Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (2)

Югозападната стена

Малко по-късно същата сутрин Дъг Скот дойде в моята стая. Каза ми, че двамата с Дъгъл говорили за новата възможност, която ни се предоставя и предлагат да обмисля още веднъж намерението си да атакуваме върха с малка група по Южното седло. Как ще се почувствуваме всички ние, питаше той, ако стигнем в Западния циркус и условията се окажат подходящи за опит по югозападната стена, но поради характера и размера на експедицията сме принудени да изпълняваме плана си и да атакуваме по Южното седло. Непрекъснато ще усещаме присъствието на извисилата се над нас югозападна стена с неразрешените загадки на Скалния пояс и на пасажите над него към върха. Там бе истинското предизвикателство и докато не се срещнехме с него и не го преодолеехме, всеки друг маршрут или стил на изкачване щяха да бъдат от второстепенно значение.

Споделях чувствата им, но и прекалено добре разбирах, че ако се съглася, именно аз ще трябва да посветя цялата следваща година на организирането на експедиция, която, за да имаме и най-малък шанс за успех, трябваше да бъде силна. Нужно беше да се справям с неизбежните затруднения по осигуряването на средства, по привличането на голям брой участници и накрая трябваше да поема цялата отговорност за всички наши решения и действия. От друга страна, този път разполагах с повече от година за подготовка, а и тук в Делхи, на път за друг връх, романтиката на неизвестните трудности беше по-силна от моите лични практически опасения или от спомените за изпълнените с грижи и напрегната работа месеци при последната експедиция.

Не бързах да им отговоря и подчертах, че първо трябва да намерим покровител, който да поеме разходите. През 1972 г. с голяма мъка осигурихме необходимите средства. Успяхме да ги получим от различни източници, но повече от силите ни отидоха за търсене на пари вместо за обмисляне как най-добре да изкачим върха. По-силната експедиция, от която сега се нуждаехме, за да имаме някакви изгледи за успех, щеше да бъде съответно по-скъпа. А не трябваше да забравяме последствията от инфлацията и факта, че много компании, както и всички средства за масова информация, страдаха от икономическа криза. С други думи, нуждаехме се от повече пари, а те навсякъде около нас бяха намалели.

В събота вечерта тръгнахме и в един открит камион прекосихме с шум и друсане облените в лунна светлина индийски низини на път за Гарвалските Хималаи. Докато изкачвахме Чангабанг, та дори и на самия връх не преставахме да говорим за Еверест, анализирахме причините за неуспеха през 1972 г. и търсехме средства да подобрим шансовете си при новия опит.

Ключовите проблеми бяха студът и силните ветрове през следмусонния период. Трябваше така да направим, че по някакъв начин да атакуваме върха преди появата на ветровете, които очевидно започваха някъде от началото докъм средата на октомври. Имаше едно решение — по-ранно тръгване — но тук ни ограничаваше мусонът, който продължаваше докъм края на септември. Ако се тръгнеше твърде рано, освен закъсненията, които можеше да причини лошото време, съществуваше и по-голяма опасност от лавини. Затова най-важният въпрос беше, точно колко рано през мусона да се осмелим да тръгнем. Японците, които установиха базовия си лагер на 25 август, докладваха за хубави предобеди, последвани от снеговалеж през повече от следобедите. Затова най-разумно изглеждаше да си поставим за цел този период — т.е. три седмици по-рано в сравнение с тръгването ни през 1972 г.

Установяхме ли базовия лагер по-рано, следващият важен въпрос беше по-бързото изкачване на върха. Това неизбежно налагаше по-голям състав, за да става и пренасянето на багажа по-бързо. През 1972 г. с единадесет алпинисти и четиридесет шерпи забавяхме на няколко пъти напредването към върха, за да можем да осигурим припаси в някои от височинните лагери. Отново трябваше да намеря решение колко голям да е отборът, че хем да се поддържа темпото до върха, хем да се избегне опасността да станем твърде тромави. Нуждаехме се от по-добри палатки, които да устояват на силните ветрове, обилните снеговалежи и камъните, къртещи се от стената. Към края на предишната експедиция не беше останала здрава палатка и се наложи да просим от една съседна експедиция.

Най-сетне и вероятно най-важното от всичко беше да намерим по-добър маршрут. Всички експедиции досега бяха побеждавани от Скалния пояс. През есента на 1969 г. японците за първи път опитаха стената и стигнаха до подножието на този пояс от отвесна скала, чиято основа е в границите на 8230 м. Те подходиха от левия му край, където им се сторило, че една дълбоко врязана цепнатина извежда встрани от стената, а тясна камина се промушва нагоре по̀ към центъра й. Именно тази камина избраха те, когато през пролетта на 1970 г. се върнаха с много силна експедиция, но пак не успяха. Една от причините беше липсата на сняг по скалите непосредствено под Скалния пояс, което затрудни построяването на лагер 5. Освен това, пак поради липсата на сняг, падаха много камъни. Друга причина за техния неуспех вероятно беше решението им да опитат изкачването на Еверест по два маршрута едновременно. Много по-лесно е да съсредоточиш усилията си върху втория вариант, щом напредването по първия стане трудно. Така че японците изоставиха позицията под Скалния пояс и изкачиха Еверест по Южното седло.

Следващата пролет направи своя опит Международната експедиция. Макар и по-малобройна от японската, тя също тръгна по два маршрута — югозападната стена и прекия маршрут по Западния гребен на Еверест. Планът беше прекалено амбициозен и в резултат на многото спорове, които затормозваха експедицията, се стигна до почти неизбежното изоставяне на единия маршрут, в дадения случай този по Западния гребен. Дон Уилънс и Дъгъл Хейстън, които почти непрекъснато бяха водеща свръзка по стената, се натъкнаха на горе-долу същите трудности, както японците предишната година. Те използуваха площадките за палатки, построени от японците в лагер 4, но след като също не успяха да намерят подходящо място за лагер по-нагоре по лявата страна на Скалния пояс, привлече вниманието им един добре защитен ръб в горната част на големия централен улей. Той ги отведе върху дълга снежна ниша, простираща се по основата на Скалния пояс към десния край на стената. Тук на височина 8230 м те построиха своя шести лагер, точно под една камина, която, изглежда, водеше до горния край на Скалния пояс. Но до това време вече бяха престояли твърде дълго на височина, запасите им се изчерпваха и бяха принудени да се върнат.

Следващата пролет Дон Уилънс с Дъг Скот и Хемиш Макинес се включиха в Европейската експедиция до Еверест на д-р Карл Херлигкофер. Този път те съсредоточиха вниманието си само върху една цел — югозападната стена. Експедицията обаче беше лошо екипирана и още по-важното — от самото начало разединена, защото голямата австро-германска група не се доверяваше на английския състав. Дон Уилънс препоръча да се избегне Скалния пояс чрез заобикаляне покрай десния му ъгъл, а после да се прекосят сравнително лесните пасажи към Югоизточния гребен точно под Южния връх. Когато стана ясно, че на англичаните няма да се разреши да направят второ изкачване след първата атака на германската свръзка, те се оттеглиха. Феликс Кун и Адолф Хубер стигнаха до най-горния лагер под върха, но след като пренощуваха, трябваше да се върнат, и, тъй да се каже, само надзърнаха зад ъгъла.

На свой ред през 1972 г. аз планирах решителния опит по дясната камина, тъй като Дъгъл ме уверяваше, че през пролетта на 1971 г. тя била пълна със сняг. Снегът обаче беше издухан, но което е по-важното — и камината не извеждаше до Горното снежно поле, от което един улей води до Южния връх. При по-внимателно разглеждане се забелязваше, че камината стига до хребета на един контрафорс между югозападната стена и южната стена, а изкачването на върха оттам изисква продължително и много трудно катерене.

Изненадах се, когато през 1973 г. разбрах, че японците тръгнаха по нашия и на предишните експедиции маршрут, при положение че първата японска експедиция беше уверена, че през Скалния пояс нагоре вляво има излаз. Те обаче решиха, че Скалният пояс е твърде труден за първо изкачване и предпочетоха тактиката на германците — заобикаляне на пояса вдясно със седми лагер по пътя към Югоизточния гребен или дори на самия гребен. На практика те не успяха да направят дори шестия си лагер.

Още когато планирах есенната експедиция през 1972 г., стигнах до заключение, че не е разумно да се мисли за седми лагер на Еверест, защото това неизбежно ще утежни много снабдителните линии. От 7600 м нагоре е препоръчително да се спи с кислород, както и да се използува кислород при изнасянето на товарите, за да се запазят силите на алпинистите за крайната точка на един тъй висок връх като Еверест. Лагер 5 е на 7900 м и независимо колко силна е една експедиция, над тази височина е възможно да се обслужи само още един лагер.

Анализът на нашето изкачване през 1972 г. и на опита на всички други експедиции по стената показваше, че десният маршрут води до задънена улица. Дълбоко врязаният улей, който, изглежда, проникваше в лявата страна на Скалния пояс, привличаше много Дъг Скот и мен. Не можеше да се види навътре, но от входа му се показваше ивица сняг и вероятно тя продължаваше доста нагоре. Проблем може би щеше да бъде намирането на излаз към Горното снежно поле, но мислехме, че трудното изкачване няма да бъде много дълго.

Друго преимущество на подход от лявата страна на Скалния пояс беше възможността да обработваме маршрута от лагер 5. По такъв начин комуникационните линии щяха да са много по-къси, алпинистите можеха да спят на по-малка височина и да запазят силите си значително по-дълго време. Ако всичко вървеше добре, щяхме да направим лагер 6 над Скалния пояс — наистина с дълъг траверс през Горното снежно поле до подножието на улея под Южния връх, но това беше приемливо, защото тогава най-трудните пасажи щяха да бъдат преминати и най-важното — успешното преодоляване на Скалния пояс щеше да подействува стимулиращо на отбора. Подозирам, че една от причините за нашето поражение през 1972 г. беше демобилизиращият ефект на съзнанието, че въпреки изкачените 8200 м височина и построяването на лагер 6, най-трудното изкачване все още беше пред нас.

Успехът ни на Чангабанг ме насърчи и до завръщането ни в Англия аз успях да набележа основните принципи на новата ни експедиция. Оставаше ми обаче да намеря покровител, а това очевидно щеше да е трудно. Още на другия ден след пристигането ни отидох при моя литературен агент Джордж Грийнфийлд, за да го запозная с проблема. Той знаеше, че проектирам експедиция до Еверест с малка група и вярваше, че без особени затруднения ще събере необходимите за нея 12 000 английски лири. Сега обаче аз исках 100 000 английски лири. Когато му го казах, той се намръщи, но аз му описах разговорите с Дъг и Дъгъл по време на експедицията Чангабанг и успях да го убедя, че имаме шанс. Следващият въпрос беше как да намерим покровител. Джордж предложи да се обърнем към банката „Барклей“, още повече че там имахме приятел — директорът Алън Тритън.

Джордж уреди срещата, а аз подготвих доклад, в който описах защо мисля, че този път имаме шанс и колко горе-долу ще струва експедицията. Седмица по-късно ни въведоха в кабинета на Алън Тритън в Пел Мел. Той прояви разбиране, но не пое ангажимент. Трябваше да постави въпроса пред управителния съвет на банката. Две седмици изчаквах решението сред бъркотията на малкия фургон в дъното на градината, тъй като майсторите все още работеха по къщата. Сега тук, в Англия, перспективата пак да ръководя огромна експедиция ме ужаси. Малко ли работа и грижи имах — трябваше да напиша материала за експедицията до Чангабанг, с който да покрия част от разходите ни по него, да подредя снимките и да се занимавам със строежа на къщата. Защо, по дяволите, си усложнявах живота!

Най-сетне съобщението пристигна — бяхме преодолели първото препятствие. Банката щеше да финансира експедицията. Благодарение на нейната смела постъпка опитът ни по югозападната стена стана възможен, защото подозирам, че едва ли някоя друга компания щеше да ни подкрепи. Въпреки че банката и по-рано беше финансирала спортни мероприятия — обикновено чрез своя международен отдел — тя никога не се беше ангажирала с толкова рисковано начинание: фактически тя изцяло осигуряваше експедицията, защото не само отпускаше средства съобразно представения от мен бюджет, но и поемаше отговорността да покрие разликата, ако аз надхвърлех бюджета.

От раменете ми се смъкна най-голямото за всеки ръководител на експедиция бреме. Сега можех да се съсредоточа върху организацията на експедицията, спокойно да подбирам възможно най-добрата екипировка, а не да купувам второкачествени неща, за да пестя пари.

Винаги ще бъда благодарен на Алън Тритън за убедеността и ентусиазма, с които постави нашата кауза пред управителния съвет на банката, за да получи подкрепата му, също и на председателя Антъни Тюк, който даде окончателното съгласие. През последните няколко години съм искал помощ за екипировка или организиране на алпийски прояви от много организации и в мен нараства убеждението, че такава помощ не се дава само от търговски съображения. В почти всички случаи въображението на потенциалния благодетел или снабдител е запленено от дръзновението, той решава да го подкрепи, и едва тогава започва да оправдава с търговски съображения разходите пред себе си и своя съвет.

Подкрепата на „Барклей“ беше обявена на 18 октомври 1974 г., на пресконференция, която се състоя в централната сграда на банката. Предполагам, че леко ги стресна начинът, по който реагираха някои от средствата за масова информация и техни клиенти. Въпреки че мнозинството приветствува инициативата, имаше хора, които запитаха, дали банката мисли, че има право да изразходва толкова много пари за едно безсмислено приключение с минимален шанс за успех във време на такава тежка икономическа криза. Дори алпийската преса изрази съмнение в смисъла на експедицията.

Кен Уилсън, редактор на „Маунтин“, който през 1972 г. дойде за малко с нас и отговаряше известно време за лагер 1, а после постоя и в лагер 2, се почувствува задължен да изрази съмнение в осъществимостта на предстоящия опит, като написа уводна статия:

„Има ли предстоящата експедиция по югозападната стена на Еверест изгледи за успех? Този въпрос си задават много британски алпинисти, след като Крис Бонингтън и неговите богати покровители — банката «Барклей» — отново раздвижиха скучаещите средства за масова информация след двегодишна почивка…

Има обаче редица допълнителни съображения, които заслужават внимание в този случай. Мнозина от алпинистите и по-голяма част от пресата стават все по-скептични относно стойността на проекта. Струва ли си този маршрут разхода от 100 000 английски лири и ще продължават ли алпинистите тъй напълно да забравят този въпрос, когато нашата страна, а и целият свят са в такава жестока икономическа криза? Да се заяви, че парите не се отклоняват от друго направление, означава да се заобиколи въпросът. Факт е, че участието в такъв един екстравагантен проект в такива тежки времена дава основание не само експедицията, но и целият алпийски свят да бъдат обвинявани в безотговорност и лекомислено отношение към света, който ги заобикаля…

Успешният край (далечна възможност) би зарадвал всеки, но по-вероятният изход ще бъде едно неприятно повторение на историята от 1972 г. с изкачени няколкостотин метра повече и някакво неубедително обяснение пред печата, който става все по-скептичен.“

Г-н Джон Ли, лейбъристки депутат от Хандсуърт, дори се закани, че ще повдигне въпроса в парламента. „Аз се възхищавам от алпинистите — каза той, — но смятам, че банките положително могат да дадат парите си за нещо по-добро — например за възстановяването на нашата икономика.“

Вероятно „Барклей Интърнешънъл“ са били обезпокоени най-много от пороя писма на разгневени клиенти, на които бяха отказвали допълнителен кредит. Те питаха как ще им обясни банката отказа си, щом като дава толкова пари на някаква алпийска експедиция.

Алън Тритън прояви великолепно спокойствие — във всеки случай поне към всички членове на експедицията — и продължи щедро да ни подкрепя. Ние се захванахме с организацията на експедицията, но въпросите чакаха отговор. След експедицията през 1972 г. аз бях изненадан, дори наранен от критиката на някои алпинисти, чието мнение уважавах. Оказа се, че те не одобрявали нито маршрута, нито големината на експедицията, с която го обработвахме. Например Дейвид Кокс, бивш председател на Алпийския клуб, написа статия след нашия опит през 1972 г., в която изрази съжаление, че бяхме пренебрегнали концепцията за атака в алпийски стил по Южното седло и бяхме предпочели да обсаждаме стената.

Основният въпрос беше: може ли югозападната стена да бъде поставена като цел. Аз мислех, че може. В изкачването на всеки връх съществува естествена еволюция и тя започва с най-лесния маршрут към него. За Еверест това беше Югоизточният гребен, след което следваха други, вероятно по-трудни участъци, като Северния гребен или Западния гребен, а после, най-накрая идваше ред на стръмните стени между гребените. Същата еволюция бе извършена в Алпите — Матерхорн, Айгер и други върхове. Пристъпването към по-трудни маршрути често се съпровожда от спорове за използуваната нова техника и поетите рискове. Югозападната стена на Еверест не беше „Последното предизвикателство“ към алпинизма (както озаглавиха американското издание на нашата книга за експедицията през 1972 г.). Няма такова нещо, защото разреши ли се някой „последен голям проблем“, веднага възниква друг. Стената обаче представляваше интригуващ проблем, който щеше да продължава да предизвиква алпинистите, докато не бъде разрешен. А хората — имам предвид алпинистите, които са същества с нестихващ порив към спортно съревнование — толкова повече са привлечени от един проблем, колкото повече съперници не успяват да го решат. На този стремеж за опознаване на непознатото, подклаждан от духа на съревнованието, човек дължи своя прогрес, както, разбира се, и своята агресивност.

Аз не се съмнявах в стойността на маршрута. Колебаех се за начина на изкачването. Моето разбиране е, че винаги трябва да се използува минимална енергия или минимален брой алпинисти, за да има едно изкачване някакъв шанс за успех. Лито Техада Флорес разработи тази идея в една великолепна статия, озаглавена „Хазартните правила на алпинистите“, публикувана първо в американското списание „Асент“, а после препечатана в „Маунтин“. Той разглежда различните видове катерене — от трудни скални изкачвания, до алпийските стени и хималайския алпинизъм — и посочва неписаните правила, които с течение на времето алпинистите сами са си наложили, за да се съхрани елементът „несигурност в успеха“, който е толкова съществена черта на спорта. С други думи, ако се използува осигурително въже по къс, макар и труден участък в Дербишър, или клинове по всички трудни отсечки при скално катерене в Северен Уелс, няма да има нито риск, нито несигурност в успеха. Тези самоналожени правила се менят с времето, като обикновено с развитието на спорта и със стесняването на границите на неизвестното стават все по-сурови. Много скални изкачвания в Англия и Алпите, при които първоначално са били използувани клинове, по-късно започват да се изкачват напълно свободно с помощта на това, което естествената скала предлага. Тези правила не омаловажават успеха на пионерите, изкачили първи тура, те просто отразяват развитието на катераческото изкуство и съответно променящата се етика.

В Хималаите се засилва тенденцията леки експедиции да се справят с все по-сложни задачи. Често те използуват алпийски стил — движат се нагоре без предварително организирани лагери, високопланински носачи и фиксирани въжета. Всичко се носи на гръб и всяка нощ се бивакува. Това е вълнуващо и възнаграждаващо и ние с Хейстън, Скот и Бейсън изкачихме по този начин Чангабанг през 1974 г. Друга положителна черта на такъв стил изкачване е, че целият екип може да стигне до върха заедно и по този начин всички участвуват в апогея на експедицията.

По югозападната стена обаче не можеше да става и дума за подобен стил. В известен смисъл една от най-привлекателните страни на стената като проблем беше, че независимо какви мерки щяхме да вземем за разрешаването му — повече участници, по-съвършена екипировка, по-добра храна — шансовете ни за успех оставаха все тъй малки. За мен очарованието беше именно в необхватността на проблема.

Успехът на което и да е голямо изкачване, независимо от броя на участниците се обуславя от педантичното планиране. Това в никакъв случай не накърнява романтиката — в действителност дори е в нейна подкрепа, защото всяко начинание може много бързо да се провали, ако основното планиране е неправилно. За да разчитаме на някакъв успех по югозападната стена на Еверест, имахме нужда от цял комплекс нови концепции в планирането, екипировката и графиците. Може би аз бях неуравновесен фелдмаршал (основание за това сравнение е пристрастието ми към военните игри и предишната ми военна кариера), но аз хем изпитвах удоволствие, хем понякога се плашех от мащаба на отговорността, която поемах, нагърбвайки се да изработя солиден план, а после да го изпълня с хора, напук на човешката слабост сред вятъра, студа и редкия въздух по горните склонове на Еверест. Това беше толкова вълнуващо, че може да се сравни с овладяването на един по-малък връх с малобройна група.

Можеше да се възрази, че би трябвало да изчакваме или дори да оставим на бъдещи поколения с по-съвършена екипировка или по-голямо дръзновение да атакуват в алпийски стил стената. Аз обаче мисля, че ако всяко поколение се отдръпва, предоставяйки предизвикателствата на своето време за хората след него, човечеството никога няма да постигне прогрес. Това положително се отнася не само до алпинизма, но до всички човешки открития. Всяко поколение се мъчи да направи крачка напред със средствата и концепциите, с които разполага. Тази крачка е крайно трудна в момента, макар след известно време тя да изглежда лесна.

Естествено участниците бяха доволни, че югозападната стена беше една толкова трудна цел и нямаше съмнение, че малцина алпинисти по света биха отказали да се включат в експедицията, която щеше да се опита да я покори. Ако приемем, че несигурността в успеха е едно от характерните качества на всеки неразрешен проблем, стената действително получаваше твърде висока оценка: никой от членовете не даваше повече от 50 процента шанс, а някои, особено в началото, смятаха, че изобщо няма да успеем и все пак не можеха да устоят на поканата за участие. Тяхното становище отразяваше отношението на болшинството от алпинистите.

Но имахме ли тогава право да изхарчим толкова много пари? Ние, алпинистите, не сме богати хора и трябваше да оправдаем разходите пред онези, които бяхме помолили за подкрепа. В миналото аз успявах да покривам разходите за експедициите си с хонорарите от публикуваните за тях статии, книги и продажбата на правата за филмирането им. Експедицията по южната стена на Анапурна, която беше изцяло финансирана от фондацията „Монт Еверест“, фактически донесе и печалба, която бе внесена обратно във фондацията, за да се използува от други експедиции. Но проектът Еверест беше по-голям и нямаше възможност да се финансира по същия начин. За да го осъществим, ни беше нужна външна помощ.

Решението на банката „Барклей“ да ни помогне безсъмнено беше плод на ентусиазъм към това, което искахме да направим, но все пак в него имаше и някакви търговски съображения. Ние не получавахме благотворителна помощ. Банката ни финансираше със средства от своя бюджет за реклама, защото популяризираше своето име и дейност. Ръководителите на банката знаеха, че в пресата щеше да се пише много за тях и ако успеехме, това щеше да докаже, че те умееха да правят добри инвестиции, увеличавайки не само престижа на банката, но и авторитета на страната. На този етап обаче, когато ние едва бяхме започнали организацията на експедицията, тяхната крачка беше много смела, защото всички бяха наясно, че ако се провалим, неуспехът ни щеше да се използува срещу банката. Но те поеха риска и след приключването на експедицията единствени те щяха да кажат дали си бе струвало да се свързват с нас.

По алпийския стандарт 100 000 английски лири са много пари, но с оглед мащаба на задачата, с която се заехме, числеността на отбора, от който се нуждаехме, и необходимата специална екипировка, сумата беше по-скоро скромна. И все пак 100 000 английски лири са куп пари. Изкачването на един връх обаче няма търговска цена, затова и не може да се даде прост отговор на въпроса дали заслужава, или не заслужава разходите. В края на краищата това е въпрос, за който всеки има свой отговор. Аз обаче зная, че доставихме голямо удоволствие, а може би донякъде и вдъхновихме много хора, които следяха нашата история във вестниците и по телевизията.