да отмъщават на башибозушките орди и низамски пълчища, които и сега палеха домовете на мирното българско население и колеха беззащитните български жени и деца. Нали небето на юг, откъдето се влачеха тия пълчища, беше потъмнял от пожарите, избухнали подире им.

Зад кръстците се разположиха санитарите. Там опълченците оставиха скътаните си през рамото шинели и торбите с провизиите, за да бъдат по-бързи и ловки при атаките на нож.

Тъмносините дебели българки, по които вече бяха избили петна от пот, задушаваха в този горещ юлски ден опълченците и мнозина бяха разкопчали яките, та дори и пазвите си. Когато веригата трябваше да залегне, острите стъбла на стърнищата се забиваха в голите им гърди и ги разкървавяваха. А жаждата попукваше устните и в пресъхналото гърло слюнката не достигаше. Езикът стържеше неприятно небцето. Понякога довтасваше до купените някоя жена с кобилица, на която се плакнеха тежки котли с вода, притичваше и старец с огромна бъклица на раменете си, но вода едва имаше за ранените. До сражаващите се напред тя не достигаше. От честата стрелба цевите на шаспото се нажежиха и горяха пръстите на опълченците, а забученият на пушката огромен тесак ослепяваше с блясъка си очите им.

А от градините и лозята все повече прииждаха на вълни низамите. Алените им фесове се люшкаха като внезапно избуяли огромни макове. И смъртта косеше редиците на опълченците. Напразно довчерашните раи се хвърляха на нож и обръщаха в бягство настъпващите. Зад тях се явяваха нови, гъсти редици, които ги увличаха напред.

Не се чуваше тръбата на сигналиста — и той, и барабанчикът лежаха убити, а строшените им инструменти се търкаляха в краката им. Всред грохота на снарядите нямаше кой да подава сигнали. Гласът на командирите се губеше в невъобразимия шум и пукот на пушките и снарядите. Планинската батарея на капитан Константинов заглъхна — многобройната османска артилерия я удави в своя неспирен огън.

Командирът на трета опълченска дружина, подполковник Калитин, прибягваше на кон до ротите, залегнали в тънка верига на могилата. Той явно виждаше, че натискът на неприятеля с всеки миг нарастваше, но кой би помислил за отстъпление пред картината на горящия град и бягащото в ужас население по склоновете на Караджадаг. Трябваше да му се даде възможност да се спаси в проходите. Само с контраатаки, въпреки жертвите, които се даваха от опълченците, можеше да се забави настъплението на неприятеля. При тия контраатаки опълченците дори се счепкваха гуша за гуша с османците, които, обръщайки гръб, оставяха в опълченските редици своите убити и ранени. Ранен тежко, османски тръбач лежеше зад първата верига на опълченците. Той още стискаше в ръка тръбата, с която допреди няколко мига беше давал сигнал. Подпоручик Кисьов го съгледа и под град от куршуми се впусна към него и грабна тръбата. Пълният с омраза и безсилие поглед на ранения го съпроводи.

През време на службата си в 54-и Мински полк в Кишинев подпоручик Кисьов беше се упражнявал в подаване на сигнали с тръба. Сега, когато дружинният тръбач лежеше мъртъв, той можеше да го замести.

В това време преминаха през веригата няколко опълченци, които носеха на кръстосаните си пушки щабскапитан Усов. Макар и тежко ранен, командирът на втора рота не преставаше да хвали опълченците:

— Молодци болгари! — размахваше ръка той, за да подсили думите си. — Молодци! Бият се като лъвове!

Но в тоя миг няколко от куршумите, които съскаха като оси на могилата, улучиха ранения офицер и той клюмна глава на раменете на опълченците. Отнесоха го мъртъв назад.

През това време низами, пропълзели в покрайнината на града, вече застрашаваха тила на позицията на Чадър могила. Под напора на османлиите откъм Чирпанския път пета дружина беше отстъпила и сега само въоръжените граждани защищаваха града. А и атаките на неприятеля пред Чадър могила не отслабваха. Беше време вече да се намеси и резервът на трета опълченска дружина — знаменосната рота. Трябваше да подсили оредялата верига. Тя бе залегнала на склона на могилата. Прелитащи в редовете й куршуми бяха вече наранили неколцина.

Ротният командир изкомандува:

— Стани! Напред!

Щабскапитан Попов, командувал дружина в Сръбско-турската война на 1876 г. от такива също хъшове, градинари и всякакви работници и познаващ добре бойкия им устрем, тръгна смело пред веригата. Но още с първите крачки се олюля и хвана за крака.

— Дребна работа — каза той, като отмахна окървавената си длан от раната. — Напред, молодци!

И продължи да върви, накуцвайки. Не можеше да остави в този момент войниците си.

Знаменосецът, унтерофицерът Антон Марченко, висок и строен, с дълги черни мустаци, засукани като къдели на мургавото му красиво лице, вървеше с широки крачки, сякаш беше на учение. Дългото трибагрено знаме, на което бяха изобразени двамата славянски просветители Кирил и Методий, а на другата страна лъщяха златните букви „Болгарскому народу“, се диплеше върху високите му рамена. Опълченците от трета дружина, поели тази българска светиня на лагера в Плоещ, помнеха сърдечните думи на стария войвода дядо Цеко Петков, получил в Севастополските боеве за своето геройство златно оръжие. Забивайки златен гвоздей на знамето, старият войвода каза:

„Нека да е на добър час. Да помогне бог да премине това знаме открай докрай по българската земя, да изтрие на нашите майки, жени и дъщери скръбните очи; да бягат пред него всички поганци, зло, нещастие и зад него да е мир и тишина, и благоденствие!“

Не беше ли дошло това време българските опълченци, синовете на тия изстрадали майки, да въплътят в дело думите на войводата?

Щом стигнаха опълченците от знаменосната рота в първите вериги на дружината, достатъчно беше само викът на щабскапитан Попов: „Ура!“, за да го подемат като един и да се втурнат с надянатите на пушките тесаци срещу османските вериги. Нищо не можеше да спре тия люде, тръгнали да мрат, за да извоюват свободата на народа си.

Отначало неприятелят се слиса от разярените хора, които тичаха така стремително срещу му. Низамите не се сетиха дори и да стрелят. Изведнъж обърнаха гръб, захвърляйки дори оръжието си. Но от градините и лозята бликна нова вълна от низами, спря бягащите и обсипа с град от куршуми настъпващите опълченци. Те се прибраха на позициите си и залегнаха. Опитаха се да стрелят. Но старите шаспо, нажежени от стрелбата, изплюваха куршумите пред краката им. На мнозина дори иглените ударници се счупиха. Някои, които бяха докопали от убитите османлии техните дългобойни пибоди, отговориха с тях на неприятелската стрелба.

Самарското знаме беше надупчено от куршуми. Боядисаната му дръжка — олющена, разядена от изстрелите, сякаш хищните зъби на войната го бяха гризали. Издигащо се високо над главите на опълченците, знамето беше прицел на неприятелските куршуми и атаки. Най-плътни бяха вражите вериги срещу него. То ги привличаше. Храбър беше знаменосецът Антон Марченко и личен, висок и строен, нали затова беше избран между толкова храбри унтерофицери да носи на плещите си тая светиня на българското опълчение. А и опълченците най-много се тълпяха около него. Разлюлееше ли се напред над главите им, и те хукваха след него, готови да го закрилят с телата си. Нямаше тръбач, нямаше барабанчик — те бяха убити, но знамето ги замести. Затова и неприятелят напираше най-много при него.

Сражението все повече се затягаше. Оредяваше и веригата на опълченците. Непрестанно ранени се влачеха към превързочния пункт (зад големия купен), където д-р К. Везенков едва смогваше да ги превързва.

В това време изстрелите в тила на дружината все повече се усилваха. Явно беше, че османлиите вече сключваха обръча около опълченците.

Щабскапитан Попов, макар и куцащ поради раната в крака си, загрижено поглеждаше на увеличаващите се сини низамски куртки, които се появиха в долчинката между града и Чадър могила. Той каза на подпоручик Кисьов:

— Трябва да се помисли за отстъпление.

— Наистина — отвърна подпоручикът — да завием с десния фланг към града, иначе неприятелят ще ни хване като в клопка.

Щабскапитан Попов изпрати войник със заповед до знаменосеца да се прибере назад. Опълченците ще разберат тази маневра и ще почнат да отстъпват. Унтерофицерът Марченко едва направи няколко крачки и падна, пронизан в гърдите. Но знамето не падна — асистентът унтерофицер Павел Белевич, бесарабски българин, го хвана и понесе. Опълченците се скупчиха около му, виждайки, че група низами се втурнаха към него. Защитниците оредяваха — едни падаха убити, други — ранени. В това време неприятелските куршуми раздраха знамето, олющиха дръжката и тя на места изтъня. Ето че и унтерофицерът Белевич се строполи. Тогава опълченецът С. Минков, произведен наскоро в младши унтерофицер за отлична служба, грабна знамето. Другарите му залегнаха и откриха стрелба срещу неприятеля, който спря настъплението си.

В това време притича на кон дружинният командир, подполковник Калитин, и извика с гръмливия си глас на щабскапитан Попов:

— Какво правите? Кой ви каза да отстъпвате?

— Ваше високоблагородие — отвърна щабскапитанът, — погледнете, ние сме заобиколени — неприятелят ще ни плени.

— Глупости — изрева Калитин. — Никакво отстъпление!

— Но погледнете, подполковник Калитин — посочи му щабскапитан Попов с ръка прибягващите откъм града зад тила на дружината низами.

— Аха — схвана изведнъж с око подполковник Калитин положението, — все пак не може така да се отстъпи, та тия сволочи ще ни изловят като мишки. Гарнист, свири сбор!

— И гарнистът, и барабанчикът са убити, ваше благородие, но ето подпоручика — посочи щабскапитанът на подпоручик Кисьов, който стоеше наблизо с турската тръба в ръка.

— Ну! — заповяда подполковник Калитин на подпоручик Кисьов.

Сигналът за сбор прозвуча сред пукота на пушките. Опълченците от веригата започнаха да стават и да прибягват към командира. Не ги плашеше стрелбата на неприятеля. Мнозина още с вдигането си паднаха убити. Трябваше да се контраатакува неприятелят, за да забави настъплението си.

— Дай знамето! — извика подполковник Калитин на знаменосеца. — Подир мене, молодци!

И беше време, защото и третият знаменосец падна мъртъв в краката на коня му.

Подполковник Калитин стисна в едната си ръка знамето и като пришпори коня си, изпразни револвера си в двамата низами, които вече протягаха ръце към него. Но в същия миг падна пронизан в главата от неприятелски залп. Той се строполи заедно със знамето.

Беше настанал вече ръкопашен бой. Святкаха в ръцете на опълченците тежките тесаци. Прикладите на пушките се стоварваха с огромна сила. Чуваха се само яростни викове и предсмъртни вопли.

Изведнъж сред тоя шум се чу нечий тревожен глас:

— Тичайте, другари! Знамето падна в неприятелски ръце!

Едва сега се сетиха опълченците за тая светиня, която лежеше на земята, обляна с кръвта на дружинния командир. Като разярени лъвове се хвърлиха към нея. Унтерофицерът Аксентий Цилюбиляк, от първи пехотен полк на 12-а дивизия, кадър в знаменосната рота, се хвърли и вдигна знамето. Друг взе пречупената дръжка. Опълченците прогониха неприятеля. Освободени от натиска му, започнаха да отстъпват. Неколцина се опитаха да отнесат назад трупа на храбрия си командир, но неприятелската стрелба не им позволи да сторят това. Тогава щабскапитан Стесел, който пое командуването на дружината, заповяда да го оставят на бойното поле. Опълченците го сложиха на земята, снеха калпаците си, прекръстиха се и побързаха да достигнат отстъпващите си другари. Там знамето пак се развяваше над главите на опълченците. Нататък го пое от ръцете на ранения Аксентий Цилюбиляк унтерофицерът Тома Тимофеев, кадър в знаменосната дружина от 3-и Навърски полк.

Османлиите не посмяха да се втурнат след опълченците. Дори и труповете им, осеяни по могилата, ги плашеха. Пръснати из кръстците, храбри защитници на опълченската светиня все още водеха сражение с неприятелски войници и ги възпираха. А знамето се отдалечи в долчинката зад могилата. Светинята на Българското опълчение — Самарското знаме — беше спасено.