Теодосий Анастасов
Опълченци (6)

Вода за юнаците

Със свито сърце бежанците, стрували бараки и чергила от двете страни на габровския път, гледаха как зад гористия гребен на Узунукуш никнеха бели облачета по Малуша и Свети Никола, а след тях като тежка въздишка пропълзяваше из теснината грохотът на артилерийските залпове. През нощта, когато огънят на оръдията спираше, заревото на рядката артилерийска стрелба на османските батареи изгърбваше внезапно светналия хребет на Балкана към потъмнялото небе, сякаш някакво огромно чудовище се спотайваше и набираше сили да скочи. Тишината, която настъпваше след това, не успокояваше бежанците. Те знаеха, че там високо, на прохода, шепа опълченци и руснаци препречваха пътя на многобройната Сюлейманпашова армия и че от тяхната храброст зависеше краят на войната; ако османските табори се спуснеха през прохода към Дунавската равнина, щяха да застрашат тила на плевенската обсадна армия и на русчушкия отряд.

Затова и босоногите и одрипавели бежанци се вълнуваха и живееха с усилията и тревогите на защитниците на прохода. И въпреки изпълнения със страхове и неизвестност ден, видеха ли да се завиват в барутен дим върховете, надеждата за благополучния изход на войната възкръсваше в измъчените им души. Но това не траеше дълго. Нощем, свити под колите и чергилата, те спяха с отворени очи. Всеки по-голям шум или сянка им се струваше отстъпващ войник и наплашени от башибозушките нападения, грабваха торбите, готови да хукнат като обезумели накъдето очите им видят.

А августовското слънце прежуряше от сутрин до вечер и все повече пресушаваше Козещица и Янтра, покрай които се извиваше пътят за Шипка, и само няколко изворчета, бълбукащи тук-таме по високия бряг, уталожваха жаждата им. Всяка сутрин тълпи от бежанци носеха от тях вода за превързочните пунктове и за позицията. А превързочни пунктове и бараки, където ранените, идващи от позицията, се поспирваха, за да подкрепят силата си, имаше при първото османско беклеме, което под зоркото око на часовои само няколко месеца преди войната пропускаше търговските кервани, преминаващи със стока Балкана; при Телеграфната височина, където руснаците бяха разположили телеграфните си апарати за свръзка на позицията с Габрово; при второто беклеме, където беше останалата част от обоза на Брянския полк, пристигнал в началото на август в помощ на защитниците; при Кадийската стена и най-после при горичката на Узунукуш, очертаващ се със своя горист гребен отдолу като допотопно влечуго, легнало на пътя, за да прегражда входа за сърцевината на прохода. Имаше и един последен превързочен пункт в падината между кръглата и централната батарея. Но той беше сред позицията и в съдбоносните сражения в началото на август беше преместен към Узунукуш. Таборите на Омер бей бяха заобиколили позицията от запад и пропълзели по Малуша, бяха завзели Лисата височина. Така низамите се явиха в тила на скалистото Орлово гнездо и във фланг на трета, четвърта и пета опълченска дружина. В същото време, от изток войската на Вейсел паша, спуснала се от връх Демиевец през деретата на Яловица, се мъчеше да прекъсне тила на защитата. Някои по-смели низами вече подаваха глави зад скалите, на които бяха кацнали окопите на пета опълченска дружина, и обстрелваха единствения път, свързващ позицията с тила. Изпуснати куршуми прелитаха дори до превързочния пункт на Узунукуш… И водата стигаше само дотук, а горе на позицията момчетата умираха от жажда, защото двата извора, от които единствено можеха да почерпят вода, денем и нощем се намираха под обстрела на неприятеля.

Останали от няколко дена само на сухар и мъчени от безсъние и жажда, без патрони и снаряди, малкият отряд с последни сили защищаваше върха. А чаканата помощ все още не идваше…

„Още се държат!“ — ослушваха се тревожно в редките пушечни гърмежи бежанците и се втурваха с кобилиците поне с вода да помогнат. Но стигаха само до превързочните пунктове. Наистина наквасваха попуканите от жажда устни на ранените, но там, там горе, на позицията, момчетата умираха за капка вода…

А може би и неговите момчета да са там! — не спа през нощта дядо Божко и на сутринта рано-рано подкара магарицата с бъклите за позицията. Когато селяните напускаха Аджар, нападнати от башибозука, а двамата му синове с още десетина мъже ги възпираха с кремъклийките си, дядо Божко напусна селото с двете си снахи и внучето, без да ги види. Не се намериха и тук, на габровския път. „Кой знае, може пък там да са!“ — мислеше си сега старецът, побутвайки от време на време малкото, което се беше добило преди една седмица и вече се петлаеше в краката на майка си, споделяйки с нея бежанското тегло.

— Хайде, Мицке, хайде, че слънцето не чака! — подканяше той магарицата и бършеше с длан рукналата пот по челото си.

„Колко са подранили жените!“ — мислеше си дядо Божко, като гледаше струпаните съдове с вода край превързочните пунктове. Не го спряха никъде. Зер в навалицата кой щеше да го забележи. Нали и други отиваха натам с товари на гърба!

Грохотът на сражението ставаше все по-страшен. Понякога адският тътен пресекваше за миг и гръмовно „ура“ огласяше върховете. „Атакуват! Момчетата атакуват!“ — трепкаше дядо Божко, обхванат от внезапна тревожна радост.

Когато изкачи Узунукуш, шипченската позиция тръпнеше под неприятелския огън. Върховете изригваха камъни и пръст, а по окопите се дигаше прах от рикоширащите куршуми. Дулата на Кръглата батарея стърчаха безмълвно на големия връх зад опълченските окопи. И последните снаряди бяха изстреляни. От Лисата височина пушечният огън все повече се усилваше и все по-близо до пътя се спускаха алените фесове на низамите. Неприятелски куршуми прелитаха и на пътя към Узунукуш.

— Хей, старче! — извика някой подир дядо Божко от горичката при превързочния пункт. — Ще те убият.

Но дядо Божко не го чу. Той беше вече забързал по пътя. Не го спираше нито бръмченето на куршумите над главата му, нито заравящите се в краката му оловни зърна, дигащи прах.

— По-скоро при момчетата! — повтаряше той в ума си и все повече ускоряваше крачка.

Дори от близкия окоп вече неколцина му махаха с ръце.

Но внезапно усети, че нещо го парна в гърдите. Притъмня му, олюля се и грохна на пътя. Не успя дори и да охне.

Като не чуваше вече гласа му, Мицка спря. Обърна глава и наостри уши. Загледа се за миг в лежащия неподвижно стопанин, после обърна очи към храста край пътя. Виолетовият цвят на магарешкия трън я помами и тя тръгна към него. Малкото мушна муцуна под нея.

От окопа вече пълзяха неколцина опълченци към бъклите с вода.

През целия ден Мица обикаляше с малкото си по позицията. Понякога се приближаваше до някой окоп, оредял от бойци, и го оглеждаше, сякаш търсеше някого — може би младите си стопани, синовете на дядо Божко…