Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (6)

Ледопадът
(22 — 27 август)

Ледопадът, южната врата на Еверест, е също един от най-опасните участъци от маршрута. Той представлява вледенен водопад, река от натрошен на огромни блокове лед, безмилостно изтиквани надолу от натиска на ледника, който изтича бавно от Западния циркус. Не е възможно да се маркира напълно безопасен маршрут през Ледопада на Еверест — просто трябва да се направи опит за избягване на колкото е възможно повече от опасностите, които той крие. Но каквото и да се прави, има места, където пътят неизбежно се промушва под някоя кула или стена от лед, която рано или късно ще се срути. Остава единствено рискът да се прецени разумно, а именно, че човек е в опасната зона най-много няколко минути, докато кулата ще стои така със седмици, дори месеци преди да се срути. Лошото, разбира се, е това, че по време на експедицията алпинистите и шерпите минават през Ледопада ежедневно. През 1972 г., когато Тони Тай загина в последния ден на експедицията, научихме от собствен горчив опит, колко трудно се предвижда опасността.

Преди злополуката с Мингма бяхме работили вече два дена в Ледопада. На 22 август денят, когато главната група пристигна в базовия лагер, Дъгъл Хейстън и Ник Есткорт успяха да се изкачат до средата на Ледопада и завръщайки се, докладваха, че всичко изглежда сравнително безопасно. На 23 август Алън Файф, Рони Ричардс, Мик Бърк, Артър Честърмън и аз отидохме в Ледопада, за да укрепим пътя. Дъгъл и Ник не бяха поставяли стълби или въжета и нашата цел този ден беше да осигурим пътя през Ледопада и да продължим над най-високата достигната от тях точка. За целта с нас дойдоха 11 шерпи начело с Фуркипа, нашият сердар за Ледопада. Те носеха въжета, бамбукови маркировъчни пръти и стълби. Фуркипа, петдесет и четири годишен, беше най-старият участник в експедицията и най-опитният шерпа. Той беше минавал през Ледопада на Еверест по-често от всеки друг човек на света и беше всепризнатият специалист по Ледопада. В пролетната и есенната експедиции през 1972 г. той отговаряше за шерпите през Ледопада и си спечели прякора „Пътна служба“ поради грижите по поддържането на пътеката и построяването на мостове над цепнатините. Сега той изпълняваше същата служба.

Тръгнахме веднага след зазоряване по дирите на Дъгъл и Ник. В протежение на осемстотин метра до подножието на Ледопада пътят виеше покрай натрупани на камари ледени отломъци и ниски ледени гребени. Неколцина от шерпите бяха потеглили по-рано и ги настигнахме на едно място, от което наклонът започваше да се увеличава. Те си поставяха котките и изглежда разискваха нещо, защото Фуркипа говореше разгорещено и сочеше надясно. Веднага схванах, че той не харесва маршрута на Ник и Дъгъл през Ледопада. Разбирах възраженията му. Този маршрут, макар наистина най-лесен и пряк (водеше право до подножието на Ледопада), пресичаше ледника непосредствено под превала Лхо Ла и голямото Западно рамо на Еверест, а тези два склона бяха трамплини на огромни лавини. Фуркипа предпочиташе да направи едно дълго отклонение надясно, за да се избегне рискът. Съгласих се с него. В края на краищата шерпите щяха да преминават Ледопада най-често и справедливостта изискваше окончателният избор на маршрута да бъде предоставен на тях.

В подножието на самия Ледопад отново се съединихме с дирите на разузнавателната група и тръгнахме по тях. Поставяхме маркировъчните флагчета на къси разстояния, със снежни котви фиксирахме въжета, където се налагаше, и поставихме мостове върху няколко цепнатини. След толкова месеци теоретизиране и след пътуването през последните три седмици изпитвахме истинско задоволство от тази работа и до 9 часа сутринта достигнахме крайната точка на Ник и Дъгъл — точно под 5900 м височина. Дотук пътят беше и пряк, и много сигурен. Той се изкачваше по ледниковото възвишение от лявата страна на Ледопада и не беше застрашен от опасни ледени кули.

Оттук навлязохме в централната зона на Ледопада, където той на известно разстояние е доста полегат, преди последното си стръмно изкачване до Западния циркус. Този сектор е един от най-нестабилните в Ледопада, защото ледът, който се плъзга отгоре, го подлага на катастрофални разтърсвания. Мик Бърк и Артър Честърмън бяха дошли да снимат и тук те направиха малък катерачен епизод, в който Алън Файф водеше по снежния склон над мястото, достигнато от вчерашната свръзка. Показателно за раздвоените между снимане и катерене чувства на Мик беше това, че щом завърши своята работа по филмирането, той заряза камерата и се присъедини към Алън и мен, за да проправим път в един участък с нестабилни ледени блокове, обилно отрупани със сняг. Струваше ми се, че сега цепнатините бяха по-дълбоки от 1972 г. и се наложи много предпазливо да търсим път между тях.

Слънцето проникна в ледника и само за няколко минути той се превърна в същинска преизподня от ослепителната светлина, която снегът около нас отразяваше. Температурата на въздуха достигна седемдесетте по Фаренхайт. Еверест е място на крайности, на бурни промени от жесток студ до пламтяща жега, които изстискват енергията на човека и само за минути превръщат твърдия, замръзналия сняг в размекнато блато.

Въпреки че се изкачихме само на стотина метра над мястото, достигнато предишния ден, ние изпитахме задоволство от постигнатото. Не само че завоювахме малко повече терен, но осигурихме пътя и го подготвихме за следващото проникване в по-горните сектори на Ледопада.

На следния ден се случи нещастието и го прекарахме в претърсване на ледника Кхумбу за Мингма, но на 25 август отново се върнахме в Ледопада. Докато аз се изкачвах, Ник Есткорт и Пийт Бордмън вече бяха излезли много напред. Приличаха на две черни точки сред покритите със сняг ледени кули, над които пък доминираха стремително високите стени на Нупце и Западния гребен на Еверест. Тази сутрин и Дъгъл тръгна, но в мрака стъпи върху покрита с тънък лед дупка сред ледника, пропадна до пояс в студената вода и трябваше веднага да се върне в базовия лагер.

Хемиш Макинес и Майк Томпсън с дванадесет шерпи, които носеха стълби и въжета, също тръгнаха за Ледопада, за да укрепяват пътя, проправен от водещата група. Макар да страдаше от остра дизентерия, цяла сутрин Хемиш работи по поставянето на стълби в сектора непосредствено над най-високата точка, достигната от Мик Бърк, Алън Файф и мен на 23 август. Стълбите се правеха от 1,80-метрови секции, които можеха да се сглобяват във всяка необходима дължина. Използвахме ги или за изкачване на ледени стени, или за мостове над цепнатините.

Изкачването на Ледопада напомня комбинация от средновековен начин за атака на крепост и прекосяване на опасно минирано поле. При първо преминаване човек има чувството, че отвсякъде го дебнат олюляващи се сераци и скрити бездни. След като се пробие пътят обаче и по всички препятствия се поставят стълби, вниманието може бързо да се приспи от илюзията за сигурност, която е коварна, защото опасността непрекъснато дебне край нас, както трагично разбрахме през 1972 г., точно в края на експедицията.

Ник и Пийт, които водеха напред, вкусваха цялата сладка радост на откривателя: те проправяха път нагоре по една дълга плитка ледена долина, а после преодоляха редицата ледени стени, които препречваха пътя им през Ледопада. Пийт Бордмън ни описва преживяването и между другото казва:

„Намирането на път през Ледопада създава у теб чувство, че твориш нещо — промъкваш се през ледени порти, от които се оцеждат капки вода, оглеждаш се на всички посоки, за да намериш снежен мост, който да не се срути, продължаваш нататък по хоризонтала, движиш се назад-напред, една двойка, едно свързано с въже цяло, за да намерим пътя не само за нас, но и за бъдещето.

Такава сила имат средствата за масова информация да създават митове, че аз вярвах, че всички «големи имена» получават свръхчовешки качества, щом стъпят в голямата планина. Оказа се обаче, че Ник Есткорт се задъхва от височината точно като мен. Тук сме просто Ник и аз, и аз чувствувам, че върша нещо, което разбирам. Приятно ми е да се катеря с Ник — той се отнася внимателно с мен и ме насърчава, винаги е готов да ми отстъпи водачеството, хвали ме, когато заслужавам.

Достигнахме в подножието на къса надвесена ледена стена.

— Твой ред е — каза Ник. — Аз водих по онази по-долу.

Започнах с лице право нагоре. Ледената стена беше надвесена, а към върха — около 6 метра над мен, се издаваше купол от мек сняг. Закрепих се на терордактила (специален чук за лед, проектиран от Хемиш Макинес) и поисках Ник да ми подаде ледокопа си. Забих терордактила като клема, после атакувах върха, но ръцете ми изтръпнаха и пръстите ми се разтвориха, тъй че оставих единия ледокоп здраво забит на най-високата точка, която стигнах, и слязох да почина на терордактила. Внезапно по най-непристоен начин се строполих в снега до Ник. Позасрамен, с малка драскотина на челото, аз си спомних нещо, което бях чел в един американски пътеводител: «Алпинистът е като бик, лута се наоколо измъчван и неспокоен и щом види червения флаг на скалата, напада, без да мисли».

Ник поведе и аз научих много, като го наблюдавах как води по стръмния пасаж. Изглежда, че докато внимателно копаеше, без да спира стъпките и хватките, уравновесяваше дишането си и по този начин успя да запази сили. Чак когато излезе бавно на върха, най-после спря и 5 минути не можа да проговори от умора!“

Слезли вече в базовия лагер, ние наблюдавахме с бинокли изкачването им и малко се разтревожихме, когато ги видяхме да следват плитката долина, извеждаща нагоре към лявата страна на Ледопада. Тя приличаше на постоянен канал за всички големи лавини от Западния гребен на Еверест.

Няколко минути след като те се завърнаха, разгорещени, уморени, но ликуващи от сутрешното си изкачване, от склона на западния гребен се откъсна огромна лавина и се търколи надолу по плитката долина, която те преди малко бяха изкачили. Облакът снежен прах закри от погледа ни следите им. Всички стояхме потресени от зловещото предупреждение, но Ник Есткорт, винаги трезвомислещ, ни обърна внимание, че лавината, внушителна на вид, всъщност не беше толкова опасна, защото след разсейването на снежния прах техните следи все още личаха. Той отново ни увери, че пътят, прокаран от него, е сравнително безопасен, но реших да изчакам до следващия ден и да оставя Дъгъл Хейстън и Дъг Скот да изберат посоката.

Пристигането на Мартин Бойсън отвлече мислите ни от лавинната угроза. Неговата експедиция до Транго Тауър продължи по-дълго, отколкото той беше очаквал, и Мартин се върна във Великобритания едва в деня, в който ние летяхме за Катманду. Бях му оставил бележка с указания да си почине добре, преди да се присъедини към нас, но същевременно го подканвах да побърза, за да ни настигне, преди да сме навлезли напълно в изкачването. Естествено неговото закъснение ме тревожеше и аз се питах дали няма да бъде твърде уморен, или преситен от катерене, щом от една експедиция идваше направо в друга.

Жената на Мартин, Маги, прекарвала ваканцията си в един къмпинг на Френската Ривиера, тъй че той отишъл при нея за две седмици, а после отлетял за Катманду, където пристигнал на 12 август. Надявал се да вземе самолет до Лукла, но все още активният мусон му попречил и трябвало да върви пеша. Беше взел разстоянието до базовия лагер за много краткото време от десет дни. Той пристигна в лагера точно когато се канехме да обядваме и изглеждаше отслабнал, във форма и приятно спокоен. Зарадвахме му се и той бързо навлезе в живота на експедицията.

Всеки ден трябваше да взимам трудно решение — дали да останем в лагера, защото времето е твърде топло или пък снегът твърде много, или да продължаваме с дневната си програма. Ние се надпреварвахме с времето, но аз в никакъв случай не исках да рискуваме някоя нова злополука. На 26 август с нагласен будилник за 2 часа сутринта се събудих сам малко преди обичайното време за нашето ранно сутрешно ставане. Надзърнах навън и видях, че вали слаб сняг и гъста мъгла ни е обгърнала. Реших да отложа взимането на решение и се отпуснах отново в лек сън. Събудих се в 3. Мъглата се беше вдигнала и беше много студено. Смолисточерното небе беше обсипано със звезди, които сияеха с блясък, какъвто може да се види само в планината. Измъкнах се от спалния чувал и слязох да събудя Чангпа, помощника в кухнята. Огънят в ъгъла на кухненската палатка още тлееше и огромният чайник вече беше пълен с вода.

Предишната вечер в кухнята, която беше също седалище на старшите шерпи, Пурна, вечният инициатор, организираше събирането на парите за банкета, който шерпите щяха да имат в края на експедицията.

Сега в ранното утро тук цареше тишина. Чангпа, приведен над кухненския огън, раздухваше тлеещите въглени. Останалите прислужници от кухнята все още спяха дълбоко, сгушени в спалните си чували. Изпълни ме топло чувство на задоволство от това, че съм тук и радостно очакване на настъпващия ден. Дъг и Дъгъл щяха да избързат напред, за да се опитат да продължат пътя чак до края на Ледопада, а аз, Алън Файф, Рони Ричардс, Майк Роудс, Чарли Кларк и шестнадесет шерпи, носещи стълби и въжета, щяхме да укрепяваме пътя след тях. Шерпите бяха приготвили багажа си от предишната вечер и сега в мъжделеещата светлина на ранното утро те потегляха на малки групи. Всеки минаваше покрай олтара, полагаше даровете си и мълвейки молитви, поемаше с тежка стъпка по добре отъпканата пътека.

Този ден стигнах само до средата на Ледопада, до сектора, наречен от нас яйчени черупки поради сложните цепнатини и крехките наглед ледени остриета, върху които лежеше покрив от сняг. Трябваше да укрепим яйчените черупки с почти непрекъснато трасе от стълби и фиксирано въже, за да сме сигурни, че ако целият сектор се срути, преминаващите по това време алпинисти или шерпи ще оцелеят, защото ще бъдат прикрепени за въжето.

Докато поставяхме стълбите на необходимите места, едва не загубихме Майк Роудс, представителят на банката „Барклей“. Той за първи път стъпваше на ледопад от такава сложност. Повиках го да помага на Рони Ричардс за построяването на мост върху една особено широка скрита цепнатина. Тръгвайки, той би трябвало механично да се закачи към осигурителното въже, което бяхме протегнали по снега, но поради липса на опит не се сетил. Той се отправи към Рони по безобидния на вид сняг и изведнъж пропадна до рамене. Спаси се само защото успя да разпери ръце встрани. Измъкнахме го и предпазливо надникнахме в дупката, която беше направил. Все едно, че погледнахме от кубето на катедралата Сейнт Пол в преддверието й. Цепнатината, докъдето виждахме, имаше поне 60 м дълбочина, а нататък изчезваше в синьо-черните сенки на някаква огромна пропаст. Мисля, че аз се разстроих повече и от самия Майк, който едва спаси живота си. Казах му:

— За бога, винаги се закачай на въжето, щом има такова. Дявол да го вземе, та ние едва не те загубихме преди малко!

Докато ставаше всичко това, слънцето пропълзя над Западния гребен на Еверест и започна да обстрелва Ледопада. Бяхме фиксирали въжета и осигурили със стълби целия среден сектор. Нямахме повече стълби, а исках да върна шерпите преди обедните лавини, тъй че към базовия лагер поехме обратно с пързаляне и хлъзгане в изтощителната жега.

Предишната вечер реших да поставя в една свръзка Дъгъл Хейстън и Дъг Скот. На този етап нямах никакви по-специални намерения, например да бъдат в една свръзка за атаката на върха. Сега ги събирах предимно за временно удобство. Дъг описва своята реакция:

„Всяко решение на Крис, от началото на експедицията до края, се обсъждаше внимателно и подробно. Това беше съвсем естествено за тайфа като нашата, където всички бяхме тъй тясно свързани и всеки щеше да бъде предпочетен за една задача или друга. Когато Крис ме определи в двойка с Дъгъл, разбрах, че ме поставят в свръзка с не кой да е, защото всеки знаеше, че Дъгъл е човек за върха. Запитах се какво ли мисли Тат Брейтуейт по въпроса, защото наскоро казах на Тат, че Крис ми подметна аз да водя по Скалния пояс, а аз го попитах дали би му се харесало да го направим двамата. Ето ме сега като паднал от небето, в свръзка със звездата на нашето шоу. Няма какво да правя, освен да се оставя на течението и да гледам какво ще се случи после. На този етап от играта не се говори и няма смисъл да мисля, че Дъгъл и аз сме определени за върха.“

След закуската в 4 часа сутринта излязох от кухнята на Пурна. Тръгнах по маркировъчните флагчета, препъвах се и трополих по морените до снежната пътека, която се вие нагоре покрай възвишенията на Ледопада. Забелязах с тревога тежкото си дишане, но се утеших, че вървя по-добре, отколкото през 1972 г. Знаех обаче, че няма да ми се размине обичайното „малко страдание“ на аклиматизацията. Дъгъл ме настигна. Той просто се плъзгаше по дирята без никакво усилие, докато аз се потях и клатушках след него. Може би подир седмица и аз щях да се движа така икономично.

Спряхме за отдих при останките от лавината, която беше помела пътя на Ник, после свихме и нагазихме в девствен, дълбок до коляно сняг, сменяйки водачеството до подножието на една шестдесетметрова ледена кула. Аз водих до средата й, тогава Дъгъл излезе напред, за да води по по-стръмния пасаж до края. По това време зад нас Пумори вече целият искреше с ослепителната бяла светлина, в пълен контраст със студения тъмен Ледопад. За да проправя пътя нагоре, Дъгъл трябваше да чупи крехките ледени висулки, които падаха със звън покрай мен.

После той траверсира вдясно на ръце и колене по една ледена ниша точно под козирката на върха.

Викове под нас прекъснаха съсредоточената ни работа. Мик Бърк и Артър Честърмън бяха дошли да снимат изкачването. Не беше място, където Дъгъл можеше да виси дълго, тъй че той продължи да се промъква нагоре през козирката за голямо неудоволствие на Мик, който нямаше възможност да нагласи своята тежка камера. Дъгъл се измъкна на върха на ледената кула и изчезна от другата страна, за да осигури въжето. Аз лазех нагоре, слушах незлобливите ругатни на Мик и се стараех да не му оставам длъжен. Обичахме да се прострелваме винаги когато бяхме заедно.

— Защо го остави да води? — попита той.

— Защото е по-добър от мен — извиках надолу от липса на по-умен отговор.

— Май не си много добре, а? — не пропусна да отбележи той, докато се гърчех покрай ръба на изхода към върха.

— Нахалник — казах на Дъгъл, който винаги слушаше разсеяно такива заяждания, а надолу изкрещях саркастично, — май се поуспа за снимките, но за да има все пак полза от теб, вземи да поставяш стълбите на този сектор.

Оставихме Мик, Артър и шерпите да се справят с трудното закрепване на стълбите към вертикалната и малко застрашително надвесена ледена канара. Слънцето вече докосваше снега, придавайки живот и цвят на мъртвия, студен лед. Гъби от пресен сняг искряха като обсипани с пайети възглавници; фестонираните от вятъра ледени повърхности отразяваха светлината, а навсякъде висяха ледени висулки, които при нашето минаване издаваха лек звън. Хубаво беше, че отново съм тук. Трябваше да побързаме, защото денят щеше да бъде горещ и пухкавият сняг скоро щеше да се превърне в каша.

До 10 часа сутринта се изкачихме край последните цепнатини, после нагоре по снежните склонове до горния край на Ледопада и се намерихме на входа към Западния циркус. Щастливият случай бе пожелал да попаднем на идеално място за лагер 1: доста заравнено, заобиколено отвсякъде с цепнатини, които щяха да погълнат и най-големите лавини, ако се търколяха от Нупце вдясно и Еверест отляво. Фиксирахме въжето на мястото и се плъзнахме надолу. По пътя на връщане срещнахме алпинисти и шерпи, които укрепяваха и осигуряваха пътя.

Долу в базовия лагер много проблеми очакваха своето решение. Този следобед имах среща с Пертемба, Анг Фу, Ейдриън Гордън и Майк Чини, за да решим какъв товар ще носят шерпите горе, по колко почивни дни щяха да им бъдат необходими на различните височини, както и размера на допълнителното възнаграждение и други стимули, с които искахме да си осигурим максимално сътрудничество от тяхна страна. Между алпинисти и шерпи вече съществуваха прекрасни отношения. Шерпите бяха доволни от екипировката си и добрата организация на експедицията им правеше впечатление. Те искрено вярваха, че този път ще успеем, обаче аз исках, освен това да знаят, че за този успех и те ще бъдат възнаградени.

Ето защо обещах щедро допълнително възнаграждение от 50 рупии (2 английски лири) за всеки товар от лагер 2 до лагер 4, 100 рупии за всеки товар от лагер 4 до лагер 5 и 200 рупии за товар от лагер 5 до лагер 6 — всичко това към надницата от 30 рупии. Ако експедицията приключеше успешно, обещах извънреден бакшиш от 1000 английски лири, който шерпите да разпределят помежду си, в допълнение на обичайния бакшиш от около 10 процента върху общата им редовна надница. Това може да прозвучи доста меркантилно, но не трябва да се забравя, че като помагаха на експедицията срещу заплащане, шерпите не се различаваха от обикновения работник надничар. Освен това както всеки британски работник, те също имаха нужда от нещо повече от пари, нещо, което да подхранва както ентусиазма, така и желанието им да изпълняват задачите си. Шерпите трябваше да са убедени, че работата си заслужава да бъде вършена. Между тях й работодателите им трябваше да се породи другарство и те да чувствуват, че усилията им се оценяват. В това отношение Пертемба и Анг Фу имаха особено важна роля, защото аз ги наемах като „мениджъри“ в най-точния смисъл на думата. За всяка стъпка се консултирах с Пертемба и понякога ядосвах моите алпинисти, загдето се вслушвах в съвета на Пертемба за това, какво да направят шерпите, и дори за избора на пътя, вместо да вземам предвид тяхното мнение. Пертемба имаше пълна свобода да решава на кой шерпа каква задача да възложи.

На Пертемба и на Анг Фу предложих допълнителни стимули: обещах им при успех на експедицията пътуване до Англия, а на Пертемба дадох дума, че ще се опитам да включа поне един шерпа (във всички случаи него) в изкачването на самия връх. Дълбоко бях убеден, че сме длъжни да дадем на шерпите възможност един от тях да се изкачи на върха. Вярно, те получаваха материално възнаграждение в замяна на своята помощ, но същото, в много случаи важеше и за участниците в отбора. При всяко положение обаче шерпите рискуваха повече от нас и положително ги очакваше повече труд, защото те щяха да работят четири дни и да почиват един ден под лагер 2, докато алпинистите обикновено почиваха през ден. Те безспорно заслужаваха да споделят с нас крайния успех и да стъпят на върха на Еверест.

Желанието да ги направим съпричастни в радостта ни и грижата на всеки отделен алпинист към шерпите, които работеха за нас, допринесоха не по-малко от парите, за този дух на сътрудничество, създаден между пас и имащ голям дял за постигането на нашия успех.

Тревогата ми за маршрута през Западния циркус растеше. Ранното изкачване през мусона увеличаваше заплахата от лавини и на мен започна да ми се струва, че Западният циркус може да се окаже по-опасен дори от Ледопада. Затова реших да изпратя Дъгъл Хейстън, Дъг Скот, Хемиш Макинес и Алън Файф, заедно с Мик Бърк, който да ги снима, горе в лагер 1 веднага, щом пътят през Ледопада бъде осигурен. Това не решаваше въпроса как аз щях да разгърна алпинистите по стената и в следващите два дни се опитах да се уточня най-сетне в разговори с Хемиш Макинес и един-двама от по-опитните алпинисти.

На 24 август Ник Есткорт, Пийт Бордмън, Тат Брейтуейт, Рони Ричардс, Джим Дъф и седемнадесет шерпи укрепиха пътя до мястото на лагер 1. Едно от преимуществата на големия състав беше, че той можеше да се раздели на малки групи, които работеха едновременно на отделни сектори от пътя. Долу в базовия лагер ние ги наблюдавахме с бинокли — дълга върволица от точки, която, виейки се нагоре, стигна до крайния десен бряг на Ледопада, после изчезна напълно в някакъв тесен коридор, водещ пак наляво. Дъгъл твърдеше, че са сбъркали пътя и всички ние в базовия лагер се ядосахме на некомпетентността им. Но тогава неочаквано една малка фигура се появи на върха на масивна квадратна ледена кула, кацнала на самото чело на Ледопада. Който и път да бяха избрали, те бяха стигнали до лагер 1 и — още по-важно, бяха маркирали и укрепили пътя до него.

Изкачихме Ледопада точно за пет дни, на шестия укрепихме пътя и бяхме готови да се настаним в лагер 1 на седмия ден. Дотук добре и предсрочно, но аз продължавах да се тревожа за Западния циркус. Времето беше стабилно, както се бяхме надявали всяка сутрин ясно, но имаше значителна снежна покривка и лавините, които падаха в циркуса от стените на Нупце и Западния гребен на Еверест, пораждаха страх.