Теодосий Анастасов
Опълченци (2)

През пламъците

На 19 юли 1877 година под натиска на Сюлейманпашовите пълчища малкият отряд на Българското опълчение, който бранеше Стара Загора, започна да отстъпва. Градът вече гореше, запален от снарядите на османската артилерия. Беше следобед. На гъсти редици низами изскачаха от лозята и овощните градини, които опасваха града, и прибягваха стремително към покрайнините му. Но тук ги посрещаха въоръжени граждани и със стрелба ги отблъсваха. Входовете на улиците бяха заприщени с обърнати каруци, дървета и камъни.

От минута на минута стрелбата ставаше по-силна, по-оглушителна и безредна. Куршуми пищяха от всички страни, неприятелските гранати се сипеха непрекъснато в града. Избухнаха пожари. Тежки облаци от дим плъзнаха ниско над къщите. Слънчевият юлски ден потъмня, изпълнен с викове на ужас…

Последна отстъпи трета рота от втора дружина на опълчението. По-право това беше само един взвод от ротата под командата на капитан Волгин. Когато конният казак дойде да съобщи на капитана да отстъпи, низамите вече заобикаляха града на запад от чирпанския път. Взводът можеше да отстъпи само през града. А и така трябваше да стане, за да се помогне на населението му да избяга.

Обнадеждвани от съобщенията, че генерал Гурко всеки момент може да пристигне с главните сили на отряда, за да помогне на защитниците на града, голяма част от гражданите продължаваше да стои по домовете си. Едва когато османските гранати запалиха града и опълченците на Чадър могила започнаха да отстъпват, те хукнаха да бягат. Тесните и криви улици се заприщиха от хора. Натоварените с покъщнина каруци и коне с мъка се провираха. Писъци на жени и деца оглушиха улици и дворища. Отнякъде стреляха по бягащите хора. Ударените от куршумите падаха, без да може някой да им помогне. И тая човешка река, която заливаше улиците, събираше шумните си вълни на север от града пред Дервентския проход на Караджадаг, по пътя за Казанлък.

Отстъплението на опълченския взвод беше затруднено. Почти при всеки ъгъл трябваше да се спират и да откриват огън срещу нахлуващите по петите им в града низами.

До един от опълченците млада жена едва тътрузеше от умора краката си. На гърдите си притискаше малко дете, а на рамото й висеше тежка торба. Опълченецът я подканяше да върви по-бърже. Тя се силеше да не остава назад и разправяше теглото си. Когато башибозуци нападнали селото им в полето, селяните оставили домовете си и избягали в голямото село Гюнелийска махала. Събрали се седем-осем хиляди бежанци. Но башибозуците се нахвърлили и на това село. Мъжете нямали оръжие. Само с брадви и коси не могли да ги прогонят. Мъжът и свекърът й били убити пред очите й. Тя едва успяла да се скрие в плевнята. Като оплячкосали селото, османлиите се оттеглили.

Тогава оцелелите българи наизлезли от скривалищата си да бягат. Жената искала да остане с детенцето при убитите си близки. Съседите не я оставили. Нарамила торбата с дрехи, прегърнала детенцето и тръгнала да се спасява в Стара Загора. В града се пръснали по разни къщи. Подслонили се кой където намери. Тя с детето се вмъкнала в една барака на напусната къща.

— Ех, тегло… адско тегло… — завърши бедната жена. — Мойта се е видяла каква ще бъде, ами за това… Как да оставя детето на тия зверове…

И тя притисна по-здраво детето до гърдите си. Опълченецът слушаше разказа на жената и мисълта му се носеше към неговия роден край. Дали и близките му там не са в същото положение — бегълци, само с по една торба на гърба си? И протегна ръка да вземе вързопа.

— Дай да ти помогна…

В този миг нещо писна край ушите им. Жената изохка и се строполи мъртва в краката на опълченеца. Както беше притиснала детето към гърдите си, тъй и падна. То махаше свободно ръчички, готово да ревне. Втори куршум пропищя над опълченеца. Нямаше време за бавене. Той грабна детето и бегом настигна другарите си.

Взводният подофицер — млад туркестанец, с големи засукани мустаци — го съгледа:

— А ти какво?… Какво е това в ръцете ти?

— Детенце, господин унтерофицер… Убиха майка му пред очите ми. Баща му башибозуците заклали… Сега е съвсем само… Как да го оставя?

— Добре си направил — унтерофицерът се доближи и помилва с ръка детето. — Ей че е хубавичко! Ами как му е името?

Опълченецът дигна рамене.

— Как ли? И аз не зная, господин унтерофицер… Ще бъде мое дете. Все ще му намеря някакво име…

И ускори крачките си по изринатия от снарядите калдъръм на улицата. Къщите горяха. Джамлъците на дюкяните бяха изхвръкнали от взривовете и бяха посипали наоколо с начупени стъкла. Огнени езици ближеха стрехите на къщите и ги събаряха върху бягащите хора. Лютив дим пълзеше ниско и насълзяваше очите. Сажди като големи черни пеперуди хвърчаха из въздуха. Все пак това не беше толкова страшно, колкото стрелбата на османското население от къщите и настъпващите в града башибозуци. Те можеха да пресекат и пътя на взвода. Опълченците се спираха на всеки ъгъл на улицата и прогонваха пълзящия по петите им неприятел.

Когато опълченецът с детето излезе от запаления и разрушен град, низината пред Дервентския проход беше почерняла от коли и хора. Изплъзнал се от ръцете на стопаните си добитък вървеше зад обезумелите от ужас тълпи и ги притискаше към теснината. Викове, проклятия, невъобразим шум.

Отстрана на пътя беше спряла каруца, натоварена догоре с покъщнина. Облегнало гръб на нея, стоеше тринадесет-четиринадесетгодишно момче със скръстени върху тоягата си ръце. То гледаше към горящия град. Опълченецът се спря при него:

— Хей, момченце, какво стоиш? Карай колата.

Момчето го погледна спокойно.

— Татко ми поръча да го чакам тука.

— Къде е баща ти?

— Остана с мама в града. Мама е много болна. Трябва да намери кон за нея.

— Хубава работа — каза сърдито опълченецът, — ами че може и да не намери. Тръгвай по-скоро!

Искаше му се да му каже да не ги чака, че може да са загинали сред пламъците. Едва задържа тези думи на езика си.

— Хайде тръгвай, ще те застигнат. Ей сега ще изскочат османлиите!

И хвана юздите на конете. Но момчето затегна поводите.

— Тпрууу — извика на конете и ги спря. — Хей, не ги пипай! Тато ще ме пребие…

Опълченецът разбра, че не ще може да убеди упоритото момче, и го остави. В това време взводът заемаше вече позиция на една височина край пътя, за да попречи на бързото настъпление на османлиите в полето. Няколко куршума, идващи откъм града, писнаха покрай ушите на опълченеца. Той тичешком се прибра при другарите си. Унтерофицерът беше седнал до един храст и друсаше две малки деца на коленете си.

— Хей, каква стана тя, господин унтерофицер — извика му усмихнат опълченецът. — Обърнахме се на бавачки!

Суровият туркестанец, който познаваше само тежкия военен живот сред пясъчните степи на своя роден край, разнежен сега от плача на децата, които друсаше, каза:

— Измъкнах ги от пламъците. Османлии бяха се впуснали да грабят една къща. Стопаните лежаха убити на двора. Децата пищяха до тях. Не издържах. Хвърлих се върху башибозуците. Намуших ги с щика си. А децата не можех да оставя. Грабнах ги и двете… Гладни са, а не искат да погледнат сухара… Пищят, сърцето ми ще скъсат…

И показа шепата си, в която беше натрошил сухар.

— Ще умрат от глад и туйто…

— То и с мойто е същото — оплака се и опълченецът. — Избавихме ги от ръцете на поганците, а пък…

И в размисъл се загледа в полето. Бежанците все още се прибираха в теснината. Само тук-таме низами се показваха в окрайнината на града. Богатата плячка може би беше ги задържала. А и главните сили на Гурковския отряд в тила им при село Джуранлий ги застрашаваха. Черкези кръстосваха полето и връщаха назад откъсналия се от стопаните добитък. Една част от тоя изплашен добитък обаче следваше бежанците. До взвода наближи цяло стадо. Едра породиста крава с наедряло от мляко виме се гушеше в стадото. Опълченецът с детето се втурна към нея и я улови със свободната си ръка за рогата. Животното се спря, наведе глава и не помръдна крак. Не беше това стопанинът му, та да тръгне подир него.

Опълченецът разкопча колана си и го метна на рогата на кравата.

— Е, хайде де — с галещ глас й заговори той, — тръгвай…

Кравата изгледа човека с големите очи, подуши дрехите му, които миришеха на пот и дим, и все още стоеше, без да помръдне крак. После допря влажните си ноздри до детето, което плачеше на гърдите на опълченеца и протягаше ръчички. Може би мирисът на селските дрехи на детето напомни на животното за слънчевия двор на село. Не беше ли това плачът на малкото дете на стопанката? Тия ръчички, които се протягаха към муцуната на кравата, не бяха ли те, които я галеха по шията там, в селския двор, завираха пръсти в кичура над очите й, а после й подаваха да хрупа сенце? Животното жадно пое дъха на детските дрехи и тръгна подир човека, който го теглеше за рогата.

— Хе, разбра най-после — зарадва се опълченецът, като тръгна с широки крачки пред кравата, — ще те уловят поганците и ще те заколят.

От взвода се спуснаха неколцина и помогнаха на другаря си. Детският плач събуди в коравите им сърца много спомени от домашното огнище.

А унтерофицерът само току нареждаше на българо-руски:

— Молодци, болгари, прекрасни братци герои… Молодци…

Низамите нямаха смелостта да преследват отстъпващите опълченски дружини. Отрядът се откъсна от неприятеля. Вечерта той се разположи на бивак от другата страна на Дервентския проход, между реката Тунджа и Туловската кория. И когато светнаха бивачните огньове и край тях се натъркаляха опълченците за сън, на една дървена триножка вреше котелка с мляко. Суровите мустакати мъже бяха се погрижили за своите храненичета. Наблизо, легнала кротко върху зелена папурина, преживяше кравата…