Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (13)

Глава четиринадесета
Срещите с милиардер би трябвало да са по-забавни

Срещите с милиардер би трябвало да са по-забавни, мислеше си Кейтлин.

Като например да те заведе в Сан Франциско с частния си самолет за невероятна вечер в операта като Ричард Гиър и Джулия Робъртс в Хубава жена. Или, като Ричард и Джулия, да ти даде кредитната си карта и да те прати да се развихриш в някой скъп малък бутик, за да натриеш носа на надменните продавачки, които преди това са ти са се правили на важни. И след като се облечеш подходящо, да бъдеш дамата му на някое бляскаво спортно събитие като конни надбягвания или поло, или пък да те вземе на елегантна бизнес вечеря, където ти (също като Джулия) да си неговата муза, докато милиардерът се занимава със заплетени търговски преговори.

Честно да си кажем, всички очаквания на Кейтлин за връзката на бедно момиче с милиардер се основаваха на Хубава жена. Разбира се, тя не беше толкова наивна да си мисли, че реалният живот ще наподобява напълно глуповатата холивудска фантазия. Просто дотук преживяванията й с Дейвид бяха толкова различни от тези на Ричард и Джулия, че можеха да се нарекат разочароващи.

Втора среща: вместо прословутите конни надбягвания в Дел Мар, отидоха на мача на „Дивите котки“ в Бърбанк. Кейтлин беше настанена на твърдата седалка точно до игрището, пиеше бира и ядеше хотдог, докато Дейвид обикаляше по външната линия и говореше разтревожено с треньора. По едно време една от играчите налетя право върху Кейтлин, което я накара от своя страна да осъществи достоен за „Дивите котки“ скок като разля бира върху новите си светли ленени панталони и направи петно с вид на невъзможно за изпиране при никакви обстоятелства. Котките загубиха с 57 на 68, което предизвика бесен скандал между треньора и съдията след мача; това пък беше причината Дейвид да се намеси в екшъна и да информира Кейтлин, че ще се наложи да остане докато не успокои нещата. След кратка целувка за лека нощ, тя се прибра сама с колата (два часа и половина, заради нощни ремонтни работи на Западно шосе 101), плати на детегледачката и нападна собствения си хладилник, защото след мизерния хотдог беше ужасно гладна.

Трета среща: една седмица по-късно. Наистина придружаваше Дейвид на бизнес посещение; само че не беше елегантна среща на главни изпълнителни директори в „Кафе Сайн“. Беше церемонията по откриването на арт-програма, финансирана от Фондация Клементе, в една от гимназиите в западналите квартали. Включваше бляскаво ходене по натрошени стъкла и локвички урина, за да стигнат до покрита с графити аудитория и да изслушат купчина безсмислени речи и безкрайни благодарности от страна на банда типични скучни преподаватели. Вечерята след това беше в някакво местно заведение, наречено „Пилешка колиба“ със същите хора, които изнасяха скучните речи. Още веднъж Кейтлин трябваше да се прибира рано при Ейдън и то отново сама.

Четвърта среща: гледане на китайски псевдо-артистичен филм в домашната кинозала на Дейвид. Тя и Дейвид, както и половин дузина негови служители, включително приличащия на бебе-тюленче Бари и Едуардо, зловещия иконом, гледаха три часа и половина дълъг филм на мандарински с граматически неправилни субтитри. Вечеряха китайска храна, поръчана от „Файв Крейнс“ в Китредж, която ядоха с пръчици направо от пластмасовите кутии.

По-късно, сякаш по дадена команда, всички помощници изчезнаха и те останаха само двамата, отпиваха шардоне Кейкбред и си бъбреха (макар че Дейвид беше този, който основно приказваше; Кейтлин внимателно се грижеше за това). Ситуацията бързо доведе до гушкане и целувки. Нещата се развиха и те акостираха в огромната му спалня, цялата в дървена ламперия, и се мушнаха под чаршафите Пратеси.

Сексът не беше необикновен. Не се разтресе земята или нещо подобно. Но нямаше и нищо странно или извратено, слава богу: без необичайни молби, използване на нестандартни предмети или телефонни обаждания до роднини или свещеници по средата на забавлението. Ако можеше да се каже нещо лошо, беше, че е прекалено скучно, за което Кейтлин се надяваше, че вината не е нейна.

Едно нещо обаче я изненада. Той беше в страхотна форма. Стегнат плосък корем, твърд задник, красиви мускулести рамене. Когато му направи комплимент за това, той се усмихна срамежливо.

— Треньорът ми е бил тюлен в армията, което е просто друга дума за садист — обясни й той. После й каза, че тялото й е невероятно, което повече или по-малко беше същото, каквото й казваха всички мъже. Беше пресметнала, че й остават още десет години преди гравитацията да развали впечатлението. Петнайсет може би, ако наистина тренираше сериозно.

Почти веднага след това Дейвид беше станал от леглото, за да направи няколко презокеански обаждания.

— Би било много приятно, ако искаш да останеш за през нощта — каза й той, докато завързваше около кръста си колана на копринения си халат, — но за съжаление ми се налага да поработя известно време.

Беше й пределно ясно, че той няма търпение да се захване с работата си без тя да му се мота в краката; освен това беше помолила Отис да остане с Ейдън, а той се мусеше, когато тя закъснееше.

Така че Кейтлин стана от леглото, облече се и, просто за разнообразие, се прибра сама с колата.

Отис така или иначе се цупеше. Седеше изгърбен на канапето, без да вдига поглед от Конан на стария й телевизор, когато тя влетя вкъщи.

— Каза че ще се върнеш до дванайсет — изсумтя той.

— Сега е само и двайсет.

— И двайсет и осем.

Кейтлин имаше отвратителното чувство, че той усеща как тя допреди малко е била в леглото с мъж, въпреки че му беше казала, че излиза с Хуанита, приятелката си от Центъра. Не че тези неща бяха негова работа. Да му се не види, беше като да се прибираш при ревниво гадже, този поглед с присвити очи — как можа да ме предадеш — на пъпчивото му лице.

Това със сигурност беше последния, ама наистина последния път, в който го молеше да остане с Ейдън, когато тя излиза. Не й пукаше колко струва истинската детегледачка.

И този път беше твърдо решена.

 

 

Заето?

Лали прекъсна връзката и набра отново номера на Томи. Същият изнервящ звук — бийп, бийп, бийп — прозвуча в ухото й. Да, заето. Кога беше последния път, когато чу такова нещо? Повечето хора, които познаваше, по-скоро биха пропуснали хранене, отколкото обаждане: имаха по две, три и дори четири линии, с прехвърляне и изчакване и високотехнологични системи за гласова поща, свързани с мобилните им телефони.

Сигналът заето беше толкова… примитивен.

Тя изчака няколко часа, после отново пробва телефона му. Отново адското бийп, бийп, бийп.

Без съмнение беше оставил телефона си отворен. Que c’etait primitive!^[1] И така дразнещо типично за Томас Самюъл Брамбърг. И освен ако не искаше да скокне в колата си, да кара до къщата му, тире коптор, целия път до Портофино и да чука по вратата му като някой лихвар от ням филм — при положение, че така или иначе той нямаше да й отвори, — щеше да й се наложи да го чака да се появи обратно в живота, за да обсъдят защо по-точно му се беше сторило удачно да й пробута Сиена.

Да върви по дяволите тази история!

Тя остави телефона на тиковата масичка, до която в момента беше седнала. После застана на ръба на басейна, гмурна се без много пръски и направи двайсет бързи дължини наведнъж. Изкатери се навън, махна шапката за плуване Спийдо от главата си и си разтърси косата. Нещо беше се заплело в дългите кичури. Тя се пресегна и напипа нещо мазно.

О, господи! Използван презерватив.

Лали изпищя и хвърли отблъскващото нещо обратно във водата.

— Имелда! — изпищя тя.

Икономката изтича навън, пристиснала с една ръка разтуптяното си сърце.

— Какво има? — попита. — Добре ли сте?

— Не, не съм добре. Обади се на поддръжката на басейна и им кажи да се довлекат тук веднага и имам предвид на секундата!

— Да, мисис Лали. — Имелда забърза навътре.

Дойде й малко в повече. Лали се свлече на шезлонга, за да събере силите си.

Вечерта, след като Сиена си тръгна, тя беше спала в една от спалните за гости. Първото нещо, което направи на следващата сутрин, беше да накара Имелда да се обади на Мери Мейдс, които да пратят екип да измие, изтърка и полира всеки инч от спалнята на Лали. Беше почти решена да ги инструктира да изгорят изцапаните чаршафи, но тъй като ставаше въпрос за античен ирландски лен за няколкостотин долара, накрая просто прати Имелда да ги занесе във френската ръчна пералня на Вилидж роуд с молбата да използват възможно най-мощната почистваща процедура.

След няколко дни появата на дъщеря й започваше да й изглежда все по-нереална като някаква предизвикана от изтощението халюцинация. Лали даже можеше да успее да убеди сама себе си, че е сънувала цялата ситуация, ако не продължаваше да открива болезнени доказателства за посещението на Сиена из цялата къща. Изгаряния от цигара на най-странни места: на пердето в стаята на камериерката, по един от дюшеците за пилатес в гимнастическия салон. Сутиен Ла Перла, трийсет и четири В, бледорозов, превърнал се в мръсносив от непране, закачен за единия крак на масата в трапезарията. Намачкан пакет тоалетни кърпички с щампована върху тях австрийска марка в един от фотьойлите Донгия в салона.

Много по-красноречиво доказателство бяха обаче нещата, които липсваха. Момичето имаше първокласен вкус; Лали трябваше да й признае това. Сиена беше отмъкнала само най-добрите неща — Шанел, Прада, Хермес.

Но това отвратително… нещо… в басейна беше последния удар. Сиена беше егоистично извратено създание. Лали беше направила всичко по силите си, но дотук със самоизмъчването и чувството за вина, че се е провалила като майка.

Решението й я успокои, тя стана, влезе вътре и потъна в лукса на дълъг горещ душ. Когато най-после се почувства чиста, Лали се вмъкна в чифт бледозелено бельо и седна на тоалетката си. Отвори най-горното чекмедже. Вътре откри малка купчинка от кадифена пудра за лице в нюанс на златното, с няколко тона по-светъл от нейната собствена.

Лали докосна пирамидката с показалеца си. Нанесе малко върху гърба на ръката си; в същия момент почувства отново пробождащата болка в гърдите.

 

 

Доктор Брус (Наричай ме Бру) Гудмайер беше съвършеният манекен на медицинската си специалност. Изглеждаше на около 23 години, привлекателен с онази типично американска русолява красота и с младежка фигура под спретнатия пуловер и стегнатите черни джинси. Освен ако, разбира се, наистина не беше на 23, като някакъв Дуги Хаузър^[2], който е завършил медицинското училище още преди пубертета — макар че Джейни някак си се съмняваше, че случаят е точно такъв.

Както и да е, ето я тук, сравнително изненадана да се озове седнала в неговия обзаведен в неосредновековен стил кабинет в Санта Моника, нервно стискаща чаша от полирано стъкло, пълна с газирана минерална вода. Право пред нея имаше огромен телевизор с плосък екран, който в момента показваше профил на собственото й тяло в целия му плоскогръден блясък. Микромастия го беше нарекъл Бру — медицинския термин за липса на бюст. Макар че в нейния случай, помисли си Джейни саркастично, думата липса е чисто преувеличение.

Бру седеше зад плексигласово бюро, служейки си с мишката толкова сръчно, колкото сигурно и със скалпела.

— Добре, готова ли си? Така ще изглеждаш с чашка В.

Джейни се изкиска, докато гърдите набъбваха на екрана като сладкишче-полуфабрикат в микровълнова фурна. Профилът й в цял ръст започна да се върти: отляво, в анфас, отдясно.

— Изглежда доста добре — изкоментира тя хладно.

— А-ха. Сега нека пробваме С.

Телевизионните гърди на Джейни се уголемиха още веднъж. Тя се почувства като Алиса, отхапваща от онази гъба в Страната на чудесата: Едната страна те прави по-голям… Отново се изкиска.

— Е? — Бру я зяпна с очакване. — Какво мислиш? В или С ти допада повече?

— Кое според вас изглежда по-добре?

— Хей, изобщо няма значение какво мисля аз. Или който и да било друг. Единственото мнение, което е важно, е твоето, Джейн. Кой от двата силуета ще ти даде повече увереност и лично удовлетворение? Той е най-подходящия за теб.

Джейни кимна.

Бру започна да сменя В и С на екрана. По-големи. По-малки. Тя прехапа устни и се замисли за момент.

— Хайде да пробваме D — предложи накрая.

 

 

Кейтлин очакваше да получи нещо от Дейвид по случай първия път, в който правиха любов — романтичен жест като например букет орхидеи, доставени пред вратата й, или поне една красива роза, опакована в една от чисто белите кутии на цветарския магазин. Но nada^[3]. Вместо това след няколко дни намери на телефонния си секретар оставено съобщение: Дейвид я информираше, че синът му, Ноа, пристига от Ню Йорк и ще ходи с него на къмпинг за няколко седмици. Ще се чуят, когато се върне.

Тя все още се опитваше да преглътне тази новина, когато получи друго обаждане, този път от зловещия иконом Едуардо. Мистър Клементе и синът му щяха да се върнат в града за Хелоуин и той, Едуардо, организираше купон с костюми за Ноа. Кейтлин беше поканена да доведе Ейдън.

Да! Тя прие поканата с ентусиазъм.

Но колкото повече я обмисляше, осъзнаваше, че си има и минуси, както и плюсове.

Като плюс: Дейвид искаше синът му да поддържа отношения с неговия.

Като минус: Ейдън.

Имаше поне хиляда начина, по които хлапето можеше да прецака нещата.

По дяволите! На секундата се отврати от самата себе си. Какви бяха тези мисли? Какво беше, най-отвратителната майка на света, или нещо такова? Защо просто да не може да изпитва поне мъничко увереност в сина си?

Освен това Ноа Клементе за краткото време, което прекара в Сейнт Матюс, беше дори по-непопулярен от Ейдън, ако това изобщо беше възможно. Така че може би — само може би — ако той и Ейдън прекараха известно време заедно, щяха да намерят общи неща помежду си. Може би дори щяха да станат приятели. Само трябваше да мисли позитивно.

Разбира се, трябваше да купи на Ейдън страхотен костюм. Нещо, което да е равностойно на тези, които богатите момчета щяха да си облекат. За щастие тя току-що беше попаднала на невероятна находка — беше изровила вестникарско кепе Мери Куонт от 1964 година в задоволително състояние, като онези, носени някога от Джон Ленън, на една гаражна разпродажба в близост до университета и хората наддаваха като полудели за нея в е-Вау. Беше решила да използва печалбата за прахосмукачка Електролукс втора употреба, защото нейната антична Хувър по-скоро разпределяше равномерно праха, вместо да го почиства, но можеше да почака. Това беше много по-важно.

А що се отнася до нейния костюм…

Тя мисли за него няколко дни, обмисляйки и отхвърляйки една идея след друга. И после, когато вече се беше отчаяла, че някога ще я навести вдъхновението — бам! — идеята я зашемети: спомни си един разговор с Дейвид за това какви филми са харесвали като деца и кои са били любимите им филмови герои, дрън-дрън-дрън. Тогава я осени най-брилянтната идея! Костюм, за който беше сигурна, че ще възхити Дейвид. Пък и беше нещо, което можеше в по-голямата си част да направи сама, така че нямаше да й струва кой знае колко.

Беше толкова очевидно, че се учуди, че не й е хрумнало още в първата секунда.