Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (13)

На път към върха
(21 — 22 септември)

Връщането до лагер 5 изглеждаше дори още по-трудно от изкачването. Спирах да почивам на всеки няколко крачки, плъзгах се надолу по въжетата по задник, където беше възможно, и трябваше с усилие на волята да правя всяка стъпка по последния траверс до лагера. Беше 5 часа, време за вечерната радиовръзка, но нямах сили да мисля, камо ли да говоря, затова помолих Дъг Скот да поеме разговора. С малко повече щастие щях да се съвзема след час и казах Дъг да насрочи разговори за по-късно. Единственото, което успях да направя, беше да смъкна раницата, да събуя обувките и да се строполя в спалния чувал. Останалите не бяха по-малко уморени.

Анг Фурба се беше качил тази сутрин в лагер 5 и спеше в моята палатка. Той веднага се зае да топи сняг за безбройните канчета чай, с които утолявахме жаждата си. Между глътките горещ чай аз дремех, а от време на време се опитвах да наложа на размътения си мозък да помисли не само как да се осигури всичко, от което се нуждаехме за атаката на върха, но и за плана относно следващите изкачвания.

Шест часа обаче дойде твърде бързо и аз не успях да реша нищо, освен какво ще ни трябва за следващия ден. Дъгъл Хейстън, Майк Томпсън, Пертемба и Тензинг трябваше да се изкачат до лагер 5 на следната сутрин. Дейв Кларк поемаше управлението на лагер 4 от Майк. Той вече беше там, тъй че Майк можеше да го постави в течение на нещата. Пийт Бордмън безсъмнено се очерта като кандидат за една от атаките на върха след тази на Дъг и Дъгъл. Тъй че го помолих също да се качи в лагер 4, без да си давам ясна сметка как другите в лагер 2 щяха да изтълкуват решението ми. Накрая на радиосеанса се обади Мартин и запита дали имам някакви планове за него. Помолих го да почака търпеливо до другия ден, 21 септември, когато се надявах да направя подробен план за следващите изкачвания.

През по-голямата част от нощта се опитвах да правя различни размествания на алпинистите. Първоначално аз планирах само едно допълнително изкачване. Всъщност там, в Англия, дори и то изглеждаше прекален оптимизъм, но сега ние напредвахме тъй бързо, че от няколко дни ми се струваше възможно да направим серия изкачвания — докато времето позволяваше. Безспорните двама за втората атака бяха Тат Брейтуейт и Ник Есткорт. Те бяха тук в лагер 5, показаха, че са напълно способни за бърз сигурен щурм и проправиха пътя за Дъг и Дъгъл. Бях говорил с тях за втората атака на върха, дори им бях казал, че ще я направят те, но сега започнах да се тревожа за последствията от думите си. Твърде ясно разбирах колко вбесени трябва да са другите алпинисти, които стояха изолирани от всичко долу в лагер 2. Ако Тат и Ник останеха в лагер 5 за втората атака, това означаваше да изключа останалите алпинисти от всякакво по-нататъшно участие в изкачването, а те чакаха реда си на опашката за върха. Затова с неохота реших да съобщя на Ник и Тат, че искам те да слязат в лагер 2, да заемат реда си на края на опашката, за да дадат път на другите, които бяха наред.

После започнах да обмислям самите изкачвания. Независимо от обещанието, дадено на Пертемба да изкача един шерпа на върха, неговите хора направиха толкова много, за да ни помогнат, навлязоха толкова много в духа на експедицията, че според мен наистина справедливо беше да споделят радостта от крайната победа. Но това означаваше едно място по-малко за алпинистите.

Тогава ми хрумна, че бихме могли да поддържаме група от четирима в лагер 6. По този начин можехме да избегнем разтеглянето на атаките и в два последователни щурма да качим други осем души на върха. Освен допълнителна палатка това означаваше за всяка четворка, атакуваща върха, да се изкачат до лагер 6 поне десет бутилки кислород и пет товара. Започнах разработването на проекта в ранните часове на утрото. Трябваше да получим всичкия кислород и част от храната горе в лагер 5 и после в лагер 6. Трябваше да го направим с наличните шерпи и алпинисти, като им дадем достатъчно почивни дни и необходимите смени както в лагер 4, така и в лагер 5. По колко товара би могъл да изнесе всеки от лагер 5 до лагер 6? Пренасянето безспорно щеше да бъде дълго и трудно, но до времето за закуска изчислих, че беше осъществимо. Сега оставаше да попълня имената на осемте места за двете следващи атаки. Тат и Ник щяха да направят третия опит и аз се изкачих до палатката им, за да ги уведомя. Те го приеха невероятно добре, макар че без съмнение всеки би се вбесил да загуби цялата тази височина, като слезе в лагер 2, за да се върне отново само след шест дни.

Започнах да попълвам останалите места. Преди няколко дена Хемиш ми каза по радиото, че смята да се смъкне в лагер 1, защото имало опасност леденият остров да се свлече надолу по Ледопада. Хемиш искаше да провери дали не трябва да преместим лагера. Знаех, че още лекува последиците от прашната лавина и сметнах, че не беше във форма за атака на върха. Алън Файф също ми се струваше извън строя. Аклиматизираше се много бавно и досега не беше успял да се изкачи над лагер 4.

При това положение от водещите алпинисти оставаха Мик Бърк, който беше с мен в лагер 5, Пийт Бордмън, който сега беше в лагер 4, Мартин Бойсън и Рони Ричардс в лагер 2. Мик се движеше малко по-бавно от мен по фиксираните въжета, но беше бодър и, изглежда, би могъл да влезе в добро темпо. Не трябваше да се забравя също, че той непрекъснато изнасяше тежки товари, решил не само да изпълни снимачните си задължения на високопланински оператор на Би Би Си, но и да даде своя принос като алпинист за изкачването на върха. Много ми се искаше филмът да стане хубав и да дам на Мик колкото може повече възможности. Затова реших да го поставя във втората група. Мартин и Пийт бяха другите двама безспорни кандидати, тъй че включих и тях в четворката с един шерпа. По този въпрос се консултирах с Пертемба, като му казах, че искам да включа по един шерпа и във втората, и в третата атака. Той посочи себе си за втория и Анг Фурба за третия екип. По този начин остана само още едно място в третото изкачване с три кандидатури: Майк Томпсън, Рони Ричардс и аз.

Обаянието на върха. Не можех да му устоя, но щях ли да съм във форма? Третият екип за върха нямаше да се изкачи до лагер 6 преди 27 септември. Днес беше 21 и аз вече цяла седмица бях тук. Чувствувах се добре и вярвах, че моето място е тук и трябва да остана, докато и последният от алпинистите бъде готов за слизане от върха. Но Майк и Рони? Искаха ли те да изкачат върха? Отново размислих, че моят опит е по-голям от техния. В тези последни дни на експедицията вероятно всички се намирахме в еуфорично състояние, приличахме на група хора, които неочаквано откриват несметно богатство и всеки гледа какъв дял ще получи другият.

Обявих резултата от изчисленията си и съставения от мен план по време на радиовръзката в 2 часа. Мартин Бойсън описва реакцията в лагер 2:

„Стояхме напрегнати от очакване и амбиция. Хемиш пое разговора и гласът на Крис прозвуча силен и ясен в топлия следобеден въздух.

«След дълго обмисляне реших»… чакай сега — аз слушах само имената, не съображенията… «Мик, Мартин, Пийт и Пертемба»… Благодаря на бога за това!… «Тат, Ник, Анг Фурба…» Не ме интересуваше, не исках повече да слушам. Получих своя шанс и сега погледнах към другите. Бедният Алън, лицето му се вкамени от разочарование, когато имената свършиха, без да се спомене неговото име. Радиото замлъкна и всеки си тръгна мълчаливо със своите собствени надежди, амбиции и разочарования.“

Горе в лагер 5 ние бяхме погълнати в приготовления за утрешния ден, подреждахме товарите, проверявахме дали Дъг и Дъгъл имат всичко необходимо за проправянето на пътя над Скалния пояс. По радиото в 4 часа предадох нови подробности по придвижването и снабдяването, последни искания за съоръжения, които да бъдат изкачени в лагера на следната сутрин. Открих, че кислородните бутилки, нужни за атаките на върха, бяха крайно недостатъчни и трябваше да се организира среднощно изнасяне от базовия лагер, за да могат да достигнат последния височинен лагер на време. После Пертемба трябваше да разгъне своите шерпи и прекара половин час пред радиото, разговаряйки с лагер 4, лагер 2 и базата. Когато връзката прекъсна, той каза, че Чарли искал да разговаря с мен лично в 7 часа тази вечер. Зачаках заинтригуван и леко разтревожен — какво ли искаше да ми каже?

Най-сетне стана 7 часа. Никой нямаше да слуша по другите апарати, пръснати по планината. От лагер 2 гласът на Чарли прозвуча по въздуха. Той ме помоли да променя решението си да остана в лагер 5 и да участвувам в третата атака на върха. Той посочи продължителното време, което прекарвах над 7600 м, фактът, че гласът ми по радиото често бил неясен и думите ми днес били от време на време объркани. Той също обърна внимание, че както съм се вторачил само в установяването на последния лагер и изкачването на върха, се откъсвам от положението в останалата част на планината.

Каза ми също, че бе стигнал сам до това заключение, без да го е обсъждал с останалите и се обръща към мен в качеството си на лекар на експедицията. В неговите думи положително имаше разум. Те дори извадиха наяве някои от съмненията, които се таяха в дъното на душата ми. Съгласих се да премисля и тогава Чарли ми каза, че Хемиш също искал да говори с мен. Последва пауза и после заваленият шотландски акцент на Хемиш изпращя в слушалката.

— Реших да се върна у дома, Крис.

Бях изумен, но той продължи, казвайки, че все още страда от последиците от лавината и се тревожи за състоянието на дробовете си. Разбирах положението му и приех решението. Всички съжалявахме, че Хемиш бе принуден да си върви точно сега, когато успешният край изглеждаше тъй близо. Той направи толкова много за неговото постигане с проектирането на палатките за стената и палатката за атаката на върха, в която Дъгъл и Дъг удобно щяха да се приютят 600 метра над мен, с построяването на мостовете в Ледопада и Западния циркус и с установяването на лагер 4. И най-много със сдържаното си чувство за хумор и умна преценка, които ни помагаха през цялата експедиция.

След като затворих апарата, подложих на преценка своите действия. Без съмнение се бях откъснал от останалите алпинисти долу. Не смятах обаче, че страдам от аноксемия или че имам смущение в мисленето. Съмнявам се дали долу в лагер 2 щях да разработя плана за следващата седмица по-бързо или по-добре. Фактически там щеше да ми бъде по-трудно, защото с изкачването си до лагер 5 аз можах ясно да видя проблемите и да разбера какви бяха възможностите на хората за изнасяне на товари и колко дълго можеха да остават в различните лагери. В същото време безсъмнено бях изцяло завладян от моя стремеж към върха, една идея фикс, която подозирам, че беше необходима, за да се изгради тъй важната настойчивост в атаката на върха. Независимо от тази идея фикс обаче аз току-що успях да направя изчисленията. Имахме необходимите припаси в лагер 5 и възможност да поддържаме следващите атаки на върха. Чарли Кларк ме накара да разбера, че не беше разумно да се включвам в третия екип за върха, защото, ако останех дотогава в лагер 5, означаваше да съм тук почти две седмици, прекалено дълъг престой на такава височина, при каквито и да са обстоятелства, да не говорим преди опит да се стигне до върха на Еверест. Затова реших да отстъпя на Рони Ричардс, който щеше да е по-добре отпочинал от мен и положително заслужаваше този шанс. Майк Томпсън беше решил да слезе за почивка, след като направи следващия тежък транспорт. Пофлиртувах с идеята Алън Файф, Дейв Кларк, Майк Томпсън и аз да опитаме четвърта атака и с тази мисъл заспах.

На следващата сутрин, 22 септември, осмина от нас тръгнаха към лагер 6. Дъгъл и Дъг поеха първи, защото щяха да завършат пътя от края на тераската по Горното ледено поле, където се надяваха да намерят подходящо за лагер място. Анг Фурба, може би най-силният и най-способният от всички шерпи, ги следваше по петите, облечен в скиорски клин и пуловер. Кислородният му апарат и маската изглеждаха несъвместими с тези одежди. Пертемба и Тензинг вървяха с малко по-спокойно темпо, а Майк Томпсън, Мик Бърк и аз се движехме на опашката.

Главата, която следва, принадлежи на Дъгъл Хейстън и Дъг Скот и аз предоставям на тях да ви разкажат своята история.