Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (3)

Подбор на участниците

Преди оповестяването на експедицията в печата вложих много труд, за да набележа основния план за изкачване на върха, и съобразно с него реших от какви сили ще се нуждаем и каква ще е програмата през следващата година. Това, така да се каже, бяха основите на експедицията и ако допуснех грешка в тях, впоследствие цялата постройка щеше да рухне. Едва след приключването на тази основна работа пристъпих към подбора на самите участници.

В многобройните разговори по време на изкачването на Чангабанг ние набелязахме основната стратегия. Безсъмнено Мартин Бойсън, Дъг Скот и Дъгъл Хейстън щяха да бъдат включени. Познавах Дъгъл от 1966 г., когато двамата участвувахме в прокарването на първата диретисима на северната стена на Айгер заедно с Джон Харлин, един блестящ американски алпинист, чиято къса катераческа кариера бе трагично прекъсната от падащ камък, който преряза едно фиксирано въже. По-късно с Дъгъл направихме редица зимни изкачвания в Алпите. Той беше с мен по южната стена на Анапурна и изкачи върха с Дон Уилънс. Участвува в моята експедиция Еверест 1972 г. и беше в челната свръзка. Познаваше добре югозападната стена, защото ходи там през 1971 г. като участник в злополучната Международна експедиция на Норман Диренфурт. През повечето време Дъгъл и Дон Уилънс водеха по стената и, разбира се, предпочетоха дясната линия, пресичаща под Скалния пояс, като най-добър маршрут за преодоляване на тази бариера.

Не мога да кажа, че познавам Дъгъл отблизо — съмнявам се дали някой би могъл да твърди подобно нещо — той е много затворен в себе си. Но през годините на нашите съвместни изкачвания той се изяви като лоялен другар, на чиято спокойна подкрепа винаги можех да разчитам. Притежава силно развит катерачески нюх и голяма решителност, винаги знае точно какво иска от живота и спокойно, но неотклонно преследва своите цели.

С Дъг Скот се запознах по-късно. Макар да го бях срещал по алпийските терени и в Нотингам, когато изнасях лекции за алпийския клуб, в който той членуваше активно, не бяхме катерили заедно до нашия есенен опит по югозападната стена. Онази година той вече беше ходил до Еверест с Европейската експедиция на д-р Херлигкофер. От експедицията през 1972 г. започна приятелство, което после укрепна в изкачването на Чангабанг. Дъг и Дъгъл образуват интересен контраст — Дъгъл е сдържан, с логична мисъл, за която вероятно допринасяше и философията, изучавана от него няколко години в Единбургския университет. Организираната му мисъл намира израз и във външността му — винаги грижливо избръснат и спортно, но добре облечен. Дъг, напротив, е голяма рунтава мечка, с коса до раменете, брада и очи, които надничат през очила с телени рамки. Облеклото му, а понякога и мислите му са разхвърляни, въпреки че творческите му възможности не са по-малки от тези на Дъгъл — може би не е така дисциплиниран, но е с повече размах, защото е не само добър писател, но и превъзходен фотограф. Като същинска мечка той притежава латентна сила и по природа е невъздържан, но същевременно е много обичлив, с топла емоционална спонтанност. Не познавам друг алпинист с толкова неутолима стръв за катерене. Например в началото на 1972 г. той отиде да катери в Алпите, през пролетта взе участие в Европейската експедиция до Еверест, през лятото замина за Бафинова земя, а през есента се присъедини към мен за Еверест. Беше отсъствувал от къщи повече от девет месеца.

Мартин Бойсън, четвъртият от нашия екип за Чангабанг, беше другият безспорен избраник за Еверест. Той е един от най-старите ми приятели алпинисти. И двамата започнахме от една и съща катерачна площадка — Кентските пясъчници — и се познаваме от началото на шестдесетте, когато Мартин току-що беше завършил училище и беше вече алпийската звезда на Югоизточна Англия. Той продължи учението си в Манчестърския университет, предпочетен поради близостта му до скалите, и бързо израсна като изтъкнат скален катерач. Може би той няма целенасочеността на Хейстън или Скот, но неговата любов към планините е по-всестранна, родена от страстния му интерес към тяхната флора и фауна, който го накара да следва ботаника. Мартин е сложна личност — под добродушната му, спокойна външност се крият състезателни амбиции и стремеж за самоизява и самоинициативност характерни за най-големите алпинисти и спортисти. Но по южната стена на Анапурна той пожертвува собствените си шансове за изкачване на върха, за да подкрепи алпинистите от челната връзка в един критичен за експедицията етап. Поканих го да участвува в Еверест 1972 г., но съпругата му Маги по това време беше бременна и той със съжаление отказа.

Греъм Тисо и Ник Есткорт фигурираха в плановете ми, още когато мислех за атака на върха с малка група. Ник Есткорт е един от малкото мои познати алпинисти, който притежава и вроден талант за катерене, и организаторски способности. По професия програмист, той често предлага по-разумни решения от катерачи като Дъг Скот или Дъгъл Хейстън, които може би имат по-голям устрем и порив. Той изпълняваше важни роли и по южната стена на Анапурна, и в експедицията Еверест 1972 г. — дори тогава по-голяма, защото, освен че в качеството си на касиер, той поддържаше сметките ни в изправност, но и водеше по някои от най-възловите отсечки на маршрута почти през цялото време до 8300 м височина, малко под мястото на лагер 6 в подножието на дясната камина на Скалния пояс. Есткорт приветствува моето решение да се откажа от лека експедиция и атакувам югозападната стена с широк замах, но Греъм Тисо мислеше различно.

През 1972 г. той се грижеше за цялата екипировка и отлично знаеше колко много работи ще изисква новото начинание. Опитен, енергичен търговец, той притежава един преуспяващ магазин за алпийски принадлежности в Единбург и е свикнал всичко да пресмята безпристрастно. През неговия хладнокръвен поглед нашият шанс не изглеждаше голям. Не му се искаше повторно да се захваща с изнурителната работа по оборудването на експедицията, която имаше малко изгледи за успех и в която неговата роля нямаше да се различава от онази, която беше изпълнявал през 1972 г. Тогава той се прояви великолепно, като остана дълго в лагер 4, за да изнася провизии и съоръжения до лагер 5, и то без кислороден апарат. Греъм Тисо беше привърженик на моя проект за малка група, защото в нея щеше да има шанс да изкачи върха. Той не претендира, че е блестящ алпинист, но безспорно има трезва преценка и през 1972 г. доказа, че има също и чифт отлични дробове. Когато Греъм реши да не дойде с нас, аз се разтревожих сериозно, защото добри администратори, които могат и да се катерят, са много по-голяма рядкост от блестящи алпинисти.

Така имах ядро от петима, които приеха поканата ми да участвуват в експедицията. Още от самото начало бях решил, че ще ми е необходим по-силен състав както за челните свръзки, така и за изкачването на провизиите и съоръженията до височинните лагери. През 1972 г. с шестима добри катерачи, които се редуваха напред, и петима заедно с мен в подкрепление чувствувахме отчаян недостиг на хора. Обмислях различни бройки и накрая се спрях на състав от шестнадесет алпинисти — осем за щурма и осем за тила. После се наложи да увеличим бройката на осемнадесет.

За останалите места очевидно трябваше да огледам участниците в експедицията през 1972 г. Естествено беше да поканя Хемиш Макинес за заместник-ръководител. Той е един от най-старите ми приятели. Заедно катерехме за първи път през 1953 г. Тогава бях момче и правех своя първи зимен тур в Шотландия. Срещнахме се случайно горе в планината и осъществихме първото зимно изкачване по Ейгагс Грув на Буачейл Итайв Мор. Моят по-опитен другар трябваше да се върне вкъщи и Хемиш, също сам, реши да използува мен, младия новак в зимния алпинизъм за осигуровка в две трудни зимни премиери. Едната — улеят Рейвън, дори и днес е запазила славата си на сложен тур. Ходихме заедно да катерим и в Алпите през 1957 г., където направихме един несполучлив опит по северната стена на Айгер — моето първо изкачване в Алпите, — после изкачихме югозападното ребро на Пти Дрю. Сега Хемиш беше на 46, пет години по-възрастен от мен. Стабилен алпинист с огромен опит, той живее в Гленкоу и е световен експерт по планинско спасяване. Това щеше да бъде третият му опит по югозападната стена, защото беше участвувал в експедицията на д-р Херлигкофер и в моята. Той прие поканата ми резервирано, защото се съмняваше в успеха ни, но не можеше да устои на изкушението да отиде още веднъж на Еверест.

Реакцията на Мик Бърк в началото беше същата. Той не мислеше, че шансовете ни са големи, но не можеше да се противопостави на предизвикателството. Запитан, защо отново тръгва за Еверест, той отговори: „Не мисля, че имам голям избор. Ако веднъж си бил и не си стигнал до върха, при нова възможност, дори да не ти се ходи, фактически нямаш друго решение — трябва да отидеш. Искам да кажа, помислете само, как би се почувствувал човек, ако този път се стигне до върха, а той е останал настрана. Ето това е то.“

Ролята на Мик обаче не беше толкова проста, защото освен амбициозен и силен алпинист, той беше станал професионален оператор в Би Би Си. Запитах го иска ли да дойде като алпинист, или предпочита да участвува като оператор, за което вероятно ще му бъде заплатено. Той помисли малко и заяви, че предпочита да бъде с алпинистите, а ще снима горе, когато може. Така постъпи и по южната стена на Анапурна, и в експедицията Еверест 1972 г., където последния ден изнесе кинокамерата си до крайната достигната от нас точка.

Поканих също Келвин Кент. Той беше с мен през 1970 и 1972 г. и се грижеше за базовия лагер и за организирането на носачите. Като строеви офицер бе служил в свързочните части на гурките и говори свободно непалски. Военната му кариера обаче сега беше в решителен етап и той реши, че е по-добре този път да не участвува.

Разбирах защо отказват някои от алпинистите, поканени да участвуват в помощното звено. На тях се падаше цялата тежка работа по изнасяне на провизии и съоръжения до предните лагери, а много малко от радостта да проправят пътя напред. В резултат, дори да успеехме, тяхното лично преживяване нямаше да се различава много от това през 1972 г. За алпинистите от водещите свръзки нещата стояха различно — пред тях беше върхът със своето очарование и дори да не успееха лично да го изкачат, имаха перспективата да трасират тур по нов терен. Затова се изненадах, когато Дейв Батгейт отказа. През 1972 г. той игра важна роля: с Ник Есткорт проправиха пътя до лагер 6. По този начин двамата фактически приеха да осигуряват върха за следващите свръзки с много малък шанс те лично да го атакуват. Дейв е един от най-себеотрицателните хора, които познавам. Той е способен алпинист и само скромността му и липсата на амбиция са причина да не получи досега признанието, което имат други катерачи с неговите възможности. Той се съмняваше в нашите шансове за успех, може би подозираше, че ще му се повери второстепенна роля, но във всеки случай имаше и свои планове за по-малък връх, с по-малка експедиция.

През 1972 г., групата ни имаше идеален лекар в лицето на Барни Роуздейл. Той не катери много активно, но две години е работил в една болница в Непал. През цялата си практика е бил лекар в затънтени места, където е трябвало сам да взема решения и да поема отговорността за лечението на пациентите си, дори да прави сам някои прости операции, без да може да се консултира със специалисти. Неговата зрелост, тънко чувство за хумор и работата му като ръководител на лагер 2 в допълнение на медицинската му квалификация, ми вдъхваха много сили. Сега Барни Роуздейл практикуваше в Марлбъроу, жена му току-що беше родила второто им дете, а и подозирам, че тежката безкомпромисна отговорност да бъдеш лекар на експедиция до Еверест е нещо, с което човек се залавя само веднъж. Предполагам, че по тези причини той за съжаление отклони поканата ми. Не вярвах, че ще намерим достоен негов заместник, но в края на краищата успяхме.

Чарли Кларк, в пълна противоположност на Барни Роуздейл, беше запален алпинист и бе участвувал в експедиции не като медицинско лице. Ходил беше в Непалските Хималаи и в планинската верига Кищвар в Кашмир. При първата среща човек остава с впечатление, че всичко при него е прекалено в ред — добре облечен, с момчешка хубост и елегантен дом в Айлингтън — истински буржоа. Когато го опознаеш обаче, разбираш, че ентусиазмът му се опира на уравновесен и силен характер, а в планината въпреки голямото си желание за катерене той винаги поставя на първо място лекарския си дълг. Освен това е компетентен специалист, на който може да се разчита. Ето как той описва чувствата и разсъжденията си след поканата ми да се включи в експедицията.

„Тази експедиция изобщо не е в мой стил. Участвувал съм в малки походи обикновено без много сериозно изкачване. Ще отида обаче, първо, защото досега не съм бил в Евересткия дял, а винаги съм искал, и, второ, притегателната сила на високата планина е много голяма. Въпреки че мога без скрупули да откажа на почти всяка друга експедиция, никога не бих пропуснал случая да отида на Еверест.

Странно, стената не ме тревожи толкова много, но често нощем се будя и мисля за Ледопада. Предполагам, защото през цялото време ще трябва да го преминават много хора. Колкото и да се внимава, почти няма експедиция, която да не загуби човек там, или най-малко да не се размине на косъм със злополука. Мисля, че ние имаме повече шанс да изкачим стената от всички експедиции досега. Групата по численост е точно колкото трябва и най-важното — по-голямата част от състава не са примадони…“

Не страдах от липса на съвети по отношение подбора на състава и вероятно малцина от посочваните алпинисти щяха да откажат поканата. Но на мен в този етап — след отказа на Грейъм Тисо — не ми беше до подбора на алпинистите за щурма. Трябваше първо да намеря подходящ човек, който да се заеме с екипировката на експедицията. На всяка цена той трябваше да е от този бранш, за да има необходимите връзки и да може делово и организирано да се справи с огромната си задача. Спомних си, че моят стар приятел Дейв Кларк, който има магазин за алпийски съоръжения в Лийдс, преди експедицията през 1972 г. ми писа и си предложи услугите като безплатен шерпа.

През 1962 г. Дейв Кларк участвува в една експедиция в Южна Патагония. Главната му задача беше да направи геологично проучване на терена. По-късно ръководителят и двама от участниците поканиха Дон Уилънс, Йън Клъф и мен да направим опит за изкачване на най-трудния връх на веригата — централната кула на Пейн. Дейв току-що беше започнал работа като строителен инженер и затова не можа да се включи. Срещнахме се отново през 1964 г. в Лейк Дистрикт, когато той дойде там да строи един мост край Бекбероу. Местността го очарова и той остана да ръководи една каменоломна в Конистън, но през 1967 г. напусна, за да отвори магазина в Лийдс. Няколко пъти сме катерили заедно с Лейк Дистрикт, а през 1968 г. двамата участвувахме в едно спускане с кану по бързеите в горното течение на река Ин в Швейцария. Дейв осигуряваше организацията, а аз снимах за списание „Дейли телеграф“. На връщане успяхме да откраднем време за едно изкачване в Австрия — до деветстотинметровата стена Лалидерер в Карвенделгебирге.

Дейв беше единственият ми познат, който притежаваше всички необходими качества за отговорник по екипировката. Беше трудолюбив, прецизен във всичко, което вършеше, и същевременно имаше приятно чувство за хумор и искрено уважение към хората, с които работеше. Той прие моята покана, но аз се съмнявам, дали тогава разбираше с какво се захваща. Аз също нямах ясна представа, защото мащабът на тази експедиция беше далеч по-голям от всичко, което бях организирал дотогава. Независимо от това Дейв напълно оправда нашето доверие и аз изпитах голямо облекчение, че намерихме идеалния човек за тази страхотна задача.

Майк Томпсън беше друг стар мой другар. Знаехме се от военната академия „Сандхърст“ и през изтеклите години много пъти катерехме заедно. По южната стена на Анапурна той беше в спомагателното звено и отговаряше за прехраната. Когато през 1972 г., го поканих за Еверест, кариерата му на антрополог се намираше в критичен стадий и той реши да не участвува. Този път обаче не можа да устои и отново пое ролята на организатор по прехраната.

Разговарях с Майк за това, как вижда мястото си в експедицията и той каза:

— В известен смисъл за мен е лесно, защото във всички случаи съм в тила. Човек си казва: Няма да мисля много-много за друго — ще си върша работата като подкрепление и ще се грижа за храната. Така всичко става естествено. Караш по този начин, а ако се явят други възможности — това е извънредният ти случай. Наистина е идеално, защото в ролята ти на подкрепление никой не очаква повече от теб. Докато представи си, че от теб се очаква да изкачиш върха, а ти успееш да пренесеш само два товара до някой от по-ниските лагери. Това ще бъде вече разочарование, нали?

Нужен ми беше още един алпинист в спомагателното звено и започнах да се оглеждам за някой, който би могъл да ми помага и в организационната работа преди отпътуването на експедицията от Англия. Поисках предложения от другите членове на отбора и от две различни места ми споменаха едно име — Рони Ричардс. Дъг Скот го познаваше от Памир. През лятото на 1974 г. двамата с Рони били в Международния алпийски лагер, организиран от руснаците. Стабилната му издръжливост като алпинист, тихото, скромно държание и фактът, че той очевидно умее да се справя, направили впечатление на Дъг.

— Отначало нямахме особено мнение за него — каза ми той. Предполагам поради буржоазния му вид, но след като го опознахме, разбрахме, че е добро момче.

Греъм Тисо също ми препоръча Рони. Изкачвал с него връх Ленин (7134 м) в Памир. Първокласен, уравновесен, дисциплиниран планинар. Рони имаше и още едно преимущество — живееше с родителите си недалеч от моя дом в Кезик, тъй че щеше да ми бъде под ръка. Той дойде да се запознаем, хареса ми и веднага го поканих.

Друго важно място, което трябваше да попълня, беше длъжността отговорник за базовия лагер и организатор в Непал.

През 1972 г. Джими Робъртс беше заместник-ръководител и се грижеше за набирането на шерпите. Последната му служба в армията беше постът военен аташе в Катманду. След пенсионирането си, когато основа своята преуспяваща фирма за трекинг „Маунтин Травъл“, той започна да работи с шерпи и имаше връзка с някои от най-добрите в момента високопланински носачи. Те му бяха предани и това ни помогна много през 1972 г.

Директор на неговата агенция беше Майк Чини, който през 1972 г. свърши голяма част от основната организационна работа на експедицията. През изтеклите две години Джими страдаше от артрит в бедрото, тъй че по-добре беше да дадем възможност на Майк. Помолих го да стане „нашият човек в Непал“, а Джими Робъртс щеше да продължи да ни подкрепя със съвети и помощ.

Майк не е алпинист, но щеше да отговаря за базовия лагер. Нуждаех се от още един човек с добър непалски език за предния базов лагер в Западния циркус. Толкова лесно биха могли да възникнат излишни недоразумения между алпинисти и шерпи само защото няма как да се разбират помежду си. Оставих този избор на Майк Чини, който предложи Ейдриън Гордън, бивш капитан от гуркските военни части, наскоро напуснал армията, който сега работеше в службата за благоустрояване на селищата на гурките в Непал.

Алпинистите от спомагателното звено бяха намерени, но ми оставаха все още две места за алпинисти от челните свръзки. Проблем тук създаваше прекалено богатият избор на отлични алпинисти. Знаех за приказките по мой адрес в нашите среди, според които само старите приятели на Бонингтън имали шанс да бъдат включени в експедицията на Бонингтън. Не отричам, че в това имаше известна доза истина, защото е естествено при такива обстоятелства човек да кани хора, които познава и за чиито индивидуални изпълнения и способност за съвместни действия има лични наблюдения. Същевременно обаче аз наистина желаех да разширя състава на експедицията, но исках да постигна това чрез препоръките на останалите членове.

Пол Брейтуейт, известен в катераческите среди като Тат, през последните години постигна голям алпийски рекорд, осъществявайки редица сериозни британски премиери. Той имаше и известен експедиционен опит — на Бафинова земя с Дъг Скот, а след това на по-голяма височина в Памир, където също с Дъг изкачи връх Ленин. Тат бе следвал изобразително изкуство, но бе напуснал, за да стане декоратор на свободна практика, защото така имаше свобода и пари да катери, когато пожелае. На пръв поглед човек трудно може да повярва в неговата издръжливост във високата планина — той е слаб и дребен, а увисналите тънки мустаци и дългата на фитили коса подсилват това впечатление.

Мислех, че имам богат избор за осмото място, но когато човек започне да анализира алпийската подготовка, опита във високата планина и общата пригодност на кандидата, списъкът бързо изтънява. Тат Брейтуейт, Дъг Скот и аз отидохме за няколко дни до Алпите и по време на тази кратка ваканция Тат спомена, че Пийт Бордмън е талантлив млад катерач, който би се сработил с другите от отбора. Беше само двадесет и три годишен, но вече имаше опит в една много сполучлива експедиция до Хиндукуш, когато направил много смели изкачвания в алпийски стил на северните стени на Кох-и-Монди и Кох-и-Кхаайк. Сега работеше като инструктор по алпинизъм в Гленмор Лодж, Шотландския национален алпийски център в Кеърногормс. Не го познавах лично и затова го поканих да дойде за края на седмицата в Лейк Дистрикт. Веднага ми направи впечатление спокойната му зрелост. На края на гостуването му го поканих да се присъедини към нас.

Оставаше само още едно място, за да попълня списъка на шестнадесетте алпинисти в отбора. Дал бях съгласие да вземем представител на банката „Барклей“, а понеже се нуждаех от още един алпинист за спомагателното звено, очевидно трябваше да бъде същият човек. Продължавах да получавам непрекъснато предложения от най-малко десетина различни места. Кен Уилсън например поне веднъж седмично ми даваше доброволни съвети по телефона: „Липсва ти всякакво чувство за политика“ — обичаше да казва той. „Що за представителен отбор е това! Нужни са ти някои момчета от Уелс. Кой на тоя свят е чувал за Ричърдс или за онзи приятел Гордън.“

Опитвах се да му обясня, че се стремя да изградя хармонична група, а не политическа партия.

Все още се колебаех между няколко имена, когато една вечер Греъм Тисо ми звънна по телефона:

— Трябва да вземеш Алън Файф — каза той. — Просто не разбирам как си го пропуснал. Добър е на лед, вървя наистина хубаво на Дхаулагири и ще пасне чудесно в отбора ти.

От голямо уважение към преценката на Греъм, защото аз познавах Алън слабо — срещал го бях само няколко пъти в Гленкоу — и вероятно действувайки импулсивно, аз го поканих да участвува в експедицията. Няма съмнение, че по такъв начин усложних нещата за себе си. Алън определено беше подчертано щурмови алпинист, но с него алпинистите от тази група ставаха тек, освен ако не прибавех към тях себе си или някой от останалите. С представителя на банката Майк Роудс, приятен ентусиазиран катерач на скала от Бретфорд, бяхме седемнадесет души.

Междувременно се изгради Управителен комитет, възглавяван от лорд Хънт, с членове сър Джек Лонгланд, който е бил по Еверест преди войната, Йън Макнот Дейвис и Чарлз Уайли. Винаги ще им бъда благодарен за съветите и подкрепата. Дъг Скот също беше член на комитета, като представител на участниците в експедицията. На едно от първите заседания сър Джек Лонгланд изказа мнение, че при такъв голям състав може би ще е удачно да вземем двама лекари. Предложението беше разумно и веднага се прие. Междувременно аз бях получил писмо от Джим Дъф, млад лекар в Непал на служба в Транснепалската магистрала. Той беше приятел на Дъг Скот и Мик Бърк, които горещо го препоръчаха, и изглеждаше много подходящ. Поканих го. Така най-сетне комплектувах отбора. В последвалите месеци често се тревожех, че съставът се разшири твърде много и се питах как за бога щях да контролирам всички тези мъже горе в планината. Дал бях също съгласие да взема екип от четири души на Би Би Си и Кийт Ричардсън от в. „Сънди Таймс“. Но през тези трескави седем месеца преди изпращането на багажа ни за Непал нямах много време за размишления.

Едно от най-трудните решения, които трябваше да взема, беше датата, на която да установим базовия лагер и да започнем изкачването. Мусонът, който обуславяше топло, много влажно време в подножието и обилен снеговалеж по върховете, завършва към края на септември обикновено с яростна буря, предвестник на стабилно слънчево време. С него обаче настъпват и постоянните ураганни ветрове и остър есенен студ, които сразиха нашия опит през 1972 г. Исках да установя последния лагер и да атакувам върха преди пристигането на тези ветрове. Това означаваше изкачване през мусона и свързания с него риск за лошо време и лавини. Досега обичайната практика на есенните експедиции беше тръгване след мусона, въпреки че някои експедиции преди войната са катерили и по време на мусона.

Информацията на японската експедиция през 1978 г. обаче ме окуражи. Те издигнаха базовия си лагер на 25 август и се радваха на изненадващо стабилно време до началото на октомври, когато се развихри бурята, отбелязваща края на мусона, след което ураганните ветрове постоянно ги тормозеха. Дотогава имаха хубави утрини, но сняг валеше почти всеки следобед. Най-важното обаче беше, че почти нямаше вятър.

Чудех се дали да не започна изкачването дори по-рано от японците, но накрая се отказах. Уверен бях, че колкото по-рано през август се тръгне, толкова по-топло ще бъде през деня и толкова по-голяма ще е опасността от лавини. Затова реших да следвам примера на японците и да построя базовия лагер около 25 август. Въз основа на това запланувах отборът да замине от Англия на 29 юли, което щеше да ни даде малко повече от три седмици, за да се организираме в Катманду и да се придвижим към планината.

Възловият проблем беше как да изнесем багажа горе. Майк Чини препоръча да го изпратим преди появата на мусона. За целта трябваше всичко да пристигне в Катманду до началото на май и оттам да се пренесе по въздуха до Лукла, самолетната писта на един ден ход от шерпските села под Еверест. Така щяха да се избягнат трудностите, свързани с пренасянето на целия товар по пътищата през мусона, когато реките са пълноводни и е невъзможно да се запазят товарите сухи. Багажът ни можеше да се превози до Катманду по три начина — по въздух, по море или по суша. Безсъмнено със самолет беше най-лесно и най-сигурно, но недостъпно скъпо, защото по нашите сметки имахме поне двадесет тона храна и съоръжения. През 1970 г. изпратихме багажа на експедицията за южната стена на Анапурна по море и едва не се провалихме, преди още да сме тръгнали за планината: поради повреда в машините, корабът, който пренасяше багажа ни, закъсня с почти два месеца. Затова ми се щеше да транспортираме по суша. В такъв случай дори камионът да се повредеше по пътя, все можеше нещо да се направи — в крайна сметка да се изпрати и друг камион. Ако обаче багажът лежи в дъното на трюма на товарен кораб, човек е напълно безпомощен и единственото, което може да направи, е да чака разтоварването му.

Някой трябваше да се заеме с организацията на транспорта и аз се обърнах към моя приятел Боб Студли. Той е председател на голямо обединение на гаражи в Манчестър и ни помогна през 1972 г. при събирането на средствата за експедицията. Тази работа чудесно му подхождаше и той я поде с ентусиазъм, като успя да убеди Годфри Дейвис да ни даде под наем, почти без печалба, два шестнадесеттонни камиона. Боб се справи и с изготвянето на сложните, объркани разрешения и документи, нужни за изпращането на транспортен камион от Лондон до Катманду. Рони Ричардс пое длъжността на свръзка и помогна на Боб Студли в писмената работа.

За да се стигне до Непал в началото на май, според Боб Студли от Англия трябваше да се тръгне не по-късно от началото на април. Това означаваше до тази дата всичко да е в Лийдс готово и опаковано за товарене. Историята за трудностите и извършената работа е дълга, но ще кажа само, че тя самата представлява един Еверест.

Майк Томпсън имаше задачата да осигури храната на повече от 100 души за дванадесет седмици, като предвиди три различни вида дажби — за базовия лагер, предния базов лагер и лагерите по стената. Всяка дажба трябваше да е съобразена с условията и да е разнообразна. Майк вложи в работата си забележителна находчивост и рационалност. Той я свърши така експедитивно, че се появи опасност да бъдат подценени сложността и обемът й.

Никой обаче не можеше да отрече, че екипировката и оборудването на никоя британска експедиция дотогава не са били толкова сложни. Дейв Кларк трябваше да се погрижи не само за осемнадесетте алпинисти, но и за четиримата оператори от снимачния екип на Би Би Си, за репортьора на „Сънди Таймс“, тридесет и осем височинни носачи, тридесет носачи през Ледопада и за персонала в базовия лагер. Колко трудности имаше само с набавянето на необходимите номера обувки и дрехи, осигуряването на достатъчно резервни облекла, а да не говорим, че той лично ръководеше работата по усъвършенствуването на редица от моделите. В това отношение му помагаше Хемиш Макинес, който не само отговаряше за кислородната апаратура, но също направи проектите на една нова серия здрави квадратни палатки, предназначени специално за базовия лагер, за предния базов лагер, за стената и за лагера на върха. През 1972 г. нашият палатъчен инвентар не се оказа достатъчно здрав и не устоя на вятъра, лавините и каменопадите. Сега определено щяхме да имаме най-здравите палатки, правени за някоя експедиция. Интересно беше да се наблюдава как отношението на Хемиш Макинес към експедицията еволюира от първоначален песимизъм в нарастващ оптимизъм, а после стигна до истински ентусиазъм, който се дължеше както на непосредственото му включване в подготовката, така и на доверието му в проектираната от него екипировка.

Никога няма да забравя онази седмица в Лийдс, когато в един леденостуден прашен склад опаковахме неизброимите съоръжения и принадлежности, необходими за всяка голяма експедиция. Първоначално дори не вярвахме, че ще успеем да сместим всичко това в двата камиона. А освен опаковането трябваше да се прави и подробен опис на съдържанието на всеки сандък. Аз исках всичко да бъде разпределено на отделни товари, които от Катманду щяха да бъдат пренесени до Кхумде — шерпско село в полите на Еверест, и там да се отворят, когато пристигнем, или да се пренесат направо до базовия лагер. Всеки отделен товар трябваше да бъде в непромокаема опаковка, чупливите предмети изискваха допълнителни грижи, и за да стане животът ни още по-сложен, всеки товар трябваше да е около 28 кг — нормата на един носач. Освен това този обем подхождаше за двата стандартни вида сандъци, които използувахме за транспортирането.

Работехме по 18 часа дневно, подпомагани от група доброволци. Боб Студли докара двете коли на 6 април. Натоварихме ги за два дни. Едва успяхме да поберем всичко, и то благодарение на Боб, неговия секретар, четиримата му сина и шофьорите, но всеки от камионите имаше по два тона свръхтегло и застрашително се накланяше при най-лекия завой. Още една нощ, през която моята изстрадала секретарка Луиз Уилсън попълни на машина митническите декларации и вече имахме право да се строполим от умора, защото храната и съоръженията потеглиха към Катманду — за щастие. Първата фаза от експедицията беше зад гърба ни.

С Боб Студли тръгна и Рони Ричардс. Тримата професионални шофьори бяха: Алън Райли, Алън Евънс и Джон О’Нийл. Те пътуваха ден и нощ с три запланувани нощувки в Анкара, Техеран и Делхи и взеха разстоянието от 11 263 км за двадесет и четири дни — забележително постижение, като се има предвид големината на камионите и свръхтеглото.

След като багажът ни напусна Англия, не се стърпях и казах на Дейв:

— Е, дори да ограбят камионите по пътя, пак ще разполагаш с повече време да набавиш всичко отново, отколкото ние имахме за организирането на цялата експедиция през 1972 г.

Дейв не прие думите ми за духовитост. Обратно, стана ясно, че и той като мен се страхува. С избора на този сухопътен маршрут ние наистина поехме не само риска за грабеж, но и за злополука. Все пак поне разполагахме с доста време. Ако се случеше най-лошото и багажът ни по някаква причина се забавеше — да кажем до осем седмици — пак щяхме да успеем да го пренесем с носачи от Катманду до базовия лагер, когато пристигнем там в края на юли. И въпреки всичко телеграмата на Боб, че са пристигнали благополучно в Катманду, ми донесе огромно облекчение.

Камионите стигнаха в Катманду на 3 май. Разтовариха ги в градината на Майк Чини. През следващите три седмици сандъците бяха пренесени до летището, където при всяко подходящо за полет време ги товареха на самолетите за Лукла. Оттам ги поемаха носачите и ги пренасяха до Кхумде в дома на Нима, един от сердарите на „Маунтин травъл“, който се съгласи да складираме целия багаж на експедицията в къщата му.

Майк Чини работеше по нов метод: вместо сам да контролира всичко, той се беше споразумял с „Шерпа кооператив“ (организиран наскоро с негова помощ) да им заплаща 5,50 рупии на килограм товар от Катманду до Кхумде, като им предоставяше цялата отговорност за транспортирането на багажа — договорите със самолетите, ангажирането на носачите от Лукла до Кхумде и разплащането с тях. Това беше нещо повече от съвременен ефективен метод на работа — това беше проява на доверие, на вяра в почтеността на шерпите и в техните организаторски способности. Новият метод се оказа един от основните фактори за успеха на експедицията.

Джими Робъртс беше предложил за сердар (или главен шерпа) на експедицията Пертемба, един от изтъкнатите ни високопланински носачи през 1972 г. Макар че беше твърде млад (двадесет и шест годишен) за толкова отговорна длъжност, способностите и характерът на Пертемба ми бяха направили голямо впечатление и аз с удоволствие приех предложението на Джими. Заместник-сердарът Анг Фу беше с една година по-млад от Пертемба и също беше показал добри данни през 1972 г. Той, както и Пертемба бяха типични представители на новото поколение шерпи, получили образование в едно от училищата, основани от сър Едмънд Хилари.

Докато уточнявахме плана на експедицията, Майк се консултираше непрекъснато със своите шерпи и по някакъв повод ми писа:

„Шерпа кооператив“ (включващ персонала на фирмите „Маунтин Травъл“, „Шерпа“, както и други експедиционни шерпи) трябва да се смята за равностоен партньор от помощното звено на експедицията. Аз провеждам редовно съвещания с Дава Норбу (началник на кооператива), Пертемба и Лакпа Тондуп (сердар на базовия лагер) и обсъждам всичко с тях. Аз им вярвам така, както ти вярваш в Ник, Дейв, Рони и другите.

Това е нещо ново и много ценно. До голяма степен то решава проблема за сигурността на багажа. Членовете на „Шерпа кооператив“ се грижат за багажа на своята експедиция, а не просто за багажа на група чужденци алпинисти.

Въпреки лошото време, което понякога възпрепятствуваше полетите до Лукла, „Шерпа кооператив“ завърши транспорта по въздуха в началото на юни. Всичко бе струпано в къщата на Нима.

Колко беше хубаво, че три месеца преди да потеглим за Катманду с луксозния самолет на Еър Индиа-747, всичко, което обикновено се струпва в последния момент, беше отминало! Е, някои неща позакъсняха, имаше и какво да се дооправи, но това е неизбежно. Важното беше, че бяхме приключили с основната работа по организацията. По този начин мнозина от нас имаха възможност малко да поотдъхнат преди експедицията. Дъг Скот със своята неутолима стръв за катерене замина за Каракорум да катери в областта Биафо. Рони Ричардс се присъедини към него от Катманду. Мартин Бойсън отпътува за Транго Тауър, а Тот Брейтуейт — за Алпите, където има много успешен сезон.

Аз пък използувах времето, за да се съсредоточа върху детайлите на плана. Заех се да изработя точен шаблон на придвижването и снабдяването ни в планината. Йън Макнот Дейвис, стар мой приятел и член на нашия Управителен комитет, е шеф на една електронноизчислителна фирма в Лондон. Той възложи на един от своите сътрудници, Стивън Тейлър, да изработи програма, която да улесни плана за придвижването и снабдяването ни. Скоро разбрах, че компютърът не може да извърши цялата работа. Той по-скоро проверява плановете, които човекът е направил, посочвайки какво би се осъществило и какво не. Съставихме задачата по моя план за изкачване. Аз дадох команда за старта на хората и на пренасянето на товарите, а компютърът бързо изчисли какво ще се получи в края на всеки ден. Изпробвахме три пъти играта и трите пъти се получаваше едно задръстване около лагер 4. В резултат разработих една формула за най-резултатно разпределение на силите в началните и средните етапи на експедицията, която разреши проблема. Тя работеше така добре на практика, че я прилагахме почти без никакви изменения, а когато променихме местата на някои от височинните лагери, благодарение на нея успях бързо да се приспособя към новото положение дори на 7600 м височина. Според програмата на изкачването, която подготвих, теоретически щяхме да можем да атакуваме върха към края на септември. В края на юли 1975 г. обаче, когато отлетяхме за Катманду, не се осмелявах да се надявам, че ще осъществим тази цел. Имаше толкова много неизвестности — времето, работата на шерпите, състоянието на снега, нашата способност да се аклиматизираме при едно тъй бързо изкачване.

В навечерието на заминаването ни дори нашите най-добри приятели не виждаха повече от 50 процента шанс за успех — този максимум даде Джон Хънт на нашата пресконференция. Някои членове на отбора смятаха, че дори това е оптимизъм.