Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (21)

Глава двадесет и втора
Типични за зла мащеха

Книгата беше ужасяващо скучна. Беше започнала доста обещаващо с тази секси малка филмова звезда, пристигаща на Ривиерата. Само че беше взела майка си с нея, за бога! И после се появяваха всички онези скучни хора, които само говореха, говореха и говореха за разни неща, за които на никого не му пука от, да речем, стотина години. Освен това бяха банда сноби, които смятаха себе си за толкова изключително готини и саркастични, че само седяха и се опитваха да важничат пред всички околни. Явно се очакваше от читателя да им се възхищава, но на Отис му приличаха просто на самовлюбени гадняри, от онзи вид, на който се натъкващ без значение къде си; със сигурност не се налага да ходиш до Франция.

Той не можеше да разбере защо Кейтлин е толкова луда по тази книга, при положение, че това бяха точно типа хора, които, ако попаднеше на тях, щяха да се сдържат с нея като с нищожество. Сигурно точно това я караше да се чувства толкова депресирана. Имаше една героиня с наниз перли, падащ по загорелия от слънцето й гръб, което явно трябваше да я направи особено специална. Никол беше името й. Отис никога не беше познавал някоя Никол, която да не е отвратителна снобка.

Той си представи живо едно малко филмче, показващо какво можеше да направи с тази Никол Дайвър и тези нейни перли. Колко почерняла и високомерна ще бъдеш тогава, бейби, а? Във въображението му тя приличаше на дамата в онази къща в стил Ню Инглънд, която му беше дала проклетия крем за лице. Тази мисъл малко го обърка. Противният крем наистина имаше ефект: за първи път от началото на пубертета можеше да намери малко чиста кожа на гадното си лице и предполагаше, че трябва да й е благодарен за това.

Той пренесе образа на Никол Дайвър от дамата с крема върху лицето на Кралицата на пчелите. Накрая заключи с гласа на Пепе льо Пю:

— Сааамо мааалка целувка за твояя Пепеее. — Сложи отворената книга в скута си и направи няколко неприлични движения с таза си.

После я захвърли там, където й беше мястото — на планината боклуци, натрупана около кошчето за боклук на патоците Хюи, Дюи и Луи, която вечно стоеше в неговата стая.

 

 

Една гадна приказка.

Лали беше прекарала по-голямата част от изминалите три дни загледана в мраморното покритие на пода на спалнята си или свита в почти ембрионална поза на леглото. Ако приказките наистина се сбъдваха, то трябваше балът Пара Лос Ниньос да е вечерта, в която това да се случи за нея. Тя вманиачено си я припомняше. Спиращият дъха декор. Красивите лица и великолепните дрехи. Звънтенето на кристала, звукът на школувани гласове и тихата музика на първокласната група. И, разбира се, принцът, с който трябваше да заживее щастливо завинаги.

Принцът, който толкова увеси нос при вида на Джесика Ди Сантини в страстна прегръдка с друг мъж.

В този момент Лали си беше пожелала просто да изчезне. Пуф! Като джинът обратно в лампата. Но Дейвид рицарски беше настоявал да я изпрати до наетата й кола. В момента, в който шофьорът беше запалил, тя се бе разкрещяла на горкия човек да даде повече газ. Той натисна педала до дупка и взе разстоянието точно за пет минути. Тя се втурна вътре в къщата и оттогава й беше по-зле от на умиращо куче.

— Оооох. — Лали отново изстена, когато Имелда се вмъкна в спалнята с чай от лайка и препечена филийка, сложени на поднос.

— По-добре ли се чувствате? — Имелда постави подноса в скута на Лали и дръпна завесите на големия прозорец. Следобедното слънце нахлу в стаята. Лали обърна погледа си на другата страна. — Ако искате, ще ги дръпна обратно? — предложи Имелда.

— Не, не, ще ми е от полза малко слънце. Може би и малко свеж въздух.

Имелда отвори вратата към балкона и излезе забързано от стаята. Лали бавно отпи от ароматния чай. Беше изключила телефона в спалнята си, но можеше да чуе звъненето на другите апарати в къщата и кабинета. Перла й беше докладвала, че всички на света са се обаждали, загрижени за нейното здраве.

Да, точно така. Това, което те наистина искаха, беше да злорадстват. Вече целият град знаеше, че Джейни й е изиграла някакъв гаден номер — някой твърдяха, че Джейни е сипала в шампанското й сънотворно, а други настояваха, че е било отрова в пастета от гъши дроб. И всички бяха чули, че Лали е замерила Толър Керн с храна, макар че за пореден път слуховете надскачаха доста истината: историята гласеше, че Лали е изсипала цялото предястие — гълъб по кралски, суфле от печурки, японски ядливи гъби и трюфели и бейби бяло китайско зеле на чистичката глава на Толър.

Като цяло Лали беше най-веселата новина в града.

Вместо да целуне жабата, тя самата се бе направила на жаба. Унило остави чашата чай настрани. Чу далечното тътнене на входната врата и след няколко секунди Имелда отново се появи в стаята.

— Мисис Лали, един мъж е дошъл да ви види.

— Кажи му да си върви. Не искам никога повече да виждам никого от този град.

— Не бъди гаднярка, Лорейн. — Томи Брамбърг нахълта неканен в спалнята. — Всемогъщи боже, изглеждаш ужасно.

— Винаги ли трябва да си толкова противно откровен? Ще те убие ли ако изричаш понякога по някоя благородна лъжа?

— Може би. Всъщност никога не съм опитвал. — Той се отпусна на леглото до нея и се облегна на възглавницата. Винаги заемаше лявата страна на леглото, припомни си Лали неочаквано. И в съня си издаваше подобни на въздишка звуци. Ярко си припомни времето, когато беше на деветнайсет: за момент беше почти напълно сигурна, че ако обърне глава, ще види златни къдрици, разпилени по възглавницата на Томи.

— Значи ти и Джесика — спокойно каза тя.

— Може би. — Той й се усмихна накриво. — Значи ти и Ричи Рич.

— Имаш предвид Дейвид? Не. Имах някои надежди, но явно просто съм се залъгвала. Доста пъти ми се е случвало в живота, нали?

— Не се ли случва на всички ни?

— Не знам, мисля, че съм го правила повече от останалите. Имам някаква романтична представа какво трябва да представлява животът. Всички други може да имат проблеми и неприятности, но аз съм орисана да живея във вълнуващ приказен свят. И накрая до какво ме доведе всичко това? Три дни, без да изляза от банята, прегръщайки проклетата тоалетна.

Томи се разсмя.

— Повечето приказки имат и тъмна страна, замисляла ли си се? Деца биват изяждани от вещици. Малки русалки се превръщат в морска пяна.

— Да, а злите мащехи си получават заслуженото.

Той й хвърли поглед.

— Ти не си мащеха. Не си и зла, ако това намекваш. Така че не тормози сама себе си.

— Да, прав си. Просто съм особено лоша майка. — Лали поклати глава. — През последните няколко дни мислих много за Сиена. За начина, по който я пробутвах на всички онези бавачки и интернати. Това е типично поведение на зла мащеха. Нищо чудно, че ме мрази.

— За сто и двадесети път, тя не те мрази — остро я прекъсна той. — Не можеш ли да набиеш това нещо в главата си? Ако трябва да разбереш нещо, това е, че тя наистина има нужда от теб в този момент.

— Защо точно в този момент?

Той замълча.

— Искам да кажа сега, както и всеки друг път.

Лали се завъртя на една страна, за да го погледне в очите.

— Не, нещо се е променило. Има нещо, което не ми казваш.

Томи си пое отчаяно дъх.

— Хайде, Брамбърг. Изплюй камъчето.

— Исусе, Лал! Не бъди толкова упорита. Нали вече ти казах.

Лали замълча за момент.

— О, боже мой — прошепна тя. — В университета, когато ме нарече баба — не си се шегувал, нали?

Томи се поколеба, после поклати глава.

— Значи наистина съм баба?

— Не трябваше да ти казвам. Сиена ме накара да се закълна в душата си, че няма. Но освен това ми се закле, че сама ще ти каже.

— Което значи, че сте квит. Така че хайде, разкажи ми всичко.

— Добре — съгласи се той. — Имаш тригодишна внучка на име Киара.

Сърцето на Лали подскочи в гърлото.

— Кой е бащата?

— Спомняш ли си онзи конт, с който се виждаше Сиена?

— Онзи измамник, искаш да кажеш — изсумтя Лали.

— Беше напълно права за това. Оказа се, че е израснал в Южен Патерсън, Ню Джърси. Семейството му се занимава с добиване на олово там. Сиена остави бебето при тях, когато тръгна на последния си гуляй.

— Имаш предвид, че просто е избягала, зарязвайки детето при тях? — вбесено попита Лали.

— Да не би да ти звучи познато? — Той се изсмя невесело. — Виж, няма да започна да те обвинявам за начина, по който си отгледала Сиена, така че недей и ти да обвиняваш нея. Мисля, че умираше да ти каже, но не беше сигурна как ще реагираш. Предполагам си мисли, че ще се ужасиш от идеята да бъдеш баба. Ще сметнеш, че не подхожда на имиджа ти.

— Това е нелепо.

— Така ли? Сигурна ли си?

Лали не беше сигурна в нищо точно на този етап. Имаше детинското желание да се завие презглава с чаршафа.

— Работата е там, че — продължи Томи — винаги съм чувствал Сиена толкова моя дъщеря, колкото и твоя. Казах й, че може да остави бебето при мен, но и двамата бяхме наясно, че в този период от моя живот това щеше да е лудост. Така че нещата опират до теб, Лорейн.

Лали се изправи в леглото.

— Тези хора, на които е оставила бебето — какви са те? Как мога да ги намеря? Имаш ли телефонния им номер?

— За съжаление го нямам. Но ще ти подскажа как можеш да го намериш — можеш да си побъбриш с дъщеря си. — Томи свали дългите си крака от леглото, стана и извади портфейла си от джинсите. Извади сгънато листче карирана хартия. — Клетъчният й телефон. В Нова Зеландия е около девет часа сутринта, така че ако й се обадиш веднага, може би ще я събудиш. — Той се наведе и целуна Лали по челото. — Яж нещо. Само кожа и кости си.

И излезе толкова рязко, колкото и влезе.

Лали остана да седи съвсем неподвижна на леглото, с подвити под нея крака, стиснала сгънатото парче хартия. Изведнъж беше огладняла ужасно, осъзна тя. Гладна като вълк. Когато беше болна като малка, майка й, й правеше пилешка супа с фиде Липтън. Можеше съвсем точно да си спомни вкуса й — едновременно някак лек и солен. Натисна интеркома и гласът й прокънтя в цялата къща:

— Имелда, имаме ли пилешка супа с фиде?

Имелда изглеждаше изненадана от желанието.

— Не, мисис Лали. Имаме мадридско консоме. Искате ли да ви го стопля?

— Не, наистина искам пилешка супа. Може би няма да е зле да се обадиш на „Плъм Март“ и да провериш дали няма да ни доставят. Най-добре да е „Липтън“, ако имат, ако не — каквато и да е марка.

После се взря в парчето хартия, на което беше написан номерът на Сиена с небрежния й почерк. Неочаквано й стана пределно ясно, че през всичките тези години е преследвала грешната приказка. Една друга, много по-реална, се оформяше във въображението й.

Тя отпи от билковия чай, който междувременно беше изстинал, взе телефона и набра. Сърцето й се сви, когато чу отсреща да се вдига слушалката.

— Да, моля? — Гласът на Сиена беше прегракнал от съня.

Лали затвори очи.

— Сиена? Нена? Здравей, миличка. Мама е.

 

 

Щеше да има съкращения; всички в Центъра го знаеха. Единственият въпрос беше кога ще падне брадвата и върху чий врат.

Кейтлин беше около 95 процента сигурна, че щеше да е нейният. Арктически студ се беше наместил между нея и Грейс, за което Кейтлин беше напълно сигурна, че се дължи на намесата на Лали Чандлър. Грейс вече не викаше Кейтлин в кабинета си и не се отбиваше в нейния, за да обсъдят набързо някой нерешен проблем или да й се пооплаче малко от света като цяло. Напоследък любимото й домашно животинче беше Хуанита Боско, другата работеща на пълен работен ден. Този следобед Кейтлин беше забелязала Грейс в мишата дупка на Хуанита, двете приятелски си поделяха парче сладкиш с горски плодове.

Да, всичко беше пределно ясно. Беше само въпрос на време преди Кейтлин отново да започне отчаяно да си търси работа с подходяща заплата и ценни облаги. Междувременно трябваше да напълни възглавничката си с парички, в случай, че й се наложеше да изкара няколко месеца на спестявания. Нямаше начин да се регистрира в Бюрото по труда — ако някой, когото познаваше, я видеше да влиза в мърлявия офис, това означаваше окончателна социална смърт.

Тя обмисляше всички тези неща докато взимаше Ейдън от репетицията за Процесията на светлината и го караше за втората му среща с детския психотерапевт, д-р Уинтра Коен. Кейтлин беше вкарала Ейдън в субсидирана програма — четири безплатни сеанса при психолог, — създадена с цел да опази децата на низшите класи от бандите. Ейдън не беше член на низшите класи. Фактът, че беше четвърт индиец не го правеше част от някакво малцинство. И въпреки почти професионалния му удар в неотбранявания корем на Ноа Клементе не беше особено застрашен от присъединяване към Сакатите, Кървавите или Северняците.

Но Кейтлин все по-ясно разбираше, че той е нещастен и че тя не може по никакъв начин да му помогне. Може би тази психиатърка щеше да успее да открие причината за това, заровена някъде дълбоко в психиката на Ейдън, и ще намери начин да го разведри.

Кабинетът на д-р Коен се намираше над магазин за вносни индонезийски мебели на Палос Вердес стрийт. Първият сеанс беше с Кейтлин и Ейдън едновременно, като повече от половината мина в попълването на документите, но след това Ейдън беше продължил сам.

Сега Кейтлин го чакаше в тясната чакалня, изрисувана в пастелни цветове. Единствените списания бяха стари броеве на родители. Тя в никакъв случай нямаше желание да чете за всичките милиони начини, по които се беше провалила като родител; така че се настани до прозореца с кръстосани крака, дъвчеше Алтоид, гледаше движението по улицата отдолу и броеше колко ролс-ройса ще минат.

След четиридесет и пет минути, явно точно до секундата, д-р Коен изтика Ейдън обратно в чакалнята и покани Кейтлин в светилището си. То беше поредната изрисувана в пастелни цветове стая — основно викториански момченца, тичащи с огромни хвърчила.

— Усещането ми е, че Ейдън е много депресиран — започна остро д-р Коен.

— Знам. Затова го доведох тук.

Психиатърката се усмихна разбиращо.

— Имам предвид в клиничен смисъл. Той страда от силно чувство на неадекватност и ниска самооценка.

— Знам, че е така. Това мога да го разбера. Само дето не знам защо. Искам да кажа, че постоянно му казвам колко специален и прекрасен е и го хваля всеки път, когато направи нещо хубаво. И много пъти, дори само защото се е опитал.

— Да, сигурна съм, че е така, но причините са много по-дълбоки. Например той има проблем с факта, че баща му липсва от неговия живот.

Кейтлин се напрегна. Не беше споменавала за биполярното разстройство на Рав. Просто мъгляво беше обяснила, че той я е напуснал, след което тя е получила развод.

— Какво смятате, че трябва да направя? — попита припряно тя.

Д-р Коен отново се усмихна. Тя беше театрална брюнетка, облечена в дизайнерски тъмносив костюм с панталон, с акцент стегнат наниз розови перли около врата й. Сан Карлино беше типът място, където психоаналитиците имаха съвсем различни източници на доходи и работеха само за да ги допълват. Съпругът на Уинтра Коен, беше разбрала Кейтлин съвсем случайно, притежаваше широка мрежа от радиостанции.

— Остава ни само още един сеанс — каза тя. — Имам чувството, че Ейдън може да се повлияе добре от медикаментозно лечение. Мога да ви препоръчам отличен психиатър, който да се заеме с него.

— Медикаменти? — Сякаш нещо сграбчи Кейтлин за гърлото. — Мислите, че той има някаква психиатрична болест?

— Депресията е вид психическо заболяване — внимателно обясни д-р Коен.

Кейтлин си представи как Рави поставя чиния треперещо сурово тофу пред гигантския Буда във всекидневната им. Как пропилява хиляди за античен водолазен костюм. Как се свива в ембрионална поза между валмата прах под леглото, хлипайки като бебе.

Ейдън не беше луд. Поне не и по този начин.

— Той няма нужда от лекарства — остро реагира тя.

Уинтра Коен погледна часовника си.

— Знаеш ли какво. Защо не си помислиш по въпроса и ще говорим за това другия път.

Изгонена, Кейтлин се върна бавно в чакалнята.

— Готов ли си да бягаме? — попита тя Ейдън.

Той всъщност изглеждаше доста по-жизнерадостен от обикновено. Поне не влачеше краката си сякаш маратонките му Адидас бяха пълни с мокър пясък.

— Е, харесваш ли д-р Коен? — попита го тя, когато влязоха в колата.

— Не е зле.

— Харесва ли ти да си говориш с нея?

— Да, предполагам. Не просто си говорим. Играем разни игри и други такива. Понякога ме кара да рисувам разни работи.

Ами за мен говорите ли? — умираше да го пита Кейтлин. Хубави неща ли й казваш или лоши? Да не би тя да ти обяснява, че съм причината за всичките ти проблеми, или ти помага да разбереш колко отчаяно се опитвам да ти помогна?

Но той не пожела да каже нищо друго и тя почувства, че няма да е правилно да го насилва.

Известно време се движеха в мълчание, после Кейтлин попита:

— Как беше репетицията? — Процесията на светлината беше ежегодно събитие в училището. На здрачаване в първия ден на коледните пости процесия от ученици, облечени в бяло и носещи дълги запалени свещи, обикаляше из целия стар град и пееше коледни песни на английски и испански.

— Добре беше. С изключение на това, че излезе вятър, който постоянно загасяше всичките ни свещи, така че мистър Ландрос каза, че може би ще ползваме друг вид, който не се гаси толкова лесно.

— Така ли? Хубаво.

— Трябват ми седемдесет и пет долара — неочаквано каза той.

— Леле-мале. За какво?

— За да участвам в Процесията.

— Седемдесет и пет за една свещ?

— Не само за свещи. Трябват и за робата, а и после ще има горещ сайдер и понички. — Той хвърли разтревожен поглед на майка си. — Ти ми обеща, че мога да участвам.

— Да, добре. Не се притеснявай. Просто исках да съм наясно къде отиват всичките тези пари. — Проклетото училище постоянно смучеше мангизи. Допълнителните разходи валяха един след друг.

Като се прибраха, тя инструктира Ейдън да се качи горе и да се упражнява на кларинета (мокрият пясък веднага отново напълни маратонките му). После седна на компютъра, за да провери как вървят продажбите й в е-Вау. Имаше големи надежди за две от нещата — шапка на Къбс, подписана от Сами Соса, и филцова шапка в стил Марлене Дитрих, която имаше нужда само от малко фасониране, за да изглежда като чисто нова. И за двете все още нямаше достатъчно наддавания. Прекара следващите четиридесет и пет минути в сканиране на снимки и писане на съблазнителни описания за оставащите й шапки. Не можеше обаче да се залъгва — нямаше да й донесат кой знае какъв приход.

Какво друго можеше да продаде? Имаше няколко семейни реликви — ветрило от слонова кост, което беше принадлежало на прапрабаба й; потъмнял от времето златен джобен часовник от някой вече незнаен роднина — но с тези неща тя не смяташе да се разделя, освен при крайна необходимост.

Може би някои от бебешките играчки на Ейдън бяха придобили антикварна стойност… или пък нещо от кутията със стари дискове и книги от живота й с Рави, които все още не беше разкарала…

Може би това старо копие на „Нежна е нощта“ все пак струваше няколко долара. Тя написа заглавието в Google и разгледа няколко дузини имена на сайтове, преди да влезе в един: Търси се: Ф. Скот Фицджералд.

Обявата беше от търговец на редки книги в Сан Диего, кратък списък от издания, с които търговецът искаше да се сдобие. Тя кликна на „Нежна е нощта“. Подвързия на книга изпълни целия екран: морският бряг на Ривиерата надничаше иззад няколко високи, яркосини дървесни стволове.

Сърцето й се разтуптя. Светкавично изпрати имейл до търговеца.

Имам копие на книгата с такава подвързия. Само че никъде не пише, че е първо издание. Може ли все пак да има някаква стойност?

За нейна изненада, отговорът дойде почти също толкова светкавично:

Ако наистина има тази подвързия, почти сто процента е първо издание. През трийсетте Скрибнър са маркирали първите си издания с главно А на страницата за авторски права. Моля, проверете. Стойността ще зависи от състоянието. За много добро до прилично — около четиридесет до шейсети пет хиляди долара. Ако копието ви е автентично и искате да го продадете, имаме клиент, който ще бъде заинтересован.

На Кейтлин й се зави свят. Ще се свържа с вас след малко, написа тя.

Скочи от стола си и забърза към коридора. Къде, по дяволите, беше оставила книгата? Някъде в кухнята, където се сдобиваше с мазни петна и губеше хиляди долари от стойността си в секунда.

Не, по-зле. Много по-зле. Беше я дала на Отис.

Тя се спря пред вратата на Ейдън. Зад нея се чуваха електронните звуци на видеоигра, вместо несигурните ноти на кларинета.

— Ейди? Отивам до съседите за минутка — извика му тя.

Изтича по буренясалата пътечка и почука на задната врата на семейство Уайн. Бащата на Отис (Франк? Фред?) отвори и се втренчи безмълвно в нея.

— Отис вкъщи ли е? — попита тя.

— Не.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам идея. Сигурно доста късно.

Мамка му! Кейтлин разтегна устни в типичната си приятна кукленска усмивка.

— Наистина съжалявам, че се налага да ви безпокоя, мистър Уайн, но заех на Отис една книга, която в момента много ми трябва. Чудя се дали не е някъде у вас? Може би горе, в стаята му?

— Черната Калкутска дупка? Ако искате, можете да проверите. Но ако можете да намерите собствения си нос там вътре, значи сте просто вълшебница. — Мистър Уайн се дръпна от вратата, за да я пропусне вътре.

Тя влезе ентусиазирано. За първи път я канеха вътре в къщата. Веднага ставаше ясно, че е мъжко обиталище — навсякъде безпорядък и прахоляк, и миришеше на мокри кучета.

— Стаята в края на коридора — насочи я мистър Уайн.

Не беше преувеличил за черната дупка. Стените в стаята на Отис бяха боядисани не точно в черно, а по-скоро в цвят на патладжан, който сякаш всмукваше цялата светлина. Беше толкова разхвърляно, че правеше останалата част от къщата да изглежда почти спартанска. Дори миризмата беше по-лоша тук вътре. На мокри напикани кучета. Обути в мръсни чорапи.

Откъде изобщо да започне да търси? Сред боклуците, покриващи масата и бюрото? Под мръсното неоправено легло?

Инстинктът я насочи към голямата купчина всевъзможни неща, която се беше подпряла като обезкуражен звяр в ъгъла до бюрото. Оказа се права: под някакви смачкани опаковки от чипс успя да намери пастелната корица. Грабна я, избърса я с ръкава си и отвори на страницата с авторските права.

Да, имаше го! Главното А.

— Хей, какво си мислиш, че правиш?

Тя вдигна поглед стресната. Един от по-големите братя-грубияни на Отис беше влязъл в стаята и я зяпаше похотливо.

— Здрасти, аз съм Кейтлин — усмихна му се тя. — Съседката. Дойдох само да си взема едно нещо, което бях дала на Отис назаем. Баща ти каза, че няма проблем.

— Така ли? И какво толкова вземаш?

Какво си мислеше пък този, че е дошла да открадне скъпоценните вещи на Отис ли?

— Само тази книга.

— О, книга. — Тонът му подсказваше, че според него една книга струва по-малко дори от валмата прах по пода. Той отклони погледа си от нея към стаята, разглеждаше я, сякаш я вижда за първи път. Накрая поклати глава с величествено отвращение. — Гледай всичките тези боклуци. Нямам представа откъде изнамира и половината от тях. — Вдигна лъскав червен костюм, оставен на топка в долната част на леглото, и го разпъна с два пръста. — Тъпанарят си мисли, че е Супермен.

— Това не е Супермен — каза Кейтлин, загледана в червената одежда. — Мистър Феноменален е.

— Точно така, той е. Феноменалният тъпанар. — Братът изсумтя и пусна костюма на пода. — Е, смяташ ли да чакаш Отис или какво?

— Не, точно си тръгвах. Взех си книгата, друго не ми трябва. — Кейтлин премина покрай брата, слезе по стълбите и почти залитайки излезе на чист въздух.

Влезе обратно в собствената си кухня и се облегна на плота, опитвайки се да успокои биещото си като барабан сърце. Окей, каза си тя, не е необходимо това да значи нещо. Много хора може да притежават такъв костюм. Преди няколко години почти всяко второ дете се бе появило на Хелоуин в костюм на мистър Феноменален.

Не трябваше задължително да означава, че Отис е човекът, който нахлува в къщите на Колина Линда и насилва самотни жени.

Въпреки това тя реши да се обади на една от връзките си в шерифството на Колина Линда. Нямаше да навреди никому ако го проверяха.

 

 

Оказа се, че „Плъм Март“ нямат точно „Липтън“, но имаха супа в консерва „Уолфганг Пакот“ органично печено пилешко месо и домашно приготвено фиде с яйца. Момичето, което опаковаше поръчките, глупава патка, която от немай-къде си беше сменила името от Шарън на Уинона, подаде на Отис алената торбичка, в която консервената кутия се гушеше в удобна хартиена опаковка.

— Това ли е цялата поръчка? — попита той.

— Дамата искаше само това.

По дяволите! Какъв бакшиш щеше да получи за една тъпа консервена кутия със супа? Ако клиентът беше мъж, щеше да бъде различно: мъжете искаха доставка на пакет Уинстън или няколко бутилки изстуден Молсън и за да се реваншират за тъпата поръчка, бяха склонни да плащат два или дори три пъти повече от стойността на сметката. Но женската логика беше: малка поръчка, малък бакшиш.

Той погледна адреса за доставка: 1655 Полайт Чайлд лейн. Разпозна го като адреса на нейно величество, Кралицата на пчелите. Естествено. Беше точно от типа жени, които няма да се замислят, че доставчиците си разкарват задниците по цялата божия земя, само за да й занесат кутия тъпа супа.

Въпреки това той беше чакал от доста отдавна точно тази доставка.

— Това трябва да ми е последната поръчка — каза той на Шарън-Уинона. — Имам семинар за анализ на риска, преместиха го от вчера за днес.

— По-добре внимавай, Отис. Морти е доста вбесен от начина, по който се измъкваш напоследък. Според мен започва да се замисля дали да не уволни задника ти.

— Така ли, знаеш ли какво? Морти може да целуне задника ми.

Отис вдигна прозореца и подкара колата. Вместо да завие наляво по Алта Виста към жилищната част на Колина Линда, той зави надясно и ускори по крайбрежната улица към собствения си дом. Рязко спря пред къщата и се затича към стаята си.

Маската и малкият златен пистолет бяха в дрешника му, опаковани в платнена торба, която отначало съдържаше доставка на органичен хавайски лук от „Плъм Март“. Оказа се невъзможно да намери маска на Пепе Льо Пю. Явно малкият развратник вече не беше толкова популярен, колкото едно време. Най-накрая се беше спрял на една универсална маска на скункс от един доста извратен сексуален уебсайт за хора, които се въбуждаха като се обличаха в костюми на космати животни.

Поне едно беше сигурно — по света имаше много откачалници.

Той грабна торбата, тренирайки гласа си на Пепе Льо Пю:

— От дъъълго време чакам за това, моя маалка петууния.

— Здрасти, Мръвка! Твоята приятелка идва тук да те търси.

Отис подскочи. Брат му, Тими, стоеше в коридора до вратата на стаята му и тъпчеше чипс барбекю като монети в процепа, който му служеше за уста.

— Какви ги приказваш, по дяволите? — попита Отис.

— Готиното парче от съседната къща. Кейтлин. Качи се чак горе в твоята стая. Изглеждаше много разочарована, че те няма вкъщи. Според мен искаше малко екшън.

Отис само го зяпаше онемял.

— Кейтлин е била в стаята ми?

— Не казах ли точно това току-що? Исусе, отпуши си ушите. — Тим доближи празната торбичка от чипс до устните си, наду я и я спука с един удар.

— И какво каза? — попита Отис. — Трябва ли да й се обадя или нещо друго? Има ли нужда от моята помощ за нещо?

— Проклет да съм, ако знам. Излезе направо в галоп.

Отис обмисли отчаяно тази новина. Защо беше дошла тя? Тим беше задник със свинска наденичка вместо мозък, но може би беше прав, че Кейт е започнала да проявява интерес към него. Лицето му се изчистваше с доста добра скорост, пък и бог му беше свидетел, че винаги беше сто процента на разположение, когато тя имаше нужда от него. Така че не беше напълно изключено постепенно да започне да изпитва някаква привързаност.

Но защо й трябваше да влиза в стаята му? Отис нямаше илюзии по въпроса — тя беше противна дупка. Освен това вонеше — как не беше го забелязвал досега? Сигурно почти беше повърнала, когато беше влязла вътре.

Той никога не беше й позволявал да се качва горе, никога, никога. Ако си беше вкъщи, щеше да успее да я спре.

Изрита чифт въргалящо се на пода бельо и изприказва цяла поредица мръсотии, отправени към въздуха, към стаята сама по себе си и към целия лайнян свят изобщо.

После стисна по-силно торбата от лука. Беше излъгал Шарън-Уинона, че трябва да ходи на занятието по анализ на риска. Този курс го беше завършил още миналата година — получил беше мизерното С минус, защото професорката беше противна дърта кучка, която все си го изкарваше на него. И все пак курсът му беше полезен. Изучаването на принципите за определяне на риска беше му дало и развило до съвършенство идеята как да си отмъсти на всички проклети кучки и надути сноби и кралици на пчелите, не само заради себе си, но и заради Кейтлин.

Анализът на риска беше сравнително просто нещо — когато имаш бизнес план, започваш да измерваш вероятността разни неща да се объркат и съответно взимаш мерки да го предотвратиш. Например в настоящото му начинание високорисковите фактори включваха: кучета, редовни посетители от мъжки пол, прислужници, които живеят в къщата и стаите им са на същия етаж като господарската спалня, и жени, които те заговарят, докато доставяш поръчката им — онези, които се опитваха да завържат привидно приятелски отношения с по-нисшестоящите.

Нискорискови бяха жените, които никога не си правеха труда дори да забележат неговото съществуване. Онези, които се държаха, сякаш беше невидим.

Той беше определил Кралицата на пчелите като средно висок риск. Тя нямаше кучета, нито пък котки, а стаята на прислужницата й беше не само на друг етаж, но и в съвсем различно крило. И беше почти сигурен, че никога не е бил регистриран, дори само като изписукване, на екрана на нейния радар.

Но пък, от друга страна, имаше един недостатък — и то голям — щеше да бъде съвсем типично за нея да си покани някой мъж за през нощта, а в такъв случай на него щеше да му се наложи да се оттегли напълно и още по-лошо, ако не разбереше навреме, щеше да се забърка в сериозни неприятности.

Но принципите на анализ на риска постулираха, че колкото по-голяма е наградата, толкова по-голям риск си струва да поемеш. А удоволствието от унижението на Кралицата на пчелите щеше да е голямо — едно духане, компенсиращо отчасти купчината лайна, която представлява живота му.

А бонусът беше, че тя, както тези преди нея, сигурно щеше да допълзи при Кейтлин да й плаче на рамото в онзи неин Център за помощ. Той не можа да сдържи кикота си. Ако само Кейт знаеше колко много работа й прехвърля, щеше да бъде наистина очарована!

Достатъчно развеселен от тези мисли, той преметна торбата през рамо и забърза към колата.

Стигна до Полайт Чайлд лейн за по-малко от девет минути. Паркира на четири пресечки от къщата, махна стиропоровата слива от антената, после изтича обратно до голямата розова къща, понесъл торбата със супата в едната ръка, а с другата — преметнал неговата през рамо. Беше пропуснат от домофонна уредба през портите и приятна филипинка му отвори вратата.

— „Плъм Март“, добър ден, госпожо — поздрави той провлачено. Сякаш са приятелчета. Също като Уди, каубоя от Играта на играчките^[1] — Извинявайте за закъснението. Днес сме особено натоварени. Сигурно има нещо по-особено във въздуха. — Изхили се дружелюбно. После уверено мина покрай камериерката и влезе в къщата. — В кухнята, нали?

Стана точно както Отис беше абсолютно сигурен, че ще стане — тя не му каза нищо, просто влезе след него. Той остави розовата като неузряла слива торба на кухненския плот и й подаде сметката. Прислужницата му подаде две двайсетачки, без изобщо да я погледне.

— Благодаря ти — каза му тя меко, — можеш да задържиш рестото.

— Аз благодаря, госпожо. Случайно да бихте била така добра да ми позволите да използвам тоалетната? Беше ужасно натоварен ден и досега нямах такава възможност.

Жената се поколеба само за момент.

— Да. Надолу по коридора.

Беше кенефът на прислужниците — не си и беше представял, че напудрената тоалетна за гости се полага на такива като него. Той изпразни мехура си, напълно наясно, че може да няма такава възможност дълги часове напред. Вдигна си ципа, после се появи набързо в кухнята, където камериерката вече беше достатъчно заета с отварянето и притоплянето на консервата супа.

— Благодаря много, госпожо. Пожелавам ви приятен следобед.

Както той очакваше, тя го остави сам да намери пътя си на излизане.

Което съвсем го улесни, след като отвори и шумно затвори външната врата, да се вмъкне в някакъв шкаф за палта и да кюта там, тих като статуя.