Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (4)

Подстъпът към върха
(2 — 16 август)

Пътеката, която се виеше нагоре по хълма край кирпичените къщурки, под разперените клони на смокините, не се беше изменила през изтеклите три години. Беше все тъй влажна и напечена от слънцето, пронизващо с лъчите си пухкавите облаци, които щяха да излеят товара си от мусонен дъжд доста преди свечеряване.

Още една експедиция за Еверест започваше своя поход към върха: пътуване в ландроувъри от Катманду до Ламосангу по серпентините на китайския път; привиден хаос при потеглянето и ругатни на шерпите, които разпределяха товара между цяла тълпа носачи; трима-четирима местни фотографи на осведомителни агенции, които сновяха насам-натам и правеха снимки на носачите, на багажа ни и на себе си, снимки, които нямаше да се различават от тези на много други експедиции.

Същото и същевременно напълно различно. Ние, които познавахме обстановката, бяхме с три години по-стари, опознахме се по-добре — и себе си, и един друг. За останалите всичко имаше свежестта на приключение, което тепърва започва. Изпитвахме нетърпение, укротявано, предполагам във всеки от нас, от известен страх.

Преди заминаването ни от Англия нашият лекар Чарли Кларк бе записал в дневника си:

„Този ужасен неоснователен страх от продължителното преминаване на толкова много хора през Ледопада! Как да избегнем сериозни злополуки, та дори смъртни случаи? Зная, че не можем да осигурим безопасността на хората. Егоистично се моля да не се случи нещастие с мен, въпреки че съм подготвен да поема своя риск — никога вече работа, никога вече Рут, никога вече малката Ребека. Сълзи, страх, трудности, вдовица, осиротяло дете — ужасно е да мислиш за тези неща. Лесно е да се оправдая, казвайки си: «Е добре, винаги си катерил и винаги си рискувал живота си. Рут го знаеше, преди да се оженим» и т.н. Но няма какво да се умува толкова. Въпреки че току-що бях да кажа «лека нощ» на малката Ребека, чувствувам, че всъщност искам да отида. Зная, че през по-голямата част от изкачването в Непал ще изпитвам истинска радост, но това не намалява страха ми. Мечтая за онова прекрасно чувство, което те обзема, когато окончателно обърнеш гръб на базовия лагер и си тръгнеш здрав и читав. Искам хората да го изпитат и искам аз да съм един от тях — каква полза, ако не участвуваш непосредствено — и аз наистина се надявам, че всичко ще е добре, защото съм убеден, че го заслужаваме.“

Експедицията вече не изглеждаше толкова голяма и мъчно управляема, защото напредвахме към Соло Кхумбу разделени на две групи. Дори само ние, двадесет и тримата алпинисти, нямаше как да се вместим в палатката столова, а и много трудно щяхме да намерим достатъчно площ, за да издигнем палатките на цялата експедиция в местата, определени за лагеруване по пътя. Майк Чини поемаше грижата за първата група, състояща се от Ник Есткорт, Дъгъл Хейстън, Алън Файф, Дейв Кларк, Рони Ричардс, Чарли Кларк и мен. Целият екип на Би Би Си също пожела да пътува с нас, за да свикнат един с друг и да се нагодят като група към нашия отбор. За нещастие Нед Кели, помощник-режисьорът, се разболя в Катманду и трябваше да изчака втората група. Тъй че с него тръгнаха Крис Ролинг, режисьорът Йън Стюарт, операторът Артър Честърмън, звукооператорът и Мик Бърк, който изпълняваше двете си роли — член на алпийския екип и високопланински оператор на Би Би Си. С нашата първа група също дойдоха Кит Ричардсън, кореспондентът на „Сънди Таймс“ и непалският офицер за свръзка лейтенант Гурунг. Вечер едва се смествахме край масите в палатката столова, но вероятно поради тази причина пък бързо се сближихме и започнахме да се чувствуваме сплотена група.

Разделянето на хората обаче ме тревожеше. Втората група трябваше да тръгне един ден след нас, но първата вечер от похода по време на радиовръзката научих, че смятат да се забавят поне още един ден.

Тази нощ аз записах в своя дневник — магнетофон, който водех през цялата експедиция:

„Новината, че няма да тръгнат, ме тревожи, защото аз в никакъв случай не искам групите да се отдалечават много една от друга. Разделянето поначало създава проблем, защото от това, как групирам хората, се правят всевъзможни тълкувания. Разбира се, аз не съм действувал току-тъй. Опитах се да разделя тези, които са много близки. Например Пийт Бордмън и Алън Файф се знаят много добре и не е лошо да са в различни групи, за да имат повод да се опознаят и с останалите участници. Ръководя се и от друго съображение — възможно е да се образува силна малка клика със собствено виждане, което да противоречи на моето. Не е лошо да се опитам да го предотвратя макар, убеден съм, вероятността да се случи подобно нещо е много малка. Безспорно обаче е едно — втората група, особено на разстояние два-три дни след нас, ще се почувствува малко несигурна, и то точно защото е толкова изостанала. В резултат на тази несигурност обаче хората в нея може да станат по-предпазливи в изказванията и мислите си, когато впоследствие се присъединят към нас. Другата реална опасност от изоставането с три дни е, че ще им е трудно да ни настигнат по Ледопада, защото аз положително няма да забавя придвижването нагоре заради тях. Смятам да дърпам напред колкото е възможно по-бързо.“

Крис Ролинг, който пътуваше ту с едната, ту с другата група и ги наблюдаваше обективно, е записал в дневника си:

„Интересно колко е различна група Б от група А. Останах да изчакам Б група, за да мога да направя звукозаписа с Йън, защото Нед все още ще се движи с два-три дни назад, докато се оправи. В група А Крис повече или по-малко дава тон и те всички са нетърпеливи да започнат изкачването. Вечер играят карти като луди. На една маса виждаш едновременно шах, покер и какво ли не. В група Б са много по-отпуснати. Те спират във всяко срещнато заведение и с часове пият чанг^[1]. Вечер никой не сяда да играе на нещо, а пак излизат да търсят чанг наоколо. По-забавни са, но мисля, че трябва да се посъветва Крис да побърза със събирането на двете групи. Вероятно то ще се получи естествено, когато стигнем до базовия лагер.“

За Пийт Бордмън всичко беше ново. Ето какво е записал в дневника си:

„Съвсем не прилича на мусона от моите представи. Ясен слънчев горещ ден, отворени чадъри ни пазят сянка. Много погълнат чай, много изхвърлен навън като пот и малко плиснат като неразредена урина… Ден, изпълнен със светулки, гущери, пиявици, лястовици, керкенези, лешояди, рибарчета, щурци, скакалци и други шумни насекоми, с биволи, кози и угоени крави, чортени, край които се минава отляво, будистки манастири, молитвени знамена, чанг и ракши^[2]. Взимаме завоя и ето го британското господство с цялото си величие от строени в спретнати редици палатки, а тълпите стоят на почетно разстояние. Сядаме край масите в палатката за хранене и ни донасят димящи чайници с чай. Бонингтоновата експедиция към Еверест положително е за алпиниста едно от последните големи преживявания в стила на старата империя, които животът може да предложи.

Осем часа вечерта. Вече нощ. Едно от най-хубавите неща в този поход е атмосферата без напрежение, която създават събраните тук големи опитни пътешественици. Експедицията до Хиндукуш (единствената друга експедиция на Пийт в Хималаите, тогава е бил студент в Нотингамския университет — б.а.) беше пътуване в неизвестността. Никой от нас не беше ходил там преди и никой не знаеше нещо, което да ни улесни. В експедицията за Еверест човек се запознава с много хора: Майк Томпсън, Нед Кели, Хемиш Макинес, Ейдриън Гордън, Дъг Скот. Те са били по целия свят и разказват чудни истории за своите преживелици. Тази вечер ядохме пиле и слушахме какво ли не за лъвове, тигри, слонове и паяци — в Африка, Южна Америка и Хималаите. Всички разказват живо и увлекателно. Аз съм вълчето на глутницата. Сядам назад, извън обсега на светлината, и слушам историите, които се разправят. Но аз съм също и камера с отворен обектив — напълно пасивна, снимаща, немислеща. Предполагам, че по-късно ще дойде време и за преценка. Тат и аз си имаме лаф: «Не съм тук да критикувам; тук съм да се уча».

Все пак в дъното на съзнанието ми се таи тревога, защото не съм катерил с никой от тях. А те всички, изглежда, се познават и знаят кой на какво е способен. Мисля си, че и аз трябва да докажа на какво съм способен. За да мога да се отпусна и да разговарям с тях свободно и откровено, както правя с хора, с които многократно съм катерил.

8 август

Бавно печеля доверие сред групата, но богатият опит и пословичните способности на другите ме обезкуражават и ме карат да се чувствувам като подмазващ се хамелеон.

9 август

След фантастична вечеря от пиле, картофи и спагети на фона на драматичната Бетховенова Пета разискваме реформата в наказателния закон, а после последния нов танц, правим Хилари степ^[3] под съпровода на Рок Банд^[4].

В експедицията човек има достатъчно време и необходимото разстояние, за да измери и прецени живота си там, у дома, както и за да започне да научава нови неща от другите места.“

Всички четяха много — книгите обикаляха групата. Вкусовете варираха от леки романчета, до класици и исторически трудове. Аз се забавлявах с „Брачни двойки“ от Дж. Ъпдайк, а после изучавах „Причините за Втората световна война“ от А. Дж. П. Тейлър. Разговорите също бяха разнообразни, рядко еротични или цинични, често говорехме за политика и естествено много за алпинизъм изобщо, но сравнително по-малко за катеренето, което ни предстоеше. Нашата група се отличаваше с широк спектър на политическите възгледи — от Кит Ричардсън, кореспондент на „Сънди Таймс“, бъдещ кандидат на консервативната партия в Хемъл Хемстид, до Мик Бърк, запален социалист. Дните на хималайските походи до подстъпите към върховете си приличат. Поради превъзходната организация на Майк Чини нашият поход беше изключително спокоен. Майк отново беше поверил всичко на шерпите. За нашата група се грижеха сердарът Пертемба, който надзираваше носачите, товарите и построяването на лагера всяка вечер, и готвачът Пурна, който ни хранеше много добре — никога не съм ял по-хубаво на хималайска експедиция. Пурна е забележителен. Личен готвач и протеже на Майк Чини, той е на служба при него от доста години — от времето, когато Майк работел в една чаена плантация край Дарджилинг. Една вечер Майк се прибирал в града и група младежи го помолили да ги вземе на автостоп. Видът и будният ум на едно от момчетата му направили впечатление и той му предложил работа като прислужник в кухнята. Пурна приел и оттогава е при Майк. Не може нито да чете, нито да пише, а има и допълнителния недостатък да е само наполовина шерпа — майка му е от племето таманг. Въпреки това, благодарение на ярката си индивидуалност, шерпите го уважаваха, в експедицията те го смятаха за свой водач и Пурна автоматично ставаше ръководител на всяка церемония.

Благодарение на Пертемба и Пурна ние, алпинистите, нямахме друга грижа, освен всяка сутрин да стегнем раниците си и да вървим до следващото определено за лагер място. Денят започваше около 6 часа с бодрото: „Чая, сахиб!“. И Чангпа, прислужникът в кухнята, пъхаше през входа на палатката пластмасовото канче с чай. Докато се разбудиш напълно и погълнеш чая, групичката шерпи и носачи вече чакаха да вземат багажа ти и да сгънат палатката. Ти трябваше само да опаковаш нещата за носача и еднодневката си и да отидеш до палатката за хранене, която в хубавите утрини също вече беше прибрана, и да закусиш с овесена каша, юфка, наденици, пържени картофи и яйце, поляти с още чай. Докато свършехме закуската, нощният ни подслон изчезваше, а носачите бяха поели. Оставаше ни само да сложим раниците си и да тръгнем по техните дири. С напредването на деня ги настигахме и задминавахме, защото те носеха по 31 кг, докато никой от нас не носеше повече от 9 кг.

Пийт Бордмън, разтревожен от контраста, е записал в дневника си:

„В тази експедиция изпитвам вина. Никога не съм мислил, че е правилно една чужда воля да подчинява друга, и това е, което ме кара да се чувствувам виновен, загдето ми прислужват шерпи. И имам всички принадлежности и изобретения на Запада, носени върху гърбовете на дългата нишка носачи от племето таманг; слънчеви очила и мрежи срещу насекоми, чисти чорапи, маси за хранене и дунапренови дюшеци…

Носачите имат специфична миризма, подобна на тази на афганистанците. Когато крача по пътеката сред тях, тя идва на талази до носа ми — смес от пот и пушек от дърва. Предполагам, че европейците също си имат миризма; зная също, че според китайците ние миришем на трупове.“

Единствени от цялата ни група работеха, и то усилено, хората от екипа на Би Би Си, защото Крис Ролинг искаше да филмира и похода до подстъпа до върха. Той е едър човек — четиридесет и шест годишен, висок над 1,80 м. Автор е на серия много успешни художествено-документални телевизионни филми за откриването на река Нил и за робството — пуснаха го точно преди отпътуването на нашата експедиция. Запознахме се преди няколко месеца в Лондон и от пръв поглед ми хареса. Той съчетава силен характер и значителна чувствителност и притежава онази спокойна самоувереност, която е резултат на осъществени творчески способности. Задачата му беше да направи документален филм за нашата експедиция. За да успее начинанието, той и неговият екип трябваше да станат неразделна част от отбора — нещо доста трудно. Благодарение на характера на Крис Ролинг и Нед Кели те успяха. Освен това, в лицето на Крис аз намерих човек, на когото можех да се доверя и с когото можех да разговарям по моите проблеми, убеден, че доверието ми се уважава. С него можех да говоря така, както с никой от алпинистите — въпреки че сред тях имах някои много стари приятели — защото те бяха твърде вътре в нещата.

По време на похода към върха Крис Ролинг се опитваше да филмира един-два епизода дневно. Правенето на всеки филм е трудоемка работа и неизбежно епизодите трябва да се поставят и повтарят. Крис много добре разбираше, че по такъв начин алпинистите могат да се ядосат предварително и когато стигнем до планината, да откажат да му сътрудничат. И наистина дори сравнително малкото снимки, които той направи по време на подстъпа до върха, не минаха без ръмжене сред участниците. Работата, освен това изискваше всяка сутрин той и екипът му да избързват напред, да заемат места с камерите и апарата за звукозапис, за да ни заснемат, когато минаваме. После, ако искаха още един епизод, пак трябваше да тичат напред и отново да се нагласяват. А ние просто скитахме от чайна до чайна, много рядко в група, понякога двама-трима, но най-често всеки сам, закрачил със своята стъпка, потънал в своите мисли. Джим Дъф, лекарят на втората ни група, е уловил настроението и го е предал в дневника си:

9 август

Ясно утро. Станах в 5:15 часа и поех нагоре по пътеката. Нямаше да е много леко това изкачване от 1100 метра, но поне бе на сенчесто. Крачех след Дъг и Пийт и слушах разговора им. Нишката на мисълта бе по-малко разпокъсана при това механично движение — крак след крак, с потни уморени прасци и задъхано дишане. Четвърт час пиене на чай в горния край на дефилето. Момченце с млечница^[5]. И отново нагоре, докато хоризонтът се закри; облаците се събраха, когато пристигнахме. Множество камъни с издълбани върху тях будистки молитви, две чайни, бира, чай и приказки. Тензинг изчезна със смях в мъглата да вземе извара от мандрата в Джъри. Слязох бавно към лагера и минах покрай изоставен будистки манастир. Ламата умрял предишната година. Два красиви параклиса, още бира в съседната къща. Настигнах Дъг, който се пазареше за един музикален инструмент от четири струни и конска глава.

Тъй стигнах до лагера към пладне. Много горещо, а след яденето и издигането на палатката 3 часа се занимавах с язви и абсцеси. Започва се с промиване. Какъв смисъл да лекуваш абсцес, ако не го превързваш всеки ден. Шерпът с навехнато коляно, еластичен бинт. Носач с изкълчен глезен.

Навън колят пиле. Някакъв американец влиза да се приюти от влагата вън и говори за щата Каролина и медицина.

Пиле и картофи чипс, после ябълка с кондензирано мляко. И в леглото след едно посещение в изложения на силния вятър клозет. Доста време нестройни мисли бродеха по тихите улички на миналото и настоящето. Лош навик и губене на време.

„Изкачвам се и слизам

през облени в слънце долини.

Разкриват се малки къщи —

още по-малки хора.

Зеленина.

Трептяща зеленина.

Дървета и оризища,

пронизани от слънце,

зелени от дъжд.

Носач,

превит под своя товар —

сандък или бака,

туристически обуща,

лекарства.

Боси крака.

Напрегнати мускули.

Спирка, шумна въздишка,

глътка вода,

разбира се, цигара —

четиринадесет или четиридесет.

В дрипави гащета,

когато целият свят е на гърба ти.

Карай — пуши.“

Но Джим бе видял също и стратификацията в малкото ни общество. Под цитираните стихове има малка схема с три ясно разграничени групи: шерпи, опитни и добри алпинисти — първа, сахиби — втора, и носачи, новаци и средни алпинисти — трета група.

Докато вървях с часове, мислено балансирах тези групи. Преди да тръгнем, бях планирал придвижването, настаняването и снабдяването на експедицията в цифри и носех със себе си свитък чертежи и диаграми, до които бях стигнал по пътя на редица формули, съобразени с вероятността за лошо време, с броя на почивните дни, от които според мен алпинисти и шерпи щяха да се нуждаят, какъв товар можеха да носят на различните височини. Имах и известен резерв срещу изненади, необходимостта от който научих от горчивия опит. Това бяха основните показатели на плана, но те бяха безсмислени, ако не можех да ги нагодя към хората си. Сега, когато вървях с групата сред реалността на непалските подстъпи, през по-голямата част от деня мислех именно по този проблем: как да пригодя живите хора (всеки с особеностите на характера си) към общия план. Трябваше да се съобразявам как алпинистите се сработват помежду си, каква роля очакват да имат в експедицията, как да балансирам всеки отделен екип.

През 1972 г. вървях по пътя на същите разсъждения и реших още в началото да определя задачата на всеки един до покоряването на върха. Изкачването на Еверест с обсадна тактика е като мудна игра на „прескочикобила“, всяка група — обикновено от четирима, проправя пътя от един лагер до друг, после се оттегля да почине. Този начин дава възможност на алпинистите от водещите свръзки да запазят достатъчно сили за борбата с трудностите на последните 600 метра от върха и също да запазят стремителност за самото му изкачване. Тогава имах три групи, всяка от двама алпинисти и двама шерпи. Дадох на Ник Есткорт и Дейв Батгейт завидната задача да проправят пътя от лагер 5 до лагер 6, Дъг Скот и Мик Бърк трябваше да изкачат Скалния пояс и да атакуват първи върха, Дъгъл Хейстън и Хемиш Макинес — втори. Преимуществото на този подход е, че веднъж възприели задачите си, алпинистите се стараеха най-добре да ги изпълнят и тъй като всеки знаеше ролята си, теоретически се очакваше да има много опити за натиск и маневриране с оглед по-добра позиция и шанс за атака на върха. На практика обаче не се получи толкова добре, защото у всеки се създаде предварителна нагласа, че всичко ще върви по план — едно съвсем неоправдано очакване за връх като Еверест. Получили предварително ролите си, алпинистите станаха много ревниви към тях и една от малкото сериозни караници през 1972 г. избухна, когато бях принуден да възложа на Хемиш Макинес и Дъгъл Хейстън задачата, която бях обещал на Дъг Скот и Мик Бърк. Същият проблем възникна и на Анапурна през 1970 г.

Тъй че този път реших да избягна разпределянето на индивидуалните роли в рамките на отделните катерачески екипи, преди това да бъде вече абсолютно необходимо. Но поради принципа „прескочикобила“ първоначалното групиране на алпинистите можеше да определи техните позиции на върха във финалните решителни етапи, като по такъв начин повлияе върху логичния избор на щурмовата двойка за върха. Докато се изкачвах и слизах по пътеките, които се вият по подстъпа към върха, аз с часове обмислях различни комбинации на щурмовите свръзки. Опитвах се също да формулирам и моята собствена отговорност в трудната задача на ръководител на тази група от изключително талантливи и волеви алпинисти. С всеки изминат ден променях решенията си и ги доразвивах. Този път обаче успях да запазя мислите за себе си. В миналото често усложнявах своя живот, а и този на експедицията поради навика да мисля на глас и да споделям прибързано идеите си, преди те да са още напълно оформени. Това неизбежно създаваше впечатление, че лесно променям решенията си и всички, които в дадения случай бяха засегнати, се тревожеха. Не ще и дума, че ми се искаше в трите групи на алпинистите да има поне по един по-опитен, за да съм сигурен, че няма да се допуснат глупави грешки при разположението на лагерите, или нещо, което да ни забави. Щеше ми се също отделните групи да са равностойни по сила. А трябваше да има и няколко групи, които щяха да действуват като помощни звена в по-напредналите етапи от изкачването, но които нямаше да вземат участие в атаката на върха. Но нищо не беше сигурно — всичко зависеше от времето и затова във всеки екип трябваше да има свръзка, напълно способна да щурмува и върха, защото не се знаеше кой от екипите ще бъде в положение да атакува пръв.

В края на краищата реших да отложа окончателното съставяне на щурмовите свръзки до съединяването на двете групи и изкачването на Ледопада. Исках също да имам възможност да чуя как опитните алпинисти Ник Есткорт, Дъгъл Хейстън, Мик Бърк и Хемиш Макинес биха искали да бъдат разпределени, но по такъв начин, че аз да не се ангажирам. На 5 август съм записал:

„Хората не искат официално разискване, а и фактически никой не направи градивна или друга критика на единственото събрание, което имахме досега. Вечер хората предпочитат да играят на зарове, да четат книги, да се шегуват или да правят нещо друго. Мисля, че това е много по-здравословно. С колкото по-малко събрания успея да мина, толкова по-добре. Без друго ще се наложи да имаме няколко, но предпочитам да ги сведа до минимум. Ще ми се да разбирам какво става и да разкривам своите собствени мисли в непринудени разговори.

Нещо подобно стана вчера с Дейв Кларк. Двамата вървяхме доста дълго заедно и можахме непринудено да обсъдим как да сортираме целия багаж и как да го разпределим между шерпите, когато стигнем до Кхумде.

Не мисля, че съществува опасност да прибегнем до изграждането на комитет за ръководство на експедицията. Разбира се, ако мнозинството не е съгласно с това, което аз казвам, то ще излезе наяве по-късно като обща реакция. Смятам, че именно затова трябва да бъда много внимателен към чувствата на участниците, трябва да ги убеждавам в моите идеи, за да са уверени, че и те участвуват във взимането на решенията. Същевременно трябва да черпя идеи от опита на всички и да не се страхувам да променям своите планове, ако техните предложения са по-добри. Не вярвам, че старият военен стил на ръководство може да даде резултати.“

По пътя за Кхумде успях да поговоря с Дъгъл Хейстън, Ник Есткорт и Мик Бърк за техните евентуални роли. След пристигането ни записах в своя дневник впечатленията си от тяхната реакция:

Различните им становища са действително интересни. Дъгъл безсъмнено гледа на въпроса от позицията на примадона: той смята, че ще отиде на върха, че той заслужава и че той положително е най-добрият алпинист за върха. Склонен съм да се съглася с него. В същото време обаче всеки трябва да е съвсем наясно, че форсирането на Скалния пояс и преправянето на път над него, може да бъде също толкова напрегнато и във всяко отношение също толкова важно. Не смятам, че ако поставя Дъгъл в позиция, от която да проправи път над Скалния пояс, би се съгласил после да отстъпи и да пусне някои друг да тръгне за върха.

Както и да е, ние говорихме за неговата задача и това, което предвиждах за него, му допадна, а именно — установяване на лагер 4 и проправяне на пътя към лагер 5 като член на третия екип от алпинисти — заедно с Хемиш Макинес и двама други — кои, още не бях решил.

Обсъдихме няколко имена. Тогава Дъгъл повдигна въпроса — няма ли да е идеално той и Дъг Скот да са в свръзка. Аз обаче възразих с аргумента, че не мога още от самото начало да събера двамата и да образувам най-силната свръзка както от етична гледна точка, така и защото желаех да изравня силите на отделните групи. Но поне на този етап аз се съмнявам, че Дъг и Дъгъл на края ще катерят заедно. Смятам да ги използувам за последователните щурмувания на върха, за да съм сигурен, че и вторият опит ще бъде тъй силен, колкото първият.

Разговарях също с Ник Есткорт. Той е много несигурен в себе си, вманиачава се за дреболии, но в много отношения, и то действително важните, е себеотрицателен. Ник просто каза: „Оставям на теб, Крис. Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш от мен“. Прекрасно е да имаш подобна подкрепа, но аз не мога да не се тревожа, че накрая може би ще се възползувам от готовността му и ще му дам ключовата роля в изкачването, която изисква силно развито чувство за обществена отговорност.

Говорих също и с Мик Бърк. В последната експедиция той беше много по-напрегнат, защото още не виждаше ясно своето място в живота. Сега е по-спокоен. Предполагам, понеже кариерата му в Би Би Си е сигурна и, което е може би по-важно, ролята му в експедицията е сигурна, защото, каквото и да се случи, той е звездата в екипа на Би Би Си; има шанс да спечели много, а да загуби малко. Мик каза: „Разигравай ходовете си както мислиш, че е най-добре. Ще се нагодя там, където ти искаш“. После се ухили и добави: „Адски трудна е работата ти. Никак не ти завиждам“.

Оставаше ми да поговоря с Хемиш Макинес и Дъг Скот, но плановете ми вече започваха да се оформят.

Последните етапи от похода ни към Кхумде за мен бяха кошмарни. Разболях се от някакъв вирус и се тътрех от лагер до лагер, изтерзан от температура и дизентерия. Три дни не можах да задържа никаква храна и започнах да се безпокоя, че това сериозно ще се отрази на издръжливостта ми до самия връх.

Не бях единственият болен. Във втората група Нед Кели отчайващо губеше сили от нещо, с което се беше заразил в Катманду. Наложи се да го пренасят на кон през по-голямата част от пътя. Хемиш също се възстановяваше бавно от болестта, която беше уловил в Катманду. Най-тревожно обаче беше здравето на Майк Чини. Той беше излязъл от болница едва няколко седмици преди нашето пристигане — вследствие на силна алергия към пеницилин, и когато го видяхме в Катманду, изглеждаше много изтощен. Въпреки това решително настоя да дойде с нас. Всеки ден Майк тръгваше няколко часа преди всички и пристигаше последен в лагера, често след мръкнало. Нито веднъж не се оплака, макар че очевидно страдаше от доста силни болки. Чарли Кларк отбелязва в своя дневник на 6 август:

„Майк върви с мъка, много, много сив и болен, със силни болки в кръста и към средата на коремната област. Доста тревожно е — както го описва, ужасно прилича на притискане на гръбначния нерв, но няма кашлица и болка при натиск. Всъщност не съм го преглеждал, защото не е поискал. Мисля, че е най-добре да го оставим на мира засега. Дори ако това е последният му поход, има ли начин да ходи по-добре?“

Понякога се питам, колко ли от красотата на този поход пропуснах поради загрижеността си за изкачването, което ни очакваше. На участниците, които минаваха маршрута за първи път и които нямаха моите задължения, безсъмнено всичко правеше силно впечатление, изразено добре в дневника на Чарли:

Карикола, 11 август 1975 г.

Най-сетне достигнахме Дуд коси. Как мащабът на страната се промени — от малките, ала Беатрикс Потър долини и клисури, в грамадните по замах била на Дуд коси. Нищо чудно, че над тях е най-високият връх на света.

Карикола е противно селце с хора и останки от чайни. На един надпис чета: „Тук се продават хляб и бисквити“. Но за мен все пак е забележително, че този главен път, свързващ Непал с Кхумбу, е все още толкова незамърсен.

Какъв ли е жизненият цикъл на пиявицата?

Продължавам да се тревожа за опасностите, които крие Ледопада. Огромни лавини, свличащи се от Нупце; несигурни ледени блокове, които чакат точно мен; или ужасът да изгубя пътя в мъгла и да слушам грохота на лавини и сераци. Имам и други фантазии — да изкача върха — но те бързо ще се разбият, като видя зор.

Мостът под Намче, 13 август 1975 г.

Има нещо много особено в тази долина, която продължава да ме очарова. Очарова нас, пътешествениците, сякаш сме първите хора, които стъпват тук. Невъзможно е да се улови с камера величествеността на мащаба. Само когато се изкачваш по Дуд коси, разбираш колко огромно е всичко. Всяка странична долина е голяма колкото повечето от главните хималайски долини, а прекосяването на всеки хребет или клисура трае цял век.

Великолепна почивка по пладне с бира и картофи. Помрачават я само все същите политически спорове за състоянието на нацията — иска ми се да мога да кажа нещо оригинално по този въпрос, но той ме отегчава.

Тук в лагера реших да наблюдавам клането на нашия обед — голяма черна коза. Никога досега не бях присъствувал на екзекуция и една положително ми стига. Съпротивляващото се животно беше завлечено до един пън и само с един удар на кукри^[6] главата се отдели от трупа, отскочи напред с въжето около врата, последвана от две струи кръв. Почти ми прилоша и си помислих колко е тънка нишката, на която се държи животът ни. Много мисля за смъртта — не специално за моята, а в практически аспект с оглед на това, което ще трябва да правим. Сякаш тази експедиция е война, а шерпите ни са наемни войници. Струва ми се, че мнозина между нас се страхуват, но никой не се осмелява да заговори — преди няколко дни Крис просто отклони темата. Толкова страшно е как говорят за Йън Клъф и Тони Тай^[7] — сякаш те са около нас и е болезнено примамливо да чуеш разказа на Ник за широкополата шапка на Дъгъл, която преди е носил Тони. Много ми харесва Дъгъл, държи се спокойно. За какво ли мисли през цялото време? Мик прави любопитно впечатление. Бъбрив, забавен, агресивен. Според мен той се безпокои за всичко и това е реакцията му. За пръв път го виждам в подобна обстановка.

И тъй, утре към Кхумде и истинското действие започва. Разбирам колко важен е за експедиция от такъв мащаб един разумно дълъг подстъп. Хората изглеждаха доста неадаптирани, а и ние, новаците, не сме малко, тъй че всички се нуждаем от съществен период за приспособяване.

Питам се колко ли приятни преживявания ще имаме в тази експедиция. За разлика от другите мисля, че не трябва да търся лично удоволствие. То е нещо колективно и вероятно, както Мик казва, не се влияе от резултата: „След приключване на експедицията твоята радост от изживяното си остава независимо дали си изкачил върха, или не.“

Стигнахме в Кхумде на 14 август, точно дванадесет дни след тръгването ни от Катманду. Дейв Кларк и Рони Ричардс бяха избързали с един ден напред, за да започнат разопаковането, тъй че, когато пристигнахме в селото, палатките вече бяха издигнати и сандъците, грижливо загърнати с брезенти, бяха подредени на купчини из малката ливада, където щяхме да лагеруваме.

Кхумде и Кхумджунг са две шерпски села на 3800 м над морското равнище. Разположени са в плитка долина, закътана от скалистите склонове на Кхумби Юл Ла, 5760-метров връх, който се издига на север от селата, и от безгрижно протегнатото рамо на един покрит с гори и заоблени речни камъни спусък, което притиска долинката от южната й страна. За да стигнем до нея, минахме през един от най-съвършените естествени алпинеуми, които някога съм виждал. Листата на дърветата, докоснати вече от есента, варираха от сиво-зелено, през всички оттенъци на жълтото до ръждивочервено. Земята беше облечена в премяна от изящни цветя, храсти и мъх, загнездени в пукнатините на морените, някои от които са големи колкото къща. Мъглата, увиснала по ръба на билото, закриваше високите върхове около нас и увеличаваше романтиката и чувството на възбудено очакване, което всички изпитвахме.

На пръв поглед Кхумде не се беше променило от 1961 г., когато го посетих за първи път. Но при по-внимателно вглеждане разликата се виждаше. Повечето къщи все още имаха традиционните покриви от плочи, бяха двуетажни с малки, дълбоко хлътнали прозорци. Пушекът от огнището в ъгъла на единствената стая за живеене на първия етаж излизаше през прозорците и пролуките на покрива. Много малко къщи имаха комини. Една къща се различаваше от останалите. Имаше яркозелен покрив от нагъната ламарина и големи остъклени прозорци. Приличаше на грозна самостоятелна къща в модерен жилищен квартал и никак не подхождаше на селото. Тя символизираше забогатяването на шерпския народ. Забогатяване, дължащо се на развитието на туризма и на експедиции като нашата. Неин собственик беше Анг Черинг, председател на общинския съвет (панчаят). Беше сердар на нашата експедиция до Нупце през 1961 г. и след това беше участвувал в много големи експедиции.

Имаше и други промени. На горния край на селото се издигаше болницата, построена от Едмънт Хилари. Между двете села се виждаше училището, открито също от Хилари, макар сега непалците да го стопанисваха изцяло. Хилари помогна много на шерпите за изграждането на училища и болници, за построяването на мостове, основа стипендии за гимназии и университети в Катманду и Индия. Очевидно външните влияния също се засилваха: японците построиха хотел върху билото на ниския хребет, който отделя Кхумджунг от Намче Базар и точно под него, в Тянгбоче, изрязали склона за една писта, на която може да каца малкият самолет „Пилатус Портер“. В резултат туристи, които иначе не биха могли да извървят пътя от Лукла (другата писта) дотук, сега кацаха направо на повече от 3660 м височина. Срещнахме ги във фоайето на хотел „Еверест Вю“. Бяха американски туристи от Средния запад, всички над шестдесетте. По пътя до хотела се наложило да дават на двама души кислородни апарати. Една дама, мъртвешки бледа, седеше с бутилка кислород до себе си и притискаше непрекъснато маската към устните си. От два дни бяха в хотела, но едва ли бяха погледнали към връх Еверест. Никой не беше пожелал да се разходи долу до селото или в изпъстрените с цветя гори наоколо. Вярно, още нямаше смъртен случай от високопланинска болест, но човек неволно започваше да си мисли, че нещастието няма да закъснее. Рисковано е възрастен човек да долети на такава височина.

Срещнахме и една млада американка. Беше тук от няколко дни и беше посетила Тянгбоче и други съседни села. „Колко жалко — забеляза тя в разговора, — че тези места трябва да се променят. Предполагам, че скоро ще се осветяват с електричество“.

Това изказване докосна един много важен проблем, а именно как подобни места биха могли да се сдобият със съвременни удобства, без да нарушат начина си на живот, който не само придава на мястото привлекателност за чужденеца, но и — по-важното — запазва морала на обществото. Течащата вода, канализацията и електричеството правят живота по-лек и по-приятен, но твърде често заедно с тях нахлуват и злините на съвременното общество. Шерпите обаче са много гъвкави и имат исторически предпоставки, които ще им дадат възможност да вземат от Запада само това, което те самите искат. Шерпите не са примитивен народ. Те живеят по склоновете на Хималаите, област, недостатъчно плодородна, за да ги изхрани и затова от древни времена са се препитавали с търговия. Мъжете винаги са пътували до вътрешността на Тибет и надолу в низините на Непал и Индия, за да търгуват. През двадесетте години на нашия век шерпите вече се заселили в Дарджилинг и когато първите експедиции за Еверест пристигнали в Тибет, те били най-подходящите кандидати за високопланински носачи. Днес все повече и повече чужденци идват в родината им, а заедно с тях — всички проблеми и придобивки на една бързо развиваща се туристическа икономика. Пътеките вече са замърсени от отпадъци, горите се изсичат бързо, шерпите са принудени да внасят повече ориз и основни продукти в Кхумбу, за да изхранват посетителите. По-хитрите шерпи и богатите семейства бързо трупат купища пари, а тези, които по-трудно се нагаждат, много слабо се облагодетелствуват от новите условия и разликата между бедни и богати рязко се увеличава, контрастът богатство — мизерия в селата расте. Тези промени са резултат от развитието на туризма и трекинга, а не се дължат на алпийските експедиции. Всяка година хиляди трекери се тълпят по пътеките, докато дори в най-масовите експедиции към Еверест участвуват най-много тридесетина чужденци.

Забелязах, че много малко от мъжете в Кхумде бяха в местната носия. Бяха облечени предимно в дрехи, получени от експедициите — клинове, анораци, пухени якета, повече или по-малко износени. Жените, от друга страна, все още носеха традиционното облекло, което се състои от едноцветен сукман от тъмен плат без ръкави, освежаван от престилка на пъстри райета и цветна блуза. Много малко от тях носеха тибетските ботуши — повечето бяха обути в гуменки или кецове. Децата си бяха останали все същите — мръсни, любопитни и весели.

А ето ги и старите приятели. Всички идваха с бутилки и ни черпеха с чанг, оризовата бира на шерпите. Анг Пема, с кръгло като луна лице, беше помощник-готвач в моята първа експедиция до Анапурна II. През 1961 г. той дойде с мен на Нупце, през 1970 г. стана готвач на експедицията по западната стена на Анапурна. Пристигна и Пасанг Ками, все тъй спретнат и умен, истински съвременен шерпа. Той беше сердар на южната стена на Анапурна, но сега предпочиташе да работи с трекери. Имаше вид, а и беше преуспяващ бизнесмен. Носеше елегантно островърхо екскурзоводско кепе и очила с рогови рамки. Говореше отлично английски, ходил беше в Калифорния и Европа, притежаваше ресторант в Намче Базар. Тук беше и Канча, който изнесе на Анапурна невероятния товар от 27 кг, двойно повече от приетото, и който винаги беше много изпълнителен. Не се беше изменил, смееше се през счупените си зъби и явно не беше забогатял, защото искаше да му дадем товар до базовия лагер. Без съжаление или завист той ми каза: „Аз съм просто един беден шерпа. Нямам якове, имам малко земя“.

Хубаво беше да видиш отново толкова много стари приятели. Тази нощ не работихме нищо и си легнахме зашеметени от чанг и приказки.