Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (7)

Глава седма
На това не му ли се вика жиголо?

Лали набучи на вилицата си парченце неидентифицираната риба, която плуваше мъртва насред мазния лучен сос в чинията й; разсеяно го вдигна на половината път до устата си и го върна обратно. Томи, настанен на стола срещу нея, вече беше унищожил мусаката си и щастливо нагъваше свежа маруля и пикантни градински домати от огромна купа.

— Не ти ли харесва храната? — попита я той.

— О, не, вкусно е. Просто се опитвам да сваля няколко килограма.

— Нямаш нужда да отслабваш. Плешките ти стърчат като крилцата на врабче. Ако изобщо трябва да променяш нещо в себе си, най-добре да понаддадеш малко.

Лали се усмихна мрачно. Том Брамбърг, известен с това, че казва нещата направо — едно от най-непоносимите му качества. И за съжаление едно от тези, които му бяха станали втора природа през годините. По тази причина, както и по някои други, Лали вече беше започнала да съжалява, че е приела поканата му да се срещнат за обяд.

Най-важната може би беше, че той изглеждаше точно на годините, на които беше — за съжаление почти същите като нейните. Цялото това излъчване на човек, преживял много неща, достойно остаряващ и без притеснения от възрастта, може и да беше подходящо и привлекателно за мъж, за бога — някои дори биха казали секси, — но що се отнасяше до нея, е… На великодушната вечерна светлина можеше да мине за жена в началото на трийсетте, а и обикновено изглеждаше най-много на трийсет и седем — трийсет и осем, освен на яркото и сурово слънце. Така и искаше да си остане, благодаря много, без някакъв си бивш съпруг да подсказва на околните разни други неща.

Освен това той имаше онова специфично трагично излъчване, безгранична тъга, която тъмносивите му очи излъчваха и която се прокрадваше дори в усмивката му. Преди няколко години Лали беше ходила при една червенокоса ясновидка от бразилски произход на име Хоакинда, която твърдеше, че може да разчита и пренастройва аурата на човек; и макар че Хоакинда се оказа явна мошеничка, която постоянно дрънкаше за неща от рода на затъмнени полета и средно азурни проблясъци с единствената цел да пробута на клиентите си съмнителните си ароматични есенции, Лали беше сигурна, че би могла наистина да долови аура около Томи — моравокафява на цвят, обхващаща цялото пространство около тялото му като прозрачен покров. Аурата на le tragique^[1]. Постоянното усещане за тази аура създаваше у Лали усещането, че непрекъснато трябва да внимава в приказките си, за да не би да изпусне нещо, каквото и да е, което да му припомни, че цялото му семейство — втората му съпруга, синът му, все още бебе и (поне така си мислеше тя) кучето им порода коли — беше изчезнало през една дъждовна вторник вечер преди седем години.

И още една последна причина, която трябваше да спомене, ако искаше да е до болка честна пред себе си — той беше беден. Не толкова беден, че да му се налага да проси по ъглите на улиците, разбира се, но по критериите на нейния кръг и нейните условия беше направо без пукната пара. Например: коженото яке, което беше облякъл, изглеждаше като нещо, довлечено от котката. И заради ограничените възможности на портфейла му вечеряха в някаква гръцка кръчма на име „Прозепина от синия Егей“ (гръцка!) вместо в Долчино или Умбрела.

О, филето от средиземноморска риба в сос от ароматни екзотични плодове и пъпеш, което приготвяха и Умбрела…

С шумна въздишка Лали се втренчи в противно лъщящото правоъгълно парче зелена чушка. Напоследък за нея се беше превърнало в малък навик да моли мъжете да поръчват вместо нея, което гъделичкаше самочувствието им на по-силен и кавалерски пол. Само че Томи май беше усетил какъв е истинският й мотив — да не й се налага да вади очилата си за четене като някаква остаряла селска библиотекарка и като лоша шега й беше поръчал най-мазното ястие в менюто. Тя отново остави вилицата, този път по-решително от предишния път и посегна към чашата си с газирана вода — естествено не Перне или Соле, дори не и Пелегрино, ами топла гадост почти без мехурчета и нарисуван на етикета изригващ вулкан.

Време беше да се захваща за работа.

— Е, скъпи — започна тя със заучена небрежност, — да разбирам ли, че между двама ви с Джесика Ди Сантини не припламнаха искри?

— Точно така. Това сигурно беше най-кратката уредена среща, която историята познава.

— Кажи ми, че не си бил облечен с това яке.

— Това ли? — Томи зяпна любопитно облеклото си. — Не знам, с него съм бил сигурно. Но не смятам, че имаше някакво значение с какво съм облечен; когато отидох тя вече изглеждаше достатъчно разстроена. Мисля, че в момента е емоционално нестабилна.

Не толкова нестабилна, помисли си Лали, че да не може да си бъбри с Дейвид Клементе и то, от всички места на света, в Мадоната на лексуса. Вярната Джейни й беше разказала всичко за малкия им tete-a-tete^[2]. Лали се чудеше дали Дейвид беше станал редовен член на паството и ако беше така дали тя самата да не започне да изповядва внезапна страст към вълнуващите и колоритни ритуали на Католическата църква?

— Не мисля, че трябва да се отказваш от нея — обърна се тя към Том. — Имам някакво чувство, че нещата може и да потръгнат. Пък и честно казано, няма да ти навреди да се събереш с някого, който разполага с повечко пари.

— На това не му ли се вика жиголо?

— Не това имах предвид, любими. Просто да бъдеш композитор е толкова ужасно ниско платена работа… — Внимание, бомба на хоризонта на разговора! Откакто се беше случила la tragedie, Томи не беше в състояние да напише дори едничка нота и изкарваше едвам–едвам поминъка си с мизерната заплата на преподавател. Тя бързо замаза положението. — Заслужаваш повече, скъпи. А и в края на краищата ти наистина намираш Джесика за привлекателна, нали така?

— О, да. Поне за това си права, Лал. Тя е необикновено красива жена.

— Е, може би няма да й се отрази зле да свали едно-две килца, не смяташ ли?

Томи се взря в нея с Погледа — онзи, при който очите му се свиваха до триъгълни цепки, а ъгълчетата на широката му уста се повдигаха нагоре. Дори след всичките тези години той я караше да се чувства толкова… каква?

Незащитена.

— Просто наистина ми се иска да те видя щастлив — довърши тя несигурно. Дали човек някога изобщо можеше да се почувства щастлив? Бързо прогони от главата си тази сантиментална мисъл.

— Благодаря ти, Лал. Толкова е любезно от твоя и рана.

Той й се усмихна почти лъчезарно. Внезапно в ума на Лали изникна образът му, когато се видяха за първи път: той беше китаристът на току-що издалата първия си хит метал група-чудо „Бясна котка“, с дълги до раменете руси къдрици и небрежен вид в стил не ми пука от нищо, с постоянно висящо от устните му марлборо, също като термометър. През седемдесетте никой не се женеше.

Бракът се смяташе за мъртва институция: правиш секс с някого и се разделяте, когато си поискате. Двамата с Томи се ожениха като пиянски майтап. В сградата на кметството: Лали носеше дълга пола с ресни и малка сламена шапка с налепени маргаритки, а пръстените им бяха тънички халки, направени от онова гадно мексиканско сребро, от което кожата на пръста ти почернява. През следващите месеци тя много се кефеше да обяснява на хората, че е съпругата на Томи Брамбърг и да размахва пред лицата им ръката си с евтиния пръстен. Придружаваше го на всичките му участия, самоотвержено го бранеше от фенките и поне за малко всичко беше… като част от сбъдната приказка.

И после. После…

Вторият албум на „Бясна котка“ се провали.

Барабанистът се включи в метадонова програма, изкара я цялата, след което се завърна обратно при мама и тате в Саут Бенд, Индиана. Един от екипа изчезна с половината им оборудване. Всички постоянно се караха и се вбесяваха взаимно. А Томи започна да залита по класическата музика — минималистични парчета без помен от мелодия. Започна да говори как ще се върне в училище да се дипломира и да запише докторантура по композиране. Лали беше объркана до краен предел. Беше си мислила, че се е хванала с Роджър Долтри, а се оказваше с мистър Чипс!

Веднага след като осъзна това, тя преспа с бас-китариста, полушвед, полуямаец, който — опа! — й направи бебе още първия път, когато правиха секс, заряза я и избяга на турне с подгряващата група на Елтън Джон.

Беше много гадна постъпка спрямо Томи. Сега, разбира се, и тя смяташе така. Но по онова време беше почти дете. Както и Томи. Бракът им не беше нищо по-различно от сценична изява.

Няма нужда да се споменава, че се разделиха. Томи никога не я беше обвинявал, че му е изневерила; дори взе дейно участие в отглеждането на детето, Сиена, като й помагаше да плаща сметките на скъпите швейцарски пансиони и дори я взе при собственото си семейство за няколко години, когато тя навърши петнайсет и започна да води безмилостна война с Лали. Сиена му се отплати като напусна училище на седемнайсет и избяга с някакъв европейски боклук, уж моден фотограф, достатъчно възрастен да й бъде дядо.

Това беше Сиена с няколко думи.

Томи на двайсет години, помисли си Лали отново — такова парче. Имаше най-красивия пенис, припомни си тя, розов и дълъг, сгушен в меко гнездо от златисти косъмчета; за момент се почуди дали да не го заведе у дома си за едно бързо чукане. Но после се сети за Погледа. Колко ли невъобразимо противно щеше да бъде, ако след това не може да определи кой от двамата го е направил от съжаление към другия?

— Вече говорите ли си със Сиена? — попита я той ненадейно.

— Не особено. — Тя подскочи стреснато и го погледна. — Говорил ли си с нея?

— От месеци не съм. Последния път, когато се обади, каза, че се мести в Барселона. Предполагам, че вече не живее с онзи конт.

— Какъв ти конт — изсумтя Лали. — Конт Чокула^[3] е той.

— Затова ли спря да й говориш? Заради скапания й вкус за мъже?

— Не. Защото е чудовище.

— О, стига де! Тя ти е дъщеря. Каквото и да е станало, прости и забрави.

Лали повдигна неопределено рамене. После погледна към часовника си, съчетание на платина с диаманти, и се направи, че чак сега осъзнава кое време е.

— О, господи, налага се да отлитам, скъпи. Трябва да стигна навреме за една ужасно важна среща.

— А аз трябва да се докопам до цигара.

— Мислех, че си ги отказал. Преди години още.

— Да, отказах ги. Както и още три-четири пъти след това. И пак ще ги откажа, но не точно сега. — Ухили се. — Хайде де, не ми обяснявай, че понякога не жадуваш за една Бенсън и Хеджес^[4].

— Никога. — Лали сви нос от отвращение.

Този жест припомни на Томи за Лали на деветнайсет — разтропано, приказливо момиче с коса като на Шер, от разбито семейство в Тарзана. Изглеждаше като сексапилна Олив Ойл^[5], истински триумф над непохватността, впечатляваща всички в тяхната среда с огромната си енергия и репутацията (силно преувеличена) на ненадмината майсторка на френската любов.

Образът изчезна от съзнанието му, когато сервитьорката се спря на тяхната маса да остави сметката и настоящата Лали се пресегна за чантата си.

— Защо не оставиш на мен?

— Гледай си работата, Лорейн.

Тя се усмихна като чу рожденото си име. Томи може би беше последният човек на света, който изобщо го беше чувал.

— Благодаря ти тогава, Томи. Винаги ми е ужасно приятно да те виждам. — Тя извади метално цилиндърче червило и оцвети устните си, без да използва огледало.

— Знаеш ли, липсва ми старият ти нос — каза й той.

— Майната ти, скъпи…

Каква е тази мания да използваш постоянно скъпи? — едва не изрече Томи. Звучиш като стар филм на Били Кристъл. Но се въздържа. Беше усетил нещо ново и тъжно у Лали. Една ранимост, която беше достойна за съжаление. Също като къс мрамор със скрит дефект — и най-лекото почукване по слабото място щеше да го разбие на хиляди парченца.

— И за каква невероятна кауза е този път ангажиментът ти? — каза той вместо това. — Някоя нелечима болест или нещо свързано с изкуството?

Лали сви блестящите си устни.

— Жертвите на изнасилване.