Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (12)

През Скалния пояс
(20 септември)

Кислородната бутилка, използувана за спане от Тат Брейтуейт и Ник Есткорт, свърши към 2 часа сутринта. Известно време двамата лежаха полубудни и на всеки му се искаше другият да започне да прави чай. Накрая Ник спечели състезанието: Тат се оказа по-жаден и извади ръка от спалния чувал, за да запали примуса. Приготовлението сутрин е бавен процес. Три часа им трябваха, за да изпият по две чаши, да хапнат малко шоколад и да се облекат. Излязоха от лагера точно в 5:30. Мик Бърк и аз можехме да си позволим повече безделие, защото отново ни липсваше въже и трябваше да изчакаме пристигането на шерпите, които тръгваха рано от лагер 4 с достатъчно въже (надявахме се), за да ни стигне до края на Скалния пояс. Слънцето грееше вече по склона, когато потеглихме.

Този ден се чувствувах зле от самото начало. Подозирах, че причината е прекараната без кислород нощ, както и общата умора, защото това беше четвъртият ми ден в лагер 5, а бях в движение без почивка общо шест дни. Чувствувах се така, сякаш изобщо не бях спал. Мик Бърк, който освен двете ролки въже носеше и тежките снимачни съоръжения, вървеше малко по-бавно от мен. Слънцето биеше върху нас, докато пъхтяхме нагоре по безкрайния скат, но поне имахме добре утъпкана пъртина. Дирята, която бяхме направили предишния ден, се беше заличила през нощта, но Ник и Тат отново я бяха разбили. По това време те вече бяха стигнали до нашата най-висока точка от вчера и трябвало да решат кой пръв ще води. Направили така, както имаме обичай в Британия при първото за деня изкачване. Тат скрил в шепата си камъче, протегнал стиснати юмруци и казал на Ник да познае кой е пълен. Ник не познал и Тат повел.

Когато ги настигнахме, Тат не се виждаше — беше зад една чупка на скалата. Чуваше се биене на клин, риене на сняг, но никакво движение. Бях уморен и кисел и го запитах какво, по дяволите, прави. Тат не ми обърна внимание. Вероятно не ме чу. Това беше най-трудното изкачване, с което досега се бяхме сблъскали — недостатъчна снежна покривка върху гладка стръмна скала. Почти нямаше пукнатини за клинове, а снегът беше тънък за снежна котва. Такъв терен е труден на всякаква височина, но почти на 8200 м, когато си брониран във височинно облекло, а на лицето ти е нахлупена кислородна маска, той може да отчае човек.

Котките се плъзгаха по скалата, а облечените в ръкавици ръце нямаше за какво да се хванат. Тат заби ледокопа в снега, но той не се задържаше в ронливата маса. Най-сетне успя да вкара няколко сантиметра от клин за лед в една пукнатина, прикачи се за него и търсейки опора в набраното от Ник въже, той се наклони от една скална издатина към друга отсреща и се изхвърли напред, подпомаган от тежестта на раницата, в която бяха кислородната бутилка и резервното въже. Успя да се закрепи, спря да отдъхне, дишайки тежко в маската. После продължи сложния траверс и заби още три клина за осигуряване и помощ. Това се казваше катерене! Цялото му внимание бе приковано и концентрирано в овладяването на тези няколко метра. Умората, височината, монотонното изкачване по линията от фиксирани въжета — всичко беше напълно забравено.

Наклонът започна да намалява, снегът стана по-дълбок. Тат беше в широкия край на фунията, която водеше към тъмната цепнатина на левия улей. Той вкопа снежна котка, закрепи въжето и извика на Ник да се качи при него. Аз ги последвах.

Ник поведе по следващия пасаж — към устието на улея. Беше около 4 метра широко, с наистина непроходими скални стени от двете страни. В дъното на улея имаше дълбок компактен сняг. Устието се извиваше плавно под ъгъл от около 50 градуса към една покрита със сняг надвиснала издатина, която вероятно покриваше скала, заклещена между стените на улея. Над тази първа бариера улеят продължаваше нагоре до място, където леко завиваше и по всичко изглежда, че после се разширяваше, защото по-горната част бе осветена от слънцето. Малка пухкава лавина се търкулна надолу по дясната преградна стена. Не беше толкова голяма, че да е опасна, но ме накара да се почувствувам беззащитен. Бяхме в капан. Ако някоя голяма лавина се изсипеше по улея, нямаше къде да се скрием.

В дъното на улея се движехме в дълбока сянка. Кислородът на Ник свърши, той свали маската и захвърли бутилката, но нямаше намерение да се връща. Беше ред да води Тат. Той тръгна по гладкия склон към скалата, която запушваше пътя 15 метра по-горе. Тат описва какво се случи после:

„Стори ми се, че по-вдясно има ръб, където можех да осигуря въжето, но нямаше цепки за клинове и ръбът се оказа нещо като стръмен перваз. Въжето ми се свърши, но успях да измъкна резервното от раницата, завързах единия край и после хвърлих обърканото кълбо на Ник, на 15 метра под мен, да го разплита, докато аз преодолявам надвеса.

В това време Крис ни настигна и започна да разплита въжето, като през цялото време мърмореше по мой адрес и ме упрекваше, че било глупаво да хвърлям въжето, без предварително да го оправя. Той не разбираше, че ние с Ник се бяхме уговорили по този начин да пестим време. Крис настояваше да не мърдам, докато той не сложи в ред бъркотията. Разменихме по един многозначителен поглед с Ник, но запазихме спокойствие, докато Крис оправи въжето след цяла дузина псувни.

Поставих една клема вдясно и се запромушвах нагоре по жлеба между скалата и стената отзад. Кислородната ми бутилка засядаше на всяка издатина и краката ми увисваха във въздуха. Най-сетне силно запъхтян се измъкнах над скалата. Улеят се стесняваше и ставаше по-стръмен. Прекрасният сняг превърна следващата отсечка почти в удоволствие. Над мен се издигаха огромни надвесени скали. По тях и от всяка страна на улея се изсипваше пръхкав сняг. Как, по дяволите, щяхме да излезем?

Успях да намеря добро място за клин и осигурих въжето. Ник, който се движеше бавно, но с голяма решителност, се изкачи по въжето. Отново тръгнах и скоро улеят се разшири. Исках да видя какво има зад завоя, но въжето ми пак се свърши. Завързах се на последното си въже, пуснах свободния край на Ник и продължих нататък. След 18 метра най-после можах да видя какво има вдясно. Нещо подобно на порта водеше нагоре към няколко снежни ръбове. Прекалено уморен дори да споделя видяното с другите, аз просто продължих да вървя, докато едно малко скално стъпало не ме спря. Изглеждаше по-лесно за преодоляване отдясно и се насочих натам, стъпвайки внимателно върху стръмните малки скални ръбове, без да има за какво да се уловя. Бях възбуден от перспективата, която обещаваше портата, и напълно погълнат от катеренето. Внезапно кислородът ми свърши. Никога няма да забравя чувството на задушаване, което изпитах, докато дърпах маската от лицето си. За малко да изгубя съзнание, изпаднах в паника, усетих, че по краката ми протича топла струйка. Боже, какво ставаше! Задрасках по скалния ръб, докато най-сетне стигнах до твърд сняг. Строполих се изтощен. Нямах клеми под ръка, а бях повече от 30 метра над Ник. Забих ледокопа в снега и увиснах на него, докато възстановя дишането си. Овладях се. После свалих раницата си, извадих кислородната бутилка, забучих я в снега и се осигурих за нея.“

Той беше стигнал до едно място, където улеят се разширяваше като малък амфитеатър. Главният ръкав на улея продължаваше нагоре вляво, но една тераска се отклоняваше вдясно под надвисналата стена от жълтеникава скала. Изглежда, че извеждаше над Скалния пояс. Ник, смел както винаги, продължи по въжето, за да отиде при Тат. Той почти беше свикнал да върви без кислород, макар после да казваше, че се чувствувал като сто и пет годишен ветеран от войната и се движел като такъв.

Тат беше спрял на 6 метра под основата на тераската. Ник поведе до началото на скалите, изтегли Тат до себе си, но после реши да поеме честно целия свой пай от воденето, макар че това означаваше да се справи с предстоящия труден пасаж без кислород. Поне маската нямаше да ограничава поглед му и кислородната бутилка нямаше да му тежи в раницата. Първите няколко стъпки бяха ясни. Тераската се издигаше спокойно и снежната покривка беше прилична, но след 6 метра тя неочаквано свърши, задънвайки Ник в една надвиснала скала, на която той не можеше да се закрепи — тънък и оскъден сняг върху стръмна, противно нестабилна скала. Нямаше нищо за краката му, нито хватки за ръцете му. Снегът беше твърде мек, за да си послужи с ледокопа. Сега цялата му тежест беше върху лявата му ръка, която той беше заклещил зад една снежна буца, образувала се между надвесената скала отгоре и това, което беше останало от тераската. На всяка цена трябваше да забие клин. Опита се да разчисти снега с другата си ръка, но скалата беше гладка и компактна, а самата тераска — едва ли нещо повече от дребни скални парчета, залепени със сняг.

„Започнах да се отчайвам. Очилата ми се запотиха, задъхвах се безпомощно. Някак си успях да разчистя с пръсти малко от снега зад снежната буца, все още увиснал с цяла тежест на другата си ръка. Мисля, че останалите очакваха всеки миг да падна, но каквото и да ставаше, нямах намерение да се предавам. Ако се откажех и оставех Тат да го направи, никога нямаше да си го простя.

Както и да е, намерих цепка, широка около два и половина сантиметра, заопипвах за подходящ по размер клин. Той висеше на колана зад гърба ми, но не можех да го видя и да го напипам с ръкавиците. Добрах се до един клин, подходящ по големина, прекарах го зад снежната буца и го пъхнах в цепнатината. После пък трябваше да извадя чука и поведох отчаяна борба, за да го измъкна от калъфката. Беше се заклещил, но не можех да видя къде. Най-сетне го освободих и успях да забия клина.

Очевидно нямаше да върши работа, но после разбрах, че ако го тегля само в една посока, можеше да издържи. Успях да се отпусна малко назад, вдигнах крака нагоре, пъхнах другата си ръка зад буцата, издигнах се, зарових в снега и намерих нещо да се уловя, не съм сигурен какво беше, но просто можах да продължа. Трудният терен не свършваше: нямаше нищо сигурно, за което да се уловя или на което да стъпя. Трябваше просто да не спирам.

Сега излязох на слънце и снегът стана още по-мек и вече не спояваше скалите една с друга. Не трябваше да спирам. Не бих могъл да се върна, дори и да бях поискал. Още 6 метра и намерих прилична пукнатина, забих един хубав клин и вдигнах Тат. Това беше най-трудният тур, по който съм водил в живота си.“

С преодоляването на този пасаж Ник разреши проблема на Скалния пояс и маркира трасето по най-трудния участък на югозападната стена на Еверест. Ние чакахме измръзнали и нетърпеливи долу под него. Тат се изкачи при Ник на жумари по въжето, а Мик Бърк и аз поехме назад по фиксираните въжета. Този ден двойката напред проби още 12 метра по едно снежно ребро, което, изглежда, водеше до Горното снежно поле. Слязохме уморени, но тържествуващи. Ник и Тат преодоляха Скалния пояс.