Теодосий Анастасов
Опълченци (4)

След боя

Петър Иванов — Малчика, отвори бавно очи. Острата светлина на слънчевия ден го накара да примигне и да затвори клепки. Когато след малко погледна отново, той вече видя черни облаци да плуват бавно над могилата. Из въздуха се носеше миризма на дим. В низината градът гореше. И изведнъж съзнанието му се проясни. Той разбра, че лежи на земята. Усещаше болка по цялото си тяло. Картината на ръкопашния бой, в който дружината беше се заловила с настъпващите срещу й пълчища, изникна пред него. Гъсти редици от низами като бурни вълни заливаха позицията на опълченците на Чадър могила. Защитниците се дигнаха на контраатака. Зазвънтяха щикове. Само някои по-смели низами изчакаха удара на нож. Докато противникът се окопити и поднови атаките, Трета опълченска дружина трябваше да започне отстъплението си. Другите дружини, отляво и отдясно, бяха се вече изтеглили към Дервентския проход. Но не беше лесно да се откъснат от противника. Струпаните кръстци на могилата, до които се докопа той, бяха добро закритие за него. При тях ръкопашният бой бе най-яростният. Малчика, вече намушил с ножа си едрия анадолец, който иззад една купа кръстци стреляше и покосяваше другарите му, усети остра болка в рамото и единия си крак, притъмня му на очите и падна на земята.

Сега около него е тихо. По небето плуват тъмни облаци. Само високо над могилата със зловещо съскане прелетяват гранати. Пръскат се към склоновете на Караджадаг. Откъм града се носи рядка пушечна стрелба. Навярно дружините са отстъпили към прохода.

Малчика се опита да стане. Опря се на лакът. Едната му ръка беше ранена от куршум близо до рамото. Левият му крак тръпнеше от болка. Върху ботуша имаше кръв. Трябваше да види раните си и да се опита да ги превърже. Но с какво? Раницата, в която между другите вещи стоеше и превързочният пакет, не беше на гърба му. За да могат да тичат при атаката, опълченците оставяха тежките си походни торби назад, при превързочния пункт. Трябваше да потърси торбата си там.

Опита да се повдигне, но не можа. Болеше го и рамото. Не можеше да мръдне ранената си ръка. Трябваше да пълзи, и то на едната си страна. Преметна пушката на гръб, прикрепи я с ремъка й на здравото си рамо. С големи усилия запълзя. Острите стъбла на пожънатата нива се забиваха през дрехите в лакътя и колената му. Но той не ги усещаше. Раните му горяха и болката от тях беше по-силна.

По нивата лежаха труповете на опълченци и на османски войници. Тежка, потискаща мъка притисна сърцето му. Той позна мнозина от другарите си. Отдельонният му командир, ефрейторът Драченко, беше пронизан с няколко куршума в гърдите. Строгият, изпълнителен руснак, който беше го учил да стреля и да върти пушката при „бой с нож“, беше паднал по гърба си с отворени очи към родното небе на „булгарците“. По-нататък, полегнал на едната си страна, с преметната на гърдите ръка, беше провиснал глава на рамото си дружинният командир, подполковник Калитин. А как смело поведе дружината той на атака със Самарското знаме в ръка! Загина и конят му заедно с него.

На превързочния пункт зад кръстците, които бяха послужили за закритие на сражаващите се, лежаха умрели от раните си опълченци. Около тях имаше разхвърляни бинтове. Малчика взе един още неразтворен. Раздра ръкава на ранената ръка. Ризата беше се скоравила от съсирената кръв по нея. Разкъса я със здравата ръка. С помощта на зъбите си, с които стисна единия край на бинта, превърза раната: Другата, на крака му, изглеждаше по-тежка. Не можа да изуе ботуша си. Смъкна тесака на пушката и го разпори. Разкъса крачола на панталона. Раната се подаде, голяма, кървава. Макар и твърде трудно, превърза я, като застъпи единия край на бинга с ботуша на здравия си крак. Тия усилия бяха толкова мъчителни за него, че му притъмня пред очите. Затвори клепки и падна по гръб на земята. Кошмарни видения потиснаха съзнанието му.

Вчерашното сражение на Чадър могила сякаш възкръсваше отново пред очите му. Толкова ярки бяха всички подробности на боя. Железните пръсти на едрия анадолец, с когото беше се заловил в борба, като че отново се впиваха в шията му… Но ето че шествуват пред очите му походните колони на опълченците. Гъстият прах от стъпките им го задушава. Тъмнозелените българки побеляват. Бели валма висят по веждите и клепките на хората. Пред Малчика се люлеят високите рамена на ефрейтора Драченко… Юнашки крачи, дори и запява. Колко е хубава тази руска войнишка песен! Прозира в дъното на картината малко село… Олющените от вятъра и дъжда варосани стени на къщите сякаш са се залепили по стръмния каменист бряг на Бели Лом. В своите опълченски дрехи, с пушка на рамо, той върви по пътеката към родното си село. Колко много хора са излезли да го посрещнат… И изведнъж се вижда със запретнати крачоли из градините край река Теляжина… Как се е озовал там?… Не, не е газдата този човек, който му маха сърдито с пръст… Това е ефрейторът Драченко. По бялата му рубашка зеят големи дупки, кървави петна. Заканва му се:

— Страхливец си ти, братко… Бягаш… оставяш ни в ръцете на мародерите… А ето, башибозуците идат да доубият и тебе… Не ще им се изплъзнеш…

Малчика отвори очи. Надигна се на здравия си лакът. Драченко не стоеше пред него, той лежи с пронизани гърди оттатък кръстците. Наоколо само трупове. Дъх на карбол, на кръв, на разлагаща се плът. Но какви са тия стъпки, които шумолят из сламата? И говор, висок, припрян, сякаш хора се карат? Башибозуци! Тая мисъл проряза като с нож съзнанието на Малчика. Той се мушна под кръстците. Прибра и пушката. Както лежи на земята, би могъл да стреля с нея. Натрупа пред главата си слама. Така можеше да наблюдава, без да го видят. Стъпките зашумоляха наблизо до купите. Иззад кръстците, съвсем наблизо, се показаха двама души. Пушките им бяха преметнати през рамо. От силяхлъците им се подаваха седефените дръжки на пищови и на ятагани. Не носеха униформата на редифи. Бяха башибозуци. Тършуваха из джобовете на убитите, късаха ризите им и търсеха по кръста им коланите с пари. Приближиха до мястото, където лежеше подполковник Калитин. Наблизо до него беше проснат и конят му.

Башибозуците затършуваха в кобурите на седлото. Но в тях намериха само парче сухар, кърпа за бърсане и сапун. Единият измъкна служебния бележник на подполковника. Захвърли го ядосан.

— Какво си се загледал в ръцете ми? — сопна се той на другаря си. — Нищо няма.

И двамата продължиха пътя си. Спуснаха се оттатък могилата.

Вече се свечеряваше. Димът от пожарищата стана по-гъст. Слънцето се скри зад далечните върхове на Караджадаг. Порозовелите от лъчите му високо по небето облачета започнаха да губят кървавочервените си краища и да изчезват. Полето между Чадър могила и града потъна в моравокървавата здрачевина, която запаленият град излъчваше. При всяко избухване на нови огнени езици над къщите сенките на високите тополи накрай града потъваха в буйните и гъсти царевични ниви. Далече към проходите на Караджадаг глъхнеха пушечните гърмежи. На могилата беше тихо.

Малчика реши да излезе от скривалището си. Усещаше вече и глад. Всичките му мисли се съсредоточиха в това чувство, което опасността, що висеше над главата му, беше притъпявала досега.

Знаеше къде бе оставил торбата си, но беше невъзможно да я намери между тоя куп от разхвърляни наоколо кървави бинтове, войнишки вещи, торби и трупове. Влачейки се по корем, той бръкна в една торба. В нея имаше няколко сухара. Облегна се на снопите и загриза жадно коричка. А безнадеждни мисли потискаха душата му. Съвсем сам на тая могила, между стотици умрели, чиито изцъклени, безжизнени очи усещаше, че го пронизват. Ще успее ли да се спаси?

„Като този — помисли си той с горчивина, като погледна към проснатия наблизо опълченец, умрял навярно от раната си. В неговата торба той беше намерил сухара, който сега гризеше. Там имаше и няколко детски играчки. Навярно ги носеше армаган на близки деца, а може би на своите? — И той е живял с надеждата, че ще види своите“ — продължаваха да се редят нерадостните мисли в главата на Малчика…

В този миг усети, че нещо полази по разголените му гърди. Остави на земята сухара и бръкна в пазвата си. Едра калинка хвръкна оттам. Затрептя във въздуха и пак кацна на гърдите му. Взе я в шепата си. Колко е хубава! Какво прави тя на тая поляна на ужаса и на смъртта? Картина от неговото детство изплува пред очите му. Като деца ловяха калинки, пускаха ги да хвръкнат от шепите си, а после гледаха към кое момиченце ще хвръкнат… Този спомен отвлече тежките мисли на Малчика. Някаква надежда го завладя. Трябваше само да се укрие през тази нощ.

Стискайки калинката в шепата си, той се намести под кръстците. Усещайки пълзенето на насекомото по дланта си и с чувството, че не е сам, той заспа…

 

 

Подранил слънчев лъч надникна над могилата и стрелна в очите сгушилия се под снопите опълченец. Малчика примигна. Потри очите си с ръка. Подаде глава и се ослуша. На могилата беше тихо. Леко шумолене идваше от върха на кръстците, като че някой предпазливо бъркаше из сухите стъбла. Една птичка кълвеше зърна. Калинката беше хвръкнала от разтворената шепа на опълченеца. Може би още снощи го е напуснала.

Малчика предпазливо се измъкна от дупката. Подпря гръб на кръстците. Загледа се към града, който димеше. Не се виждаше никакво движение по полето. Може би неприятелят беше се оттеглил на юг. А къде са опълченските дружини? Малчика се подвоуми какво да прави. Да остане на могилата значеше да се обрече на сигурна смърт — все ще минат тук низами да погребат загиналите си другари. Да се смъкне към града? А нима там не го очакваше пак смърт? Все пак в града единствено би могъл да намери подслон. И после може би ще срещне някой гражданин, който да му помогне… При тая мисъл Малчика вече реши какво да предприеме.

Подпирайки се на пушката си, той бавно запълзя от могилата. Надолнището му помагаше. Но скоро раненият му крак изтръпна и той не можеше да стъпва повече с него. Седна да си почине. Желанието му да се добере до града не го остави. Той запълзя по корем, като си помагаше със здравото коляно и с лакът.

Така с голяма мъка се добра до една градина в покрайнината на града. Сгуши се между ниски храсти, опърлени от огъня на пожара. Дърветата наоколо бяха почернели от огнените езици, чийто горещ полъх той чувствуваше във въздуха. На края на градината стърчаха срутените и обгорени от пожара стени на къщата. Какво ще прави сега? Да се вмъкне в града беше невъзможно. Не познаваше разположението му, нито пък беше сигурен, че ще попадне на българи. По-добре ще почака така, прикрит в храстите. Ето и пътека минаваше наблизо. Ако някой излезе от града от този край, все ще мине по нея… Внезапно му се стори, че чува човешки говор откъм къщата. Не, не беше измама. Наистина някой говореше. И стъпки се чуха в двора.

Малчика намести пушката и сложи пръст на спусъка й.

На пътеката се показа възрастен човек, приведен под тежък вързоп на гърба си.

— Стой!

Човекът разпери ръце. Торбата падна от раменете му. Той завъртя уплашено очи, без да може да определи откъде идва гласът. Но Малчика подаде глава от храстите.

— Българин ли си?

Човекът стоеше като онемял на мястото си.

— Си… си… сиромах човек… — заекна той и като видя, че суровият и напрегнат израз на лицето на въоръжения човек се смекчи, езикът му се развърза. — Сиромах човек!… Българин, българин, как да не съм българин… Тоя дом беше мой — и посочи с ръка срутената къща в двора. — Сега и семейството, и домът ми са в колата при Хаинкьой… Нищо нямам вече, пожарът погълна целия ми труд… Едва измъкнах тоя вързоп…

— Ела при мене — покани го с глава опълченецът.

Възрастният човек се приближи до него, влачейки по земята торбата.

— Опълченец съм, байно.

— Ами как си останал тука?

— Раниха ме на могилата. Не съм видял кога дружината се изтеглила. От раните съм изпаднал в несвяст. Като дойдох на себе си, скрих се в кръстците. Там и преспах. Пък сега се домъкнах до града, дано намеря някой българин…

— Никой не е останал вече в града. Опожариха го и го оплячкосаха низамите. Като вълци връхлетяха на хубавия ни град. Изпоклаха де що живо намериха из къщите… Ами ти сега какво ще правиш?

— Ще търся дружината си.

Старецът поклати глава с обезсърчителна усмивка.

— Къде ще ги намериш? Дружините са вече оттатък Караджадаг. Вчера, кога почнаха да отстъпват, и българите от града тръгнаха с тях. Дервентският проход се заприщи. Много хорица загинаха из пътя. Добре, че османците не тръгнаха подире ни. Щяха да изколят всички ни. Аз кривнах с колата към село Хрищени. Познавам пътищата тъдява. Много пъти съм минавал Балкана през Хаинкьой. Как стигнах до братушките, един бог знай. Пък тая сутрин рекох да дойда към града да видя какво е станало с къщата…

Старецът замълча един миг и пак подзе:

— А пък ти не можеш да отидеш до другарите си. Сам и ранен?… Ще дойдеш с мене. Там е Гурко…

Малчика слушаше добрия човек и реши да тръгне с него. Нали при братушките ще отиде, пак при своите ще бъде. Той се надигна и се подпря на шаспото.

— Хайде да тръгваме, байно. Ще дойда с тебе.

Старецът видя как опълченецът се заклати несигурно на краката си и като метна торбата на рамо, улови го под мишница.

— Надупчили са те тия поганци. Добре ли са стегнати превръзките?

— Ех, раните ще видим после, сега да се махаме по-скоро оттука…

Двамата запристъпяха към полето под Чадър могила. Потънаха из високата царевица. Заобиколиха могилата и се отправиха на север. Добраха се до Хрищенския проход. По пътя не срещнаха никого. Но по думите на стареца наоколо се навъртали низами от разбития от руснаците отряд на Халюси паша. Затова двамата отбягнаха коларския път през прохода. Закатериха се по тесни и стръмни пътеки. Но силите на Малчика все повече намаляваха. Скоро той изпъшка тежко и грохна на камъните. Старецът остави вързопа на земята.

— Тц, тц, тю бре. Ами какво ще правим сега? Тука ли ще останем?

И започна да го увещава с бащински глас:

— Слушай, юначе, отвори очите си. Виж ей оня връх… Като го прехвърлим, и… кажи-речи, сме в Хаинкьой… Хайде, още малко остава. Почини си. До мръкване има още доста време — да пълзим — пак ще стигнем…

„Да пълзим? — мислеше си, затворил очи Малчика. — А нима ние досега не пълзяхме? Как ме насърчава добрият човечец!“

Малчика чуваше думите на стареца като насън. Той усещаше как раните му горяха. Нещо го стискаше за гърлото. Сърцето му биеше като на птичка, която прави усилия да се избави от грозящата я опасност. Но почивката възвърна силите му. Той отвори очи. Искаше с поглед да се извини пред човека, който беше се надвесил над него със загриженост.

— Прости ми, байно. Много ти дотежнях. Ще мога ли да ти се отплатя някой ден?

— Какво приказваш? — отвърна старецът сърдито. — Ще се отплащаш! Да не говорим за това. Сега нали си почина? Подигни се и се хвани за врата ми. Така… Стискай здраво. Улови се за дрехата ми. Няма да те изтърва. Та само десетина крачки ще вървим така. Хе, колко си бил лек!…

Старецът сграбчи опълченеца в ръцете си и го понесе по пътеката, която се издигаше право нагоре. Отляво стръмният, осеян с остри скали скат се спущаше до дъното на дълбокото дере, в което шумеше буен поток. Едно олюляване или подхлъзване на стареца и двамата можеха да полетят в дерето. Там и ще си останат, разкъсани от острите скали. Но старецът беше здравеняк. А може би и чувството на любов към тоя неизвестен герой, който беше се отпуснал в ръцете му като малко дете, удвояваше силите му. Катерейки се бавно, той изкачи стръмната пътека. Остави мълчаливо ранения на земята и се спусна да вземе вързопа.

От скалистия връх се откриваше долината на река Тунджа. Притисната между Балкана и Караджадаг, тя приличаше на продълговато пъстро поле, обагрено с меки тонове от ширналите се в него царевични ниви, с ярката ленина на къдравите лозя и овощни градини, между които се мушеше светлата, посребрена от слънцето ивица на реката.

— Погледни земята ни — посочи с ръка долината старецът. — За тая земя си заслужава човек да се бори и да умре.

Петър Иванов се надигна на здравия си лакът и се загледа с широко отворени очи. Наистина картината замайваше погледа. И край родното му село се извива река. И там природата е прекрасна. Та нали нея тръгна да освобождава той.

— Гледай, гледай — продължаваше старецът. — Хей там, под дима, зад гъстата елхова гора, е Елхово. Току до самото него се гуши Ешекчии. А вляво, оттатък Тунджа, е Лаханлий. Там са най-хубавите бахчи в целия ни край. Каквото сладко зеле става, пръстите си да изядеш… А виждаш ли хей там, в ония гънки на Балкана, е Хаинкьой… Не виждаш ли? Хей там, вдясно, при ония гористи петна. Там са братушките. Много бежанци има при тях… До вечерта ще стигнем там…

Радостна усмивка разцъфна по лицето на опълченеца. Колко хубаво говори старецът! Да му се наслушаш. Но изведнъж мъчителна гримаса сбърчи лицето на Малчика. Беше помръднал крака си и раната го заболя. Протегна ръка към нея.

— Какво, боли ли? — със съчувствие постави ръка на рамото му старецът. — Ами че ние съвсем забравихме раните. Имаме време да ги превържем. Ей го къде е Хаинкьой. Пак ще стигнем, преди да се смръкне…

Извади плоско шишенце от пояса си.

— Таман и ще ги промием… Петгодишна е. Сам съм си я варил. И билки съм сложил в нея. Я сръбни една глътка. Това ще те ободри…

Глътката ракия ободри ранения. Погледът му се оживи. Старецът започна да развива бинта. Но кръвта от раната, която беше избила по тънкия плат, беше го скоравила. Той изля малко ракия върху му. Спиртът проникна до раната, попари кожата, сякаш нагорещено желязо се допря до нея. Малчика изохка неволно и затвори очи от болка. Пръстите на стареца потрепераха, като че болката на ранения премина по тях. Скоро раната се откри набъбнала от силното затягане на превръзката и съсирената кръв по нея.

— Имаш ли друг бинт? — попита старецът. — Този не става вече.

— Не.

Старецът поклати замислен глава.

— Съдери ризата — каза Малчика.

Старецът погледна ризата, която се подаваше съвсем измърсена от пазвата на опълченеца.

— Не бива, само ще замърсим раната. Трябва чисто платно.

И посегна към торбата:

— Ще намеря нещо там.

Развърза я. Измъкна бяло, домашно тъкано платно:

— От прикята на унуката е. Бабата го е тъкала. Няма за това да мисля сега… Пак ще изтъче, само живи да останем…

Откъсна няколко парчета. Намокри едно от тях с ракия и внимателно изтри раната. Малчика примря от болка. Но не се оплака. Превръзката обхвана крака и по-горе от раната. Старецът превърза и ръката. Когато свърши, топла сълза се търколи от очите на Малчика. Той протегна ръка към добрия човек:

— Колко съм ти благодарен, байно!

— Остави тия думи сега, юначе — мъчеше се да измъкне пръстите си старецът от шепата на опълченеца, — това не е нужно. Да не съм свършил някаква голяма работа? Хайде да тръгваме. Полека-лека ще се спуснем в долината. Сега поне само надолу ще вървим. Хей там ще се спрем да си похапнем. Петровките са вече узрели. Па и по бахчите може да намерим нещо… Дай пушката на мене. Хъ, хвани ме през рамо със здравата ръка, така…

Двамата заслизаха по стръмната пътека. Прохладен ветрец подухваше от реката. Слънцето бавно се откъсваше от долината. Лъчите му милваха високите върхове на планината. Пазвите на Балкана се затваряха в тъмноморав здрач. Над Хаинкьой засвяткаха като огромни звезди бивачните огньове на Гурковия отряд.

След големите боеве на Шипка Българското опълчение беше изтеглено на десния фланг на позицията, при село Зелено дърво.

Есента настъпи в Балкана по-рано. Студен вятър забръска пожълтелите гори. Мъгли запълзяха. Върхове и долища потънаха в тях. Силен кротък дъжд заръмя. Земята подгизна от влага. От стрехите на войнишките бараки се заизцеждаха едри капки. Пътищата станаха непроходими. А после изведнъж запрелита рядък пухкав сняг. Опълченците заобиколиха огнищата. Студеният полъх на зимата вече се чувствуваше.

Всеки ден в дружините пристигаха оздравели от раните си опълченци. Те носеха новини от тила, които оживяваха задимените войнишки бараки с шумен разговор. Очакваше се настъпление срещу турците в Балкана, иначе опълченските редове щяха да се стопят от болести и студ…

През октомври в една от бараките на Трета дружина нахлуха група оздравели ранени. Старите другари се хвърлиха един към друг, прегръщаха се. Радваха се шумно, несдържано. До затръшнатата врата остана дребен опълченец с едва набол чер мъх над устната. Стоеше неловко, смутен, като чужденец, когото никой не очаква. Може би беше някой от новите, които останалите в Търново дружини обучаваха за попълване на частите в Балкана. Внезапно сред шума и радостните възгласи някой извика:

— Малчика!… Я виж ти, Малчика. Жив!…

Всички втрещиха очи в младия опълченец. Знаеха, че Малчика беше убит при Стара Загора.

И в заповедта по дружината беше отбелязано това.

— Да, Малчика — със светнали от радост очи промълви тихо той, като все още стоеше до вратата, без да пристъпи крачка.

Другарите му се хвърлиха да го прегръщат и здрависват. Въпросите валяха върху му като град. А той само се усмихваше, задавен и задушен от изблика на толкова радост:

— Ще ви разправя… Всичко ще ви разправя… То е цяла приказка…

Направиха му място до огнището. Огънят бумтеше. Суровите дърва цвърчаха. Водата избиваше по тях на пенести фуски. Малчика беше сладкодумен. Нищо не пропусна. И за ръкопашния бой, и за раните си, за башибозуците, за стареца, който го мъкнал на гърба си, та дори и за калинката… Всичко — от игла до конец. Без старозагорчанина, на когото дори и името не знае, кучетата щели да разнесат костите му из полето. Оставало му само да се застреля, за да не падне в ръцете на башибозуците.

Особено се оживи Малчика, когато разказът му дойде до замръкването им при река Тунджа. Там ги намерили братушките.

— Герои са, казвам ви, това руснаците… Юнаци хора!… Беше се вече здрачило, когато нагазихме в реката. А тя и дълбока, и бърза… Санким, аз не съм газил. Байното ме пренесе на гърба си. На брега върху ни наскочиха низами… От тия, разбитите в Балкана. Право към нас тичат. Нали запалените наблизо села горяха, осветляваха долината като ден. Със стареца залегнахме в една трапчинка… Теглих куршума на първия.

Докато да напълня шаспото, другите бяха вече при нас… В това време зад тях няколко конници. Бяха казаци. Гонили низамите. До реката ги застигнаха. Никой от поганците не се отърва. Намушиха ги на маждраците си… Тогава им се обадихме със стареца. Вземаха ни на конете и бързо-бързо в лагера. Оттам заедно с други ранени ме изпратиха през Балкана, та стигнах чак в Русия. Ето ме сега оздравял. А отначало в болницата искаха да ми режат крака. Ама един стар лекар, ей с такава голяма брада, рече: „Ще го спасим“. И кракът ми си остана цял…

С притихнало сърце опълченците слушаха Малчика. Не искаха да изпуснат нито думица. Толкова чудновато беше случилото се с него…

Навън тежката есенна мъгла ближеше покрива на бараката, и от стряхата се оцеждаха едри капки…