Крис Бонингтън
Еверест — трудният път (16)

Сбогуване с планината
(27 — 30 септември)

Долу в лагер 2 ние чакахме безпомощни целия ден. Рано сутринта зърнахме две фигури, навярно Пийт и Пертемба, близо до подножието на улея на Южния връх и ни обзе надежда за бързо благополучно изкачване, по-късно обаче облакът обгърна и нас. Единственото, което виждахме от време на време, когато облаците за малко се разкъсваха, бяха стълбовете сняг, вдигани от вятъра по Скалния пояс и Югоизточния гребен.

От 2 часа следобед оставихме радиото отворено и разбирахме растящата тревога в гласа на Мартин, когато той ни се обаждаше, защото вятърът, шибащ неговата малка палатка, с напредването на следобеда непрекъснато се усилваше. Стъмни се, и все още нямаше знак от тях. Всички седяхме напрегнати и безмълвни край струпаните сандъци в голямата палатка на лагер 2. Чуваше се само вятърът, който виеше по стената над нас, и пращенето и бръмченето на отвореното радио. Бушуваше жестока буря и един бивак означаваше нещо много по-сериозно от това, което преживяха Дъг и Дъгъл.

И тогава в 19:30 часа прозвуча гласът на Мартин. Момент на безкрайно облекчение: бяха се върнали! Но в следващия миг агонията в гласа му прогони надеждата — само Пийт и Пертемба се бяха върнали и Пийт щеше да ми разкаже какво се беше случило.

Никой не искаше да повярва, че Мик е загинал. Той щеше да направи бивак и да се върне в лагер 6 на другата сутрин — същият непокорен, самоуверен Мик, какъвто го знаехме от толкова години, от толкова изкачвания. Нощта бавно минаваше, яростта на бурята се увеличаваше. Тя бесня и на следващия ден и заедно с изнизващите се часове изчезваха и надеждите. Замести ги страхът не само за Мик, но и за живота на тримата, приковани към края на Горното снежно поле, уморени, изтощени, с малко храна и кислород, изложени на лавините, които се свличаха от скалите на върха. Пийт се беше върнал в палатката пръв, а на Пертемба, все тъй завързан към Пийт, му трябваше още половин час, за да допълзи последните 30 метра и да се строполи в палатката на Мартин. Той свали маските им и вля в гърлата им топла течност, преди да ги премести в другата палатка, защото беше организирал своята като кухня на лагера. Краката на Пийт бяха безчувствени и той се опасяваше, че са измръзнали. Пертемба лежеше в спалния си чувал поразен от снежна слепота и в последен стадий на изтощение. Пийт го беше върнал в крайния момент.

Мартин никога няма да забрави последните 36 часа:

„Тая нощ и следващия ден остават неизлечим белег в паметта ми, болезнена рана, бавно заздравяваща, но готова всеки миг да се отвори отново. Две нощи и един ден сами за себе си не са много дълго време, но всеки час, изпълнен с очакване, се проточваше до безкрайност. Отначало просто не приемах гибелта на Мик. Бях се вкопчил в някаква слаба надежда, но с изминаването на всеки час тя изчезваше, разкъсана и отвивана от беснеещия вятър и снежната виелица.

Смятах, че ще успея да се върна по въжетата с някой все още функциониращ кислороден апарат и да потърся Мик, може би до върха, но следващата сутрин разби тези планове. Вятърът продължаваше да връхлита на пристъпи и да шиба по палатките, снежната виелица заслепяваше и бодеше очите. Излизах за малко, колкото да разчистя снежния порой, който поглъщаше палатките с намерение да ни притисне и изхвърли като семки от лимон. Палатката на Пийт и Пертемба вече беше съвсем обезформена — представляваше ниска бяла купчина, из която от време на време се подаваше някоя ръка, за да поеме канче чай, супа или каша.

Не можехме да разговаряме поради воя на вятъра и снега върху палатките. Дори да можехме, нямаше какво да си кажем. Седях в своята палатка и топях сняг. Примусът щеше да престане да работи, ако няма въздух, но щом отворех вратата, снежната вихрушка нахлуваше вътре.

Усещах как ме залива вълна от паника, клаустрофобия — арестуван съм в малка палатка, в която няма въздух. Нямаше да мога да издържа без кислород. Какво по дяволите щяхме да правим, когато той свършеше?

— Мартин, дали можеш да ни намериш някоя бутилка кислород?

Това е Пийт. Готвя им, рина им снега, намирам им кислород. Аз съм тяхната милосърдна сестра.

Все пак време е да изрина снега от палатката им и да хвърля поглед навън. Издържам само по няколко минути, защото вихрушката засипва лицето ми. Копая като луд до изнемога, после се хвърлям в малката зелена изкуствена пещера, отдъхвам няколко минути и пак навън. Удар на метал в метал. Най-сетне една кислородна бутилка се показва под натрупания сняг. Връщам се в палатката и се опитвам да се стопля. Снегът постепенно се промъква вътре, ръцете и краката ми са леденостудени. Всяко излизане навън ме изстудява по-силно и ми е нужно повече време, за да се затопля в спалния чувал. Отново разтопявам сняг и преброявам цялата наличност: няколко бутилки кислород, две пликчета чай, два патрона газ и пакет супа. Това е всичко. Ще се справим няколко дена, но ако бурята продължи? О, боже, моля те измъкни ни!

Време за радиовръзка — слава богу! Преди не ценях това дяволско изобретение. Крис говори спокоен, ободряващ: «Само изтърпете още малко. Ник, Тат и Рони са в подкрепление в лагер 5… опитай да запазиш гориво… бурята не може да продължи много… излишно е да се безпокоите…»

Безпокойство — аз съм над безпокойството. Мик е мъртъв… Бедната Бет и малката Сара. О, боже, празнота, загуба. Поне моят кислороден апарат да не се беше повредил… Нямам дори утехата от изкачването на върха. Самосъжаление, яд… Някак си трябва да изляза от тази дупка.

— Искаш ли да пиеш, Пийт?

— Благодаря, приятелю.

— Е, това е то, всичко друго е вятър.

Настъпи мрак и с него още една нощ, изпълнена с несигурност. Ще продължи ли бурята, ще се срутят ли палатките, ще свършат ли горивото и кислородът?

Събудих се. Цареше необичайна тишина. Вятърът беше спрял. Спасени сме! Неочакван прилив на чувства ме разтърси. Заплаках горчиво. За Мик, за себе си, за всичко.“

Утрото на 28 септември. Последните 24 часа ни показаха колко хилави и крехки бяха грижливо съставените планове, изчисления и човешката ни сила срещу мощта на вятъра и снега. Мик беше мъртъв и всички лагери в опасност. На 26 септември следобед се принудихме да евакуираме лагер 1, защото обитателите му бяха почувствували, че леденият остров под краката им се движи към своето безмилостно свличане надолу по Ледопада. Това на практика преряза линията на снабдяването от базовия лагер, но ние смятахме, че в лагер 2 имаме достатъчно припаси за последните няколко дни на експедицията.

Беснееща буря през деня на 27-и ни принуди да се откажем от всякаква надежда за спасението на Мик. Дъгъл и Дъг, които бяха видели опасните козирки и тесния ръб от подножието на Стъпалото на Хилари, мислеха, че не е изключено Мик да е направил грешна стъпка по ръба в условията на силно намалена видимост, в които беше попаднал на слизане. Ако беше спрял през нощта с надежда следната сутрин да стигне до края на фиксираното въже, придвижването на 27-и беше изключено, а той не би могъл да преживее две нощи без храна, подслон или кислород на такава височина, дори да е успял да изкопае дупка в снега.

Растеше моето безпокойство за безопасността на останалите алпинисти от групата. Ник, Рони, Анг Фурба и Тат в лагер 5 изглеждаха в безопасност, натъпкани в малкия улей, който се охраняваше от скалния контрафорс над него, но те докладваха, че огромни снежни лавини се изсипват като безспирен поток по Големия централен улей. Не можеше и да става дума за придвижване нагоре или надолу, докато лавините не спрат.

Лагер 4 обаче беше по-незащитен, пазеше го донякъде само тънкият снежен ръб над него. Страхувах се от огромните натрупвания на снежните маси, които вероятно се образуваха по снежните склонове над лагера. Въпреки че брезентите бяха опънати над всички палатки, споменът за лавината, която повреди една от тях при построяването на лагера, ме караше да се питам какво ли щеше да стане, ако целият склон се свлече.

По тези причини в 5 часа следобед на 27-и казах на Ейдриън Гордън, отговорника на лагер 4, да напусне лагера и да свали шестимата шерпи, които се грижеха за него. Много скоро след това преживяхме нова тревога. Шерпите се спуснаха по фиксираните въжета и пристигнаха в лагер 2 точно по мръкване. Ейдриън изостана малко, за да се увери, че оставя лагера в ред и започна да слиза, но по-бавно, защото нямаше голям опит — това беше първото му изкачване на стената. В резултат мракът го настигна, а фенерът му отказа да работи. Не виждаше накъде върви и сви погрешно по някакво старо въже, оставено от японците. След като разбра грешката си, реши, че е по-добре да спре и да не върви нататък. Стана вече 9 часа вечерта и бурята беснееше неукротимо. Изпратихме няколко шерпи да видят какво става с него, но те тръгнаха без жумари. Много смело Анг Фу изкачи цяло въже на ръце, но не видя следа от Ейдриън и бе принуден да се върне. Страшно обезпокоен, потеглих от лагер 2 с Дейв Кларк, Майк Роудс, Артър Честърмън, Майк Томпсън и друга група шерпи, въоръжени със спасителни съоръжения, термоси с горещ чай и жумари. В 10,30 часа тази нощ Майк Роудс и аз намерихме Ейдриън по средата на фиксираните въжета към лагер 3. Беше запазил своето типично хладнокръвие. Фактически той току-що бе решил да върви пипнешком по въжето обратно към лагер 3 и да си изкопае снежна дупка за през нощта. В същото време обаче беше капнал от умора и ако не го бяхме намерили, той вероятно щеше да се строполи и да замръзне. Дълго време му трябваше, докато стигне до лагер 2, но упорито отказваше да приема каквато и да е помощ. Изминаваше смело със залитане петдесетина крачки, спираше за няколко минути и после продължаваше нататък. За кратко време между изкачването и слизането ни снегът беше затрупал дирите ни и без маркировъчни флагчета, поставени на разстояние от тридесет метра, ние положително щяхме да се загубим сред цепнатините, които преграждаха пътя към лагера. Видяхме светлините на палатките едва когато стигнахме на петдесетина крачки от първата — толкова гъсти бяха облаците сняг, които вятърът вдигаше.

Докато си легнем, стана полунощ. Потънах в дълбок сън, от който се опитваше да ме измъкне някакъв глас, крещящ моето име. Беше Чарли Кларк, който описва случилото се в своя дневник:

„Малко преди 4 часа сутринта се разнесе оглушителен трясък и в момента на разбуждането си усетих, че за няколко секунди нещо ме преобърна, повдигна и захвърли нанякъде. Веднага ми стана ясно, че сме ударени от голяма лавина. Помислих си: «Да, жив съм и дишам». Ципът на палатката беше близо до ръката ми и след секунди се намерих вън сред тихата ледена нощ. Палатката на Крис Ролинг беше съвсем изравнена със земята, а суперпалатката на Би Би Си, която се издигаше до нашата, изобщо липсваше. После съзнах, че усуканата купчина метал и брезент до мен всъщност беше нашата и тяхната, заедно с обитателите Дъг и Дъгъл, Нед и Иън, Артър и аз. Шерпите подаваха глави сред развалините, ухилени, все още топли от спалните чували. Обиколих лагера. Нямаше пострадали, нито изчезнали. Имаше няколко незасегнати палатки, между които тази на Крис Бонингтън.

Влязох в палатката, събудих го и му казах, че по-голямата част от лагера е срината. «Някой убит?» — запита той. Отговорих, че всичко е наред и той мигновено заспа отново като упоен. Обикаляхме наоколо, мъчехме се да се ориентираме кое къде е. «Мародерите ще бъдат разстрелвани» — извика някой. Всички бяхме весели, не изпитвахме страх от случилото се, което стана тъй неочаквано, но за щастие не трая дълго.

За кратко време кухнята отново беше издигната и добрият Канча направи чай — винаги тъй необходим при инциденти. Най-забележителното беше хладнокръвието, с което приехме случилото се. Нито следа от онова присвиване на стомаха или разтреперване, или дори облекчение, че всичко е свършено. Беше просто един етап от битката да се измъкнем от планината благополучно.“

Зората настъпи с брилянтно ясно, спокойно утро. Не ставаше дума за организиране на спасителна акция за Мик или за нов щурм на върха. Мик не можеше да е жив. Искахме да напуснем колкото е възможно по-бързо планината, върху която имаше опасно много сняг. Казах на групата в лагер 5 да изчакат пристигането на Пийт, Пертемба и Мартин и заедно с тях да слязат в лагер 2. Наредих да изоставят всичко, което не можеха да вземат със себе си. Не исках да поемам нови рискове, само за да спасяваме екипировка, колкото и да е ценна.

Тази сутрин на 28 септември те изпълзяха от двете разнебитени малки палатки в лагер 6 и напъхаха замръзналите си спални чували в раниците си. Пийт Бордмън изпитваше почти страх за завръщането.

„Чувствувах се откъснат от приятелите, които бяха по-долу в планината по някакво решение и превратност, в които не участвувах. Погледнахме отсреща към траверса и нагоре към улея на Южния връх, но нямаше знак от Мик. Обърнахме гръб и започнахме дългия, повтарящ се ритуал на включване и освобождаване на спирачките и осигурителните примки. Спускахме се на рапел въже след въже — 1830 м до Западния циркус.

Когато излязохме от подножието на улея в Скалния пояс, видяхме малките фигури пред трите палатки на лагер 5 — 300 метра под нас. Дълго време мина, докато стигнем до тях, защото много котви по фиксираното въже бяха отнесени. Рони, Ник и Анг Фурба ни чакаха и ни помогнаха да се спуснем до живителния въздух и топлина на Западния циркус и до окуражителните усмивки на другарите в лагер 2.

«Еверест не е лична работа. Той принадлежи на много хора.» Този следобед, застанал пред камерата, аз обяснявах какво се беше случило. Но сега всички другари бяха край мен. Дъгъл обикновено затворен и непроницаем, беше излязъл сред пладнешката жега на Западния циркус, за да ме посрещне, Дъг нежно бе свалил обувките ми, Крис ме успокояваше. Хубаво беше да слушам разказите им за преживелици на други хора и всички техни характерни особености, които знаех от последните месеци, сега ми правеха впечатление, сякаш ги виждах за първи път: Тат пелтечеше наоколо като изгладнял пуяк, Рони все чистеше масата, косата на Дъг пак стърчеше, а Чарли носеше червеното си бельо.“

На следната сутрин обърнахме гръб на югозападната стена на Еверест и се отправихме надолу по Западния циркус — дълга пълзяща редица от алпинисти и шерпи, превити под чудовищни товари по 36 кг. Искахме само на два курса да се изнесем от Западния циркус. Ейдриън Гордън и Алън Файф доброволно предложиха да останат още един ден и по-голямата част от шерпите също се върнаха в лагер 2, след като свалиха товарите си до началото на Ледопада, а алпинистите и шерпите, които бяха работили в горните лагери, продължиха надолу към базата. Ейдриън, Алън и останалите шерпи напуснаха Западния циркус на следния ден и единствените живи същества, които останаха в тази висока планинска долина, бяха няколко гораки — огромни свракоподобни птици, които опустошаваха хранителните остатъци в ямите за отпадъци, преди снеговете завинаги да ги покрият.

Не си отдъхнах, докато и последният човек не слезе по Ледопада на 30 септември. Тази нощ шерпите организираха празненство по случай успешното приключване на експедицията и благополучното завръщане на всички шерпи участници. Запалиха огромен огън и танцуваха около него до късно през нощта. Преплели ръце, под ритъма на своите песни те се люшваха напред, после назад, до ръба на пламъците и обратно в мрака, сенките им играеха върху палатките и по снега зад нас пластмасови туби с чанг минаваха от ръка на ръка. Предлагаха ни пълни кани с изгаряща гърлото ракия, ние се опитвахме да танцуваме и се включихме с няколко шумни и фалшиво изпети хорови песни. Имаше много смях и викане, но също и моменти на размисъл.

Зная, че и аз, и повече от останалите участници в експедицията при подобни обстоятелства бихме постъпили като Мик. Продължавайки напред сам, той беше поел един от пресметнатите рискове на алпиниста, риск по принцип подобен на тези, които се поемат по британските хълмове, Алпите или по други хималайски върхове. Той бе пресметнал риска да тръгне сам в условията на влошаващото се време, при положение че по всички опасни сектори имаше фиксирани въжета и пред него се виеше пъртина. Въпреки че вървеше по-бавно от Пертемба и Пийт Бордмън, той се движеше достатъчно добре и разполагаше с много време до смрачаване, за да може да се върне в лагер 6. Ако времето не се беше влошило тъй бързо до пълна липса на видимост, аз съм убеден, че Мик щеше да настигне Пийт Бордмън и Пертемба на Южния връх. За съжаление сметките му не излязоха верни.

Приличахме на група опечалени след погребение. Доволни, че сме живи, ние тръгвахме по своя път, съхранили спомена за Мик с тъга и съжаление, но възприели факта като нещо, което е свършено. Един от рисковете на нашата алпийска игра.

Има ли в това отношение егоизъм? За тези от нас, които имат щастлив брак и деца, трябва да има, защото иначе не бихме могли да продължаваме живота си на алпинисти, щом съзнаваме свързаните с този спорт рискове. В своя собствен всеотдаен порив и любов към планините всеки се надява, че фатална злополука никога няма да го споходи, страхува се да мисли за жестоката продължителна скръб на вдовиците, родителите и децата — един безкраен тунел, който за тях няма никога да свърши.

Нашите съмнения и тъга се преплитаха с чувството на задоволство, че сме участвували в една успешна, тежка и все пак много щастлива експедиция. Преживяхме неизбежните моменти на напрежение и недоразумения в отбора, но те бяха много малко и бързо се разсейваха с откровени разговори. Нашето приятелство и взаимно уважение се засили.

В съзнанието и надпреварата със зимните ветрове и студа ние изкачихме върха за 33 напрегнати, изпълнени с въодушевление дни след пристигането ни в базовия лагер. Всеки достигна предела на възможностите си. Всеки позна мигове на огромно лично осъществяване, на самоопознаване или просто възторг от красотата и мащаба на самия връх и безбрежната гледка от него.

Югозападната стена на Еверест беше голям крайъгълен камък в живота ни на алпинисти, един етап, на който отдадохме много умствена и физическа енергия през месеците на подготовка, планиране и после при самото изкачване, но ние вече започнахме да говорим за бъдещи обекти — в Каракорум, Гарвал, Непал, Аляска или Патагония. Толкова върхове имаше на света, много от тях все още непокорени, всички с неизкачвани стени, ръбове или плочи.

Насочването към по-малки върхове от Еверест не означава спадане на интереса, защото, като се намали размерът на отбора, нивото на предизвикателството може да се запази, което е същественото в алпинизма. Всеки проблем, дали гранитен остър връх в Каракорум, голяма неизкачвана стена в непалските Хималаи или сложен ръб в Гарвалските планини, има своя собствена специфична тайна и привлекателност.

Една от радостите на алпинизма в този бързо отесняващ свят е, че алпинистите от много бъдещи поколения ще могат все още да откриват неотъпкани ъгълчета в по-големите планински вериги на земята. Ние обаче винаги ще се чувствуваме щастливи и облагодетелствувани затова, че можахме да преодолеем сложните проблеми, които създаваше най-високата и най-стръмната планинска стена в света.