Теодосий Анастасов
Опълченци (7)

На Орлово гнездо

От високата позиция на върха Свети Никола опълченците от първа и четвърта дружина и един батальон от Орловския полк наблюдаваха как отрано сутринта, на 9 август 1877 година, предните части на Сюлейманпашовия корпус започнаха да лазят по планината. След кратка престрелка с казашкия аванпост на Малък Бедек те заеха този връх и започнаха да строят позиция за артилерия. С няколко снаряда Голямата батарея на полковник Дроздовски разпръсна османските войници и дори катурна едно от оръдията им в пропастта. Колоната от товарни коне, която ту се показваше, ту се скриваше по изпъстрената с поляни стръмнина, беше така добре улучена от руските снаряди, че десетина коня с товарите се търколиха надолу из пътеката.

Опълченците заскачаха в окопите и захвърляха калпаците си във въздуха.

— Сега ще си премерим силите с тая паплач — викаха те, — ще видят, че не сме вече довчерашната рая. Ще ги изметем от земята си, както артилерията на братушките ги събори в пропастта. Ех, да не са тия негодни пущини в ръцете ни…

И поглеждаха с яд белгийските шаспо, с които бяха въоръжени. Негодността им да се борят срещу вражите пибоди, които стреляха с прицел на хиляда и осемстотин крачки, опълченците изпитаха още в боя при Стара Загора. Трябваше да си служат повечето с ножа. Той пък беше дълъг тесак, остър от едната страна и годен по-скоро за цепене на дърва. При това шаспото лесно се нагорещяваше, цевта се издуваше и изплюваше куршума пред носа на опълченците.

Но Голямата батарея не продължи стрелбата си. Трябваше да пести снарядите. Тогава османците устроиха на Малък Бедек една батарея от шест оръдия. После я увеличиха с още три. Поради деветте дупки на блиндажа, през които се подаваха цевите на оръдията, русите нарекоха тази батарея Деветооката.

Веднага тя откри огън по челната позиция на прохода, върха Свети Никола. Снарядите й зашариха по блиндажите на Стоманената, Малката и Голямата батарея и по пехотните окопи на опълченците и на орловците. Камъни и буци пръст захвърчаха над главите им. Барутен дим обви върха. Задави защитниците. Гъсти башибозушки колони се заспущаха от Малък Бедек. Веригите им се появиха на поляната срещу окопите на опълченците. Забиха неприятелските барабани, засвириха тръби и под огъня на Деветооката османците се впуснаха на атака. Хиляди гърла зареваха:

— Аллах! Аллах!…

Сега върхът изведнъж кипна. Сякаш димяща лава избухна от него. Залпове след залпове разтърсиха въздуха. Стоманената батарея обсипа с картеч неприятелските редици. Но на всяка разбита редица идваше друга. И все по-близо до върха се аленееха фесовете на низамите. Запълзяха и в Улея, където стръмнината беше по-достъпна. Малката батарея забълва огън срещу тях. След малко се закатериха неприятелски войници и по терасата под Орлово гнездо. Голямата батарея пренесе огъня си по тях ланинският път, който се извиваше като змия под Орлово гнездо и се губеше надолу из гористата стръмнина, потъмня от синята униформа на низамите. Въпреки смелостта им до скалите на върха не можеха да се докопат. Оттам орловци косяха редиците им.

Все пак османските вериги, които напираха към Стоманената батарея, успяха да се приближат до нея. Залегнали из трапчинки и храсти, те обсипваха с куршуми окопите на опълченците и на руснаците и подпомагаха прииждането на подкрепленията, които се спускаха непрекъснато от връх Малък Бедек. Подготвяха се за нова атака. Но защитниците ги изпревариха. Стоманената батарея спря картечния си огън. Стрелбата от връх Свети Никола пресекна. Опълченци и руснаци наскачаха от окопите със затъкнати на пушките ножове. Студеният блясък на щиковете засвятка застрашително. Забиха ротните барабани. Бойният вик „ура“ проеча над долината. Човешки порой се понесе към османските вериги.

Прилепилите се към земята низами, очакващи да се понесат в атака, се надигнаха, слисани от бурята, която налиташе отгоре им. Прииждащите зад тях вериги трепнаха и се спряха. Спогледаха се и като видяха ужаса в очите на другарите си, обърнаха гръб и хукнаха назад. Не дочакаха удара с нож. Страхът беше помътнил разсъдъка им. Една мисъл, едно желание беше ги завладяло по-скоро да избягат и да се спасят. Не се спряха, докато едрата букова гора не ги закри.

Опълченците се завърнаха в окопите си. Но тук ги чакаше яростта на Деветооката. Тя обсипа с огън окопите им. Снаряд улучи блиндажа на едно от оръдията на Стоманената батарея. Избухна в закритието и го разруши. Дървета и пръст се разхвърчаха оттам. Прислугата на оръдието беше разкъсана от взрива.

В това време някой в поддръжката извика:

— Патроните горят! Спасявайте се, братя!

Сред опълченците настана смут. Една от каруците, която преди малко беше докарала патрони, гореше. Снарядът беше се пръснал наблизо до нея и беше запалил сламата между сандъците. Ако огънят засегне патроните с мукавените гилзи за пушките шаспо, куршумите ще се разхвърчат в гърба на позицията и ще нанесат голямо поражение. А до патронните каруци бяха стоварени и кошове със запасни снаряди за Стоманената батарея.

Докато опълченците се двоумяха какво да направят, един сух, среден на ръст опълченец, с провиснали големи мустаци, които закриваха съвсем тънките му устни, с разкопчана от жегата българка захвърли шаспото си на бруствера и изскочи от окопа.

— Тичайте да гасим пожара! — извика. — Срамота е да се крием като страхливци!

И се хвърли към запалената каруца. Страничният й капак вече гореше. Той го измъкна и го хвърли на земята. Съблече българката си и стъпка с нея пламъците. Спуснаха се сега и други да му помагат. Когато изгасиха огъня и се върнаха в окопа, другарите на Леон Грудов го наобиколиха с любопитство и възхищение. Като че за първи път виждаха тоя свой другар от първа дружина. Неговият подвиг, така неочакван и бърз, го измъкна от техните редици, където еднаквата униформа и общ живот беше ги направил неразличаващи се един от друг. Той беше човек към четиридесет години. В опълчението дошъл с групата, която пристигна от Одеса в Плоещ на 14 май. Записаха го с името Леон Грудов, от Самоков. В приемателната комисия в Плоещ не се търсеха документи от доброволците. В дружината беше познат с това име.

До вечерта османците извършиха седем атаки, но все безуспешно. Последната беше насочена към левия фланг на Стоманената, където четвърта опълченска дружина беше заела позиция на скалите. Опълченците я отблъснаха с град от камъни, дървета и счупени пушки. Патроните им вече се бяха свършили…

 

 

Над Шипченския проход се развиделяваше. Тънка мъгла плуваше по склоновете на Малък Бедек, Бранено гнездо и Демиевец, където се спотайваше врагът. Тишина, която криеше в себе си буря, тежеше над дълбоките гористи долища.

Внезапно в дола зад гърба на Стоманената батарея проечаха няколко пушечни залпа. След това към връх Шипка, където бяха окопите на втора, трета и пета опълченска дружина, започна рядка стрелба.

Опълченците от двете рамена на връх Свети Никола се изправиха над окопите и обърнаха очи назад. Дали османците не се опитваха да направят обход на позицията им и вече се врязваха в центъра на защитата?

Изведнъж над Деветооката разцъфна бяло облаче. Гърмът се сля със зловещия писък на гранатата, която профуча над Свети Никола. Снарядът се разби на склона на Шипка, между Кръглата батарея и окопите на опълченците. Тежък, тъмен барутен дим се издигна, сякаш някакво кълбесто дърво поникна за миг. Ехото удави гърма из пропастите към Волинската височина и Узунукуш. Второ, трето, четвърто облачета разпериха крила над Деветооката. Нови димни дървета изникнаха до склона на Шипка. Наредиха се едно до друго. После бавно плъзнаха по върха, разбъркаха се, преляха се едно в друго и заприличаха на тъмен облак, който надвисна над Шипка.

Обади се и османската батарея от Малуша. Тя биеше в тила цялата позиция на защитниците на прохода. От взривовете на снарядите й Централната се покри с дим. Но Деветооката не оставяше на мира и Стоманената, и Голямата батарея. Явно личеше, че неприятелят готвеше решителна атака на главната и тилната позиция на отбраната. Ако те успеят да сключат обръча при Узунукуш, ще пресекат връзката на защитниците с Габрово и ще ги уловят като в капан. Тогава ще изтласкат руснаците към Дунав, а може да ги отхвърлят и оттатък него.

Третият ден на отбраната на Шипченския проход идваше, оглушен от неспирния грохот, що заливаше върхове и долища. Над далечните планински върхове надникнаха първите лъчи на слънцето. Двугърбият Свети Никола хвърли сянката си по безлесния склон на Волинската височина като наметало, което бавно прибираше към себе си. Беше вече доста светло и можеха да се видят османските колони, които се спущаха от Демиевец, Бранено гнездо и Малуша, за да прекъснат тила на руската и опълченската позиция. Жълтите гайтани на гвардейците изпъстриха поляните.

Руската артилерия зашари из гъстите им редици. Въпреки това османците напредваха.

Опълченците от Свети Никола виждаха целия проход назад чак до Узунукуш. В далечината се белееха къщите на Габрово. Със свито сърце наблюдаваха съдбоносния бой, който може би не ще закъснее да се разпростре и към тях.

Ротата на Леон Грудов се беше преместила на скалите на Орлово гнездо, между орловците, над самия Улей. Тук беше най-уязвимото място на челната позиция. Затова от двете страни на Малката батарея се струпаха повече войници и опълченци.

Между това стрелбата на противниковата артилерия по Шипка все повече се увеличаваше. Снарядите разораваха върха, сякаш някакво чудовище стръвно гризеше с железните си зъби осеяната му със ситни камъчета повърхност. След малко забиха барабани, засвириха тръби. Първата неприятелска атака на главната позиция започна.

— Аллах! Аллах! — се чу вик, който се разля из долищата като вълните на пълноводна река, която изведнъж беше пробила бента и беше се впуснала неудържимо из надолнището.

Опълченците бяха настръхнали по окопите на Свети Никола. Ще удържат ли другарите им този натиск? Смълчалата се Шипка изведнъж се оживи. Стръмният й скат почерня от тъмните българки на опълченците. Мощно „ура“ избухна, сякаш буря беше се извила в замъгленото от барутния дим небе и гръм беше паднал в дола. Човешки порой се понесе към османските вериги. Те не издържаха. Обърнаха гръб.

Атаката на неприятеля беше отбита.

Опълченците на Свети Никола хвърляха шапките си във въздуха от радост.

— Молодци! Герои! — викаха орловци с просълзени от възторг очи.

— Не ще се посрамят другарите ни — казваха опълченците.

— Ще ни ударят и нас — прибави замислено Леон Грудов, — ами с какво ще ги отбием. Моята пушка е негодна, иглата й се счупи…

И я блъсна на бруствера.

— И моята е такава — прибави другарят му, разбрал по погледа му онова, което искаше да каже Грудов. — Де да имахме техните пибоди?

— Има ги, има ги — отвърна замислено Грудов и се загледа към терасата под Улея.

Там ранните слънчеви лъчи блестяха по лъскавите цеви на пибодите, които се търкаляха между труповете на низамите, опитали се да настъпят по стръмнината към Орлово гнездо. При отстъплението си миналия ден те така панически бяха се свлекли надолу, че и през ума им не беше минало да приберат убитите си другари и оръжието им. Сега пушките стояха там като примамка за смелите орли, които отбраняваха скалистия връх.

Грудов затършува с ръка в пазвата си. От българката му висяха откъснати парчета. Острите камънаци, по които беше се търкалял из окопите, бяха я разръфали. А нямаше с какво да я закърпи. Само беше пристегнал с колана остатъците й на кръста.

Той измъкна торбичката, привързана на врата му. Подаде я на другаря си:

— Дръж. В нея има петдесет наполеона. Припечелил съм ги от честен труд — бели пари за черни дни…

Другарят му не протегна ръка. Той недоумяваше защо прави това Грудов. Наистина мнозина от опълченците, когато влизаха в сражение, даваха кесията си с пари на другари от поддръжката. Заръчваха, ако ги убият, парите да се предадат на близките им. Но сега пред позицията на Свети Никола имаше затишие, османците не настъпваха. Силите им бяха нужни за атаката на Шипка. Някакво лошо предчувствие ли беше смутило душата му? Та те и двамата са в окопа един до друг. Еднакво са изложени на смъртта.

— Вътре има и хартишка — продължи Грудов, — на нея съм написал на кого да се предадат, ако ме убият…

— Но… — заекна другият.

— Решил съм нещо. Виждаш ли долу терасата под нашите окопи — посочи Грудов с ръка към дола…

— Еее?

— Ще се спусна там, па каквото е рекъл господ… Напразно стискам тая в ръката си. И за тояга дори не я бива. А там долу поляната е осеяна с османски пушки. Ще си взема… А може и на тебе да донеса.

— Хубаво думаш — усмихна се със скрита надежда опълченецът, — ама доста далече е… пък и тая стръмнина…

Наистина по Улея можеше да се слезе в дола. Нали по него башибозуците се мъчеха да се покатерят на Орлово гнездо? Това беше една урва, изрината от пороищата. По двата й бряга имаше ниски храсталаци, които можеха да служат за прикритие само отстрани. Отдолу, от юг, урвата беше открита за погледа на неприятеля.

— Не ме гледай такъв, дръж, дръж… — напъха кесията в ръката на другаря си Грудов. — Далече, близко, все едно… Само кажи на братушките, дето са накацали по скалите, ей там… Да не се заблудят и да стрелят по мене…

Грудов възправи шаспото на стената на окопа и скочи на бруствера. Малки камъчета се отрониха под краката му и се търколиха надолу из урвата. Той се спря за миг и издърпа пушката.

— Нека я взема все пак. Ако не за друго, поне да се подпирам с нея… Кой знай дали някой манафин не ще скочи отгоре ми. Нали знаеш приказката: „Конска глава и на кол да я видиш, пак й туряй юздата…“

Тоя стар опълченец, който спечели уважението на другарите си, беше пъргав и съобразителен човек. От окопа го наблюдаваха как умело се провираше през храсталаците. В един голям храст те го изгубиха от очите си.

А Грудов бързо се свличаше из урвата. Тръните съвсем изпокъсаха дрехите му, издраскаха ръцете му. Ронливата камениста почва се свличаше под краката му и го завличаше със себе си. Като се добра до пътя под Орлово гнездо, той се спря в малкия изкоп, за да си почине. А и трябваше да огледа как по-лесно и бързо да се добере до голия език, над дола, където лежаха низамски трупове. Надясно към езика имаше утъпкана овчарска пътека. Тя отиваше към острите скали на края на езика, надвиснали над дола. Около тия скали имаше много убити. С прав изстрел Малката батарея ги беше покосила. По поляната нямаше никакво храстче.

Грудов се провлачи по корем из пътеката. Коленете и лактите му се обелиха. Но това не беше болка, която можеше да го спре. Стигна до убитите и залази между тях. Те стояха тук от няколко дена. Тежката миризма на кръв и на разлагащи се от горещината тела го задави. Убитите бяха всякак: по гръб, с оцъклени към небето очи, по корем, свити на кълбо от раните, които са ги мъчили, а някои висяха надолу с главата на скалите, където бяха прибягнали, за да се запазят. Смъртта беше ги застигнала бързо, изненадващо. Пушките им лежаха пълни до тях. Не бяха успели дори да стрелят. Грудов грабна две. Преметна ремъците им на рамо. Попипа с пръсти няколко презраменни паласки. Патроните не бяха побутнати в тях. Завърза за ремъците паласките на гърба си.

Той предпазливо надникна от скалата. От нея се виждаше село Шипка. Съгледа гъста низамска колона да се катери нагоре по пътя. Ето че те вече ще атакуват и Орлово гнездо. Атаката им този път беше без тръби и барабани. Искаха с изненада да се нахвърлят върху защитниците на върха. Насърчаваше ги сега само грохотът на сражението, което се разгаряше оттатък Свети Никола, към централната позиция на прохода. Те бяха закрити добре от окото на защитниците на Орлово гнездо. Издадената над дола тераса, от която Грудов наблюдаваше, им помагаше да се катерят незабелязано. Една смела мисъл като светкавица проряза съзнанието на Грудов. Какво би било, ако поразбърка малко сметките им?

Разстоянието до настъпващите безшумно башибозуци беше не повече от шестстотин-седемстотин крачки. Грудов сне от рамото си една от пушките, намести лакти на скалата и се примери. Самотният гърмеж проехтя в сутринната тишина като пукот на дъска, която разцепват с ръка. После пусна още няколко куршума.

Неколцина от предната редица се търкулиха в краката на другарите си. Колоната обърна гръб и хукна надолу. Някои се окопитиха, залегнаха в храстите и започнаха да стрелят напосока. Куршуми прелетяха над главата на Грудов. Той се закатери из стръмнината нагоре…

 

 

Защитниците на Орлово гнездо не бяха изненадани от вестта, която им донесе Грудов. Те очакваха настъплението на османците. Оръдията на Голямата батарея бяха добре насочени към дола. Малката батарея на Улея още през нощта стоеше със заредени дула. Нали артилеристите при нея спяха на лафетите с полузатворени очи. Опълченци и орловци стояха нащрек в своите скалисти окопи.

Новият подвиг на Грудов още повече го издигна в очите на другарите му. С нескрита завист поглеждаха двете пушки, които беше донесъл.

— Това се казва пушка — въздъхна някой с глас, — а не като нашите шаспа…

— Английска е — подзе друг, — нова система… Далекобойна…

— Казват, че черкезите пък имат магазинни — намеси се и разговора трети. — Аз не съм ги виждал, ама други ми казват. Няколко патрона вътре, само тегли и пускай…

— Порових между убитите, но не намерих такава — каза Грудов.

— Ингилизка работа… Де ще намериш такава тука? Срещу нас няма черкези. Те се провират ей там зад тила ни, из ония долища… Казват още — прибави третият тихо, — че при османските войски в Плевен имало ингилизки офицери…

— Може и да е вярно. Санким те могат сами да се опрат на братушките, а?

Очите на опълченците се впериха по северния склон на Свети Никола, по който се катереше конник. Полковник Толстой се подаде от окопите при Голямата батарея. Види се, него е търсил конникът. Подаде му един пакет. Кавалеристът козирува и заприпка обратно. Неприятелски куршуми ровеха земята под краката на коня. Това беше опасно място, което конникът бързаше да измине. Внезапно той пусна юздите, разпери ръце, сякаш искаше да се залови за нещо във въздуха, и се строполи на земята. Животното направи няколко крачки по инерция, но се спря и се върна при убития. Наведе глава и започна да го души. Така и остана при него, с наведена глава.

— Убиха момчето проклетниците — казаха с въздишка опълченците. — Не можа да се отърве…

След малко те разбраха защо беше дошъл конникът. Две роти от първа опълченска дружина заедно с командира на дружината, подполковник Кесяков, се смъкнаха от позицията в седловината. Отиваха да подпомогнат руснаците при Узунукуш, където османците сключваха обръча около защитниците. Ранените и убитите, с които ротите осейваха пътя си, не ги спряха.

А помощ от Габрово още не идваше.

Османските вериги все по-упорито се катереха към Орлово гнездо. Някои низами се промъкваха в мъртвото пространство под скалите и там чакаха сгоден момент, за да се доберат до окопите. Тук куршумите от върха не ги засягаха. Опълченците и орловците започнаха да хвърлят камъни, които попадаха в техните скривалища. Все пак, това ново оръжие не можа да катурне нападателите в пропастта. От своите скривалища те виждаха като на длан пехотните окопи при Стоманената батарея и започнаха да стрелят по тях.

За да ги прогонят, защитниците на Орлово гнездо къртеха скалите и ги търкаляха върху тях. Нищо от това, че окопите се оголваха и че заприличваха на плитки корита, които на места не можеха да дадат никакво закритие на защитниците.

До Грудов млад руснак с едва наболи мустачки и килнато на тила орлово кепе се мъчеше да откърти голям блок от скалата. Беше го подкопал дълбоко с щика си, но камъкът не се помръдваше. Пот като град капеше от лицето на войника.

— Хей, братушка, помогни! — обърна се той към Грудов запъхтян. — Няма вече патрони, а на щик тия чортове не ще дойдат…

Грудов грабна захвърленото при краката му негодно шаспо и се помъчи да втикне приклада му в дупката на скалата, направена от войника. Но камъкът едва се повдигна.

— Още, още, братушка — викаше руснакът. — Чакай и аз…

И натисна цевта на пушката. Сега скалата едва малко се пропука.

— Пъхни в дупката някой камък или… дърво… Там, каквото намериш.

Думите се ронеха от устата на руснака с мъка, сякаш усилията му бяха последни. Грудов пъхна в дупката до приклада на шаспото един камък. Скалата беше вече готова за катурване.

— Сега можем да си починем — въздъхна с облекчение войникът, като изтри с ръка потта от лицето си. Скалният прах се размаза по измокрените му бузи. Добродушната усмивка още повече разцъфна на устните му. Грудов го погледна и сърцето му се разнежи. Мило бащинско чувство развълнува душата му. Това младо момче, което беше дошло да се бие за свободата на едноплеменния си брат, нямаше още двадесет години и опълченецът по възраст можеше да му бъде баща.

Боже мой — мислеше си Грудов, като го обгръщаше с ласкав поглед, — какъв добродушен юноша! Сякаш с цялата си душа е тука, по родните балкани на страдащите си братя… А дали ще се върне? Ще види ли отново родината си?

И като сподави мислите си, които го разнежиха, потри със задоволство ръце.

— При аллаха ще ги пратим тия поганци, само да се опитат да се покатерят…

Руснакът се засмя.

— Така, така, братушка, хей там в дола ще ги наблъскаме с тая скала.

И потупа приятелски по рамото Грудов.

Един низам подаде глава под скалите. Мъчеше се да пропълзи нагоре. Грудов се примери с пибода си и го събори. Но низамът скочи на крака и куцайки, побягна надолу. Един опълченец до Грудов дигна пушката си.

— Остави го — смъкна Грудов пушката от рамото на другаря си, — нека се замъкне при своите. Ще им разправи как се бият довчерашните раи. Това ще свърши повече работа, отколкото твоят куршум…

Насъбралите се под скалите османци решиха да атакуват Орлово гнездо. Алените им фесове изведнъж се показаха иззад скалите. Закатериха се. Още няколко минути, и те ще протегнат ръце над окопите на защитниците.

Тогава някой извика:

— Бутайте скалите, братя! Хвърляйте дървета!

И изведнъж огромни камъни и дървета полетяха от окопите. Счупени пушки се запремятаха из въздуха. Вихрушка от скали, дървета и пушки помете настъпващите. Виковете на ужас и на предсмъртни вопли се смесиха с тържествуващото „ура“, което гърмеше от върха. Каменният порой премазваше всичко по пътя си и завличаше нападателите в бездната.

Атаката беше отбита. Но десетина низами успяха да се запазят под скалите, и то толкова близо до окопите на върха, че се чуваха ясно заканите им. Те примъкнаха камъни към себе си и през направените от тях амбразури жареха с точната си стрелба по окопите на руснаците и опълченците. Защитниците се прилепиха към ниските си окопи, без да могат да ги прогонят.

Внезапно ръчна граната изхвръкна нагоре от скривалището на османците. Със зловещо съскане тя се търкали на скалата пред окопа на защитниците. Избухна в една дупка, която задуши силата й.

Младият руснак, с когото Грудов търколи скалата пред себе си, видя войника, който хвърли ръчната граната. Примери се в него. Но преди да стреля, се свлече в окопа. Не успя дори и да изохка. Кървава струя протече от челото му.

Грудов се наведе над него. Помилва го по русата му коса. Орловското кепе беше паднало в краката на убития.

— Бедният! — промълви с въздишка Грудов.

Докато стоеше на колене пред убития руснак, чу се изсъскване на нова ръчна граната. Фитилът пращеше и пръскаше искри. Тежкият чугунен снаряд се преметна във въздуха и глухо удари в скалата. Търколи се и се спря съвсем близо до окопа. Залегналите наблизо опълченци се прилепиха към скалите. Смъртта вече витаеше над главите им.

Но бърз като светкавица, Грудов се изправи и се хвърли към димящата граната. Сграбчи я ръка и я захвърли към османците с думите:

— Ако трябва да се умре, по-добре е човек така да умре!

Над главите на изненаданите османци блесна ослепителен пламък. Остър гръм оглуши върха. Чугунените парчета се изсипаха по скалите, сякаш едър град зачука от невиделица. Нещо парна по бузата опълченеца, който още стоеше на мястото си с вдигната ръка. Остра болка замая главата му. Пред очите му притъмня. До него се мярнаха хора. Блеснаха щикове. В ушите му нахлу шум от звънтене на стомана. Яростни закани прозвучаха. Грудов се залюля и се строполи на скалата…