Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (11)

Глава единадесета
Изражението на Лали беше безценно

Кейтлин се настани по-удобно в просторната седалка с лице към вътрешността на самолета и се изкиска сама на себе си. Изражението по лицето на Лали Чандлър, когато Кейтлин се появи в осветения й от свещи двор заедно с Дейвид Клементе, беше, както се казва в онази реклама на Мастър кард, безценно. А когато клонът на палмата падна върху масата, направо си помисли, че Лали ще се напишка в гащите. Забележителна вечер като цяло. Сега, доволна и леко замаяна от хубавото вино и обилната вечеря, Кейтлин премисляше събитията от последната седмица.

Проектът за семинарите беше най-общо казано провал. Полицаите, които се очакваше да направи съпричастни към проблемите на изнасилените жени, бяха сбирщина от каубои-селяндури, грубияни, запалени по солените шегички и плюенето на парчета тютюн по пода, докато се оплакват на нецензурния си език, че не им плащат часовете като извънработно време. Щеше да има повече шанс със стадо разгонени крави.

Но основната част от времето й беше монополизирана от Мелора Патерсън, жена с нос, поразително приличащ на този на елена Рудолф, и повече тюркоазени украшения от средностатистически бог на ацтеките и която просто я използваше като публика за безкрайното си мрънкане колко несправедлив и скучен е животът й в това затънтено градче. Дай ми бюджета си за дрехи за една година, скъпа, мислеше си Кейтлин, и ще съм щастлива да се примиря с много по-скучни неща.

И не на последно място трябваше да спомене Ейдън. Отначало той беше очарован от новото усещане да живее на хотел — рум сървис! — бъбрековиден плувен басейн, мънички шампоанчета в банята — но много бързо му мина, започна да пренебрегва развитите специално уроци, мрънкаше, че възпитателят му бил глупав, басейнът бил леденостуден, нямало какво да се прави, липсвали му всичките любими видеоигри — Защо ме накара да си събирам багажа толкова набързо? Взел съм точно тези, които не трябваше! А кабелната телевизия в стаята им не хващаше готините канали, а само най-скапаните. Можеше да му съчувства. И тя не беше особено и въодушевена да е тук.

— Заради работата ми е, скъпи — обясняваше му тя. — Опитай се да ме разбереш. Знам, че е гадно, но докато се усетиш ще сме се прибрали вкъщи.

Междувременно, на няколко пъти беше комуникирала с асистента на Дейвид, Бари, но така и не беше събрала кураж да го попита как точно ще бъде взета. Тази сутрин й беше казал, че колата ще я чака пред хотела в четири и петнайсет следобед, така че изглежда беше Батмобил все пак.

Тя, разбира се, не си беше взела подходящи дрехи, но в замяна на съчувствието, което предлагаше на Мелора за това как не може да се намери свестен градинар в този град, й беше позволено да си избира от огромния й гардероб. Не й бяха съвсем по мярка — Мелора беше доста кльощава и висока 5,2 фута, — но Кейтлин успя да си намери черна коктейлна рокля с обло деколте, която беше само една идея по-прилепнала. От друга страна, обувките на Мелора размер девет и половина спокойно й ставаха — черни сатенени Ботега Венета — само им прибави малко памук пред пръстите. Тактично намекна и за бижута, но Мелора прецени да не схване намека, така че трябваше да се задоволи с ежедневната си огърлица от обработени перли.

След като уговори една от безкрайните икономки на Мелора да остане с Ейдън, Кейтлин слезе в уреченото време в лобито на хотела. Не я взе Батмобил, а обикновена кола под наем. Шеви, не дори Таункар. Шофьорът я подкара без да бърза през града, което съвсем я озадачи — с тази скорост щеше да им отнеме два и половина дни да се върнат в Сан Карлино.

Колата зави към една сравнително изоставена индустриална част на града и тръпка на страх премина през тялото й. Тя не беше съвсем наясно с кого си има работа: ами ако той се окажеше психопат? Ами ако всичко това беше някакъв ужасяващ, смахнат план да я отвлекат, да я измъчват жестоко до смърт и да захвърлят тялото й в някой изоставен склад?

Кожата й настръхна, когато колата отби и спря пред нещо, което изглеждаше точно като изоставен склад. Наведе се напред.

— Къде отиваме?

— Пистата — с нежелание отвърна шофьорът.

В този момент тя забеляза дискретен надпис в синьо, разположен точно над вратата на склада: Главна Авиация. Точно така, разбира се. Милиардерите имаха частни самолети. Как можеше да е толкова глупава?

Вътре в склада имаше аскетично обзаведена чакалня, където я поздрави клонинг на Бари — любезен, добре изглеждащ младеж, облечен в елегантна сива униформа.

— Добър ден, мис Лач. Прекрасно време за полет. Готова ли сте за излитане?

Да, готова беше. Той бързо я преведе през високите стъклени врати в другия край на чакалнята (тук нямаше досадни процедури за сигурност!). На пистата ги чакаше блестящ бял джет с включени двигатели. Тя се качи по подвижната стълба и се оказа в изискана вътрешност, декорирана в мока и ментово зелено. Пилотът и помощникът му й се представиха. Клонингът на Бари й донесе чаша газирана вода и й разказа подробности за самолета.

Гълфстрийм, четиринайсетместен, бившата мисис го преобзавела само преди шест месеца и сложила биде в тоалетната.

Самолетът се отлепи от земята, полетя малко и почти веднага започна да се снишава.

— Кацаме ли вече? — попита тя.

— Ще вземем „Дивите котки“ от Тюсон.

— Какво ще вземем?

— Баскетболният отбор на мистър Клементе. Ще ги оставим в Бърбанк. Утре вечер трябва да играят полуфинал в Л.А.

Тя смътно си спомни, че е чела някъде за разнообразните притежания на Дейвид, сред които и баскетболен отбор. Въпреки това беше доста изненадана, когато джетът се напълни с изумително високи, впечатляващо мускулести жени, повечето от които афро-американки. „Дивите котки“ бяха женски баскетболен отбор! Груба банда, крещящи, викащи и разменящи обиди помежду си през всичките четиридесет и пет минути полет до Бърбанк, където слязоха в шумна и разбъркана върволица.

След двадесетминутно чакане заради натовареното въздушно движение самолетът се издигна и сниши също толкова бързо като предния път и кацна на малко летище в покрайнините на Сан Карлино, което Кейтлин дори не знаеше, че съществува. Този път, когато слезе я чакаше лимузина, спряна направо на пистата. Тя величествено се настани на задната седалка. О, да! Това беше правилният начин за пътуване.

Колата мина с невъобразима скорост по крайбрежната магистрала до Колина Линда, после намали по сърцераздирателно красивите тесни алеи до имението Клементе. Докато преминаваха през портите Кейтлин се огледа за някаква следа от нейната катастрофа, но всички доказателства бяха вече премахнати.

След това Дейвид се намести на задната седалка до нея.

— Здрасти, разбрах, че сте имали проблеми с движението в Бърбанк. Много съжалявам за това. Изглеждаш зашеметяващо между другото. — Очите му се отклониха за малко към щедрото деколте на прилепналата й черна рокля.

— Благодаря, и ти също — отвърна му тя. Което си беше чиста истина — в оловносивото си кашмирено сако и лъскавата си бледозелена вратовръзка. Не беше със строго официални обувки за вечерта, просто луксозни излъскани до блясък оксфордки. Единственият дразнещ момент бяха очилата му — странен модел с дебели черни рамки, които смътно напомняха Елвис Костело.

Но хей, ако той искаше да се закичи с еленови рога и да си подсвирква „Янки Дудъл“, коя беше тя да се оплаква.

— Е, какво мислиш за Котките? — попита я той. — Страхотна банда, нали? Ако утре вечер спечелим — а аз съм сигурен, че ще стане, — отиваме на финалите. — През останалата част от половината миля, която оставаше до къщата на Лали, той продължи ентусиазирано да й разказва за отбора, като на практика подскачаше на мястото си, докато й разказваше за някакъв мач, който завършил с решаващ свободен удар; дори без спортни обувки и раирана риза, на Кейтлин отново й се натрапи образът на старомоден рефер.

Лимузината се изви по пътя за къщата на Лали Чандлър в целия й средиземноморски блясък, въведени бяха в изключително развлекателния спектакъл вятърът и палмовият клон, които направиха пълна бъркотия от изисканата маса.

Единственото й разочарование беше, че всъщност изобщо не успя да прекара кой знае колко време с Дейвид. Съседите й на масата за вечеря бяха приятни, мили и очевидно богати, а единият, Лес Найлинг, беше и привлекателен по един особено скучноват начин, но и двамата бяха дошли с жените си, които наблюдаваха всяко тяхно движение.

Скоро след това тя и Дейвид се бяха настанили обратно в лимузината и едва изчакаха да тръгнат, за да избухнат в бурен смях.

— Със сигурност направихме фурор с появата си — отбеляза той.

— Да, беше забележително.

— Заклевам се, че не съм нагласил нещата само за да те впечатля.

— Наистина ли? Сега вече съм разочарована.

Отново избухнаха в смях. Тя беше изненадана — не беше очаквала той да има чувство за хумор.

— И все пак вождът е забележителен човек — продължи той. — Каза ми, че в резервата имали проблеми с местните банди от типа на Ку-клукс-клан. Писма, заплашващи с отвличане на деца и с изгаряне на училища. Мери Новачек ще започне разследване.

Удобен случай за Кейтлин да покаже някои от наскоро придобитите си знания за коренните жители на Америка — също като Лали и тя беше направила някои бързи проучвания. Но Дейвид неочаквано бръкна в джоба на сакото си и извади титанов пейджър. Погледна го и въздъхна.

— Съжалявам, не искам да съм груб, но ще трябва да се погрижа за това. — Вдигна телефона в лимузината и без да набира се свърза по някакъв магически начин.

Докато той говореше тихо и непрестанно, Кейтлин учтиво гледаше през прозореца. Бяха завили към Депуестас. Тя се зачуди дали отиват в имението му и ако да, дали той очаква тя да спи с него? И ако очакваше, дали самата тя щеше да се съгласи? Никога не беше спала с човек от неговата класа, т.е. мъж, който може да си позволи богат избор от всякакви екзотични любовници и може би има… по-специални желания… или пък самият той е леко извратен. Спомни си за една своя бивша съквартирантка, Памела Моузли, която излизаше с наследника на богат род от Сан Франциско; тя беше разказвала на Кейтлин, че гаджето й получавало оргазъм по време на секс само ако набере майка си в Пасифик Хайтс, за да си бъбри с нея, докато свършва; майка му, разбира се, не подозирала нищо… Кейтлин се зачуди как ли би се справила с подобна ситуация.

Но колата отби по магистралата и бързо се върна до частното летище, така че каквито и странни сексуални мостове да трябваше да прекосява, поне засега, оставаха в бъдещето. Дейвид прекъсна разговора си и доста студено я изпрати до самолета, кацнал на малката писта. Машините на гълфстрийма вече работеха.

— Прекарах страхотно — каза тя. — Благодаря ти, че ме покани.

— Благодаря ти, че дойде — отвърна той сухо.

Сърцето й се сви: явно я отблъскваха.

— Слушай — добави той, — приятно ли ще ти бъде да дойдеш на мач на Котките! Ако стигнат до финалите?

Тя отново се отпусна.

— С удоволствие бих дошла.

— Чудесно. — Той се наклони да я целуне. Нищо твърде лигаво, но с намек за собственически натиск и със съвсем мъничко език.

Изненада номер две: остави я възбудена.

И ето я отново обратно в стратосферата. Все пак можеше да се наслади на усещането преди да се върне при Ейдън. Без съмнение, той още щеше да е буден, готов да я залее с оплаквания: стомахът го боли, бавачката мирише странно, кога най-накрая ще си отидат вкъщи…

 

 

— Самият господ ти помогна с делата си — обяви Толър.

Джесика се беше отбила в книжарницата му, Екс Либрис, и го беше намерила седнал изящно с отегчено изражение в един фотьойл, чиито подлакътници бяха нагризани безобразно от Бозуел, неговия териер. Фотьойлът и кучето бяха само част от всички неща, които Толър правеше, за да изглежда като английски аристократ.

— Чух, че парче палма било издухано от вятъра и направило масата на нищо.

— Да, и когато това стана, горката мила Лали направо се гипсира. След това за мен беше лесна работа да разделям и да владея.

— Тоест отървал си Дейвид от лапите й.

— Поне засега. Работата е там, че имаш друга конкуренция, за която трябва да се тревожиш може би повече. Това момиче Кейтлин Как-се-казваше…

— Кейтлин Лач.

— Тя пък откъде се появи?

— Винаги се навърта наоколо. Нещо като упорит катерач по социалната стълбица. Опитва се по всякакъв начин, но повечето хора просто не я приемат сериозно.

— По начина, по който Дейвид се наслаждаваше на качествата й, съдя, че ще ти се наложи да я приемеш повече от сериозно.

Джесика си представи Кейтлин на обяда на Историческото общество. Нейното изумително тяло. Пухкавите й устни с ъгълчета, извити нагоре в как-се-радвам-да-те-видя усмивка.

И още едно нещо.

Едно друго важно нещо.

Беше млада. Тридесет и три или и четири, което я правеше не много по-възрастна от Мозъка. Джесика почувства изненадваща и изгаряща омраза и към двете — за всички от този сорт: свободните млади жени, които не бяха изгубили цвета от бузите си и не им се налагаше да гладуват до смърт, за да не пуснат шкембенце.

— Ъ-ъъхм — Толър прочисти гърлото си. — Донесе ли, ааа, чека?

— Да, Толър. Донесох чека.

Той се изправи и го издърпа от ръката й. Шест хиляди. Наложи й се да се обади на финансовия си мениджър, Лаура Рубинщайн, да прехвърли достатъчно средства в чековата й книжка, за да има чека покритие; всъщност Лаура беше първата, която й разказа за вечерята у Лали: Какво си е мислела Лали като е решила да сервира на открито по време на Санта Ана? Ако този клон беше ударил някой, хич не ми се и мисли за съдебния процес!

Лаура, освен това беше изтъкнала, че портфейлът с акции на Джесика не върви добре този месец, позициите й във фармацевтичните компании бяха паднали в канала и я пита сигурна ли е наистина, че иска да отклони тези средства?

Не, никак не беше сигурна. За момент едва не изтръгна чека от ръцете на Толър, но той го плъзна в портфейла си толкова сръчно, сякаш беше илюзионист, криещ четвърт долар в ръката си.

— Поздравления. Току-що купи чифт от безумно трудните за намиране билети за бляскавия и специален Пара Лос Ниньос бал.

— Сигурен ли си за това, Толър?

— Разбира се, че съм сигурен. Бях там миналата година. Много трудно достъпно парти.

— Знаеш много добре какво имам предвид — направи му физиономия тя. — Сигурен ли си, че той ще бъде там?

— Той е в борда. Купил си е маса. Само това мога да ти кажа със сигурност. — Сви рамене. — На този бал идва всеки, който е нещо в града, а Лали Чандлър не пропуска година. Сто процента, че ще се появи с танцова стъпка.

 

 

След като си тръгна от магазина на Толър, Джесика отиде да посети майка си в комплекса за възрастни хора. Лилиан се наслаждаваше на счупената си ръка. Болката имаше странния ефект да я задържа в настоящето; а точно в настоящето тя имаше специфични, но много конкретни изисквания: премести този люлеещ стол по-близо до прозореца; намери ми розовите пантофи с помпоните; направи ми бъркани яйца с мляко, мюнхенско сирене и праз.

— Надебеляла си, нали? — Докато унищожаваше бърканите яйца, Лилиан забеляза откопчаното копче на джинсите на Джесика.

— Само няколко паунда, мамо. — Не беше си правила експедиция до избата от пет дни, но последните празненства се бяха отразили видимо на талията й.

Петстотин калории, плюс-минус, в бутилка пино ноар — еквивалента на две парчета шоколадов кейк допълнително на ден. Тя глътна корема си и закопча издайническото копче, при което обаче с лакът закачи чинията на майка си и част от яйцата излетяха върху тениската й. Докато полагаше напразни усилия да ги почисти, на вратата цъфна мистър Суимър, пенсиониран собственик на разсадник, който живееше през една къщичка. Лилиан я обзе лековато настроение за флиртуване, благодарение на което Джесика успя да си тръгне без проблем.

Следваше най-мразеното пътуване до новия дом на Майкъл, за да вземе Алекс — малка, прилична на ранчо къща във второкласен квартал на Колина Линда, за която Майкъл кихаше невъобразим наем. Не беше загадка защо драпаха с изплезени езици да се докопат до нейната къща.

Както обикновено Алекс я чакаше на стъпалото пред къщата. Аманда нямаше достатъчно кураж да се срещне с нея лице в лице. Роуън беше на тренировка по лакрос, така че, слава богу, този следобед нямаше да й се налага да слуша ентусиазирани разкази за новите попълнения и доста младежкия гардероб на Аманда. Намекът беше, че самата Джесика би могла да използва няколко съвета, за да освежи външния си вид.

— Ей, мамо, знаеш ли какво? Аманда я е страх от колибрита. Мисли ги за гигантски буболечки и пищи всеки път, когато някое прелети близо до нея.

Че Мозъка няма мозък не беше новина за Джесика.

— Не са насекоми, те са мънички птички, които между другото са много красиви и напълно безобидни.

— Знам, казах й, но тя не иска да ми повярва. — Алекс извади десертче Тримата мускетари (вредните храни се бяха превърнали в любим подкуп за Готиния родител Майкъл) и започна да го отваря като през цялото време хвърляше погледи към нея, за да види дали Лошият родител няма да му забрани. Но тя просто нямаше сили да протестира. Той отхапа една голяма хапка и заговори с уста, пълна с шоколад и нуга: — Може ли да отидем до Амеба? Искам да купя дискове за Еван.

Поредният уикенд, поредният екстравагантен рожден ден на поредния разглезен принц или принцеса, който вече и без това притежаваше достатъчно играчки и забавления, за да поддържа цял магазин, но трябва да му бъдат осигурени още дузини. Но такъв беше обичаят, така че тя отговорно се насочи заедно с Алекс към музикалния магазин, който скоро беше открит в покрайнините на града.

Алекс веднага се заби в отдела за рап и започна да прехвърля една след друга обложки с различни гангстери. Лошият родител трябваше да наблюдава избора му и да забранява най-агресивните и гадни неща, но тя пак се почувства изцедена от всяка капка дори минимална силичка.

— Новият Лудакрис е отличен. Най-доброто рапиране от „Връщам се за първи път“.

Мъж с кожено яке предлагаше на Алекс някакъв диск. Джесика се обърна да го види.

— Здрасти — усмихна й се той. — Помниш ли ме?

Тя се изчерви като домат. Мъжът беше Том Брамбърг. Първият бивш на Лали и нейната провалена в зародиш среща с непознат. И носеше същото изтъркано кожено яке, което беше измокрила със сълзите си.

— Разбира се. Радвам се да те видя отново. Това е синът ми, Алекс.

— Здрасти, Алекс. Нещо определено ли търсиш?

— Подарък за рождения ден на приятеля ми Еван, но той вече има този Лудакрис; всъщност ги има всичките.

— На бас, че мога да намеря някои неща, които няма. — Той поразгледа по рафтовете и изкара няколко албума с на вид идентични намръщени, облечени в размъкнати дрехи момчета на обложките. — Тези тук са невероятни. Иди ги прослушай.

— Супер. — Алекс ги взе и се насочи към кабинките за слушане.

— Голям фен ли си на рапа? — учуди се Джесика.

— Голям фен съм на всички видове музика. Най-правилно е да се каже, че вкусовете ми са еклектични. На това място се чувствам като прасе в кочина. — Той й подаде дисковете, които носеше, и тя им хвърли едно око: бенедиктински псалми, монголска група, наречена „Алтай-Хангай“; най-доброто от „Дъ Ху“ с подобрено качество на звука; „Сен-Сайен — Карнавалът на животните“; момичешка рок група на име „Донас“; бразилско трио, изпълняващо самба; „Ди Зобърфлюте“ в изпълнение на цюрихската опера…

— Вълшебната флейта. Любимата ми! — възкликна тя.

— Харесваш ли опера?

— Обожавам я. Или поне преди я обожавах. Бившият ми съпруг я мразеше, наричаше я дебели хора, които реват от болка, макар че повечето изпълнители в наши дни и дори вече не са дебели, нали? — Тя се изсмя. — Както и да е, този диск ми напомни колко много я обичам всъщност. Ще трябва да започна отново да ходя на опера.

— Ако съм те върнал отново при Моцарт, значи съм изпълнил доброто си дело за деня. — Той се ухили. Тази разтегната в прекалено широка усмивка уста, тези умислени, тъжни сиви очи — не би трябвало да изглежда красив, само че по някакъв начин успяваше.

Неочаквано тя изпита ужасно странно усещане: че точно там, по средата на хип-хоп секцията в магазини Амеба, той щеше да я вземе в обятията си.

За секунда на Джесика отчаяно й се прииска да го направи.

— И двата са невероятни; искам ги и двата. — Алекс се появи до лакътя й.

— Тогава смятам, че съм извършил две добри дела за деня — реагира Том. — Грижете се за себе си, вие двамата, нали?

— Да, ти също — отвърна Джесика.

 

 

Том Брамбърг занесе купчината си нови дискове на касата, където тийнейджър с три обеци на носа започна да му ги маркира. Беше забелязал разкопчаното копче на кръста на Джесика, петна като от жълтък върху тениската й, малките, незаличени от ботокс бръчици по челото й. Прекрасно беше, помисли си той, да видиш такава разкошна жена, която въпреки всичко изглеждаше естествено, а не сякаш прекарва по дванайсет часа дневно във възстановителни процедури или сякаш тича в тоалетната да повръща всеки път, когато изяде парченце морков.

Което го подсети за Лали. Защо изобщо трябваше да му пука за нея? Абсурдната им игра на семейство беше приключила още преди векове. Но по някаква причина на него му пукаше; беше се сетил поне за едно нещо, което можеше да направи за нея и даже вече беше започнал да действа по въпроса.

 

 

Глава дванадесета

Няма да ти е излишно малко увеличение

 

Лали се беше съвзела.

Като начало сутринта след катастрофалната вечеря беше изкарала изключително изтощителна тренировка, Ръсел я огъваше и извиваше като акробат около тренировъчната топка, докато тя не започна да моли за милост. След това й се обади Силви Макферсън, която й беше близка приятелка още от времето, когато беше старлетка на име Силвия Дейвис, за да покани Лали на ловен уикенд в семейния замък на втория си съпруг в Локърби. Точно от такова нещо се нуждаеше Лали — да отскочи до Европа за шикозен, напоен с малцово уиски уикенд. Пълна промяна в обкръжението щеше да й помогне да се възстанови; освен това щеше да й даде възможност да облече онова невероятно късо черно наметало с качулка от Бърбъри, което, честно казано, беше твърде драматично за вкусовете на обществото в Сан Карлино.

Тя нареди на Перла да направи резервациите за пътуването и завлече тръпнещите си бедра в сауната. Точно мускулите й бяха започнали да се отпускат в разтапящата горещина на сауната, когато Джейни се обади по линията в гимнастическия салон да си побъбрят за предната вечер.

— Скъпа, беше пълно фиаско. Направо съм покрусена.

— А не би трябвало. Искам да кажа, знам, че това е от нещата, които изглеждат като тотален кошмар, докато ги преживяваш, но после остава една сензационна история, която се разказва години наред.

— Тази сензационна история ми струва седем хиляди долара. Поне. Бях обула онзи нов чифт Рока. С коженото покритие и копринените рози. Станаха на нищо, докато седях навън да помагам на келнерите за масата. Така че загубите са по-близки до осем хиляди.

За момент Джейни замълча, впечатлена от сумата.

— О, ами, като си помислиш, какво са в края на краищата… Един костюм на Шанел.

Лали въздъхна. За Джейни беше лесно да говори с лека ръка за такива суми, тя беше израснала сред големи пари. Хората като самата Лали, на които им се налагаше да се блъскат, да се жертват и да работят като кучета за тях — или поне докато не намереха източник, за когото да се оженят, — винаги щяха да са болезнено наясно за стойността на всеки долар.

— Най-важното нещо е, че всички ще я запомнят — продължи Джейни. — Вечерта, в която палмата падна на вечерята на Лали! Дейвид ще я запомни. Освен това ще запомни и че ти изглеждаше невероятно зашеметителна. Всички смятат така.

— Наистина ли? — Лали избърса потта, стичаща се под гърдите й, с кърпа от фин египетски памук.

— О, господи, да. Дори Грета Найлинг, която е такава кучка — никога не казва нищо друго, освен гадни неща за другите жени, — ми каза, че не може да разбере как може да изглеждаш по абсолютно един и същи начин от двайсет и пет години. Което май е доста гадно, но е и един вид комплимент, не мислиш ли?

Лали мислеше. Духът й се повдигна още малко.

— О, и още едно нещо. Някой от онези гадни келнери е задигнал златната ми берета.

— Твоят малък пистолет от филма с Джеймс Бонд?

— Да, скъпа. Няма го.

— Колко типично. След последния кетъринг, който поръчах, накрая ми липсваха толкова много неща, че дори не мога да ти ги изброя в момента. Три броя от най-красивия ми майсенски порцелан. Поне твоят пистолет не е ценен.

— За мен си беше, скъпа. И мисля, че ще се изненадаш колко са готови да кихнат за него колекционерите.

— Но можеш да му направиш копие, нали? Сигурно познаваш някой, който да го направи. Искам да кажа, с всичките ти връзки в Холивуд.

Това беше добра идея. Лали бързо отметна наум няколко дизайнери на филмови костюми, с които беше запазила приятелски връзки и които със сигурност щяха да знаят как да направят дубликат на берета от седемдесета със златно покритие. И кой щеше да се осмели дори да си помисли, че не е оригинал, при положение че тя би трябвало да знае най-добре?

Внезапно тя се почувства толкова доволна, че реши да върже тенекия на декоратора си Марки, който щеше да се отбие с мостри за облицовка на душовете, проектирани към басейна, за да заведе Джейни при тайния си бижутер, брилянтен дребосък от Оаксака, който можеше да изкопира което си поиска бижу за няколко пъти по-малко пари, отколкото биха поискали в Тифани.

Когато се изкъпа и облече, беше вече почти ентусиазирана. Джейни беше права: най-важното нещо бе, че успя да направи впечатление на Дейвид. Началният салют беше произведен: сега вече можеше наистина да провежда кампанията си. А колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че е за хубаво дето Дейвид се е хванал с Кейтлин Лач. Той беше разочарован от клаустрофобичния си брак; имаше нужда да изчука до побъркване две-три мадами, за да си начеше крастата. След което щеше да бъде готов — да не кажем нетърпелив — за много по-подходяща връзка с някой от собствения си обществен кръг и с подобен светски опит.

Всичко, което трябваше да направи тогава, беше да използва сгодния момент.

Денят беше прекрасен, 72 градуса^[1], яркосиньо небе, изчистено от всички облаци от ветровете, духали предишната нощ. С натискане на едно копче тя смъкна мекия покрив на мерцедеса си кабриолет, излезе от портата на къщата и подложи лицето и косите си на меката топлина на слънцето.

Вехта синя кола стоеше на улицата отсреща със запален двигател, на антената й беше забучена морава стиропорена слива. Доставка от „Плъм Март“, а доставчикът изглеждаше като същото онова момче от вчера с ужасното акне. Горкото хлапе! Явно се трудеше здраво. Заслужаваше малко по-внимателно отношение.

Тя размаха пръсти за поздрав в неговата посока, докато мерцедесът ускоряваше по улицата.

 

 

Отис махна в отговор. Движението беше необмислено; не беше планирал Лали да го забележи, а още по-малко пък да привлече вниманието й. Днес нямаше доставки. Всъщност в момента дори не беше на работа: технически би трябвало да е отпуснат на последния ред мухлясали банки в зала Гюнтер, проспивайки с удоволствие тъпата лекция за принципите на разпространение на продуктите.

Това беше разузнавателна мисия.

Лали беше попаднала в обсега на радара му от известно време. Тя беше първата от Степфордските съпруги^[2] на Кейтлин, на която беше попаднал. Преди това той бе действал на родов принцип — богатите кучки на Колина Линда, могъщите мацки от висшето общество, за които Кейтлин казваше, че я третират като бял боклук. Докато един ден, когато беше в нейната къща, Кейтлин не реши да разглежда брой на Сан Карлино мегъзин, на всичките страници на който имаше снимки от височайшите партита с онези противни хора, ухилени срещу камерите, така тъпанарски доволни от себе си, че са толкова отвратително богати и важни. Една от брюнетките с дълга конска опашка се появяваше почти на всяка снимка. Той веднага я беше познал — беше от редовните клиенти за доставки на „Плъм Март“.

— Кралицата на пчелите — бе изсумтяла Кейтлин. — Жужи около всички кошери и всички пчели работнички се надпреварват да я хранят с мед.

По интонацията й Отис разбра, че мис Конска опашка е била особено гадна с Кейтлин — което се потвърди и от начина, по които жената се държа с него вчера. Да, имаше проблемна кожа, голяма работа, мамка му! Беше временно състояние, щеше да го надживее след няколко години. Жените като Кейтлин осъзнаваха това и можеха да го оценят за това, което всъщност беше. Като какавидата в пашкула си и подобни глупости.

Но тази Кралица на пчелите се беше държала сякаш е Човека-слон или нещо подобно, като че ли ако й се наложеше да го гледа повече от една секунда, щеше да си изповръща червата по скъпарския си розов под.

Това обаче се оказа, че е за добро — факта, че не го поглеждаше. Даде му възможност да проучи отблизо интериора. С всичките хора, които се моткаха наоколо по онова време, не беше особено трудно да се измъкне нагоре по стълбите и да огледа разположението на стаите. Съвсем лесно разпозна спалнята на Кралицата на пчелите — голяма колкото половината от къщата на семейството му и цялата в бяло, сякаш беше Кралица-девственица.

Един доста рискован момент, когато слезе обратно. Зави наляво по коридора вместо надясно и малко се загуби. Но това пък го доведе до стаята, в която намери златния пистолет, което си беше удар в десетката. Направи тактическата грешка обаче да го остави върху скрина си, когато се прибра вкъщи. Тази сутрин се събуди и първото нещо, което видя, беше проклетия му брат Тим да се прицелва в него и да крещи: Бам-бам-бам. После се разсмя като тъпа хиена, каквато всъщност си беше.

— Хей, Нео, откъде взе това? Какво, да не би да изпадна от Матрицата?

Задник! Всичките му четирима проклети братя продължаваха да му викат Нео, макар че увлечението му по Матрицата беше преминало когато стана на петнадесет — по дяволите, дори не беше харесал третия филм от трилогията. Но хайде опитай се да обясниш нещо на тези загубеняци. Не че им пукаше особено много след като имаха за какво да му се подиграват.

Майната им на смотаните му братя.

Майната ти и на теб, Кралице на пчелите.

Пепе Льо Пю^[3]. Сети се за този герой в пристъп на вдъхновение. Френският скункс-любовник. Великолепно перфектен.

Опита да изимитира гласа му.

— Ааах, мон голям пакет сладкиши. Нее е ли това амур от пррръв поглед? Няма ли да целунеш своя Пепе, но?

Сви устни и насочи звука, който Пепе издаваше вместо целувка — мля-мля-мля, към голямата розова къща на Лали.

 

 

Лали майтап ли си правеше с нея, чудеше се Джейни. Да я завлече в това мърляво малко магазинче между Дънкин донатс и виетнамски салон за маникюр в полуизоставен мол в занемарена индустриална част на града, близо до 191-ва… А собственикът, този странен малък човек с бакенбарди като на Елвис и подпухнали черни очи, които подскачаха от плексигласовия щанд към стената, окичена с фотографии на древни мексикански филмови звезди, и обратно…

Нямаше начин Лали да купува бижутата си оттук.

Но явно точно така правеше. Елвис изкара синя кадифена кутийка, отвори я и извади деликатна огърлица от оливини в красив златен обков. Лали я взе от него и я закопча около дългата си шия.

— Рамон, ти си гений! — Лали се завъртя да се покаже на Джейни. — Не е ли прекрасна? По модел на онази, която Никол Кидман носеше на последните награди Златен глобус, със съвсем малко по-интригуващ дизайн. Описах на Рамон какво имам предвид и той веднага загря.

— Много красива — позволи си коментар Джейни.

— Казах ти, че е брилянтен. Рамон, какво имаш, което да отива на тоалета, с който моята приятелка е облечена в момента?

Странният човек се вмъкна безмълвно в някаква стая в задната част.

— Не знам дали искам да си купувам нещо точно сега — каза Джейни. — Имам предвид, че това не е точно…

— Виж сега, за наистина важните случаи пак можеш да нападнеш Родео драйв, но за всичко останало защо да плащаш тези баснословни суми? Освен това Рамон може да извади камъните от старите бижута, които вече си слагала прекалено много пъти, и да ги постави в нов обков с по-красив дизайн. Нещо по-съвременно и ненабиващо се на очи.

— Ммммм. — Джейни не беше сигурна, че иска да не се набива на очи. Нали да притежаваш скъпоценни камъни беше с цел да ги показваш на хората? Освен това някои от тези стари бижута й бяха завещани от баба й, както и от прабаба й — със сигурност не трябваше да се хваща да променя фамилното наследство.

Работата беше обаче, че всичко, което Лали я беше убедила да направи, се беше оказало абсолютни правилно. Новото й овално лице с почистените, красиви вежди. Скъсеният й модерен бретон с кестенявите кичури. Дългите сака, които я правеха по-слаба и определени прикриваха донякъде това, което майка й наричани семейната круша — тяло, тясно в горната си част и широко към бедрата.

За първи път най-вероятно от много преди да се омъжи за третия си братовчед Роби на двадесет и една години, тя привличаше мъжките погледи. Един от тях дори се беше опитал да я сваля: Уорън Дорнхолм, неин така наречен клиент. Тя наглеждаше поставянето на един белведер в тяхната зимна градина — негова и на Марси, когато той я притисна към една стена, покрита с азалии, лепна мръсната си уста върху устните й и притисна ръката й към издутината под ципа на джинсите си Дизел — в този момент няколко градинари се появиха на двора, понесли плоча, направена от цветни летви, и Уорън се беше отдръпнал. Той беше гадняр, разбира се, с бирено шкембе и дъх, вонящ на сардини, без да споменаваме факта, че беше женен и ако опиташе същото още веднъж, щеше бързо да го полее със студена вода.

Въпреки това беше странно ласкателно.

Рамон се върна от светилището си с още няколко кадифени кутии. Мрачно ги постави на щанда и ги отвори.

Лали започна да оглежда селекцията. Избра едно бижу, направено от сравнително малки рубини, оформени в многоъгълни капчици и аранжирани под формата на ласо, което да стяга шията.

— Нека да пробваме това на теб. — Тя затегна примката на ласото около врата на Джейни. — Обожавам го!

Джейни се обърна към огледалото. Наистина проблясваше красиво, но с тези малки, почти незабележими камъни — майка й щеше да се подсмихне презрително и да измърмори под носа си нещо за украшения за бедни роднини.

— Не смяташ ли, че е малко, амиии… незабележимо?

— Не, перфектно е. Рубините са много подходящи за тена ти; придават на кафявия цвят на очите ти много по-богати нюанси… И чакай само да чуеш цената; струва само… — Лали погледна Рамон въпросително.

— Деветстотин и петдесет.

— Можеш ли да повярваш? Това е на практика кражба!

Цената само потвърди съмненията на Джейни, че й се предлага нещо евтино. Още едно нещо я притесняваше — висящата част на ласото сочеше като стрела право към абсолютната й липса на бюст. Тя не носеше дори чашка А беше по-скоро минус А — и последното нещо, от което имаше нужда, беше блестяща стрелка, подчертаваща тази унизителна подробност.

Но явно сделката беше сключена. Лали казваше на Рамон, че приятелката й ще си тръгне с огърлицата и му подаваше кадифената кутийка да я опакова, така че Джейни нямаше друг избор, освен да извади платинената си кредитна карта Американ експрес. Нещо много странно се случи, докато подписваше сметката: изпита отчетливото усещане, че ръката й се разтапя. Също като злата вещица от запада тя се превръщаше в локва вода. Изненада се, че химикалът не изтрака по плексигласовата повърхност на щанда, а продължи да изписва буквите от името й със специфичния придобит в католическото училище почерк с много заврънкулки. Беше сложила един валиум в джобчето за монети на портфейла си, последици от тези, които бе откраднала от Лали, но си го пазеше за истински спешен случай. Някакво си смътно чувство, че ръката й се превръща в течност, не се вписваше особени в това определение, нали?

Лали я измъкна през вратата и обратно в зеления кабриолет металик, предлагайки й весело обяд в „Тра Монте“. Така и не беше спомената за липсващата от чантата й опаковка. Може би изобщо не беше забелязана… Или пък си беше помислила, че го е загубила или сложила на друго място и беше изпълнила рецептата си отново…

Джейни почувства пристъп на отчаяна надежда: дали нямаше да успее да й измъкне още няколко? Не, разбира се, че нямаше да може. Нито пък можеше да измисли откъде да си намери още малко. Директно забравяше за своите лекари: терапевтът й, старият Ралф Кетъуей, лекуваше освен нея и половината от семейството й. Ако само му споменеше даже за най-слабото успокоително, той щеше да разтръби на повечето от тях, че тя се превръща в някаква си жалка наркоманка. Същото важеше и за гинеколога й, д-р Уайц. Зъболекарят й беше добър източник на викодин, но единствено след по-болезнени процедури. И макар че напоследък беше получила възможност да надникне в аптечките на няколко човека, пак не й беше достатъчно. Оказваше се, че по някакъв мистериозен начин приятелите й изведнъж започват да се справят чудесно и без фармацевтична помощ.

 

 

По-късно отново получи същото странно усещане (топя се, топя се!), докато взимаше менюто в „Тра Монте“.

— Добре ли си? — взря се в нея Лали.

— Да. Кучетата не ме оставиха да спя през нощта. През цялото време вдигаха ужасна врява, сякаш в двора има никой. Дори се обадих на охранителните патрули. Това беше около два часа през нощта, така че явно съм доста изтощена. — Джейни подчерта твърдението си с пресилена прозявка. Движението на гръдния й кош накара нанизът от рубини да се залюлее между липсващите й гърди. Златисто-зелените очи на Лали го проследиха както котката следи с поглед поклащащата се опашка на мишката.

— Господи, отвратително е, че съм толкова плоска — избухна Джейни. — Направо съм вдлъбната.

— Знаеш ли, не си длъжна да бъдеш такава.

— В момента съм със сутиен с подплънки. Предполагам, че никой не би разбрал.

— Скъпа, имам предвид, че няма да ти е излишно малко увеличаване. Процедурата е наистина много проста. За щастие не съм имала нужда от такава — аз съм точно тридесет и четири В, — но ако имах, нямаше да се поколебая.

Джейни обаче се поколеба.

— Силиконовите гърди не причиняваха ли рак или нещо подобно? Защото изтичаха по малко май?

— Добри ми боже, не, не и ако са направени от правилния човек. — Лали се усмихна. Трябваше да си признае, че се забавлява да прави тази пълна промяна у Джейни. Сякаш изпълняваше ролята на Хенри Хигинс в „Пигмалион“^[4]. Не че Джейни можеше да бъде наречена прекрасна — не и с тези близко разположени очи и дебелите си бедра — но наистина беше се отдалечила поне на няколко мили от онази повлекана от преди няколко седмици.

Лали се наведе напред и сниши гласа си до поверителен шепот.

— Виж сега, може би знаеш, че и аз съм се възползвала от мъничко свиване и зашиване.

Джейни едва преглътна смеха си. Сякаш имаше някой в Сан Карлино, който да не знае, че Лали Чандлър е ходеща реклама на пластичната хирургия.

— О, наистина ли? — успя да избъбри.

— Нищо голямо, само малко освежаване — кимна Лали. — Но го направих при най-добрия, Брус Гудмайер в Санта Моника. Трябва да си луда, за да отидеш при някои тукашен; няма човек в този град, на който да се доверя да размахва скалпел на по-малко от сто ярда от мен. Бру има списък на чакащите, дълъг колкото ръката ми, но съм сигурна, че мога да те пробутам направо в челните позиции.

Джейни си представи как влиза на следващата вечеря, давана от Лали, облечена с прилепналата черна рокля на Кейтлин Лач, извадила на показ деколте, пищно колкото нейното. Не, дори по-пищно и по-красиво. Тя почти чу как всеки мъж на партито поема въздух от похот и страстно желание и видя как лицето на всяка жена позеленява от завист; после си представи как върхът на висулката на рубинената огърлица напълно се скрива в дълбоката почти бездънна цепка между гърдите й.

— Ами, може би — промълви тя.

 

 

Не беше никак трудно да открие къде живее той.

Джесика имаше приятел, който преподаваше начална анатомия в колежа и от своя страна имаше близък приятел в катедрата по музика, който често пиеше кафе с композитора у тях и знаеше адреса. Беше в част от Сан Карлино, известна като Портофино, объркана мрежа от малки улички, алеи и мръсни пътчета на северните скали с изглед към океана. Състоеше се в по-голямата си част от порутени малки бараки и полуразрушени от солта бунгала, наблъскани едно до друго на мънички парчета земя; напоследък обаче бяха започнали да ги заместват елегантни двуетажни сглобяеми къщи с европейски дизайн, които изглеждаха на Джесика като пломбирани зъби, нелепо разположени в уста, пълна с начупени, развалени кътници и резци.

Освен това всяко име на улица имаше поне три превъплъщения: докато се опитваше да намери 10310 Сенд долар лейн, тя се намери на задънената Сенд долар трейл, след това се озова на също толкова задънената Сент долар корт. Няколко пъти се върна на Сент долар драйв и все пак почти изпусна правилната пресечка. И съвсем неочаквано я намери! Един от старите счупени зъби — някога сива, а сега станала безцветна малка дъсчена къща с несиметричен покрив и античен кедър, който засенчваше предния двор. Само че беше разположена на скалата към морето и дори от мястото на другата страна на улицата, на което беше паркирала, на Джесика й стана ясно, че осигуряваше гледка за милиони към океана.

Е, какво правеше тя тук?

Явно шпионираше.

Само в случай, че той се появеше и я забележеше, си беше измислила история за приятел, който живее наблизо и как се е загубила. Дори беше разпънала карта на града на дясната седалка, така че да може да я поглежда от време на време сякаш я изучава…

И после, за нейна изненада, той наистина се появи! Входната врата се отвори и той излезе на мръсната малка веранда.

Тя взе картата, разпъна я върху волана и забучи глава в нея. Но той не я забеляза по простата причина, че беше изцяло погълнат от някой друг. От къщата до него излезе двайсет и няколко годишно момиче, изключително красиво създание, което изглеждаше сякаш се къпеше в злато. Имаше дълги крака, точно за каквито бяха създадени джинсите й, а оскъдният й топ разкриваше златистата й кожа. Това обаче нямаше значение, можеше да е облечена в арабска роба, расо на монахиня или каквато и да е безформена рокля и пак щеше да изглежда невероятно.

Томи преметна ръка през раменете на видението, а то сложи своята на кръста му. Не се опитваха да крият чувствата помежду си. Тръгнаха към колата, паркирана отпред — средно по големина Ауди, нито много старо, нито съвсем ново. Влязоха вътре и тръгнаха нанякъде.

Джесика почувства странно облекчение — сякаш някой беше взел важно решение вместо нея. Тя хвърли настрани картата прикритие, изчака няколко минути и също си тръгна.